Автор: Анета Ралчева

Ronda dels cims 7-8-9 юли 2017, 190 км с 15 000 Д+

Скучно е това заглавие. В превод означава обиколка на върховете. А в действителност е обиколка на една цяла държава. Андора. До преди десет дни за мен беше само име на картата. Точно преди да тръгна проверих - има по-малко от 70 000 жители. А сега там имам приятели и то не какви да е. Затова истинското име на този ултрамаратон е:

Човек намира приятели на най-неочаквани места.

Това изречение ми каза една доскоро съвсем непозната жена в последния 62-ия час от моето бягане. Беше толкова стоплящо и емоционално, че ето вече цяла седмица не ми се иска да пиша за бягането и да споделя преживяването публично.

Но обещах да го направя, а и горещо препоръчвам точно този ултрамаратон и затова започвам да разказвам.

Групата за Андора беше изключително прекрасна - Меглена, Иван, Николай Кабаджов, Никола Николов. В общия чат правихме прословутите андорки (100 клека на ден), споделяхме за екипировка, за транспорт, за тренировки, а накрая и за това дали ни е страх.

Пристигнахме в Андора двете с Меги във вторник. Никси вече беше в района и се беше запилял по върховете за аклиматизация, а останалите идваха на следващия ден.

Първи впечатления: Тук велосипедистите са на голяма почит. Преди десет дни е имало световна купа по планинско колоездене.


Поразходихме се да огледаме терена. Точно слагаха украсата за състезанието. Градчето изглеждаше спокойно извън ски сезона. С Меги решихме да се качим с лифта нагоре.

На пръв поглед Пиринеите приличат на нашите планини. Някаква смесица от Стара планина, Рила и Пирин.

Ммм, стръмничко си е.

На другия ден си взехме номерата, изслушахме пресконференцията, оставихме багажа за пунктовете, направихме си обща снимка както си му е редът и вече всичко започна да изглежда съвсем истинско и близко.

Ванка, къде ти е номерът?!

Тази снимка е много важна. Тук се вижда цветният код на всяко едно трасе и аз мислех, че всяко е маркирано със съответния си цвят.

Я виж ти - тук знаят, че идвам да бягам! Всъщност Ането е най-високият връх на Пиринеите - 3404 метра.

Часовниците. Всяко трасе си има собствен таймер. Този на Еуфория работи, защото вече 12 часа състезателите бягат.

Уличките на Ордино.

Къщата на Николай. 1606 година.

Това е трасето на Ронда. Обикаля цялата държава.

Готови сме.

Стартът беше обявен за 07.07. в 07 часа. Да кажа, че нямах търпение, ще ви излъжа. Да кажа, че спах предишната нощ, също няма да е истина. Страхът, очакването, чувството „да почва, че да се свършва” и „в какво се забърках пак” се бяха преплели в стомаха ми и си правеха компания, а мозъкът ми сякаш беше изпразнен от съдържание и не можех да открия нито една едничка мисъл вътре. На всичко отгоре се събудих с мигрена, а тя, моята мигрена, е епична. Трябва да лежа на тъмно 24 часа молейки се да се размина само с убийствената болка и да не започна да повръщам. Едва се държах на крака, буквално залитах от болка. Изпих едно хапче против мигрената, което пазех за най-крайни случаи, с надеждата да подейства. От опит знам, че хапчето ми помага само в един от пет случая, стиснах палци и отправих първата гореща молитва. После отидох при момчетата за снимките и пожеланията преди старта.

Това е профилът на трасето. Има ли нужда от думи?

Тръгваме. Някои пълни с адреналин, а други с болка. Стъпвам внимателно и след по-малко от километър махвам за чао на Иван и Ники с думите „ще се видим на 50-я километър”. Хубавата новината е, че болката като че ли не се усилва. Хапчето май действа. Не смея много да се зарадвам и продължавам лекичко напред. И без това се движа в една тълпа, която ми налага собственото си темпо.

Първа панорама по трасето. Снимам я с неописуемо удоволствие. Това е моментът, в който осъзнах, че мигрената е отстъпила. Качването е плавно, редува се с леки спускания, времето е прекрасно за бягане - около 22-25 градуса.

По някое време ме настигна и задмина Никси.

Качвам се все по-нависоко. Стигам първия подкрепителен пункт. Смаяна съм - на пункта има всичко, което аз бих поискала да има. Наистина всичко. Плодове - лимони, портокали, диня, пъпеш, сушени смокини, стафиди. Ядки. Два-три вида кашкавал. Няколко вида колбаси. Чудесен ръчен хляб. Кафе и чай. Не се бавя много, защото нямам нужда от ядене все още и поемам нататък.

Долу в ниското се вижда пунктът.

Веднага след пункта започва изкачване, което минава през чудна поляна пълна с любимите ми перуники. Стотици са и набързо, въпреки мръчкавото време, им щраквам една снимка.

Вече сме нависоко. Долу-горе на тази надморска височина ще бягаме през повечето време.

По пътя, незнайно как, Никси ме настига още веднъж. Тръгваме заедно да се изкачваме в една приказна долина покрай реката, като в далечината се вижда водопад много приличащ на Райското пръскало. На билото Никси се забързва. Аз съм си обещала да се движа през цялото време по пулс, в комфортно темпо, да спускам по-внимателно и си спазвам намисленото. На следващото качване го настигам и двамата заедно пристигаме на 32 км, където е следващият пункт.

Покрай реката. Чудна водна планина!

Докато снимам предстоящото спускане Никси отхвърча напред. Но тези серпентини не можеше да не бъдат документирани. Пунктът е в подножието на най-високия връх горе в ъгъла вдясно.

Една крехка жена със замах разцепи динята на две.

32-ри километър. Изядох половин диня. Или може би цяла. Тук имаше и супи, и паста, и леща, и други манджи -  всичко необходимо да останеш и да си дебелееш на спокойствие. Какво нещо са ултрамаратоните - звукът от разрязването на една диня и нейният аромат тук, на 2200 метра надморска височина, са отчетливо врязани в съзнанието ми и ми дават достатъчно сили за следващите много километри. Тръгвам. Не откривам Никси в тълпата и решавам, че вече е отпрашил напред. Предстоят два поредни върха високи над 2600 метра.

На снимката не личи, че взе да напича доста.


Пътят отново се изкачва покрай река с малки вирове. Поддържам идеята за комфортен пулс и решавам, че това е мястото за преобличане и освежаване в бистрата студена вода. Много правилно решение. Събувам се и докато край мен минават разни хора от състезанието аз седя на меката трева с крака във водата. В общи линии никой от бегачите не ме поглежда, но аз през цялото време се чувствам наблюдавана. Вдигам поглед и съзирам два гълъба - уж са с гръб, но не ме изпускат от поглед, вероятно гнездото им е наблизо. Решавам да не ги притеснявам повече, обувам се и тръгвам.

Следва доста тегаво качване. Почти лунен пейзаж. Всички напредват бавно, а аз се чудя дали не е време вече да извадя щеките. Не обичам да катеря с щеки, затова отлагам и продължавам без тях.

Горе има още планини, но пътечката е кажи речи по билото, ммм.

Има и езера. Тук се чувствам така сякаш внезапно са ме телепортирали в Рила. Това усещане за „у дома" не ме напуска почти през цялото състезание. До такава степен, че се изненадвам от време на време по пунктовете защо ми говорят на испански или английски, а не на български.

А да бягаш по билото е ехееееееее!


Следва още един връх. На спускането след него зад мен се залепи някакъв испаноговорящ, който стъпваше буквално във всяка моя крачка. Малко ме натовари, защото беше толкова плътно зад мен, че миг забавяне от моя страна и щеше да ме спъне. На няколко пъти му давах път, но той не искаше и не искаше да ме изпревари. Помолих го да спазва дистанция, още повече, че бягаше с щеки и се притеснявах да не ми забие някоя в прасеца, както ми се е случвало на Лаваредо, но той упорито ме следваше стъпка по стъпка. Накрая спрях да бягам, започнах да ходя и след кратък разговор той ме задмина.

Пункт номер 3, километър номер 44. Предстои едно от най-трудните изкачвания Pic Comapedrosa. На пункта ме очакваше приятна изненада - Ники Кабаджов. Иван отпрашил напред. Брей, значи решението да бягам полекичка е добро, изравнихме се с Ники още тук. Тръгваме заедно. Който ще прави догодина този ултрамаратон да се настрои за МНОГО ГАДНО изкачване. Теренът е КАМЪК. Не морени, не пътека, а камъни, отвратителна работа. Не ми беше до снимки там. Добре, че го качвахме заедно с Ники. По-долу по пътеката видяхме планински коне, които, много странно, бях сънувала предишната вечер.

Конете са преди камъните, разбира се. Камъните не стават за храна.

Стигнахме върха.

Две думи, а зад тях стоят почти два часа катерене на само около 3 километра. Може би изминахме 10 000 крачки от пункта. И горе ни посрещнаха, ех, с гайда. Един човек се беше качил и свиреше. Записах го и ще се опитам да сложа видеото като коментар, защото тук не успявам да го кача.

На премката сме, има още до върха.

По средата на камъните извадих щеките. 2942 метра, най-високата точка от трасето.

Дотук добре, но като погледнах надолу сипея и ми се прииска да си остана горе и да си слушам гайдата. Ето:

Както каза Никси, докато ни задминаваше на изкачването - от другата страна не е толкова стръмно.

Долу край езерата се минаваше по преспи, миг невнимание, безплатна пързалка в езерото и студена баня.

И от другата страна на върха имаше водопади.

Стигнахме до 51-и километър. Тук Ники пребледня, после посивя и каза, че му е зле. Искаше да продължава, защото по план щяхме да спим на километър 73, където имахме оставен багаж, но плановете на един ултрамаратон се променят в движение. В крайна сметка изглеждаше толкова отпаднал, че реши да остане в хижата да поспи и да се съвземе, а аз се почудих известно време какво да правя. И досега не знам дали ако бях останала да го изчакам нямаше да го убедя да продължи по-късно с мен, но той явно се е чувствал зле и след като е поспал, за да реши да прекъсне състезанието.

Стъмваше се вече и със свито сърце дали Ники ще се оправи или ще се влоши продължих напред. От следващите километри нямам много снимки, защото се стъмни. Опитах се да хвана някакъв залез. Доста неуспешен опит. За сметка на това вървейки по едно било в тъмното светкаха някакви очи и след като се пострахувах десетина минути реших да ги осветя и да видя какво е туй. Ето го по-долу, лежи си и не може да заспи от някакви луди.

Постепенно стигнах до Bony de la Pica - последното по-сериозно изкачване от първия етап. Предвкусвах спускане. Очаквах за час да стигна от километър 66 до километър 73.

Леле. Не така. ЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕ!

Който ще ходи в Андора да запомни този момент. Спускането надмина всичките ми представи за гадост. Имаше всичко - туфи трева без никаква пътека, газене на потоци, нечактолковакратко изкачване, сипеи, равно, равно, равно, ужасно тясна пътека с урва отляво и синджири закрепени по скалата вдясно, за които да се държиш, докато се опитваш да не гледаш надолу. Имаше всичко освен нормална пътечка, по която кротко да спуснеш. Добре, че беше тъмно в общи линии. Коленете ми пищяха в тих ужас. Когато видимо вече бях доста в ниското и мислех, че няма начин да няма малко по-широка и полегата пътека поне за 1-2 километра преди пункта, започнаха да се появяват нещо като умалени каменни реки, които да прекосиш и нямаше край, и нямаше край. Трябваше да снимам поне синджирите, но както казах - добре, че беше тъмно.

И  най-сетне Пункт. Съвсем тихичко ура. Неприятна изненада - не че бях много гладна, но в този уж голям пункт нямаше почти никаква храна. Празни тарелки с остатъци от диня, с остатъци от портокали, с остатъци от всичко. Имаше три четвъртинки лимон, който изстисках в шишето с вода. Взех един бърз душ и реших, че ще поспя. Обаче и тук разочарование - нямаше къде. Всички дюшеци бяха заети, състезатели спяха направо по пода. Добре, ако ми направят масаж на краката, може би ще поспя 15 минути на масата. Отново греда - опашка от десетина желаещи. За малко да нарамя раницата и да тръгна навън без да спя, когато чух: „Анета!”. Хееех, Иван, свеж и отпочинал ми отстъпи неговия дюшек, разменихме някоя приказка кой как е и той тръгна. Аз поспах почти час, замаяна легнах за масаж на краката, после помолих за тейп (лента) на колената и след час и половина го последвах.

Почивката е нещо прекрасно. Предстоеше изкачване, но навън вече беше светло, аз се разсъних напълно и взех да се движа с добро темпо. Точно по време на това първо изкачване след почивката ми хрумна да сметна денивелацията, която бях изминала до момента. Събирах, събирах и не можех да повярвам - до 65-я километър бях изкачила сумарно 8000 метра. Как така? Оставаха ми сто километра с 5500 Д+?

65 км с 8000 денивелация - тези числа бавно се промъкваха в ума ми и се опитвах да ги осмисля. Дори на Tour des Geants нямаше такава денивелация до 65-я км. Тия са луди и ти си чисто луда и въобще моят свят е едно лудо място. Продължих.

Пак нависоко. Тези андорци само планини ли имат?

Планини и водопади.

Планини, водопади и най-сетне хубави пътечки. Защо обаче водят нагоре?

И на всяко що-годе равно място са засадили и отглеждат нещо.

Времето, досега доста благосклонно към нас, започна да се разваля. Първо се появи вятърът, който колкото по-нависоко се качвах, ставаше все по-ураганен. Вървяхме към местния Черни връх - Pic Negre - и вече духаше първо насрещно, а малко по-късно явно завихме и поривите му започнаха да ме отместват вляво. Получаваше се нещо като движение на зиг-заг. Крачка напред, в този момент вятърът ме избутва наляво, следващата крачка леко вдясно, за да може при поредния порив да остана на пътя. А какво красиво било! И какъв глупав разход на сили с този безумен вятър. После, без вятърът да отслабне, започна градушката. Зърната й имаха формата на ориз и след 10-15 минути, когато цялата дясна половина на тялото ми изтръпна от студ,  започнах да се тревожа дали якето ще издържи или ще се нацепи. Видях в далечината джип на организаторите и си помислих, че ще ни качат. Нищо подобно - колата беше пълна с някакви момчета, един човек ни каза само - стойте заедно, хей, вие петимата, стойте заедно и спускайте бързо, може би ще спрат състезанието.

Добре, че имаше още няколко бегачи край мен, които водеха същата битка. Вижте как вятърът ги е издухал и се движат най-вляво на пътя.

Тук някъде е километър 100. Ние започваме да спускаме, а времето започва оглушителен спектакъл - гръмотевици, една след друга, олелеее, добре, така или иначе вече спускаме, опасни ли са щеките, защо не ги оставих в пункта и без това не ги ползвам, спомням си, че имаше нещо за разстоянието, на което пада гръмотевицата от теб, когато преброиш секундите между светкавицата и гърма, започвам да броя, светкавица, едно, две, три, четири, пет, гръм, ох, я пак, светкавица, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, броя вече малко по-бавно и виждам как цялото небе отсреща става бяло от следващата, я давай бързо надолу и да броиш, и да не броиш дойде времето за кот такоа. Двадесет минути по-късно отново срещаме хора от организаторите. Те ни казват, че след още два километра е пунктът на 105-я километър и че състезанието е прекратено.

И двете неща се оказаха грешни. След два километра имаше някаква каменна къщурка, която била 103-я километър, но за това разбрах след повече от час. И състезанието не било прекратено, а временно спряно докато мине бурята.

Прекарах повече от два часа в това студено и тясно (може би 3 на 3 метра) място, седнала на пода под една маса заедно с още петнадесетина бегачи. Доста бях мокра и измръзнах. Ако знаех, че това не е 105-я километър щях да продължа към него и да се засека там с Иван и Никси и цялото бягане щеше да бъде различно.

След час ни казаха на испански, че часовникът е пуснат отново и който иска може да продължи, а който не иска да продължи може да прекрати състезанието. Жената-доброволец на това място определено искаше всички да се спуснем надолу и да се откажем от участие. Голяма част от състезателите с жълтите номера си дадоха чиповете и поеха надолу след нейните думи, че следващият пункт е два километра нагоре и оттам е много по-трудно да се откажеш. Седях на пода и се чудех какво става. Край мен се говореше само на испански. Много хора си предаваха номерата и отначало реших, че състезанието изцяло е прекратено. Беше ми студено, гладно, мокро и навън продължаваше да вали. Тогава се появи едно момиченце-доброволец, което говореше английски, и ми обясни, че всъщност мога да продължа, но на мой риск. Хм, то цялото бягане си е на мой риск. Помаях се още 15-тина минути с надеждата дъждът да спре и реших, че поне ще стигна до другия пункт, а там ще му мисля. И тръгнах. А след първия километър се обърнах назад за снимка, защото бурята беше отминала.

Само леко вляво се виждаха малко черни облаци.

На следващия пункт само се чекирах  и продължих. Като видях отвън в каква хубава хижа е пунктът ме хвана яд, че загубих два часа да студувам мокра в ниската и тясна къщурка, но слънцето грееше толкова хубаво, така приятно ме стопли и изсуши, че вече никак не ми се ядосваше. А няколко минути по-късно вятърът-шегаджия отвя чисто новата ми шапка по средата на едно прясно кравешко лайно. Голямо чистене падна.

И тук е ред на клишето - внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.

Вървях напред, всичко в мен пееше, беше ми топло, наклонът беше приятен, бях изпълнена със сили все едно сега започвах да бягам. Пресмятах, че ми остават само около 60 километра и НЕ ИСКАХ ТОВА ДА СВЪРШВА. Боже, къде ми е бил умът?

За разлика от първите 70 километра, тази част от планината беше някак по-мека и ласкава. Мислех си как човекът, който е измислил трасето много добре познава планината. И я обича. Как неговата мисъл в голяма степен съвпада с моята. Вместо да катерим стръмно често плавно подсичахме. Езера. Пълноводна река с успокояващ ритъм. И слънчице. Чувството за синхрон ме изпълни с въодушевление и не разбрах как минах следващите километри и се озовах на пункт Coll Vallcivera, километър 116,5.

Не съм снимала хижата незнайно защо - беше върху метално скеле между езера и язовир, вътре миришеше на бор, хората бяха усмихнати и по-любезни отколкото въобще е възможно и след като ми облепиха стъпалата, които започнаха да се протриват се почувствах чисто нова. Посмяхме се с моя тейп, който от дъжда се беше отлепил на едното коляно и при смяната му се видя как странно съм изгоряла. Тен на тейп.

И след час почивка нетърпеливо тръгнах.

Но никой не ми каза, че тук трасетата на жълтите номера Mitic и червените номера Ronda dels cims се разделят.

За Митик това е километър 66 и те поемат покрай язовира вляво.

А за Ронда това е километър 116 и около петдесет метра след пункта трябва да тръгнем надясно.

Но защо никой на пункта не ми каза, че има разклон? И до днес не разбирам.

Тук аз съм тръгнала след хората с жълтите номера. Изобщо не съм знаела, че не сме по едно и също трасе. Цял ден по пътеките застигах и ме настигаха хора с жълти номера. Цяла събота бягахме практически заедно. Как да си помисля, че точно тук се разделяме?
Отначало плавното качване край язовира ме заблуди, че това си е моят път. Беше малко по-дълго отколкото очаквах, но и преди това имаше части от трасето, които се различаваха с вертикалния ми профил.

На часовника бях качила и трак.

След като пищя упорито още през най-първите десет километра, че не го следвам, а тогава се движех в плътна колона с другите бегачи, аз го изключих.

Та катерех си ведро нагоре като докато се качвахме край мен имаше хора от Митик с жълти номера - и те не ми казаха, че моето трасе е друго. Освен това маркировката им беше с червени знаменца - каквато си беше през цялото време, червени знаменца, като на Ронда. Може би, ако поне в началото на разклона бяха сложили жълти флагчета наляво щях да се върна да търся червените.

И до сега недоумявам как може никой да не ми каже, че пътят се разделя? Никой от организаторите. Нито на пресконференцията. Нито на пункта.

Качих Collada Pessons. Направих снимки на язовира от ниско.

И отвисоко.

Снимах прекрасната пълна луна, която беше кацнала на склона.

И започнах да спускам. И спусках, и спусках през един сипей, после забавих и спусках внимателно, защото беше мокро и хлъзгаво и пътечката често опираше в едни големи камъни, които ставаха само за откатерване. Но някак следващото изкачване не идваше и не идваше. Движех се съвсем сама, хората, с които катерех върха останаха далеч назад, през цялото време настигнах само един човек, но в тъмното е трудно да видиш каквото и да било и той едва ли е забелязал, че съм от Ронда. Минаха три часа, а нямаше и нямаше второ изкачване, но нали следвах маркировката? Не се разтревожих много. Най-сетне чух лай на куче, светлини и пункт. Показвайки номера си за чекиране девойката възкликна дърпайки си телефона назад:

 - А вие какво правите тук? Вие сте Ронда!

Какво правя тук ли?

Бягам вече второ денонощие. 41 часа по-точно. Какъв ви е проблемът?

И чувам:

 - Тук са Митик. Трябва да се откажете. Няма друг начин! Ронда са в друга долина, пътят се разделя на две, не го ли видяхте?

Не, очевидно не съм го видяла.

Помолих я да звънне на организаторите.

Звънна им.

Трябвало да се откажа.

Това е единственият изход.

Добре.

А другият единствен изход кой е?

Другият е да се върна обратно. Всичките почти 11 километра. Цялото изкачване, което току що спуснах.

И после да тръгна по трасето на Ронда. Но нямало никакъв смисъл, защото сега е полунощ, а пунктът, от който бях тръгнала три часа по-рано затварял в 02. И няма да го хвана. И ще ме спрат.

Защо ще ме спират, нали съм тръгнала от него преди цели три часа?

Защото ще ме спрат. Точка. Освен ако не съм там преди 02:00 часа.

Спрях да я слушам.

Осъзнах, че всяка минута празни приказки ми яде от времето.

И преди да си дам време да размисля се засилих обратно.

1 час и 47 минути. Онези близо три часа спускане с благо темпо успях да стопя до 107 минути обратно.

Почти не помня как го направих. Маркировката се губеше, защото беше поставена така че да се вижда в другата посока. Често флагчетата бяха скрити зад скалите. Опитвах се да бягам, да карам по памет, да не плача, виждах челници в далечината на идващи срещу мен бегачи и се ориентирах по тях. Не мислех за после, за това, че се прецаква цялата стратегия да имам равномерно темпо и сили за всичките 170 километра. Само вървях, и бягах, и търсех поредното флагче в тъмното и се радвах, че катеря, защото за спускане коленете ми не искаха и да чуят. Разминавах се мълчешком с всичките Митик идващи срещу мен, знаех, че ако се спра да говоря с тях ще губя време, ценни минути, че може и да се откажа и разколебая. Те и не ме питаха много много. Само един човек спря и с мек глас  се поинтересува дали съм добре и после ми обясни къде точно е разклонът, който съм пропуснала.

1 час и 47 минути. Не можех да повярвам. Бях в пункта пет минути преди да го затворят.

Можех изобщо да не слизам до него пак и директно да хвана разклона, но не посмях да не им се обадя, че съм стигнала. Влязох вътре и най-после се разплаках като бебе и много, много пъти хълцайки ги питах защо не са ми казали, че има разклон?

Защо не знам, че пътищата са различни от тук нататък?

Една жена ме гушна и не ме пусна докато не се успокоих.

Човек намира приятели на неочаквани места.

После тръгнах към заветния 130-и километър. Или за мен - 150-ти. Бедрата ми горяха, опитах се да спускам бързо, но бях изморена, не чак толкова физически колкото психически и полечка-полечка, ама много полечка, се затътрих надолу. И после нагоре. И пак надолу. Сетих се, че който ме следи сигурно се чуди къде съм. Включих си телефона и веднага получих смс „мамо, наред ли е всичко? няма обновена информация от вчера следобед.”

О, да, наред е.

Мислех само за следващия пункт. Опитвах се да не се самосъжалявам. Да не се ядосвам. Да не се чудя дали ще успея да завърша. Само до следващия пункт.

И там рухнах отново.

Рев, рев и после за разнообразие магарешки РЕВ.

Мислех, че няма да успея да хвана всички контроли.

И че нищо няма смисъл.

Сега се чудя как така не се отказах. Една от причините е, че десет месеца по-рано се отказах на TDG. На 222-я километър. А после цели два месеца ме беше яд.

Явно помнех с всяка клетка колко много ме беше яд.

Другата причина?

Човек намира приятели на неочаквани места.

Новият приятел беше Pep Pujal Carabantes. Тогава не знаех, че се казва така. Не знаех, че е финиширал гигантите. Не знаех нищо за него, освен че запази спокойствие пред моя рев и си поговори с мен. От всичко, което ми каза, аз запомних две неща.

Едното: Да, може и да не успееш да го завършиш, но как ще знаеш, ако не опиташ?

И другото: Ти си направила спускането към 73-я километър, нали? (очевидно съм го направила щом съм тук) Е, тогава от какво се плашиш?

Добре. Тръгвам. Ще опитам. И дано да се получи.

Всъщност Pep ми е казал още едно нещо. Намерих го в торбата с нещата си на финала. Написал го е след като напуснах пункта цели 12 часа преди да финиширам и точно затова ми е толкова ценно. Ето го.

Та това е. Следват 25 километра, които включват три изкачвания. На първото отново треперех да не ме спрат, ако просроча времето.

Второто беше доста трудно, особено последната част от върха, уж вървя нагоре, а усещането е като да стоиш на една място - върхът не се приближава и не се приближава, а последното изглеждаше по-сериозно отдалеч, отколкото всъщност беше. На последния връх Collada Meners осъзнавайки, че НЯМА повече баири ме обзе такова безмерно щастие, за което няма думи. Цялата се разтресох, не знаех плача или се смея, часовникът сочеше, че имам време и може би ще стигна преди 21 часа. Направих си селфи. Няма да го сложа тук - децата казаха, че изглеждам много страшно. Страшно? Ще ми се пръсне сърцето от щастие.

Предпоследното спускане.

Чак дотам в мъглите трябва да стигна.

Съвсем малко остава до последния връх.

От там дойдох.

Така изглеждат последните метри изкачване от последния връх на Ronda dels cims.

Ще спускам. Обявени 17 километра надолу, затова пуснах трак. Знаех, че ще е тегаво. Тракът показва 21 км.

Много обичам маргарити. Подминавах купища по пътя, но тези двете реших да ги снимам. Цъфтяха на 2700 метра надморска височина.

И сега - към финала. Отначало бързо. После - още по-бързо. Виждах как минутите се стопяват и уж бягам с всички сили, но няма да успея, просто няма да успея. Вместо пътека за бягане - изкачване, прехвърли ме в съседната долина, стана горещо, камъни, обрасла с треволяк пътечка, по която е много трудно да се бяга и треви, треви, от които след малко ще се изрина. Само това ми липсваше. Бързо, бързо, няма време. Пет километра по-късно - пункт. Колко има до финала? 12 километра? И за пореден път ме попитаха - отказвате ли се? Сега? На 12 км от Ордино? Неееее. Защо все това ме питат?

Най-трудните километри бяха тези. Винаги изглеждат повече от 12. (16 по трак).

Асфалт, ура, после някаква пътека с камъни, после черен път с тиня и кал, после леко изкачване, пак локви, пак камениста пътека... Зад всеки завой ми се привиждаше Ордино, но някой го отместваше напред.

Полицай, който спира движението, за да минат състезателите.

Колко има до финала?

4 км.

Оказаха се седем.

Два километра по-късно, когато силите ми наистина свършиха и само се оглеждах на кой бордюр да седна и да ревна (голям рев на тая Ронда) и да кажа, че се отказвам... срещнах една жена. Носеше шапка на доброволец и се превърна в моя ангел спасител.

Тя тръгна с мен и пробяга последните пет километра, а после, когато на 50 метра от финала останалите българи ме посрещнаха тихо се е обърнала и се е върнала.

Коя си ти, непозната жено? Дори не разбрах как се казваш? Длъжница съм ти.

Докато бягаше с мен или ходеше, когато не можех повече, докато й благодарях ли благодарях за подкрепата, тя ми каза:

Не се тревожи. Човек намира приятели на неочаквани места.

Това е моят разказ за Ронда. Много дълго се получи, но 190 километра и почти 62 часа трудно се побират в по-малко.

И да, на финала освен всички българи (БЛАГОДАРЯ!) ме чакаше и Pep и с него  разменихме няколко пъти следните две дълбокоумни изречения. Изглеждаше така.

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и след две секунди

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и след малко пак

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и пак

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

И най-накрая проумях, че съм успяла.


Снимки: личен архив

Препоръчваме ви: 

Сицилиански шок 
Сините флагове на Северното гръцко крайбрежие  
Макак Конак - едно вълшебно кътче