Много ми хареса приказката, с която Вася Зарева отучи малката Ния от биберона. Споделям я с вас, може да ви е от полза.

Имало едно време...
Едно малко момиченце... Бебе направо... Пищящо, плачещо, недаващо усмивки на никого, освен на мама и то понякога... Това бебе не спяло много, много през нощта и хич, съвсем и почти изобщо през деня... Милата му майчица, приличаща на привидение със сенки под очите, достигащи брадичката прибягнала до отчаяни мерки, които се надявала да не се налагат никога... но се! Някъде към осмия месец му дала залъгалка, бибка, както момиченцето я нарекло по-късно...
Отначало бебето я плюело и хвърляло, но после се сприятелило с нея. Започнало да спи прилични часове през нощта и по 4 часа през деня. Вълшебна се оказала тази бибка. И всичко било цветя и рози, докато годините не започнали да се търкалят, а бибката и момиченцето оставали неразделни. Вечер, щом момиченцето си вземело душ, измиело зъбките и си срешело косичката, взимало своята приятелка бибка и заспивало с нея. Таткото много се дразнел от ситуацията. Обяснявал как ще я даде на кучето, ще я изхвърли в боклука. От всичко това произтичало плач, рев и мрънкане. Резултат - нулев. Майката, обаче, била убедена, че всичко се случва точно тогава, когато трябва да се случи, че нещата имат естествен ход, нищо не трябва да се случва насила и всичко се подрежда от само себе си.

Един ден бибката мистериозно изчезнала. Търсили я навсякъде. Нито следа!

Момиченцето заплакало тъжно... много тъжно...

Тогава на майката ѝ хрумнала една история и я разказала на тъжното момиченце. Историята за феята на бибките. Тя гледала всяко детенце и когато преценявала, че детето е вече достатъчно голямо, отивала и взимала бибката. Ако детенцето заспи спокойно и без бибка, тя идвала през нощта и оставяла толкова монетки, на колкото годинки е детенцето.

Момиченцето заспало без протести и плач.

Майката побързала да сложи монетки под възглавницата...

Ах, колко щастливо било момичето на сутринта, когато ги открило. Веднага след като закусило, отишло с мама и тати до магазина за играчки и си взело с тези парички и още малко, които мама доплатила, плюшка. Избрало си прекрасен плюшен паяк с големи зелени очи. Паячето му станало приятелче и всяка вечер момиченцето го гушкало силно и заспивало спокойно и с усмивка.

Как да приучим детето към гърне за два дни - прочетете тук.

Автор: Мария Пеева

Знам, че някои ги намират за безнадеждно досадни, изкуствени и дори снобски. Но за мен семейните фотосесии винаги са били много повече от това да се съберем цялата тумба, да се замъкнем на фотограф и да се увековечим за идните поколения. Не са само спомен и не са само демонстрация на благополучие и семейно щастие. Преди всичко са голяма емоция. И тук е мястото да благодаря на нашата фотографка Ивелина, че улавя тази емоция и не само нея, ами цялата динамика на семейните ни отношения. Защото дори в "непринудените" пози, които далеч невинаги са непринудени, я има истинската ни същност, защото винаги успява да извлече това, което е в душите ни и да го покаже. Даже тогава, когато ние самите не го осъзнаваме. Може би това е причината да се вглеждам в тези снимки сега, утре и отново, и отново след години и да си връщам усмивката и чувството от онзи момент. 

Алекс, старият Фреди и Бобчо. Току-що сме влезли в старата къща, която Ивето нае за декор на тазгодишните си коледни фотосесии. Обикаляхме да паркираме поне 20 минути. Иван и Косьо недоволстваха в колата, защото мразят да закъсняваме. Ние с Коко запазихме спокойствие. Все пак преди нас са Теди, Яна и сватовете, не е толкова фатално, ако малко закъснеем, ще ни изчакат за някоя и друга снимка заедно. В крайна сметка отидохме точно навреме. По лицето на Алекс все още не е плъзнала широката му усмивка, която толкова обичам. Дори не си е свалил якенцето, а Фреди е с жилетката за навън. Алекс в момента се колебае дали днес да се радва на вниманието на Бобчо или да е в ревниво-собственическо настроение. Боби също не се усмихва. Фреди току-що му се е озъбил и горкото ми внуче се чуди къде греши, че кучето е толкова зло към него. В този момент аз ги гледам отстрани и се подсмихвам. Фреди си е само мой. Приятно е усещането в къща, пълна с хора и животни, където дори телефонът и чантата ми са обща собственост, да имаш нещо, което принадлежи само на теб. И то нещо живо, дишащо и пълно с любов - цялата за мен.

Семейната снимка, заради която Иван така се притесни, че закъсняваме. Теди бързаше за работа, Яна тръгна с него, заради това и нямаме снимка само с Бобче. Нищо, това ще остане за догодина. Много си обичам сватовете и снимката буди в мен много чувства. Бабата на Яна - Ангелина - истинска дама. Няма да ви казвам на колко години е, ще спомена само, че още работи, и то важна, отговорна и интензивна работа. И винаги е елегантна, любезна и всеотдайна. А как готви и каква градина поддържа на село през уикенда... Яна е взела нейната целеустременост, перфекционизъм и амбиция, макар че още не го осъзнава. Има време. Яна е "утрето" на Ангелина. И това ме изпълва с огромна радост и гордост, защото тя е част от нашето семейство. Петя, майката на Яна - топла жена, с толкова голямо сърце, че когато я прегърна, не искам никога да я пусна. Наско, вуйчото на Яна, прекрасен и изключително свестен човек. Някой ден ще се радвам, ако моите момчета са също толкова подкрепящи и грижовни чичовци като него. Никола го няма на снимката, но затова вече ви разказах. Надявам се някой ден да имаме снимки и с него. Обичам го това хлапе, все едно е мой син. И колкото и да се радвам за него, че се чувства щастлив и реализиран далеч от България, в същото време ми е тъжно, че го виждам два пъти годишно. А едно птиче в главата ми напомня, че е много вероятно да не е единственият в семейството, който ще хване пътищата. Нищо, ще пътуваме и ние да си наглеждаме децата. А когато не можем, ще си гледаме снимките и ще разчитаме на интернет да ни свързва.

 Момчетата ми... Понякога, когато се чувствам изморена, разочарована от себе си, слаба и неспособна, си казвам, че дори нищо, нищичко друго добро да не оставя на този свят след себе си, дори нищо да не постигна, самият факт, че съм родила и отгледала тези чудесни деца е предостатъчен. И знаете ли, мисля си, че всяка майка има такива моменти. В същото време мъничко се срамувам от тази гордост. Защото каква заслуга имам всъщност - та всеки от тях е дошъл на този свят личност, съвършено оформен, с качества и способности, заложени в него. Теодор - чаровният, Константин - достойният, Калоян - добросърдечният и Алекс - упоритият. Какво право имам да се гордея, че просто съм им дала обич и грижа без усилия, следвайки простите закони на природата? И все пак се гордея. Тези снимки карат сърцето ми да прелива от чувства. И някой ден, ако имам щастието да остарея, ще ги показвам на внуците  и правнуците си. Ликовете на децата ми, запечатани тук, ще са моето "вчера".

Алекс не можа да се удържи да не подрънка на пианото въпреки протестите ни. Толкова е пълен с енергия, любознателност и емоции, че чак кипи и понякога малко прекипява. Но и това ще отмине, ще се научи да владее чувствата си и да канализира енергията си в правилна посока. Ние ще му помогнем.

Косьо - забележете как се е изпънал. Много му се иска да е по-висок от баща си. Още малко...

Коко - моят артист и философ. Детето, което винаги ме кара да се усмихвам. Дано сега, навлизайки в пубертета, да не се превърне в поредния мрачен тийнейджър. Ужасно ще ми липсва тази негова обичливост. Хубавото на пубертета е, че е временно явление. Все някак ще оцелея.

Всяко най-разтърсващо и силно чувство, което съм изпитала някога, е свързано с този мъж. Един ден двама пресъхнали и грохнали старци ще гледат тези снимки и ще си спомнят младостта. Но сега... сега тръпката я има и страстта я има. Това е моето "днес". Вече трийсет години. И без да кажа и дума на Ивето, на всяка наша фотосесия, насред цялата лудница, тя винаги успява да изгони и смълчи децата и ни нарежда да се снимаме двамата. Само двамата. (Е, малкият клетник се появи на една снимка, но пък какъв невероятен чар й придаде). 

И с това приключвам. Какво повече да кажа, освен благодаря ти, Иве! Понякога имам нужда някой да ми напомни, че съм красива, женствена и нежна. Благодаря, че ме караш да се чувствам толкова... жена.

Всички снимки са от личния ми архив - 2019 г., фотограф е Ивелина Чолакова - Дамаянти.

Автор: Кристина Йовчева

Мислех тази история да си остане моя, на майка ми и на Георги Господинов. И три години си беше само наша. Не знам дали коледният дух ме кара сега да я споделя, защото е една истински човешка, топла постъпка или пък изпитанието, което ми поднесе животът, ме прави твърде емоционална, но мисля, че трябва да Ви я разкажа.

Преди три години майка ми имаше юбилей - ставаше на 70 години. Материални подаръци не искаше, затова впрегнах фантазията си да измисля храна за душата и съумях да подготвя куп изненади. Тъй като тя много харесва писателя Георги Господинов, а тъкмо беше излязла неговата “Там, където не сме”, купих книгата, открих имейла на Георги Господинов и му разказах нещичко за майка ми и защо искам да я зарадвам точно с неговата книга, като го моля за автограф. Човекът реагира мигновено за моя изненада, която прерасна в изумление, когато прочетох написаното от него. То беше горе-долу следното: “Вижте, с удоволствие бих направил това, но съм извън страната за няколко месеца. Много искам да зарадваме майка ви и мога да направя следното - дайте ми пощенски адрес, а аз ще й изпратя картичка с поздравление и посвещение”. Пет дни по-късно, вярвате или не, картичката надничаше от пощенската кутия и вътре беше написано прекрасно, топло пожелание, което трогна силно мен, а майка ми разплака. На плика скромно стоеше адресът за обратна връзка. Вероятно се съмнявате, че това действително е бил неговият адрес, а не просто произволен, защото е длъжен да напише нещо за подател. Ами не знам, но някак си отведнъж безусловно повярвах, че е точно неговият си адрес и картичката идва именно от пространството, което обитава. Цялата топлина, която струеше от пожеланието, от постъпката му, от случката въобще, ме караше да мисля, че не е въображаемо място. Тук сега ще спра да пиша за Георги Господинов, защото тази история е само част от това, което искам да споделя. Само ще кажа, че постъпката му ми доказа, че той не просто говори и пише за емпатията, а и действително я проявява. 

Припомних си всички тези емоции  отново преди два месеца. По друг повод. И оттогава се чудя нещо. 

Майка ми се разболя и като изневиделица ни дойде лоша диагноза. Покрай тичането по лекари, подреждането на новия ни живот, предстоящите промени и страха от неизвестността, едно нещо остана непроменено - актът на четене при нея. През целия си над 70-годишен живот тя чете с все същата ненаситност, любопитство, известна доза критицизъм, малка щипка съмнение и много, много удоволствие, стаено в изражението й, в цялото й същество. Позата на тялото, докато чете, е пълно единение с книгата. Такава е пред очите ми през целия ми съзнателен  живот - с книга в ръка. Това не се промени и сега. Въпреки тревогите, въпреки страха, въпреки неразположенията... И тук идва въпросът. Как, за Бога, избираш какво да четеш, ако подозираш, че ти остава броено време живот? Коя от хилядите прочетени книги искаш да си припомниш и към кое ново, още скрито и любопитно за теб, искаш да посегнеш? Как определяш кои да са думите, които да те съпътстват през това изпитание, кои да са страниците, които да разлистваш, докато неизвестността наднича над рамото ти? Кои рими искаш да подредят отново хаоса в теб? Чия корица искаш да гали пръстите ти и кой творец искаш да те съпровожда точно сега?

Не мога да спра да се чудя за всичко това, макар вероятно да изглежда абсурдно на фона на реалните грижи. Помислете и Вие, които обичате да четете и които имате времето и свободата да подбирате, отхвърляте, започвате и не довършвате, препрочитате и забравяте четивата си - Вие бихте ли могли да изберете последната си книга, ако знаете, че е последна?!?

Отново си мисля колко навременен и колко наистина специален подарък беше онова долетяло от чужбина послание от едно голямо сърце, как то достигна до точния човек, до истински ревностния читател, който го оцени и скъта в чекмеджето с най-скъпите си преживявания. Защото именно такива топлещи емоции държат човека “вързан” за земята, когато тя се клати под него. Все още виждам живо у майка ми онова нетърпение, с което човекът, обичащ безрезервно книгата, я поема в ръцете си и иска час по-скоро да я отгърне и да потъне в потока от букви.  Докато това е при нея, тя ще бъде щастлива. Аз също. 

P.S. Изказвам искрена благодарност на писателя Георги Господинов, който ми помогна да зарадвам майка си тогава и прояви истинско човеколюбие и се надявам да ми прости, че направих публична тази история.

Препоръчваме ви още: 

Най-щастливите ми нощи

Баба Чума

Деветата рокля

Автор: Мария Пеева 

Човек и добре да живее, рано или късно си отваря банкова сметка. Едно време това беше голямо събитие. Спомням си много добре как преди доста години влязох за първи път в голямата сграда, минах с важен и сериозен вид покрай охраната и застанах на някаква огромна опашка да си чакам чинно реда.

- Виж ти. - казах си - Колко много хора искат да си открият банкова сметка тук.

Докато чаках, се заслушах в разговорите им и с ужас установих, че всички те всъщност искаха да си изтеглят парите и да си закрият сметките. Само аз чаках, за да си открия.

Вече се досещате, че това беше през онази тежка Виденова зима, във времената на хиперинфлацията. В онзи ден аз така и не си открих сметка. Но впоследствие откривах и закривах всякакви сметки във всякакви банки и съвсем без да искам, добих богат потребителски опит.

В интерес на истината критериите на физическото лице през годините се променяха. Ако едно време основното, което ме интересуваше, беше банката да е близо до работното ми място, за да мога през обедната почивка да си свърша някои дела, с времето се научих да гледам и други фактори. И близостта на банковия клон отпадна, по простата причина, че дигиталните технологии направиха физическото присъствие в банката съвсем излишно. Въпреки това когато от Прокредит банк ме поканиха да си открия сметка при тях за броени минути от телефона, реших да отида в софийския им офис. Очаквах тежка, стабилна сграда, стандартните елегантни бюра и каси, за които клиентите търпеливо изчакват реда си. Тази банка обаче се оказа съвсем не такава банка.

Ето така изглежда фоайето - човек се чуди в банка ли е влязъл

Разбира се, важно е една банка да отговаря и на другите ми критерии за финансова институция. В нея инвестираме не само средства, но и доверие. Затова първият и според мен най-важен критерий за една банка е да е сигурна и стабилна. Не знам дали ви се е случвало да получавате обаждания от непознати лица, кой знае как намерили телефона ви, които ви предлагат високодоходна инвестиция с бърза възвръщаемост. На мен ми се случва от време на време. Колкото и изкусително да звучи, каквито и лихви да обещават, бързам да затворя. Сигурност и стабилност някак не ми се връзва с концепцията за нереално висока доходност. Когато избирам банка и финансова институция, първо проверявам кой стои зад нея, не какво ми обещава. По този критерий Прокредит ме впечатлиха положително. Банката е част от международна група от банки, собственост на базирания във Франкфурт ПроКредит Холдинг, с основни акционери немски и световни инвеститори – Zeitinger Invest, KfW (Немската банка за развитие) и IFC (част от групата на Световната банка). Всички банки в групата са специализирани изцяло в обслужването на малки и средни предприятия, и на физически лица, следвайки най-добрите европейски практики. По този критерий забележки нямам.

Пред асансьора на паркинга ме посрещна тази библиотека

Вторият критерий, който ми е важен е как моята банка ще ме подкрепи, когато започна нов проект, независимо дали е личен или бизнес. Искам да инвестират в мен, но искам също така и да оценят добре икономическото ми състояние и дали ще мога да си обслужавам задълженията. Не по-малко ми е важно също така да ми предложат условия, които ме устройват и са съобразени с моите нужди. Затова банката ми трябва да е гъвкава и да получа индивидуално отношение, когато имам нужда от това. Разпитах банкерите как например мога да получа кредит, след като цялата им банкова дейност е онлайн. А ако съм малка фирма в провинцията, където нямат клон? За мое абсолютно изумление се оказа, че техните служители пътуват на място, за да окажат пълно съдействие при подобни ситуации.

Ако все пак имам въпроси, ще ме посрещнат тук

Трети критерий, който ми е важен е прозрачността. Аз не съм икономист и нямам експертно образование. Затова много държа договорите, които сключвам да са прозрачни, условията по тях да са ми ясно обяснени и малките букви да са ми разтълкувани. Искам да ми се обясни какви са предимствата на този или онзи вид кредит, как и защо да инвестирам във фонд, каква застраховка да си направя. Искам моят банкер да е готов да отговори на всичките ми въпроси, колкото и да са лаишки. Трябва да почувствам, че той е там, не само, за да спечели от мен, но и за да ми помогне и че отношенията ни са взаимно изгодни. Това, което ми хареса в Прокредит е, че нямат твърде много различни видове сметки и с една или две мога да управлявам всичките си финансови дела, фирмени или лични.

А това е кафето за служители - бих работила на такова място

Накрая, но съвсем не на последно място, искам услугите на банката ми да са лесни, удобни и достъпни. Важно е да мога да управлявам финансите си 24 часа в денонощие и за предпочитане по интернет. Дигиталното банкиране все повече навлиза в ежедневието ни и най-вероятно скоро ще дойде време, когато изобщо няма да се налага да губим време да посещаваме банков клон, а само с няколко клика на телефона или компютъра ще се разпореждаме с парите си. Всъщност това е и основната причина, поради която възнамерявам да си открия сметка в Прокредит - онлайн и за “едно селфи време”, както гласи кампанията им. Скоро ще споделя дали съм доволна и наистина ли е толкова лесна за използване от обикновения потребител, на когото му е писнало да виси в близкия клон с дете под мишница. Или с куче. Или просто с твърде много задачи, за да има време за опашки.

Още някои дребни, но не маловажни улеснения за клиента

И нещо забавно за финал. Както си правех тези селфита и снимки, охраната дойде при мен и ме задържа. Докато обясня, че правя статия за банката, докато намерим служител, който да потвърди, три пъти се препотих! Но така или иначе, ми беше доста каръшки ден вчера, защото първо на интервюто в телевизията си тръгнах с микрофона и чак в колата усетих, че нещо ми убива на гърба. После не искаха да ме пуснат с кученцето в сградата на НДК за коледния панаир на книгата. И изобщо - цял ден се навирах в лицето на охраната и създавах проблеми на хората, които си вършеха работата. Което никак, ама никак не е похвално. А вие запомнете от мен - снимки в банката - не!

Както е казал Айнщайн: „Въображението е много по-важно от знанието.“

Тази теория е относително вярна, затова наблягаме на въображението в нашата програма за училищна готовност.

Децата с развито въображение често гледат на света от една по-привлекателна и ярка гледна точка. Това им помага да имат пламенно детство и им позволява да се превърнат в творчески и предприемчив възрастен, способен да решава проблеми и да преследва успеха.

Развиването на въображението трябва да започне още от ранна детска възраст.

Играта е ключа към въображението!

Ако прекарват часове пред компютъра, гледайки телевизия или играейки видео игри, те стават пасивни участници във въображението на някой друг, вместо да имат времето да създадат свои необятни светове. Предоставяте ли на децата си достатъчно възможности за по-градивния вид игра?

Ако те тренират футбол, балет, тенис, карете и гимнастика, то те получават чудесна възможност да развият своите умения. Но в спорта имат малка или никаква възможност да използват творчеството и въображението си, за да решат как да използват свободното си време, какъв свят да построят, коя фантазия да изследват.

Как да насърчим креативността

Когато разглеждаме основните умения, които децата ни трябва да притежават, за да успяват в своя академичен път, ние акцентираме предимно върху основните неща: говорене, четене, писане, броене. Много родители вярвят, че творчеството е присъща способност на определени хора с необичайни таланти. Всъщност това далеч не е така – творчеството няма нищо общо с артистичните или музикални таланти. Това е начин на мислене и изразяване. Тук става въпрос за откриването и създаването на нови неща, които ни помагат да използваме въображението и изобретателността си.

В децата е вродено да са новатори с ярко въображение и уникален начин на самоизразяване. 

От най-ранна възраст те упражняват способност да оспорват, разпитват и откриват. В стремежа си към нови идеи те държат умовете и сърцата си отворени, експериментират с идеи и изграждат връзки. Децата успяват  да видят нещата в нова светлина, да намерят проблем, за който никой от нас възрастните дори не подозира, че съществува, и да стигнат до необичайно, но ефективно решение.

Всяко дете се ражда творец с въображение, но тази способност може да бъде възпрепятствана, ако децата нямат място за развитие на въображението и освобождаване на творческата си енергия.Творческите дейности за децата са безкрайни. Колкото по-разнообразно е ежедневието им, толкова по-широк е спектъра на въображението им.

Насърчаването на децата да изпробват нови неща и идеи е решаващ фактор за техния интелектуален, физически и емоционален растеж. Всичко, което децата изпитват и изследват за себе си, влияе върху тяхното по-нататъшно развитие.

Емоционално развитие:

По-малките деца могат да използват различните видове изкуства и играчки, за да изразят своите мисли, които все още не са в състояние да споделят устно.

Дейности като изкуства и занаяти позволяват на децата да се гордеят с постиженията си, изграждайки увереност в това, което правят.

Това е и път за изграждане на емоционалната интелигентност у децата, която може да се превърне в силно предимство в развитието на детето.

Социално развитие:

Когато са заедно в социална среда, децата се учат да споделят и взаимодействат помежду си. Това са основни аспекти на социалнoто развитие. Пеенето, танцуването и драматичните „постановки“ предполагат развитие на незаменими социални умения, като комуникация, съчувствие и уважение.

Докато децата развиват своята артистичност и придобиват умения за създаване на визуално изкуство, те развиват и своята способност да съчетават прости форми и фигури със съзнателно моделиране.

Лесни начини да насърчим творчеството у децата си

• Насърчавайте любопитството и търсенето на отговори. Един от най-добрите начини, по който родителите могат да отговорят на въпросите на детето си, е: „Не знам! Как можем да намерим отговора?“.
• Не вцепенявайте творчестото на децата си с прекалено много играчки. Предварително сглобените играчки ограбват децата от шанса да мислят и създават сами.
• Оценявайте различните идеи и мнения. Насърчавайте мисленето им като казвате например: „Каква добра идея! Досега не съм се сещал/а, искаш ли да го изпробваме?“
• Насърчавайте изследването на различните аспекти от живота, което децата ви правят с всяко тяхно действие.
• Избягвайте пренебрежителното отношение и засрамването на деца, които експериментират на принципа „проба-грешка“. Насърчавайте разумния риск, който подхранва творчеството.
• Стимулирайте въображаемата и независимата мисъл на детето, като поставяте въпроси. Например, когато правите нещо заедно, избягвайте да казвате на детето какво точно да прави. Вместо това поставете проблема пред него и му позволете да стигне само до решението му.
• Избягвайте перфекционизма. Не отменяйте детето в правенето на проект, защото можете по-добре и по-бързо, както и не довършвайте вече направения проект, за да бъде според вас перфектен.
• Избягвайте ползването на обезкуражаващи фрази и негативност. „Не, това не се прави така, чакай да ти покажа!“, „Това никога няма да работи.“, „Не можеш ли да направиш нещо правилно?“.
• Показвайте уважение към творческия процес и усилията, които детето влага в него. Окачете произведенията на децата си на хладилника, за да стимулирате увереност в техните способности.
• Насърчавайте доброто настроение. Той помага на децата да се радват на творческата си интелигентност.
• Улеснявайте играта им, не я диктувайте. Децата получават голям стимул, когато родители им седнат на пода, за да си играят с тях. Не забравяйте, че по време на игра вие сте в отбор с детето си, а не сте треньорът.
• Играйте игри, които могат да имат различни отговори. Играйте игри с думи. Например измислете заедно начин да си построите къща на Луната. Или измислете нови и най-различни приложения на лъжицата.
• Играйте на асоциации.
• Играйте игри за умствена гимнастика. Разтегнете детското въображение с игра на аналогии. Например какво е общото между бухала и часовника? Ами между котката и компютъра?

За тази статия благодарим на обучение „Когнитивна Азбука“, чиято дейност е:

• Изцяло съобразена със спецификата на детското развитие във възрастта 5-9 години.
• Развива всички аспекти на познавателните способности на детето.
• Заимствани са принципите на метода „Монтесори“ - Детето и неговите нужди са водещи.
• Подходът е индивидуален.
• Игрова и забавна среда, стимулираща интелектуалното и емоционалното развитие.
• 

Препоръчваме ви и тези статии от "Когнитивна азбука": 

7 начина да изострим паметта на детето 

6 житейски умения за сигурен успех

Автор: Мария Пеева

Покрай всички книжки, които постоянно купувам за децата и при всичкото ми желание те бъдат запалени читатели, не мога да пренебрегна един факт от живота. Те са дигитални деца. Обичат да получават информацията си дигитално, обичат филми, следят влогъри и видеоканали. И ако аз, като родител, си затварям очите за това, има огромен риск да потънат в един дигитален свят на ненужна и дори вредна информация, която вместо да ги обогатява, да им пълни малките умни главички с безсмислени неща. От друга страна пък колкото и да е полезна една информация, ако не е забавно поднесена, няма да впечатли особено поколението, което е свикнало да скролва с шеметна бързина и да подминава всичко, което не му грабне интереса още в първата секунда. И за да съм една достойна дигитализирана майка на дигиталните си деца, следя образователни сайтове, слушам образователни подкастове и гледам образователни канали.

Не знам дали сте попадали досега на Да Винчи, тв каналът, който днес ще ви препоръчам, но той е наистина единствен по рода си в начина, по който предлага истинско и качествено образование. Не само няма да се учудя, ами дори съм убедена, че един ден цялото образование на децата ще се осъществява посредством този и подобни на него канали или подкастове, и ролята на учителя ще бъде съвсем различна - той ще е по-скоро ментор и вдъхновител, а не лектор и изпитващ. Нещо повече, дори и днес, ако самата аз бях учител, щях да вкарам в класната стая и това съдържание, за да разнообразя учебния материал, който невинаги е достатъчно интересен. Но това, разбира се, е избор на учителя. Просто като родител осъзнавам колко е важно образованието да излезе извън класната стая, да бъде подкрепено с примери от реалния живот и да бъде истински интересно поднесено, за да подхрани природната любознателност на децата, вместо да я притъпява.

Няма да разкривам колко неща научих аз самата от този канал, защото ще ми стане малко неудобно, ако момчетата ми вземат, че прочетат това. Иска ми се да можех да кажа, че знам всички тези неща от училище, но уви не е така. Хубавото е, че сега ги научаваме заедно, а и можем да ги коментираме, да ги обсъждаме и дори да експериментираме, когато имаме възможност.

Мога да ви представя много рубрики по Да Винчи, но ще се спра накратко на тези, които вече са дублирани на български.

“Операция “Ох!” - излъчва се в събота и неделя от 16.30. - Посветено е на медицината и биологията. Докторите близнаци Крис и Ксанд правят различни експерименти с човешкото тяло и показват технологиите в медицината, различни педиатрични случаи и как се лекуват на практика. Има експерименти, които могат да се направят и у дома. Няма да ви напомням тайната ми мечта някое от момчетата ми да стане лекар, ще кажа само, че интересът им към това шоу я поддържа жива.

“Уголемена наука” - събота и неделя от 17 часа.  - Във всеки епизод Фил демонстрира и обяснява научен експеримент, който децата могат да направят у дома. После го прави и в голям мащаб, за да покаже как работи в живота.

“Ужасна история” - събота и неделя в 17,30 - Тази поредица е исторически абсолютно достоверна, но също така и ужасно забавна, а на моменти и ужасна наистина. Точно колкото трябва, за да запали децата по историята. (И родителите им). 

“Знаеш ли как”- събота и неделя в 18. Това шоу ни разкрива света чрез науката, като отделя фактите от измислицата и ни учи на много интересни неща за нас и света около нас. Идеално за младите физици, химици, биолози и бъдещи учени.

Надявам се скоро всички сериали по канала да бъдат дублирани. Програмата може да следвате във фейсбук и инстаграм. Ще се радвам да споделите и вашите впечатления кое шоу най-много допадна на детето ви, какви експерименти направихте у дома след това, какви въпроси ви зададе.

Препоръчваме ви още:

Как уча децата да взимат решения?

Автор: Цветелина Чобанова

Сядам да пиша този текст с ясното съзнание, че е личен. В него няма нищо поучително. Няма нищо научно. Не съм изчела 50 статии с различни становища по въпроса и куп книги. Не! Има само преживяно, преболедувано, преосмислено, усетено и саморазглеждано.

Скоро предстои рожденият ми ден. Вероятно мислите ми са породени от дупката, в която се намирам. Така казват. 40 дни преди и след датата на раждането сме в дупка. Падаме явно като Алиса. И в тази дупка има различни ситуации и същества – тъмни, страшни, смешни, ясни, смътни, непознати. Истината е, че вярвам в невидимото, но не вярвам в дупките. Освен, ако не водят към вълшебни светове. Не вярвам в това да търсим оправдание за събитията, които ни се случват във Вселената и обстоятелствата. Как живеехме някога преди дупките, ретроградния Меркурий, ретроградната Венера и още един куп съзвездия, кръстени на боговете от митологията. Да, боговете имат власт, но считам, че всички ние сме богове. И властта за живота ни е наша. Отплеснах се. Паднах в дупката.

Прибрах се днес от работа късно и заварих любимия да готви. Това не е рядко събитие у нас. Напоследък особено често се случва. Обикновено вечерята е сервирана и всички ме чакат. Чувствам се понякога, като богинята Майка, в чиято чест е устроено угощение. Друг път се опитвам да бъда Невидимият човек, защото много ме е срам да се покажа на вратата в късния час. Тогава  баща ми в мен го чувам да казва “Не е работа на една жена да се прибира след мъжа си. Още повече да не е приготвила тя масата.” Обръщам се мислено и му отговарям: “Не е твоя работа. Аз съм различна от твоите жени. Голяма съм и ще правя каквото поискам.”

Има вечери, в които пък майка ми се включва: “Сега пусни пералня, събери прането, смени чаршафите, изглади му ризите, защото даром нищо не се получава.  Виж момчето колко неща е свършило, а ти? Трябва да върнеш нещо за тази вечеря!” Нея по-трудно я различавам. Срещам я в огледалото между носенето на мокро пране и бързането ми да разкажа как ми е минал деня. Поглеждам се и виждам, че съм още с риза и сако, все едно ей сега ще изляза отново, а не съм се прибрала преди 3 минути. Хванах я обаче последният път, когато си миех зъбите и едновременно с това сновях из апартамента, за да приготвя на детето дрехите за училище. Какво ще се мотам само с едно миене на зъбите в банята! Толкова още полезни неща могат да се свършат в тези 2 минути! Та миенето на зъбите е навик, не изисква голямо внимание.

Да. Нося си ги мама и тате, няма как. Хубавото е, че вече ги разпознавам в себе си. Повече от преди и по-ясно. И мога да спра. Не всеки път успявам да се уловя веднага. Сигурно и на другите хора се случва. Понякога се усещаме, друг път - не.

И така прибирам се днес, целувам всички в къщи за добър вечер, отбелязвам колко е хубаво мъжът да готви, прегръщам русокосата си подрастваща дъщеря и отивам да се изкъпя, за да измия днешния ден от себе си.  И там между капките под душа, потичат и сълзите ми, заедно с един глас, който чувам да казва “Не искам да го изгубя. Това щастие не искам да го изгубя.” Чудя се как в този момент си мисля за изгубване, загуба, раздяла, край?! От къде се появи това? Кой сложи в главата ми тази мисъл? 

Това усещане, сякаш животът ми е фина кристалната топка, която всеки момент ще изпусна и тя ще се разбие на хиляди късчета. Почти както моментите, в които дъщеря ми беше бебе и гледах дали диша, и се страхувах да не ѝ се случи нещо. А нямаше причина да имам това съмнение. Нима умът и тялото ми не могат да повярват, че е хубаво, и това хубавото го живея аз? Зачудих се какво ми пречи, до кога така? Искам да се насладя. Искам да живея с вярата и съзнанието, че всичко е прекрасно, че винаги е било и така ще остане.  Да, но не успявам. Засега. Но и не знам дали някога наистина ще успея. Но пък няма да се откажа да опитвам! 

От друга страна ако е тежко, трудно и гадно, ако съм сама, изоставена,  виновна или ако аз съм изоставила и съм лошата, да, тогава може. Това е съвсем реален сюжет.  Този “филм” го знам и ми е познат. Реален е. Тогава се мобилизирам, ставам весела, забавна,  започвам да правя всичко и да тичам навсякъде. Ама с това много хубавото, как да съм? Аз не го познавам? Седя на тръни кога ще свърши и колко ли лошо ще бъде след това. Не вярвам, че е за мен и че ще остане за дълго. Вътре в мен едно тъничко гласче казва – “ще се събудиш от съня и реалността ще е различна, ще е гадно, бъди готова.” Имам имунитет към това да ме хокат, да ме порицават, да ме насилват да правя неща, които не искам, да търпя, да продължавам, да се бунтувам, да съм неприета, да съм отхвърлена, да съм изоставена. Но дълбоко в себе си не знам как да имам, как да бъда приета такава каквато съм. И сега се уча. Уча се, че когато се прибера, след мен ще влезе още някой, без да се мръщи и да е недоволен. Уча се, че може да има смях и разбирателство. Уча се, че когато се събудя през нощта и леглото до мен е празно, вероятно другият е отишъл да пие вода, а не се е изнесъл тайно. Уча се, че мога да се прибирам късно, без да се чувствам виновна. Да не давам, когато нямам сили. Да не правя, когато нямам желание. Да не се извинявам, когато няма защо. Уча се, че любовта си заслужава да се изживее напълно, дори да е само за един ден. Уча се, че не притежавам и не ме притежават. Уча се, че мога да отстоявам свободата си и няма да бъда наказана. Уча се, че мога да бъда приета с различността си. Уча се, че да обичам не е опасно. Уча какво означава любов. Онази любов, която няма изискване, не ти вкарва чувство на вина и не те разрушава отвътре. Уча се дори да имам търпението да уча. 

Странно защо ли си мисля, че хубавото не е за мен. Вероятно, защото съм чувала:

• Много хубаво не е на хубаво.
• Много смях не е на добре.
• Бедна си родена, бедна ще си останеш, каквото и да правиш.
• Ти учи, не се занимавай с глупости /разбирай игри, забавления с приятели/.
• Няма не искам, има не мога. Мързи ли те? Ето ти програма по часове и ако не я спазваш, ще си легнеш гладна!
• Хайде сега, лиготии, уроците си гледай, не играчките. 
• Даром нищо няма.
• Животът е труден.

Следи, следи, следи. Колко дълбоко се забиват в нас ранните отпечатъци. Как умело се появяват, докато се къпеш, а човекът до теб приготвя вечерята. Само това, че ги забелязвам, ми дава утеха. Не знам дали дълбоко в себе си ще променя някога убежденията си и дали те няма да излизат скрити, с други образи и лица. Но знам, че вече съм голяма и каквото и да се случи, мога да се справя. Мога да разкажа мислите си, да споделя страховете си. Да изляза гола от банята и да кажа на собствения си страх - ами, това съм. И да кажа на човека до мен – такава съм, имаш право да си до мен докато и ти го искаш. Аз обаче няма да предам себе в залог на бъдещето. Няма да се дам срещу обещание за утрешна любов. Имам я сега. Това ми е достатъчно.  За утре няма да мисля. Смисълът на хубавото е да го преживявам сега!

Това съвсем не означава, че не съм имала хубави моменти в детството си, или че майка и татко не са ме обичали. Изобщо не! Вероятно ако някой пита брат ми, той може и да не е усетил тези неща, а да е чул други, които са оформили него. НО това е моят свят, отразил моите вярвания, отбелязал щрихите на моя характер. Спомените ми са как в къщи трудното и тежкото бяха на пиедестал, а хубавото и веселото... в тях имаше нещо съмнително и нетрайно  И аз се бунтувах. Бунтувах се, когато бях малка, като отказвах да ям. Бях най-злоядото същество на света. И защото ученето беше важно, се спасявах в учебниците.  Вечно имаше наредени залци – за мама, за тате, за баба, за дядо, за другата баба, за другия дядо. Как да откажеш да ядеш? Та това значи,че не ги обичаш. Но когато започваха да се повтарят, стисвах зъби и отказвах да ям. Не, няма повече, по веднъж да ме обичате и да ви обичам стига. Любов насила. Не по мое желание. Тази любов насила съм я преживявала и в друга форма, по-късно. Но докато разберях как да кажа край, търпях. Нали уж те обичат. То е от любов към теб. Нищо, че ти не я искаш в тази форма или в този момент. Боледувах. Вероятно съм искала да изчезна, да се стопя.  Когато и това не успях, започнах да споря с възрастните. В книгите намирах отговори на въпросите, които те не можеха да ми дадат и това ми даваше самочувствието да споря. Да имам нещо мое. Мнение. Ама и то не беше особено прието. Чувах “инато дете”, “винаги ли ще си наобратно”, “много знаеш, няма да свършиш добре с този си език”, “спри да отговаряш”, “не можеш ли да си мълчиш”, “омръзна ми от теб, не си толкова знаеща по всички въпроси, ще те видя като пораснеш”. Бунтувах се в къщи, бунтувах се в училище, бунтувах се срещу всички авторитети, които искаха нещо от мен. “от любов” или “от грижа”. Всички, които искаха да съм точно по техните правила. Да съм по стандарта. Чий стандарт обаче? Майка ми казваше – “не мога да слушам в училище за теб, само ме излагаш, отговаряш на учителите, не можеш ли да си мълчиш? Ако беше по мое време, щеше да имаш отрязана коса!“ То така или иначе самата тя я отряза, като бях в първи клас. Да не съм имала въшки и да ми било лесно. Колко рев изревавах, като на лафката ми казваха “ей, момченце, по-бързо.” Може би майка ми е направила всичко това за мое добро. Вярвам, че не е искала да ми причини лошо и че ме обича, ама то “пътят към ада е постлан с добри намерения”. И аз, като майка на свой ред, правя много неща от любов към детето си, но какво ще бележа в сърцето ѝ, само времето ще покаже. 

Днес много повече меря думите си, а понякога дори избирам да мълча, по-лесно ми е. Не плаша хората около себе си. Има вечери, в които се критикувам за думите си през деня, за коментарите си, за острия език, който си мисля, че съм притъпила, но явно не много.  В мен има един глас, който понякога пита “не може ли да си невидима?”. И понякога ставам. Свивам се, замълчавам, вътре в мен ври... навътре, не навън. 

И досега, когато някой ми каже “аз те харесвам”, “обичам те” ... за секунди проблясва въпросът: Какво очакваш да променя в себе си, щом ме обичаш? Какво ще трябва да изтърпя, щом ме обичаш? Докога ще ме обичаш, без да ме караш да стана каквато ти ме искаш? 

Да се вглеждам в себе си не винаги носи хубави емоции. Може би това е цената. Но след дъждът и мъглата винаги идва хубавото време.

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската ѝ любов, е завършила инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият ѝ учител; с куче, две котки и чудесен мъж до себе си. Снимките са от личния ѝ архив.

Още от същия автор:

Защо избираме лошите момчета?

Митът за идеалното

Да, вярно е, че в допълнение към четенето и писането, всички деца се нуждаят от обстойни знания и разбиране в областта на науката, технологията, инженерството и математиката (STEM), за да се изправят пред бъдещия пазар на труда. В края на краищата, след 20 години, по-голямата част от отворените работни места най-вероятно ще бъдат в сферата на STEM. Учителите, продавачите и дизайнерите на продукти ще трябва да бъдат STEM-разумни, само за да използват все по-сложните инструменти на своите занаяти.

И все пак има още един набор от умения, за които експертите казват, че всички деца ще трябва да притежават, без значение в каква област се развиват, за да успеят. Почти всеки работодател, във всяка професия, предпочита работници, които знаят как да решават проблеми, които могат да импровизират, могат да работят в екип и да общуват добре. 

1. Решаване на проблеми

За да се развива в един конкурентен свят, детето Ви ще трябва да може да мисли критично - да наблюдава, да анализира и да намира интелигентни решения на сложни дилеми. За да стигне дотам, то трябва да се научи да си задава въпроси като "Защо?" и "Какво ще стане ако?", както и да осмисля всички страни на проблемите. 

За да помогнете на детето си да развие това умение превръщайте въпросите, които то ви задава, в проекти. Ако то Ви попита: „Защо имам толкова лунички?“ не му отговаряйте, а обърнете въпроса към него: „Защо според теб имаш толкова лунички?“. Децата научават много повече, ако търсят сами отговорите, отколкото ако Вие им ги дадете. Насочвайте детето си в мисленето му, но го оставяйте само да стига до изводи, след което му помогнете да проучи реалните факти по въпроса. Накрая го помолете да Ви обясни това, което то е разбрало, за да му помогнете да преработи това, което е прочело като информация.

2. Да се разбира добре с другите

Най-успешните компании знаят как да наемат най-добрите хора и да ги накарат да работят за обща цел. Това е една от причините, поради които учителите трябва да наблягат на изготвянето на проекти в класната стая - проектите учат децата на стойността на екипната работа. Докато се трудят заедно децата се научават на самоконтрол (да не се ядосват, ако нещата не са както те искат да са), научават се на дипломация (как да изкаже мнението си без да обиди другарчето си), емпатия (научават се да взимат предвид чувствата на другите под внимание, да ги уважават и да не ги нараняват), екипната работа ги научава и да управляват времето си (как да се завърши проекта навреме). 

За овладяването на това умение може да помогнете като организирате „Готвене“ със семейството или с приятели на детето. Готвенето не само изостря математическите познания, но и засилва неговите умения за екипна работа. Дори резултата от готвенето да е неподходящ за ядене, това пак може да е полезен урок за детето – да го научите да се справя с неуспеха. 

Снимайте заедно. Създаването на филм помага на децата да насочат въображението си, за да създадат нещо забавно, като същевременно преговарят помежду си и си разпределят ролите.
Те могат да измислят сами сценария, да си представят сцените, да напишат диалога и накрая да го изиграят заедно. 

3. Познаване на модерните технологии

Разбира се, Вие се обръщате към детето си за помощ, когато настройвате нов смартфон, но лекотата при работа с технологични джаджи не е същата като разбирането на най-добрите практики за използването им. Децата трябва да се научат да оценяват валидността на потоците от информация и да навигират в социалните мрежи. 

Потокът на информация трябва да е като храненето, понякога е положително да си позволяваме да се храним с излишни калории (junk food), но нищо не трябва да измества здравословното хранене за дълго време.

Учете детето си да навлиза в интерактивното пространство със здравословна доза скептицизъм. Например намерете подходящо за възрастта на детето събитие, и заедно вижте как то бива отразено различно в интернет, в зависимост от сайта/страницата, която четете. Това ще му позволи да не се ограничава с първата информация, която достигне до него, а да търси само за себе си истината. Критичната мисъл е много важна за бъдещия успешен възрастен.

7 работещи начина да изострим паметта на детето

4. Ориентиране в пространството

Способността да се визуализират обекти и начина, по който те се вписват в пространството, е това, което експертите наричат пространствено ориентиране. Ние използваме това умение всеки ден, когато се включваме в движението с колата си, например, или търсим входа/изхода на нов магазин. 

Когато става въпрос за STEM обучение, пространственото ориентиране се измества по важност единствено от основните математически познания. Тренирането на пространствените възприятия се отплаща във всяка професия, включително архитекти, хирурзи и модни дизайнери. Защото всички трябва да могат да си представят крайния продукт докато работят, независимо дали е ново сърце, къща или рокля. 

Култивирането на това умение е особено полезно за момичетата, тъй като играчките за момчета - влакови комплекти, комплекти Lego - им дават предимство по отношение на мисленето за това как формите си съвпадат една с друга. 

Може да помогнете на детето си, като го насърчавате да играе игри, които да му помогнат да развие пространствените си умения. Minecraft е полезен не само за 3D уменията, но и за екипната работа. Друг вариант да учите детето си на връзката между триизмерните обекти, е да го накарате да проектира и строи с лего или друг вид конструктур. 

5. Да общува ясно

Вашето дете трябва да може ясно да каже каквото мисли - кратко и дипломатично - всеки път, когато обяснява идеи в клас или се застъпва пред Вас за нещо, което иска. 

Всяка дейност, която насърчава детето Ви да слуша или да дава указания, може да му помогне да общува свободно. Може да пробвате да си сложите превръзка на очите и да го помолите да ви преведе през стаята, в която сте, до даден обект. След което си сменете ролите, така че детето ви да практикува както слушането така и говоренето. 

Друга забавен начин да насърчавате комуникацията е да разказвате заедно с детето си измислена история. Вие я започнете, като измислите името на героя и мястото на действие, след което му дайте време да продължи историята. С практика вашето дете ще се научи да слуша с внимание сюжета на историята Ви и да допринася адекватно към нея. 

6. Оригинално мислене

Творчеството е процесът на това да си представите нещата такива, каквито биха били - умението, което всеки работодател изисква, независимо дали става въпрос за преподаване на урок в клас или изолиране на гените, които предизвикват депресия. 

Може да насърчите оригиналното мислене, като накарате детето Ви най-напред да идентифицира проблема или въпроса, след това да помисли върху решенията свързани с него, след което да измисли план и да го приложи в действие. 

Всяка дейност, която насърчава мисленето на детето, е малка част от пъзела, който представлява успешната личност. 

За тази статия благодарим на „Когнитивна Азбука", чиято дейност е:

• Изцяло съобразена със спецификата на детското развитие във възрастта 5-9 години.
• Развива всички аспекти на познавателните способности на детето.
• Заимствани са принципите на метода „Монтесори“ - Детето и неговите нужди са водещи.
• Подходът е индивидуален.
• Игрова и забавна среда, стимулираща интелектуалното и емоционалното развитие. 

Безплатен демонстрационен урок на обучение „Когнитивна Азбука“ ще се проведе на 15 декември 2019 година, неделя, от 10 часа. Повече може да прочетете на сайта им.