Автор: Бени Хюбнер

Големи планове правихме бебето да дойде в момент, когато сме си стъпили на краката. Изчаквахме, мислихме и родих баш в центъра на кризата, на прага на празните магазини, пред облещените стелажи за хляб и кисело мляко и накрая на опашката за нищо. Някои помнят последвалата зима като Виденовата, аз я помня като най-щастливото време от живота ми.

Вечер слагахме диването да спи, аз вадех една потрошена машина и шиех някакви парцалки за бебето от парцалки. Мъжът ми сядаше срещу мен и си говорехме. Преди това бяхме вечеряли обилно шницели от витабел. (бел.ред. - за тези, които не знаят - витабел е евтин соев заместител на месото). Това беше периодът, в който, освен, че си въобразих, че съм нещо средно между Донна Карън и Долче и Габана за бебета, се научих да подквасвам кисело мляко и да правя пюрета. Значи - направо професионалист бях. Мъжът ми носеше провизии от някакви мили баби - аз разпределях, варях, пасирах, слагах по бурканчета, от остатъка - крем супа за нас. Дребното ядеше като змей, всичко ядеше, а ние, като истински перфектни родители по време на криза, й бутахме в устата какво ли не - от кюфте до лимон. И си умирахме от забавление. Имаше си столче до нас на масата, оставяхме я да се маже на воля, правеше се на тотална маймуна - то зелеви салати, то кремове... Пазят се документирани снимкови доказателства, съвестно разпечатани на хартия.

Ползвах и многократни пелени. Изпедепцах се да изпразвам употребените памперси, да ги изпирам и на мястото на пълнежа, намушвах пелена. От днешна гледна точка бях някъде между Монтесори и био-майка-екстремистка. Но пък четях Спок. Ама с едното четене си останах.

Сега се опитвам да си спомня какво исках да кажа и защо пиша това всичкото, което не е нито забавно, нито пък представлява някакъв героично полезен опит. И се сетих - та тези мизерни времена бяха изключително щастливи. Без пари и без скандали, дори докато го пиша ми звучи като изведено от някакъв утопичен трактат. Но е факт - всяка стотинка беше преброена, макар че на следващия ден вече обезценена.

На практика все си нямахме, но нито веднъж сметките не са ни причинили семеен разрив.

Дори и секс правехме редовно, защото бебокът предимно се хилеше и спеше. Години по-късно, когато и портмонетата и хладилникът бяха позакръглени, си говоря с милото, разказвам му за някакви обувки, които не съм си купила, защото, видиш ли, скъпи били, пък аз мисля за благото на семейството. Обаче тия обувки не ми излизат от главата. Обувки... нали... не пържоли или пакет памперси. Обувки. Мрънкам аз и очаквам съчувствие. И същият този човек, който ми е ял витабелените шницели и ме е гледал на всяко щастливо събитие с една и съща любима рокля с малко петно, маскирано като цвете посредством бод зад игла, не пророни сълза на съпричастност, не преклони глава, затрогнат от моята спестовност, а ми каза с лека индиферентност:

Ако ти самата не поставиш себе си на първо място в даден момент, как очакваш аз да те убедя, че трябва да го направиш? Купи си обувките, щом толкова ги харесваш, или не ги купувай, ако не считаш, че ти трябват. Но, по дяволите, не си създавай драми там, където ги няма.

Е... не помня дали купих обувките, но помня какво ми каза. Никога вече не го питам дали мога или трябва да си купя нещо. Има неща много по-големи от материалните средства и когато парите станат мъчителен проблем в едно семейство, то значи нещо друго не е наред...

Споделям тази история от майчинската ни група с вас по една-единствена причина. Без значение с какви средства разполагате у дома, ако скандалите за пари са постоянни, ако единият наднича непрестанно в портфейла на другия и му смята разходите, то помислете добре дали проблемът не е някъде по-дълбоко. И ако има обич между вас, изяснете къде е, за да си запазите семейството.

Още по темата: Защо у дома никога не се караме за пари?

Една история от нашия семеен живот: Жега