Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Светла Чимчимова
Тези дни много се говореше за това кой с какви средства смята, че е нормално да се живее и кое прави хората щастливи. Аз, честно казано, не мисля, че да имаш пари е нещо лошо. Даже напротив. Много е хубаво, макар и утопично всички да имат достатъчно средства. И знам, че парите не купуват щастие, но и съм убедена, че липсата им носи грижи, тревоги и притеснение. Особено когато трябва да отглеждаш деца. Защото децата искат да имат неща. И защо не? Винаги се заформят дискусии, че децата е необходимо да се отглеждат с обич, а не с вещи. И на пръв поглед е така, не може да се отрече. Обаче, отглеждайки деца, които имат много и получават всичко, замисляме ли се за тези деца, които нямат почти нищо и които получават твърде малко от живота. Любовта е много, повече от всичко и е най-важна, тя топли сърцето, обаче тя не обува боси крака, не пали печка и не купува телефон. Защо едно дете на четиринадесет да няма право на маратонки и модерен телефон, за бога? След като другите имат?
Говорите ли за пари с децата си?
Джеймс Матю Бари казва в ,,Питър Пан" че децата са весели, невинни и безсърдечни. И наистина понякога те са безсърдечни с връстниците си по отношение на външен вид, облекло и имане и нямане. Не защото са лоши, а защото са деца. И да, децата искат да имат. Защо да не искат? Нима възрастните не искат?
Когато стане въпрос за вещи и обич, винаги се сещам за нещо, което ми разказа майка ми.
Малко предистория. Когато майка ми била на девет години, а вуйчо ми на седем, дядо ми, техният баща починал. Баба останала вдовица с две малки деца, с една наследствена пенсия и с необходимостта тепърва да се учи да живее с малко. Справяла се както могла. И много обичала децата си. С вещите не било толкова лесно. И така стигаме до мамината история. Когато била на четиринадесет години, това било в средата на 60-те години на миналия век, майка ми си харесала една жилетка в магазина. Ама много я харесала. И се престрашила да помоли баба ми да й я купи, а жилетката не била евтина. Баба казала ,,Виж какво, Зоя, аз нямам нищо против да я купим тази жилетка, обаче идва зима, а палтото ти е много умаляло и имаш нужда от ново палто. А аз имам пари или за палто, или за жилетка. "
Майка ми се съгласила, че е така и купили палтото. Обаче тя никога не забравила жилетката. Когато ми разказа тази история, тя беше на 64 години, но помнеше жилетката в най-малките детайли - какъв цвят, каква плетка, какви копченца, какъв модел. Всичко до най-малката подробност. Майка ми, която беше отдавна пораснала и се беше превърнала в това, което наричат успяла жена, която имаше през живота си десетки красиви обувки, хубави чанти и елегантни палта, цели петдесет години не беше забравила онази жилетка. Тогава разбрах много неща. Защо в седми клас ми купи изключително скъпи италиански кожени ботуши. Бяха много модерни и хубави и напълно безполезни, нито ме пускаха да вляза в училище с тях, нито ставаха за всеки ден. Обувах ги да отида на кино и на някоя сватба. Защо в девети клас ми купи две дамски палта, едното от "Рила стил", въпреки че аз палто си имах. Защо веднъж само като погледнах едни бели лачени обувки в ЦУМ, ме пита дали ги искам. Дори не смеех да си помисля за тях, тъй като вече бях получила дънки и сафари и смятах, че ще е твърде много да получа и обувките, а те бяха великолепни. Бели, лачени с един бледорозов отенък и имитиращи змийска кожа. Естествено, че ги исках. И тя ми ги купи.
Мисля, че майка ми ми купуваше всички тези неща на мен, но и на онова четиринадесетгодишно момиче от миналото, което никога не облякло онази така желана жилетка.
Още от Светла:
Автор: Мария Пеева
Мъжът ми ми направи забележка.
- Мерче, няма ли да напишеш нещо за твоята книга?
Истината е, че много обичам да хваля чужди книги и чужди успехи. Не може да се каже и че съм някаква срамежливка, или твърде скромна. Напротив. Уверявам ви, че имам самочувствие, и его си имам - то и няма как човек да е блогър, ако няма известно самочувствие, че това, което прави, има стойност и смисъл, че и мисъл дори.
И все пак, и все пак... Няма как да хваля с лекота делата си, след като съм отраснала в семейство, където висша добродетел беше да не се изтъкваш никога и за нищо на света. Татко е човек, който през целия си живот се раздаваше за всеки близък и далечен, правеше чудеса от храброст и трудолюбие, а когато някой му благодареше, отговаряше: Нищо не съм направил, добър е Господ. От баба пък научих, че едната ти ръка не бива да знае какви добротворства върши другата. Майка ми никога не отрони и една дума на похвала пред мен, защото така децата се разваляли. Как се очаква от мен да се изправя сега пред всички вас и да кажа: Хора, книгата ми е прекрасна и много се гордея с нея. Ами няма как да стане. Това обясних на мъжа ми. Казах му още, че е предостатъчно, че съм сложила книжката да се продава в сайта и бутон за покупки на страницата съм сложила, и дори собственоръчно разтоварих цял палет с книжки на книжната борса. Който иска, му рекох, ще си купи. И познах. Хората купуват и я харесват, и коментари ми пращат, и днес цял ден обработвам поръчки, а къщата е осеяна с книжки, пликчета, бележки, като същинска куриерска служба. Но Иван все пак настоя, че не е честно спрямо вас да не напиша нищо за тази книга. И друго ми каза, което ме прониза право в сърцето:
- Ако отгледаш ябълки в градината, срам ли ще те е да ги похвалиш? И децата, не са ли те твои творения, защо ги хвалиш постоянно? А книгата, в която вложи сърцето си, и толкова труд, и толкова средства, и толкова време, сега не искаш да хвалиш, те хората сами щели да разберат?
Май е прав. Но аз книгата няма да я хваля, ще оставя това на вас, които сте я харесали. Някои вече я нарекоха шедьовър, но силно подозирам, че това е, защото просто ме харесват.
Ще ви разкажа обаче защо написах тази приказка.
Някога, много отдавна, едно момче изгуби баща си. Може би този баща не беше най-добрият на света, но беше неговият баща и момчето си го обичаше. И този баща не удържа на обещанията, които даде на това момче - дали защото времето не му стигна или може би защото никога не е смятал да изпълни тези обещания, няма голямо значение. В момчето остана болка, която с годините той запълни с обич, защото едно по едно се появиха неговите деца, цели четири броя. И за тези деца той дава мило и драго, и няма, НЯМА обещание, което това момче, вече пораснал мъж, да е дал на децата си и да не е изпълнил. И затова написах тази приказка. Тя е първо за децата, за малките момченца и момиченца, които имат толкова мили и чисти, съвсем детски желания, и чакат с нетърпение дядо Коледа да ги сбъдне. Но също така е и за татковците, които някога са били също такива малки момчета и са имали мечти, които са останали несбъднати. И колко е тъжно това, но и колко е прекрасно, че макар и пораснали, те все още имат шанс да сбъднат своите мечти.
Много сложно стана.
В приказката всичко е далеч по-ясно, и по-просто. То всъщност и това им е хубаво на приказките. Че казват много с малко думи и с няколко прекрасни картини. Благодаря ти, за които, Клементина!
Така че дали книжката е шедьовър, не знам, а и нямам такива претенции. Но ако някой ден внуците ни - вашите и моите - все още я четат, ще знам, че съм създала нещо истинско и затрогващо, и смислено, и чисто.
А това ми е повече достатъчно.
И не, няма да ви кажа кой е Приятелят на Дядо Коледа. Ще трябва да прочетете сами :)
Автор: Ива Петкова
Миналата година се борих с онкологично заболяване и „борба” е най-точната дума за всичко, през което човек минава. Но от цялата тази война една случка изскача винаги в спомените ми като красиво цвете насред окървавеното бойно поле.
Паркирам нервно 40 минути преди работното време на лабораторията, в която следва да дам кръв преди поредната химиотерапия, но за зла беда едно такси свали върастен граждани малко преди да изкоча, целезасилена към заветните места за окупация на вратата. Сядаме, аз на секунди след него в тази олимпийска дисциплина. Минават 10 минути и първата лаборантка пристига – идват и започват да ни взимат 30 минути по-рано обикновено, знаят какъв е екшън и сигурно толкова могат да направят (Господ здраве да им дава!). Тя пита мило „Кой е първи?” и всички четири Овена от зодиакалната ми карта застават на задни копита, всеки върху своята планета или нейния пръстен, гледайки ме изпитателно как ще отговоря и дали ще се пробвам да нахлуя като малко багерче, изпреварвайки гражданина-първенец. Рицарски изпелтечвам, че господинът е първи и те въздъхват облекчено (чувството за справедливост при Овните е патологично).
Оставят ни да почакаме с обещанието за „Ей сега” и аз тихо забивам поглед в плочките, когато ушите ми чуват „Моля Ви, дамите са с предимство – влезте Вие!”. Дамите били с предимство! В такава болница дори ние, по-младите, не се чувстваме много дами, защото сме доста поошутени – редки или никакви мигли, вежди, коса, всеки тоалет е придружен с различните вариации на шалове, абе тъжна работа! И този джентълмен, роден 40 години преди мен, ме накара да се почувствам истинска дама там, в онкологичната болница, където рядко се чувствате повече от вярващ в чудесата опасно луд, готов на всичко буквално! От 9 години се борел с рака – химии, лъчетерапии, 2 операции, тъкмо ще ходел на поредната трета операция в съседна болница. Не, нямало страшно, ще го чакат, няма да почне операцията му без него, ха-ха!
Гледам опулено и изпелтечвам, че сигурно е много трудно (вЕрно ли, чиста овца такава?!), а той кротко се аргументира, че междувременно 3 внучета са му се родили и всичко си струва. Викнаха първия. С мила усмивка и намигване върастният джентълмен насочи позагубилата аристократични обноски млада дама и тя се шмугна с първата доза за деня, но не химия, а радост.
Не знам защо тъкмо днес се сетих за това вълнуващо преживяване – дано господинът не се е предал и помага с внучетата. Ако съм описала Ваш близък и си го познахте, не ми се сърдете, не търся забавление или съжаление, споделям едни поовехтели вече ценности, които човек още може да срещне на най-неочаквани места.
И аз вече не бързам, откакто лекувах рак, а на места с повече хора винаги се оглеждам и търся човека у всеки индивид, пък колкото намерим, важното е ние да не забравяме какви сме.
Прочетете още:
Сигурно всички си имаме своя лична история с чудо и ден, на който я празнуваме. Тази ни я изпрати една майка, за която Архангелов ден е специален.
Те бяха две влюбени хлапета. Толкова влюбени, че няколко лета подред им стигаше една пейка, безбройни разговори и целувки и това им стигаше. Все едно имаха целия свят. Там, на тази пейка си обещаха да са заедно, завинаги. Там разбраха, че знаците са навсякъде, за да докажат, че две души са се намерили.
Цели 8 години пo-късно, малко пораснали, но все още деца, решиха, че е време да бъдат семейство. Един прекрасен празник за тях и техните семейства едва беше отшумял, когато един нетолкова внимателен доктор й каза,че бебето ще дойде трудно и сложно, ако дойде изобщо... За нея, 23-годишната беше шок и болка, и ужас, и срутено бъдеще, но имаше него, а той не я предаде. Подкрепи я, успокои я, че има и други начини да бъдат полезни и да дадат любов.
Да, но друго било писано - да попаднеш на лекар, който да не плаши, а да търси решение и да вярваш в чудеса.
Беше Архангеловден, тя си тръгна за пореден път натъжена от лекарския кабинет. Толкова й тежеше,че влезе в малката църквичка и седна на стъпалата. Душата й търсеше отговор. Защо? Попита клисарката има ли свещеник. Искаше й да си поговори с някого. Ще дойде, нека почака, нека се помоли. От сърце. Загуби представа за времето, за мястото и за себе си. После си тръгна, някак й олекна и реши, че е време да приеме фактите, каквито са.
Идваха празници. Най-любимото време от зимата, пълно с обич и споделеност. Елхата им беше малка, но тя я извади. Традиция. Беше първи декември, болеше я глава. Замисли се за датата и нещо я бодна. Пак почти два месеца я пропусна и нищо. Все пак сложи якето и отиде до аптеката. Всеки път последната почти година й беше трудно да го прави и да види отрицателния резултат. Този път си обеща да не плаче.
Но плака, плака от радост, от облекчение, от обич... Видя я в очите му, малко уплашени от неизвестното, а то беше така естествено и прекрасно. Тяхното щастие беше в една допълнителна чертичка.
Година по-късно разбра, че без да знаят, бяха избрали за него име, значещо "Измолена молитва"...
Прочетете и тази прекрасна
Автор: Мария Пеева
Изумих се, когато прочетох, че съдът в Сливен е разрешил на неваксинираното дете на отец Янакиев да ходи на детска градина. Отецът е баща на 9 деца, от които седем са ваксинирани, но на осмото и деветото не е поставяна нито една ваксина. Това решение, доколкото разбирам от медиите, бащата е взел, след като последното ваксинирано дете срещу морбили изпаднало в голяма уплаха. След този случай родителите попаднали на информация за вредата от ваксините и се притеснили. Детето посетило детската градина само веднъж и е било спряно след сигнал на майка на друго дете.
Доцент Атанас Мангъров от Детската клиника в Инфекциозна болница заяви, че неваксиниращият родител застрашава живота на собственото си дете, тъй като една ваксина има 95% ефективност. „В един клас от 100 души 5 могат да се разболеят, но ако половината не са ваксинирани, ще има 55 застрашени“, каза специалистът.
Той обясни, че съдебното решение се дължи на факта, че няма закон, който да забрани дете, което не е ваксинирано, да ходи на градина или училище. Решението да не се допускат неваксинирани деца се основава на наредба на МЗ. От юридическа гледна точка решението на съда може да е правилно, но от медицинска не е, допълни доцент Мангъров. И подобно решение означава, че този прецедент може да се превърне в практика.
Казусът с отец Янакиев предизвика оживление в антиваксърските групи. Но в цялата полемика и вълнение не ми стана ясно каква е официалната позиция на православната църква за ваксините. Дали и там е на "консервативно" мнение, както по въпроса за абортите и инвитро процедурите?
Опитах се да намеря официалната позиция на църквата относно ваксините и единственото, което открих, беше този цитат от становището за инвитро:
От друга страна в интервю в "Лентата" отец Янакиев твърди следното, като говори за "християните", но все пак не става ясно дали това е официална позиция на църквата:
Реших да проверя как стои въпросът в други православни църкви и попаднах на тази информация за Гърция.
"Според неотдавнашно проучване „Използването на здравна комуникация като оръжие: Ботове в Туитър и руски тролове усилват дебата за ваксините”, проведено от изследователи от Университета Джордж Вашингтон, Университета на Мериленд и „Джон Хопкинс“, което е публикувано в American Journal of Public Health, същите ботове и тролове, които бяха свързани с руската агенция за интернет изследвания, които предизвикаха раздори във връзка с изборите в САЩ през 2016 г., сега захранват дезинформацията и допринасят за сегашната криза с морбили в Гърция и останалата част от Европа. В същото проучване се казва, че 93% от оповестяванията за ваксината в Туитър произхожда от руските тролове и/или ботове.
Целта на тази кампания за дезинформация е да наводни информационната сфера с пропаганда против ваксините, създавайки усещане за “фалшива еквивалентност” в дебата “против“ и „за“ ваксините. Ботовете допринасят за това чрез повтаряне и разпространение на едни и същи разкази на различни социални медийни платформи на езиците на страните, към които се насочват... Понастоящем, със 196 случая на милион жители, Гърция има най-голям брой съобщени случаи на морбили в ЕС."
Можете да прочетете цялата статия тук. В общи линии изводът е, че дезинформацията доведе до бум на морбили в Гърция, който изиска спешни мерки за борба с фалшивите новини. В тях обаче православната църква се включи адекватно, като НЕ ЗАЕ позиция за избирателно ваксиниране за разлика от руската православна църква. В момента в православна Гърция ваксините са задължителни, ако искате детето ви да посещава училище или детска градина.
“В съответствие с разпоредбите на дела 2.3 и 4 на параграф 2 на член 11 от Закон 4229/2014 (Правителствен вестник 8, A ́ / 10.1.2014), както е заменено (в. 3 и 4) с член 53 от Закон 4238/2014 (Държавен вестник 38, A / 17.2.2014 г.) сред необходимите документи за записване на ученици в детска градина и в първи клас на основното училище са следните:
“Представяне на здравната книжка на детето или други доказателства, че предвидените ваксини са поставени.”
“90% от гърците смятат ваксините за ефективен начин за предотвратяване на инфекциозни заболявания, показва проучване на Евробарометър, публикувано през април 2019 г, като за ЕС средно този процент възлиза на 86%.” Това е при положение, че гърците са изключително вярващи православни, до степен да започват учебния ден с молитва. Изглежда Гръцката православна църква или не се бърка в здравеопазването, или не вижда проблем във ваксинирането.
За мен остава висящ въпросът каква е позицията на българската православна църква за ваксините и дали отец Янакиев заема тази антиваксърска позиция в качеството си на свещеник и лице на българската православна църква или това е негово лично мнение, с което Църквата не се ангажира.
Напомням ви, че през тази година СЗО постави антиваксиналните движения сред 10-те най-големи опасности за здравето на хората.
Препоръчвам ви да прочетете и "Скъпи родители, лъжат ви".
Превод на материалите от гръцки - Антоанета Мадзиари
Автор: Богомил Димитров
Чаках за ехографско изследване в Гастроентерологията. Имах записан час от преди два дни за някой си д-р Хоровиц. Представях си го: висок, кокалест мъж с изпити скули, прошарена коса и рогови очила. Надявах се да е съвършен диагностик. На листчето, което ми бяха дали от рецепцията, пишеше:
„Кабинет 3, ет.2, д-р Хоровиц, 09.10.2018, 8,30 ч.“
Към 7,30 вече седях пред кабинета. Към 8 без 4 се дотътри един дядка, който държеше подобно листче. След това и една жена - в 8,12. Не съм от пасивните и полюбопитствах какво пише на техните листчета, най-вече като час. Съмненията ми се потвърдиха: И там - 8,30! Ти да видиш! Към 8,27 две жени отключиха кабинета и влязоха - може би сестрите на д-р Хоровиц. Имам предвид медицинските му сестри. Още по-добре, че са две! Към 9 без 21 в кабинета влезе без да почука, мъж, когото първоначално счетох за д-р Хоровиц. Отвътре започнаха да се дочуват разговори, съвсем неделови, а хахо-хихи.
Когато си пред лекарски кабинет, мислиш не толкова за прегледа, колкото някой да не се шмугне преди теб. Към 9 без 10 интуицията ми подсказваше, че влезлият бе май пациент-връзкар. А и при този кикот отвътре, бе по-добре да не е докторът. След 9 вече бях убеден, че е пациент. От кабинета чат-пат излизаше някоя от сестрите, в престилка. Гледаше напред, сякаш подобно на кучетата, бе лишена от периферно зрение и не забелязваше какво брожение предизвикваше на пейката. Походката на сестрите бе доста различна. Чернокосата ходеше много бързо. Влизаше в някои кабинети и се връщаше почти веднага. Русата крачеше ситно с обувчици най-много номер 33. През 9 минути посещаваше тоалетната. Според мен мястото ѝ бе в урологията. Тук отварям една скоба, че на вратата на тоалетната пишеше „персонал“ и се заключваше. Тези похождения на Русата подбуждаха и нашите нужди. Но всеки се стискаше - да не е луд да пропусне реда си заради някакво си пикане. Явно знаейки това, в лечебните заведения не предвиждат друга тоалетна освен „персонал“. В 9,11, на нас, множащите се пациенти, адреналинът ни бе на макс - кой би влязъл, кога и ако е друг - откъде-накъде. Аз на равни интервали поглеждах часовника си и изпусках въздишка в смисъл: „Господи, ако до 5 минути не вляза, може да се случи непоправимото!“ Други залагаха на измъчен външен вид и едва сподавена болка. Заприлича ми на приемен изпит в НАТФИЗ. Като пърформанс всички бяхме на високо ниво и се раздавахме на 100%.
Точно тогава „пациентът“ излезе. Видът му не бе като на болен.
Ако при такъв външен вид прегледът отнемаше 32 минути, щях да вляза може би надвечер. И това ако е работеща здравна система!–цъках си наум. Чакащите се размърдахме и станахме. Опитвахме се да заемем удобни позиции пред вратата. Ситуацията наподобяваше предстоящо изпълнение на корнер във футбола. Разликата бе само, че центрирането щеше да дойде от самата врата. Един остана на пейката. Заподозряхме го, че и той е връзкар. Така и се оказа - след малко извикаха именно него. Чернокосата сестра ни нареди строго да си изчакаме търпеливо реда. Понечих да вметна, че всички ние съвсем търпеливо си бяхме изчакали часовете за 8,30, ха-ха, но се въздържах. Когато тя се прибра, болката се оттече веднага от лицата ни. Реагирах пръв и седнах на най-близкото до вратата място. Надявах се реферът на невидимия мач да не ми свири „засада“. Другите почти се сборичкаха кой да седне до мен. Върнахме се към досегашните си занимания – оглед на коридора, ослушване и артистични миниатюрки. Сестрите направиха по още няколко курса. Ние скачахме прави, готови и да им отдадем чест по военному. Физиономиите ни бяха някаква смесица от болка, раболепие и надежда.
Преброих плочките по пода и по стените, пейките, кабинетите, пациентите и лампите. Заех се да прогнозирам колко време и крачки ще са необходими на Русата сестра да отиде до и да се върне от тоалетната. Не бе сложна задача - крачка под 30 см, разстояние около 22 метра. Първият път прогнозата ми бе с грешка под 7%, но на втория бях точен.
Връзкарят излезе след само 22 минути. Изправих се пред вратата и свих показалеца си във формата на чук-чук, но не се решавах. Душевната ми борба доведе до още няколко свивания и отпускания на пръста ми, в който бяха фокусирани погледите на всички. Точно така прави снайперистът, малко преди да натисне спусъка. След 153 безкрайно дълги секунди, Чернокосата сестра отвори. Главата ми вече бе цъфнала като буца сирене пред нея и тя леко се стресна. Бях я поставил в „цуг-цванг“ и ми каза някакси примирено:
- Ами влезте Вие!
Топла вълна ме обля. Ама и ние, българите, сме едни! Какво толкова сме недоволни от здравната ни система? Влязох в кабинета и затворих хубаво вратата. Плебеите останаха отвън да си се тровкат. Вляво имаше ехограф с екран. До него – легло. Русата сестра стоеше зад бюро и пишеше. Вдясно имаше параван. Дали пък зад него не се спотайваше д-р Хоровиц? Наруших тишината:
- Добър ден! Аз съм за преглед при доктор Хоровиц.
Натъртих на името.
- Да, да - каза тя, без да вдигне поглед. Ей сега!
Черничката сестра я попита, гледайки я в очите:
- Д-р Хоровиц, да повикам ли стажанта?
- Да, извикай го! И му кажи да не се мотае! А Вие легнете и свалете блузата си!
Тук оркестърът трябваше да засвири „Туш“. И таз хубава, оказваше се, че именно Русата бе д-р Хоровиц! Цели два дни напразно си бях представял доктора като висок, кокалест мъж, с очила с рогови рамки.
- Да си събуя ли обувките? - бавех топката, смилайки новата ситуация.
- Не! Лягайте по гръб!
Ето този израз никак не го обичах. Когато ти кажат това на плаж, май искат да си попечеш гърба. Лежа по гръб или на гръб? Според мен да лежиш по гърба си е неясно. Такова изказване винаги ми е лазело по нервите и никога - на тях. Съобразих, че ако гърбът ми е отдолу, ще мога да гледам нагоре, а не да съм забил нос в чаршафа и да гадая какво ли ми правят в момента.
Следващото ми двоумение бе свързано с една найлонова лента, широка около две педи, която бе поставена перпендикулярно на леглото. Явно бе предпазна, но кое предпазваше - главата на пациента - за да не се изцапа от чаршафа или чаршафа, за да не бъде нацапан от обувките? В другия дълъг край на леглото имаше широка салфетка, също с неясна функция.
Чернокосата сякаш усети колебанието ми и каза учтиво:
- Легнете с главата на север!
Бих се ориентирал лесно накъде е север, ако някъде по леглото имаше мъхове и лишеи, бил съм скаут. Или ако си носех компас. Легнах по мой вкус. Гърбът ми бе върху кревата, главата ми бе върху лентата и можех да виждам екрана на ехографа някъде зад салфетката, ако си раздалечех обувките.
В този момент влезе стажантът и ми нареди да легна наопаки.
Това също ми бе неясен израз – да сменя местата на корема и гърба си или на краката и главата? Забавих се малко, за да взема решение.
- Наопаки, бе, дядо! Аа, изцапал си с обувките салфетката! -Сестра, смени салфетката на дядото!
Каза го, сякаш да ми смени памперса! Преди малко не трябваше да се събувам, което бях предложил все пак. Ама кой командваше тук, аджеба? А и на този мухльо не му бях дядо!
Лежах вече на гърба си, но не виждах екрана. Нищо, казах си. И без това си бях забравил очилата. Както и недочувам, ще им бъда идеалният пациент - нещо като учебно пособие. Оставям се в ръцете им! По-добре да се упражняват върху мен, отколкото върху млад човек! И дано след някой час да не извикат жена ми да ме разпознае! Прекръстих се.
Стажантът седна до мен и намаза доста немарливо коремната ми област с гел. Някои зони останаха съвсем сухи. Не му казах нищо, въпреки че хората на моята възраст обичат да правят забележки от рода на:
- Не така, бе, дядо - още малко тук! – Не-не-по-горе /долу/!–А така, дядовото!
Стажантът докладва, че е готов. Готов-трънки, тук-там нямах гел, а на места бе в излишък. Видях това и без очила.
По време на ехографското изследване докторката му посочваше къде да постави сондата върху мен. След това му обясняваше нещо, но твърде тихо, сочейки му екрана, който бе вдясно от главата ми. Отвреме-навреме май искаха да се обърна настрани. Чаках нещо по-ясно - наляво или надясно, на Изток или на Запад. Те се усетиха и взеха да ме въртят несръчно с ръце - като кебапче на скара. Тревожех се, че понякога пак ме връщаха на старото място. Явно нещо на екрана ги караше да не вярват на очите си. Чат-пат ми казваха - вече силно - да не дишам. Излишно - бях така затаил дъх, че вече берях душа.
Първоначалното ми очакване бе “трък-трък” със сондата – след което докторката обявява тържествено, така че да чуе ясно дори и стажантът:
- Б.О.– Без Особености.
Но те продължаваха неравномерно вече над 3 минути. Понякога прекъсваха гладенето с „ютията“ /сондата/ по корема ми. Точно както правеха и внучетата ми с джойстика, когато играеха на „Плейстейшън“. Спираха да ръчкат, докато чакаха да „отидат на следващо ниво“. Поне си викаха: „Йес“! и „Гив ми файв!“ ! А лекарката и стажантът продължаваха да си шепнат, според мен все по-съзаклятнически. След малко и това престана. Пълна тишина. Още по-лошо.
Разтревожих се не на шега. Диагнозата /присъдата/ явно бе заплетена. Точно сега Хю Лори /от „Д-р Хаус“/ трябваше да докуцука отнякъде. Успокоих се, когато предположих какво дай-боже бе сега в главите им:
„На пациента му няма нищо, но трябва да изровим подходящо скъпи пътеки за лечение според каноните на здравната каса“. Ама наистина имаше нещо много гнило в здравната ни система!
- Салфетки, трийсе – чух властния глас на докторката Хоровиц.
Това ме стресна. Погледът ѝ сочеше вляво от главата ми. Не бях сигурен дали съм чул правилно, а и дали се отнася за мен. Изчаках, нали съм дядо.
Тя повтори:
- Салфетки, трийсе.
Погледнах пак вляво от главата ми. Да, там-върху шкафчето, наистина имаше голяма купчина салфетки. Бяха поне 80. Да ѝ подам, но чак пък 30? А може би пък ставаше въпрос за „формат 30“? Ама салфетките бяха 20х20, дори 15х15. Къде бе логиката? Дойде ми спасителната мисъл да ѝ подам 3-4. На нея наистина ѝ бяха далече. Не посмях - бях сигурен, че ще ми се скара. Доскоро мечтаех да вляза в пустия му кабинет, а сега - да изляза.
Докторката, след още няколко наброски по бланката вдигна поглед, изгледа ме като артефакт и потрети:
- Салфетки, трийсе!
След което подшушна нещо на ухото на чернокосата сестра. Тя излезе видимо разтревожена. Стажантът пое също навън, вероятно да се помотае, мухльото му с мухльовците.
Зарових се отново в салфетките. Броях напрегнато. Тъкмо бях стигнал до двайсе, държах ги все още в лявата си ръка, когато докторката вдигна поглед към мен:
- Трийсе, де!
Изглежда с опитното си око бързо прецени, че салфетките са само двайсе и за всеки случай добавих върху корема си с треперещи ръце още 10-на, ей така на око. Тя продължи да си пише нещо в бланката-ребус.
Отстрани погледнато, може и да ми се подхилквате, но аз тогава разсъждавах тревожно:
Чернокосата сестра бе изпратена от докторката спешно нанякъде, може би за скалпел. Следващото изследване или операция евентуално изискваше докторката да отвори коремната ми кухина. Ще рукне кръв. Явно докторката бе много печена. Кой знае откога отваря коремни кухини и знае точния брой необходими салфетки за спиране на кръвотечението. Нямах право на грешка и се заех да преброя по-прецизно дали салфетките върху корема ми са точно трийсет, а не така - на око. Подредих ги върху себе си успоредно, след като върнах двете излишни на мястото им. Тя продължаваше да си пише. Вече върху лява и дясна бланка - според мен за интензивното /ако издържа интервенцията/ и за моргата. Казах си наум молитвата - цялата, точно три пъти. Подготвих се психически за упойка и евентуално-заупокойна, тунел със светлина и пр.
Докторката най-сетне вдигна отново поглед към мен и срещна смирения ми овчи поглед. Стана, взе ядосано салфетките от корема ми, който в момента бе наистина коремна кухина и ги тури върху другите - на шкафчето, без да ги преброи. Оттам взе една и понечи да разтрие стомаха ми - доста гнусливо, но се отказа и я остави. Разстреля ме с поглед и заповяда с ненужно силен глас:
- Изтрий се, де! Какво чакаш - изтрий този гел! И след това ставай, обличай се и си заминавай!
- Ама, докторе...
- Няма ти нищо!
Още от Богомил:
Автор: Мария Пеева
"Как ги правите тези момчета?" ме попита една жена.
В първия момент не го приех сериозно. И аз понякога се шегувам така, когато се запозная с майка на две или повече момичета.
После обаче се разговорихме повече и се оказа, че точно тази майка си има болка. Целият род на съпруга ѝ начело със свекървата очаквали и настоявали за внук. Към децата на брат му, две момченца, отношението било различно.
“Все едно дъщерите ми не са техни внуци”, ми каза младата жена. “Уж на шега, но постоянно нещо се подхвърля по темата. Малката още не разбира, но голямата ме попита след последното гостуване “Мамо, защо баба не ме обича?”
Оказа се, че жената съвсем сериозно проучва има ли начин, схема за забременяване, режим на хранене, който да гарантира, че детето ще е момче. “Не ме интересува чак толкова какво мислят те, но знам, че съпругът ми наистина иска да има син. И ако има такъв начин, ще опитам още веднъж, заради него.”
Тайни рецепти за момче не знам и тайни рецепти за момиче не съм търсила, но си спомних една история, на която попаднах преди време. Не знам кой е авторът, може да е притча или народна приказка.
Мъж и жена се задомили с много любов. Младото семейство решило, че за да не им се месят роднините, в началото няма да допускат никого в дома си. Уговорили се позвъни ли някой на вратата, да не му отварят, дори да се обиди или разсърди.
Първи дошли родителите на момчето. Звъняли, тропали, хлопали, а младоженците се затворили вътре и нито звук не издали. Родителите си тръгнали наскърбени, без да видят сина си.
На следващия ден пристигнали родителите на девойката. Звъннали веднъж, втори път, потропали. На момичето така ѝ домъчняло за тях, че очите ѝ са напълнили със сълзи. Не издържала, изтичала, отворила вратата и се хвърлила в прегръдките им.
Мъжът ѝ простил, но запомнил тази случка.
Минало време, невястата забременяла, родила момче. Младият баща се зарадвал много, почерпил приятели и роднини. После родила още едно момченце, и още едно, че и още едно. И четиримата таткото посрещнал с обич. Но когато родила пето дете и то било момиченце, направил такова увеселение, че цялото село разбрало, че в този дом има дъщеря.
- Добре де, попитали го хората. - Всички искат да имат син, а ти се зарадва най-много на момичето. Защо така?
А той отговорил с едно изречение.
- Защото един ден тя ще ми отвори вратата.
Хареса ли ви тази притча? А мен ме натъжава, макар да осъзнавам, че това са стереотипи. Някъде, в някои семейства тези стереотипи все още са живи и продължават да носят болка и огорчение. Както на женските майки, от които семейството очаква на всяка цена “мъжка рожба, за да се продължи рода”, така и на мъжките майки като мен, които понякога чуват, че ако си нямат дъщеря, “един ден няма кой да ги погледне”.
Защото нищо от това не е вярно.
Когато прегърнахте новороденото си дете, коя беше първата ви мисъл? “Ех, какво хубаво момченце, което ще продължи рода”? Или “Я, ето едно момиченце, което ще ме гледа на стари години”? Сигурна съм, че не сте имали нищо друго в главата си освен чиста обич и щастие, и може би малко тревога “дано да е живо и здраво”. И всъщност кой от нас създава дете, за да “продължи рода” или “да има кой да го гледа на старини”? Не ги ли раждаме тези деца, просто защото имаме вътрешна потребност да създадем нов живот, да му дарим любов и грижи, да му посветим чувства, време, труд, усилия, средства абсолютно безвъзмездно и всеотдайно? Не е ли това родителството - изборът да даваш, без да очакваш? Не е ли това щастието?
Не знам дали дъщерята от притчата е отворила вратата, защото е момиче.
А може би я е отворила, защото родителите ѝ са я възпитали в дух на обич и уважение.
Със сигурност това ми се вижда по-добра рецепта за семейно щастие от всички тайни методи за зачеване на момче или момиче. И ако ме питате за моята тайна рецепта за момчета - това е тя и е съвсем проста:
Грижи - на око,
щипка смях,
щипка мъдрост
и обич - колкото поеме.
Кой знае защо имам чувството, че със съвсем същата рецепта и момичетата ще ви се получат доста добре. Пробвайте!
Още по темата със стереотипите:
8 истини, които майките на синове ще разберат
Автор: Диляна Сакалиева
Рано пиле, рано пее.Да, ама си зависи от пилето. Аз, например, като една видна кокошка, рано ставам, ама не пея, не говоря, звук – може, ама обезателно нечленоразделен и с низходяща интонация, която достатъчно ясно казва: „Не ме закачайте или ще има последствия.“ Засега сработва добре въпросният звук.
Петелът – ах, този петел как сладко си кърти. Толкова за него.
И сега на вашето внимание – пилето, или на кокошката малкото, онова, дето няма събуждане, брате мили! Не е учудваща или непозната информацията, то си е нещо като неофициално написан закон, гласуван, обнародван и т.н. ЧЕ:
Децата отказват да станат за градина, но през уикенда изземват функциите на алармата, ама с допълнителни екстри: удар в областта на бъбреците, скок върху глава с коленете напред, изпълнение с инструмент в непосредствена близост до ухото, което чува по-добре (другото е пострадало от миналия уикенд) и така нататък, та докато си буквално принуден да станеш. Ако не за друго, то само за да го докопаш ранобудното му пиле с пиле, но докато го стигнеш, мисълта за кафето, което ще ти освежи мозъка и притъпи болката в бъбреците, вече надделява и в повечето случаи пилето отървава... перушината.
Ще се спрем все пак на една конкретна сутрин. От повече няма и нужда, те просто повечето са до болка идентични. Напредва си времето, кокошката е в пълна бойна готовност за ритуала. Амунициите са заредени, оръжието е в ръката, сутрешната загрявка е направена и противно на невнушителните размери и килограми на кокошката, ще се учудите колко пъргаво и умело се справя. Петелът си спи. И се започва: нежна поредица от десетки, нанасяни плавно и с финес, целувки - НИЩО. Леки, приятни, но и дразнещи мишената-пиле пощипвания по нос, ухо, ръка, крак, дупе. Дупето е обезчувствено на допир в тия часове, изглежда. Ръка и крак имат леко раздвижване, но толкова. Нос и ухо – крайно незаинтересовани. И пак НИЩО. Налага се да ползваме оръжието – плюшения говорещ мечок, който продължава терора, но с добавен глас (това е преправеният такъв на кокошката, разбира се). За 5 минути се разиграва такъв сценарий, че на кокошката ѝ минават много мисли през кокошата глава – аз що не взема да правя сценарии, да пиша за деца нещо...
- ОСТАВИ МЕ! ЩЕ СПЯ!
Прорязващи тишината думи, прекъсващи потока от кокоши мисли. След тоя блестящ куклен театър, кокошката започва да се възизнервя:
- Ставай бе, дете! Да не мислиш, че аз нямам друга работа в живота от т'ва да мисля как да те събудя!
- Отивай да работиш, аз ще си спя!
Кокошката вижда лъч светлина – пилето свърза две изречения, има реален шанс да стигнем навреме в градината.
- Край! Изтече ти времето, ако не станеш ще те извлека (буквално) от леглото!
Едно, две, три – е, тука вече влиза в действие оная пъргавина, за която се спомена по-горе. Кокошката хваща чевръсто пилето за двата крака и внимателно го изтегля от пределите на леглото. То се е отпуснало и се усеща като 100 кила. Няма значение, кокошката е тренирана, а и инат от световен ранг. Ако трябва и петелът ще измъкне в същата схватка, ама сега не ѝ се занимава с него. И така, пилето е в ръцете на кокошката и тя го пренася към банята. Върви и си мисли: „аз що не взема да те плисна с един студен душ, да видиш как ще се събудиш...“ и както си тече мисълта – БАМ, тъп удар, пилето е събудено и гледа по-ококорено и от кокошката.
- Аууу, мамче, извинявай! Отплеснах се и ударих касата на вратата с тебе!
Сега пилето е и объркано.
- Как бе, как ще удариш касата с мене!
Кокошката се възползва от случая и почва да облива, направо полива, пилето с вода – хем да избегне синината, хем да направи сутрешната баня и разбира се – да го събуди. Не че след тоя удар имаше опция да си продължи сладката дрямка.
ХА! Пилето вече се движи само и даже е в настроение, прави плахи опити да дразни петела, но има пресни спомени от друга сутрин и с една забележка от кокошката спира да го дразни.
Следват 10 минути, в които хвърчат пижами, чорапи, гащи, хавлии. Важното е, че след малко пилето е готово да излита. И докато кокошката оправя малко бъркотията, то се настанило за закуска.
- Ти какво правиш на масата?
- Ами, гладен съм.
- Ами, да си станал по-рано. Сега няма време за закуски, кафенца и приказки.
- Аз не пия кафе!
- Остана и да пиеш. Както и да е, тръгваме, ще закусваш бисквити в колата!
- Ами, добре!
Пилето се е примирило и явно разбрало, че поспиването сутрин си има цена и се налага да я плаща. Не го бърка особено. Нали си е поспал.
Следва кратко пътуване до градината, в което не знам как, но се побират дълги сесии въпроси-отговори, задължително разказване на една по-атрактивна случка от вчера, споделяне на кулинарните предпочитания за вечерта, опити за изнудване, недоволство от бавната скорост, с която кокошката управлява превозното средство, посочване на предмет, животно или човек, привлекли вниманието на пилето по време на въпросното кратко пътуване. През цялото това време, разбира се, пилето си закусва.
Кокошката още благодари на всички приказни божества, че пилето все пак се събуди сравнително в норма, нямаше сериозни последствия след удара с касата, закуси все пак, макар и по пътя. А на вратата на пилешката група пилето и кокошката се целунаха, прегърнаха и си пожелаха хубав пилешки ден!
Може да харесате също:
Възможно ли е да си информирана майка, без да загубиш напълно разсъдъка си?
