Автор: Йоана Боянова

Разказах ви вече как детето ме поставя в неудобни моменти. Изпълваме си ежедневието от сутрин до вечер с такива. Ако той не ме излага, аз сама се справям повече от добре. Спокойна съм, че в живота поне в едно съм перфектна и това е да се излагам навсякъде и по всяко време.

Аз съм от хората, правещи по няколко неща едновременно, не ми е достатъчно примерно да изляза, трябва да изхвърля боклука и то е задължително. И така облечена за разходка, обута, с боклук в ръка и хиляди мисли в главата, се сетих чак като се качих в тролея, че боклука не съм го хвърлила, а си го нося с мен. Заведох го тоз боклук и той свят да види, няма да го ограничавам само с кварталната кофа все пак.

Както казах, предимно на квартално ниво е излагането, а какво по-хубаво място от кварталния магазин? Лято е, жега е. Жените сме особен вид същества. Поели сме грижата за дома, домакинството и, разбира се, прехраната. До обяд работим каквото работим и настъпва моментът, в който си задаваме фундаменталния въпрос какво ще се вечеря. Този екзистенциален въпрос е наравно с темата за световен мир, труден и мъчителен, и отнемащ страшно много енергия. Мъчно и с безброй преговори, сякаш решаваме международен конфликт, се стига да някакъв консенсус. И какво прави всяка една жена след работа? Пазарува според това какво е решено за семейната вечеря.

В този летен горещ и влажен летен ден решавам, че първо ще се прибера, ще се изкъпя и ще отида свежа до магазина. Решено! Махнала съм вече усещането на потен бос крак от тялото си и съм се облякла в най-ефирните и удобни къси панталони с ластик на талията.

Къси разкази за къси панталонки

Взимам детето и отиваме в магазина. Преборила съм се с желанието му да купим всичките близалки и шоколадови яйца на света и въоръжена с необходимите продукти за така бленуваната вечеря, стигаме до касата. Магазинът се пръска по шевовете от също така изтерзани домакини, баби и някой и друг объркал се мъж. Заставам на касата, облекчена, че най-после ми е дошъл редът, и точно тогава моят син се спъва, ей така, както е вкопчен в мен, пада и заедно с него панталонките ми падат почти до коленете. Повече кракът ми няма да стъпи в този магазин, а за задника ми да не говорим. И да, знам, че панталонките са виновни - ей затова нося дънки, тях едва-едва ги нахлузвам и за събуването са нужни специални умения.

Но така или иначе магазините и особено касите са притегателна сила за моя талант. Пак така на касата, не на същия магазин слава Богу, при сметка 19.80 гордо подадох 10 лева и казах "Благодаря". Добре че ме познават и знаят, че е чиста разсеяност, а не опит да мина метър.

И пак за магазините - питат ли ви децата, докато пазарувате: "А това какво е, а защо е, а как се казва?"

Чакаме си на касата, там изложили бръснарски ножчета, залята съм с поредица от въпроси за предназначението им. Отговарям чинно, докато синът ми разбере всичко за бръснарските ножчета, или поне всичко, което аз знам, защото кой ги е измислил не успях да се сетя. Накрая детето взима едно и ми го подава:

- Мамо, и ти имаш мустаци, вземи си.

Посмейте се и с Достоен наследник :)