Автор: Мария Пеева

Всички щастливи семейства си приличат, така започва “Ана Каренина”. Затова и в тази история няма да прочете нищо ново, драматично или разтърсващо. Може би дори ще ви се стори скучна.

Но това си е нашата история.

27 декември 1992 година беше най-студеният ден от 100 години насам. Поне така казаха по радиото в онова утро, докато се опитвах да раздвижа жестоко схванатия си врат. Схванат, но не от студ, а защото цяла нощ бях спала с ролки за първи и единствен път в живота си по заръка на фризьорката, която всеки момент щеше да пристигне и да се опита да превърне невъобразимо заплетеното чудо на главата ми в красиво подредена сватбена прическа. Такава, че когато Иван ме види, да му се подкосят краката, да му блеснат очите, да запърха сърцето му и да разбере, че аз и само аз съм жената на деня, годината и живота му. Ефектът “уау” му казват днес. Тогава този израз не беше модерен, но идеята ми беше ясна. Впечатли го, за да го спечелиш.

27 години по-късно си давам ясна сметка, че прическата ми не беше чак толкова “уау”. А също, че и да впечатлиш младоженеца на сватбения ден съвсем не е достатъчно, за да го спечелиш за цял живот. Има цял куп други необходими условия. Но понякога, нито много рядко, нито много често, пъзелът се нарежда. И то така се нарежда, че хората, които ви познават, се чудят истински ли сте. И на някои вдъхвате надежда - ето, да, възможно е да има семейно щастие. А други мъничко ви завиждат и си казват, че или сте невероятни късметлии, или някой от двамата, а може би и двамата, сте уникални и неповторими хора и затова така ви се е получило.

Но не е така. Поне сега едно вече пораснало момиче вижда нещата по много по различен начин. Изобщо не е само до късмет. Късмет е дотолкова, доколкото и двамата сме живи и здрави, защото в живота се случват неща извън нашия контрол и понякога и да искаш, нямаш възможност да си с този, когото обичаш, просто защото него вече го няма или не е същият. Та в това отношение е въпрос на късмет. 

Всичко останало обаче не е. И не е защото сме някакви уникални и неповторими хора. Нито аз съм неземно красива, кулинарна или сексуална богиня. Нито той е безумно богат, умен и успешен, обаятелен кавалер и тигър в леглото. Всъщност, ние сме точно такива, но само един за друг. И може би това е разковничето. Че един за друг сме готови да бъдем всичко и да направим всичко. Всичко, което би направило другия щастлив. Дори с риск да наруши собственото ни спокойствие. Дори да ни коства огромни усилия. Или време. Или последната стотинка в джоба ни. Или сънят, работата и здравето. Просто всичко.

Да, цената на щастливия брак е висока, но когато обичаш, не ти струва нищо. Плащаш я с усмивка, защото знаеш, че си заслужава. Създаваш малки радости на другия и цениш щастието му. И ти е едно такова топло на душата, защото си се отказал от нещо свое, за да видиш неговия поглед. А после улавяш как той прави същото за теб и се просълзяваш. Знаеш, че в този момент той е преодолял себе си заради теб. И то се случва всеки ден. Всеки ден аз изминавам една крачка повече за него. Всеки ден той го прави за мен. В някои дни не е крачка, а километър. Или пет. Ето това е "уау". Струва ли си толкова усилия съвместното съжителство? Не само че си струва, но е най-успешната сделка в живота, поне по мое мнение. А тъй като аз не съм финансистът в семейството, можете да попитате Иван. (Докато пиша това, Иван гледа Лестър-Ливърпул. Попитах го “Ти щастлив ли си с мен?”, а той отговори “Много, миличка, но сега гледам мача. После ще ти обясня колко точно.”)

Всъщност, мисля, че най-сплотяващото дори не са малките радости, които си създаваме, нито големите грижи, които преодоляваме рамо до рамо. Не са споделените загуби и общите успехи, не са дори децата, добрият секс или постоянната взаимна подкрепа. Всичко това, разбира се, е важно, но може би най-важното е, че с него аз ставам по-добър човек. Както и той с мен. И двамата изкарваме наяве по-доброто в себе си - заради другия. Аз го научих да казва “извинявай” и да не бъде твърде взискателен. Той ме научи да казвам “благодаря” и да владея бурните си емоции. Аз го научих да сменя памперси и да бъде прощаващ баща. Той ме научи да ритам топка и да бъда спокойна майка. Аз го научих да се грижи за себе си. Той ме научи да се грижа за другите. Бяхме деца, когато се намерихме. Един друг се създадохме такива каквито сме днес. Никой от нас не промени другия, но и двамата променихме себе си. 

Понякога се питам дали не рискувам твърде много, когато съм вложила не само чувства и време, ами цялата себе си в един човек. Ами ако нещо се случи? Ако по някаква причина всичко се разпадне? Животът е шегаджия с черно чувство за хумор, знаете. Дали няма да дойде ден, в който да съжалявам и да оплаквам разбитото си сърце?

Не знам. Бъдещето невинаги е такова, каквото си го направим.

В едно съм сигурна обаче. Ако трябва да върна времето назад и да започна отначало, със сигурност ще променя само едно.

Няма да спя с ролки в нощта преди сватбата.

Всичко друго и до днес е “уау”. 

Сребърна сватба

ПС. Мачът свърши с 4 на нула за нашите.

Още няколко наши истории: 

Жега

Сънят с момичето с жълтия бански

Нещичко за любовта