Една история от майчинската ни група. Сподели я Сеньорита Йорданова. Прииска ми се да стигне до повече хора заради топлотата и тихата тъга в нея. А също и заради дарбата на автора да вижда хората със сърцето си, умение, което много уважавам.

С Никола се запознахме в Ахтопол на 01.01.2013 г. Датата не е случайна... Мъж на 63 години почти, щеше да ги навърши след 50 дни, пак не е случайна цифрата. Никола каза, че ни е чичо, дядо, оня Никола, приятел Никола – наречете го, както желаете. За мен е Никола.

Още вчера реших, че ще пиша за него, простично, но реално. Защото това е истинска история – свежа, емоционална, самотна, слънчева, болна, със сълзи, човешка...
Бях навършила 26 години на предния ден. Не исках, но животът ми ги подари. То пък един подарък! Със Стоян (бъдещият ми съпруг) станахме рано, но от онова "рано", което е след Нова година. Заредихме колата и торбата и отпътувахме в посока Синомерец. Никола не предполагаше за нас, нито пък ние за него...
Никола е от онези... странните хора. Човек, вторият по странност, когото срещам в живота си. Мистичен...
Червената ни стрела правеше проблеми през целия път, но това не помрачи веселото ни настроение и слънчевия ден. Гордо снимах с новия Nikon D 5100 (дар от Любовта) – снимки, емоции, откриване, преоткриване, идилия, удоволствие... Море, слънце, закътани местенца, гъдел, усмивки...
Ахтопол е градче като градче, да не кажа даже, че не го харесвам особено, но си има хубав кей-пристан, любовно е, хубаво е и си е мъдро място за навършени 26 години. Майната им на годините...
Дълъг кей, хубав фар, снимки... В „дъното” на кея – гръб. Хора, най-самотният гръб, който съм виждала!!! Ще кажете - гръб като гръб, е, не беше като всички. Не! В мен се шмугна едно особено чувство. В мен рядко навлизат подобни чувства, знам ли, животът ми наточи ножа. Смутих се... Не отидохме до края на кея, а там Никола сам, свиреше на хармоника. Най-мистичният, разнасящ се звук (след пещерите в Родопите). Някак смутено, без думи, обърнахме в обратна посока... Снимай го! Снима го, а той се обърна и викна шеговито:
- Защо ме снимаш в гръб?
- Не те снимам в гръб, чакам да се обърнеш...
Глупости! Не искахме да ни усети. Не е приятно някой да те снима, ей така, защото видял в теб самотата. Смут...
Никола се приближи. Бяла коса, бейзболна шапка, очила, зелено-жълти очи, около 1,70 см. висок. Заряза бастуна и хармониката на лодката и просто дойде.

... Чета какво написах до тук, е, не е толкова силно, колкото си представях, че ще се изразя, но не става дума за красива история, а за една красива и стара душа.
- Хе-хе...
Стоян посегна смутен, за да го здрависа.
- Чакай, бе, преди теб има други! – посегна към моята ръка, погледна ме, целуна ми ръка и не чу името ми.
- За много години! – здрависа Стоян.
Хубава дикция, възпитан човек, звучен говор, правилен изказ.
- Чичо, дядо, оня Никола, приятел Никола, хе-хе-хе... Много си приличате, усмвиките ви си приличат, мъж и жена ли сте?
- М, не сме, ама ще ставаме...
- Един за друг сте! Пил съм, от снощи не съм изтрезнявал. Нова година беше. Е, днес, тук, хармоничка, винце. Елате да пием по едно вино. Ела, ела! – и ме задърпа.
- А, ама, аз не пия! (Да, бе!)
- Да почерпя! Пушите ли? Да почерпя?
- Аз имам цигари! – каза Стоян.
- Имай си, бе! Хе-хе!
Запалихме от неговите. От тези на Никола. Никола бързо запали... Без дясна китка.
Никола засмука тютюна...
- Не съм от Ахтопол аз, балканджия съм, ама...
Очи, пълни със сълзи, стекоха се по остарелите и зачервени бузи... Разстрои се. И аз, готова да ревна, се чудя къде да погледна.
- Много да се обичате и разбирате! Не ви трябва никой! Младите трябва да живеят отделно и да са само двамата. Забравяте за всеки, за да сте заедно винаги.
Да не давате никой да ви се меси. Биете се, обичате се, само вие да си знаете!
Засмука тютюна. Вятърът говореше. Морето беше спокойно.
- Ех, как ми се усмихва! Как ти беше името?
- Деница. – усмихвам се смутена.
- Днес е двойно хубав ден. – каза Стоян. – Посрещнахме Нова година, а тя има и рожден ден.
- Е, че хубаво! Здрава да си! - прегръща ме.
- Много препатих! Все двамата да сте, и ние бяхме двама, ама... Живот! – сълзи.
И ми идва да го прегърна!
Николка не е алкохолик, а е сама душа. Пийва. Инженер-химик, загубил китката си в работата, дърворезбар, художник... Свирач.
- Замина си България! От три години бързо заминава... И аз заминавам. Животът ми взе много.
Не се оплакваше, така и не каза какво е имал, какво му взе. Не ме и интересуваше, трудно преглъщах и аз не знам защо.
Николка е три години по-голям от баща ми и тридесет повече от Стоян. От седем години не е виждал деца и внуци, сам си каза, не питахме защо. А има ли значение?! Хубав човек, хубав разговор, черен хумор и гатанки...
- Да ме снимаш с невестата! – гушва ме и се усмихва. – Хе-хе!
- Дайте аз да ви снимам!
Не ни се дава, нов професионален апарат.
- А, не, не, ще тръгваме. Снимахме се!
- Не, аз да ви снимам!
Преглъщаме плахо, усмихваме се солено, даваме фотоапарата и се стягаме да не го изтърве с едната си ръка.
- Усмихнете се, бре! А, така! А, не щракна, бе! Хе-хе! Аааа, а, така! Е, един за друг сте! Хубави! Ще снимам, я, аз да не съм... Хе-хе...
Доволен, жив, шега след шега. Смеем се. Пак се разплаква и на нас ни става горчиво.
- Ми, ще тръгваме.
- А, да пием по едно вино! А, де!
- Не, не!
- Ех, ех, тц, тц, тц...
Ще тръгваме, та ще тръгваме.
- Пак да дойдете! Да питате за чичо, дядо, Никола, приятел Никола. Аз да ви венчая тази година. Да дойдете с чучурлигче.
- От баницата ми се падна мъжка рожба. – казва Стоян, смее се.
- Аааа, казах ти аз! Ще! Да се слушате, уважавате, обичате. Ще Ви чакам, ей! Хе-хе. Да не ме забравите.
Ще тръгваме.
Хумор, смях, сълзи...
- Ще тръгваме, имаме план за обикаляне. Свенливо се мъчим да се отдалечим. Не сме притиснати, не сме отегчени, болно ни е. Весело, ама горчиво.
- Да се целунете заради мен! – прегръща ни. – Хайде, горчиво! Аз да ви венчая!
Целуваме се мило.
- М, да тръгваме!
Прегръща ни и пак ни заръчва да се обичаме, да не го забравяме, да му се обадим пак. Пак ни прегръща.
Тръгваме.
Отиде и седна на лодката, до бастуна и засвири. Пак ни загорча, вървяхме...
След доза мълчание...
- Странен човек, мистичен, хубав Човек. – в един глас, двамата със Стоян.
Снимах го в гръб. Усети ни, но не се обърна... Плачеше ли? И ние не се върнахме...

Хубава дата - 01.01.2013 г. На 26 години съм. Чудесно начало след тежка година!

Не е до пожеланията му, не е до Никола... До сърцето и душата е!

Истинска история – свежа, емоционална, самотна, слънчева, болна, със сълзи, човешка...

Бъдете щастливи! Бъдете ХОРА!

*************

01.01.2020 г. Стоян ми е съпруг. Имаме син - Борис.

Бел.ред. Един коментар под историята на Деница много точно описва мислите ми, след като я прочетох: "Друг човек в тази ситуация би казал: Абе, един изкукал дядка, се напил на кея и като ни задърпа да сме пиели с него, с цигари да ни черпел. Хвана ни за слушатели и нямаше тръгване, дърпа ни, пипа ни, прегръща ме да сме се снимали. Аман от ненормалници, не останаха нормални." Животът е такъв, какъвто го виждаме.

Препоръчваме ви още:  

Денят, в който пораснах 

Деветата рокля