Автор: Диана Димитрова

Има инициативи, за които си заслужава да работиш! Има инициативи, които не струват почти нищо, но носят радост! Има инициативи, които ни показват, че може да сме различни! Има такива инициативи!

Какво ли може да се получи, когато събереш гумите, които са изхвърлени из полето на община Елин Пелин, няколко кофички боя, четки, малко дървен материал и много ентусиазъм на мечтатели.

Днес Община Елин Пелин има своя парк „Планетата не е за еднократна употреба“.

Над 150 гуми, окопани, напълнени с чакъл и боядисани, дават друг смисъл на думата „Аз рециклирам!“ Плод на безвъзмездния труд на деца и доброволци.

Площадката за игра разполага с две табла за играта „Морски шах“, а в най-скоро време ще бъде осигурен и специален контейнер за разделно събиране на пластмаса, който ще бъде монтиран до площадката.

Нито една програма, нито една наредба, която просто е написана на хартия, няма да промени средата, в която живеем и отглеждаме нашите деца.

Наша е задачата да ги научим да пазят природата, да не замърсяват, да рециклират и да изхвърлят боклука разделно, защото природата ще остане и след нас! От гумите, захвърлени в полето няма да поникнат цветя. Те ще са просто отпадък, който ще е символ на безхаберието.

Подкрепете ни в усилията да направим света по-чисто място за нашите деца! Започнете да събирате разделно!

Вижте също:

Как децата променят света

Автор: Светла Чимчимова

По стълбите към морето и нея слизаше мъж. Виждаше го ясно на светлината на уличните лампи. Висок мъж, в бяла риза и отрязани над коляното светли дънки. Харесваше високи хора, с дълги крайници и елегантна походка. Беше си обещала, че в следващия живот ще се роди висока и атлетична. В този се задоволяваше с наличното. Не, че беше малко. Освен с ръст, природата не беше я ощетила с нищо. Даже в някои области беше сипвала с черпака. Много коса, много бюст, много трапчинки.

,, И много закръглености напоследък - си помисли ядно - От толкова мекота, ще заприличам на възглавницата за диван, ако продължавам в същия дух ".

Онзи високият, с елегантната походка, продължи да слиза към нея и като наближи ѝ се стори познат. От къде ли? Освен че беше много висок, може би 1.90, имаше тъмна вълниста коса и мускетарска брадичка. ,, Прилича на Боярски в ,,Тримата мускетари ", сигурно затова ми е познат. Не, не, познавам го отнякъде. Боже мой, сетих се. Това е Фукльото. "

Беше приятел на нейни приятели. Полузвезда на рехавия небосклон на българския поизмъчен светски и културен елит. Бизнесмен, който беше написал няколко книги. Изявяваше се, като Робин Худ, Дон Кихот и Дон Жуан едновременно. Срещаха се на разни културни събития, където нея я канеха постоянно. Всъщност тя с нищо не беше допринесла за културата на нацията, но я канеха, защото им се струваше редно да е там. Заради външния ѝ вид, защото беше забавна, заради нещата, които пишеше понякога, и защото беше омъжена подходящо, за подходящия човек, който обаче, никога не би стъпил на подобни места. Мъжът ѝ наричаше тези сбирки ,,коктейл от лустросан еснафлък и мухлясал снобизъм, с добавка на парвенющина, сервиран с претенции ". Имаше истина в това твърдение, но всъщност там имаше и много приятни и интересни хора, водеха се любопитни, за нея, разговори, а понякога, някой творец се оказваше истинско откритие. Но най-хубавото беше, да седи тихо с чаша в ръка, зад някоя двойка или компания и да слуша какво си говорят. Не се свенеше да подслушва. После в дългите безсънни нощи, анализираше разговорите, разчепкваше темите и хората, като дарак вълна, а понякога ги използваше за вдъхновение или като материал, в нещата, които пишеше.

Та на такива събития, виждаше мъжа, който сега слизаше по стълбите към нея. Той се забелязваше лесно, не само защото беше хубав и висок, а защото винаги бе придружен от много млади, много красиви и много високи жени. Различни всеки път. От тези, които ходят на йога, медитират, хранят се здравословно, ако въобще се хранят, а шоколада само го миришат. Момичета с лица на невестулки, с изписан на лицето постоянен глад и с трескаво съзнание, че трябва да се омъжат за богаташ, преди да са навършили 25, не дай Боже 30, щото да могат да ядат после като хората. Милите, откъде да знаят, че борбата да задържиш мъж като тези, които бленуват, е по-страшна от това да го спечелиш. Някои от приятелите на мъжа ѝ бяха вече със съпруга номер три, всяка следваща се доближаваше по години до децата от първия им брак. Съпругът ѝ, човек старомоден, консервативен и верен ( поне така изглеждаше, а тя нямаше основания да се съмнява) всеки път, когато ги канеха на такава сватба, на която булката беше на по-малко години от уискито, я молеше да му обясни пак за кризата на средната възраст при мъжа, за страха от остаряване и защо един мъж към 50 си причинява главоболия, боядисване на коса, предбрачни договори, вместо яхта, пура и кожен фотьойл.

- Като искат рога, да идат на лов, да отстрелят елен - казваше жлъчно.
- Хората са различни, някои обичат да ловуват жени. Други да пушат пури, да гледат футбол, да ходят за риба и да прегръщат дивана - в гласа ѝ се прокрадваше острота, която не искаше да е там.

Той я поглеждаше внимателно над очилата, усмихваше се малко криво и казваше тихо:

- Извинявай, че остарях преди теб. Знаеш, че си свободна да пътуваш и ходиш, където искаш и с когото искаш. Прави това, което те прави щастлива.
- Аз съм щастлива.

Но не беше. И двамата го знаеха. Където и да отидеше, носеше в себе си това, от което искаше да избяга. А също и безсънието. Затова и седеше днес на парапета до морето в три след полунощ и гледаше приближаващия се към нея мъж. Тя го беше кръстила Фукльото. Заради нафуканата походка, заради историите, които разказваше на висок глас на върлинестите си гаджета, по коктейлите. Не че не бяха истина, слуховете за приключенията му се носеха из пространството, но тая гръмогласна експресивност ѝ идваше повече.

Той се приближи съвсем и тя видя, че се колебае как да я заговори. Поздрави я и се подпря на парапета, на който беше седнала. Тя му направи място и той се настани до нея. Беше обут със същите червени кецове, с каквито и тя. Видя, че разглежда с интерес нейните. Знаеше какво си мисли. Всички я питаха едно и също, заради дребният ѝ ръст на живо - колко е висока, кой номер обувки носи, а той очевидно се чудеше и какво прави тук през нощта.

Отговори му, преди да ѝ зададе въпросите. Той се пошегува и я пита дали чете мисли. Не четеше. Това и му каза. Просто знаеше какво ще я пита той. Както знаеше, че след като поговорят, той ще я покани да отиде с него. Знаеше, че ще приеме. Изглеждаше самоуверена, лежерна, но себе си не можеше да излъже, че това е първото спонтанно и необмислено нещо, което е правила някога. Не се страхуваше от него. Въобще. Отблизо видя, че има светли очи. Сини. И хубава усмивка. Мила като на дете, когато беше лека и малко хищна, когато се усмихнеше широко и зъбите му блеснеха.

Той ѝ помогна да слезе от парапета, тя го хвана под ръка и тръгнаха през градината, към неговия дом, който беше наблизо. Купи ѝ сок и бутилка уиски за себе си. Щеше да я изпие пред смаяния ѝ поглед за няколко часа, без въобще да му личи, че е пил. Когато стигнаха до една голяма стара градска къща, той каза, че това е домът, останал от родителите му, който наследили със сестра му. Вторият етаж и мансардата бяха за него. Когато влезе в дома му, стана нещо неочаквано за нея. Когато вратата хлопна зад гърба ѝ, в този малко старомоден дом, пълен с книги, книги и още книги, със стар диван и старовремски бюфет, какъвто имаше баба ѝ, дом, в който имаше даже фикус,(не беше виждала фикус от две десетилетия) изведнъж почувства, че всички грижи, тревоги, целият ѝ живот остана отвън. Тя влезе в хола, безгрижна като след първо причастие и решена да не мисли за нищо, освен това, което се случва тук. Можеше да остане колкото иска, никой не я очакваше да се прибере. Той се извини, че ще се преоблече и отиде в някоя от другите стаи. Тя седна на дивана и кръстоса крака. Тогава се появи котката. Красива, пъстра, ококорена. Беше я виждала на снимките му във Фейсбук. Но котката не я беше виждала. Стоеше срещу нея и я разглеждаше преценяващо. После се приближи подуши я и скочи на дивана до нея, подуши я още веднъж и седна в скута ѝ. Когато той се върна по шорти и тениска с чаша с уиски с лед за него и сок за нея, ги зяпна учудено, гледа ги известно време и после каза:

- Това е Пипи. Тя мрази жени.
- Ами или аз не съм жена, или тя не мрази всички жени. Ще ми дадеш ли една твоя риза, за да се преоблека?

След десет минути облечена в неговата риза, захвърлила кецовете в коридора, тя седеше на дивана с котката Пипи и наблюдаваше чудно уан мен шоу. Каквото и да беше очаквала да се случи зад тези стени, в никакъв случай не беше това. В четири след полунощ той започна да готви и да пие уиски. И двете със завиден ентусиазъм.

Една самотна душа

- Освен кекса искаш ли супа?
- Не.
- Ще направя пилешка имам сварено пиле и бульон. А салата?
- Не, благодаря.
- Домати с моцарела или круши със синьо сирене?
- Не знам.
- Значи и двете.
- Ама аз наистина не съм гладна.
- Ще препека филийки, имам домашен хайвер и печен патладжан за кьопоолу.

Тя се предаде.

- Готви, ще ям всичко. Нали не ме угояваш, за да ме изядеш?

И той готви цели два часа и кусур, вари, пече, кълца, пасира, обезкостява.
Тя и котката седяха на дивана с изглед към кухнята и гледаха тоя спектакъл, в който той елегантен като танцьор се движеше из кухнята и въртеше ножове, вилици и черпак. Спираше само за да си сипе уиски, да запали цигара, да ѝ сипе сок и да ѝ даде огънче. През цялото време не спираше да говори. Не беше виждала по-приказлив човек от себе си, но в дисциплината автобиографично споделяне на личен живот, той беше планетарен шампион. Разказа ѝ за детството си, не много щастливо, ала Оливър Туист, за борбата му да пробие в бизнеса, за унижения и неуспехи, за фалити и за жените, от преди ерата на манекенките. Разказ за неща, толкова различни от тези за пред моделките, че чак ѝ се стори неестествена тая самоунищожителна, откровена изповед. Живот толкова различен от нейния спокоен, защитен и подреден живот от детството до днес. В едно обаче си приличаха. Той си беше любимата тема.

,, Какъв тотален егоцентрик - си мислеше тя - или самотник ".

После по изгрев слънце, ядоха като за олимпийски рекорд. Той говореше и докато се хранеха.
После раздигна всичко. Сбута котката и седна до нея на дивана, сложи ръка върху голите и крака и... като се разприказваха. За история, литература , политика, музика. От Моисей до Чърчил, от Андерсен до Флобер, от шумерската цивилизация до джаза. Викаха, спореха, скараха се два пъти, а веднъж тя се усети как го налага с юмруци по рамото. През това време, той я прегръщаше, играеше си с косата ѝ, целуваше я по лицето и я галеше по краката, но не млъкваше . И не спираше да пие, без да се напива. Зад пуснатите щори, градът се събуди, заживя динамично и шумно, а те говореха и говореха.

- Спи ми се - казваше от време на време тя.
- Не може - отговаряше съвсем сериозно той - нямаш представа откога не съм говорил така с някого. Не с жена, с когото и да е. Няма да спиш.
- Но аз съм ти заложник. Заложник на логореята ти и общата ти култура.
- Така е. Надявам се да развиеш стокхолмски синдром.
- Какво си говориш с манекенките?
- Беше само една манекенка, ти казвам, другите бяха модели, водещи и една фитнес инструкторка. Ами ние много не говорим с тях. А ако те говорят, аз много не ги слушам.
- Доста жестоко, не мислиш ли? Малко грозничко даже.
- Няма да те лъжа и да се преструвам, че не съм ги използвал. Аз съм такъв. Но и тях никога не съм ги подвеждал, какво да очакват от мен. Те също ме използваха, така че сме квит.

Накрая тя се сви на дивана, с глава върху коленете му, гушнала котката, слушаше със затворени очи, плътния му басов глас и си мислеше ,, ако разкажа на някого, че главният плейбой на републиката, ме е замъкнал у дома си, готвил ми е като в кулинарно шоу, натъпкал ме е с храна и ми е напълнил главата с теми достойни за Енциклопедия Британика, а накрая ми е разказал приказка, никой няма да ми повярва. А може би вече, не съм толкова привлекателна? Не и за него".

Тук той сякаш прочел мислите ѝ каза:

- Няма хетеросексуален мъж на тази планета, който не би те пожелал. А аз съм твърдо хетеросексуален. Обаче няма да те лъжа, че съм притеснен.
- Ти? Дето си изчукал половината от женската половина на света? Питаш ли ме мен, дето от четвърт век съм се събличала само пред двама мъже, единият от които гинекологът ми.
- Сексуалната ми слава е силно преувеличена. А и не съм първа младост.
- Нито пък аз.

Той стана, наведе се над нея и мушна ръце под врата ѝ и сгъвките на коленете ѝ.

- Само да си посмял да се опиташ да ме вдигнеш. Тоя кръст ще ти трябва. Мога да отида до спалнята на собствен ход, не съм толкова престаряла.

Отидоха в спалнята. Той затвори вратата под носа на котката.

Следва продължение...

Първа част вижте тук:

Три морски разказа: Той

Автор: Светла Чимчимова

Някога тя беше страстен пушач. Можеше да не яде, но не и да не пуши. Ако ѝ свършеха цигарите, през нощта, без страх тръгваше да търси, за да си купи. Сама в тъмния спящ град, където будни бяха само влюбените, пияните, майките на бебета с колики и тя. Когато намереше цигари и вземеше заветната кутийка в ръка, се прибираше да спи. Даже без да запали. Самата мисъл, че има цигари я успокояваше, толкова колкото никотина при всмукването. Но тогава беше много млада. После отказа цигарите. Сама не разбра как стана, но ги отказа. За година. Когато пропуши отново, вече не беше същото. Знаеше, че не е зависима от тях и може да пуши, но може и да не пуши. Пуши известно време и ги отказа задълго. После пушеше само на срещи с приятелки, на градински партита и понякога на плажа. Банкетен пушач. Можеше да не запали с години.

Когато се срещнаха, не беше пушила от много, много време.

Той не пушеше само, докато спи. Цигарата беше продължение на пръстите му. Красиви пръсти, малко нервни. Хубав мъж, малко нервен. С нещо като тих бяс вътре в него, който го движеше напред, но и дърпаше назад, въртеше го като центрофуга, пускаше го да си почине, да събере сили за следващия рунд. Тих бяс, нощен демон, който не го победи, но и не се призна за победен. Будеше го нощем, за да сменя мокрите от пот чаршафи и не се съгласяваше с него, че няма значение какво е можело да бъде, а само какво е било. Демон, който беше главен доставчик на безсъние. Безсънието ги срещна. На брега на морето, в един южен град, в който живееха през лятото, далече от столичните им домове, суетата и зимата. Град техен и чужд, в който по едно и също време деляха небе и безсъние. Той бродеше често нощем, когато му писнеше от книги, от телевизия, от порно, от това да майстори нещо - беше много сръчен, но и това не беше предизвикателство вече. Затова бродеше нощем по тихите улици. Не че търсеше нещо, но понякога го намираше, така намери котката си . При една вечерна разходка видя тийнейджъри да тормозят малко коте, опита се да се разбере с тях, но не случи на благодатна почва, хлапетата се разкрещяха и от близката кръчма излязоха пияните им бащи. Стана скандал и те го набиха, много яко го набиха, но нямаше значение, защото той, през цялото време пазеше с тялото си котето.

После, вкъщи, когато си промиваше раните и си слагаше лепенка малко над веждата, се подсмихна на кривата си от ударите физиономия. На петдесет можеше да признае, че не му пука, че са го набили някакви селяндури, дошли на море, той беше победител в тая битка и вече си имаше котка. Котето хич не се оказа страхливо и след половин час се разхождаше из къщата като господар. Всъщност като господарка. Беше женско. Кръсти я Пипилота. Пипи. Несъзнателно или не не искаше да порасне. Препрочиташе детските книги, ходеше с кецове, имаше връзки с млади жени, много по-млади от него. Можеше да им е баща. Случайно или преднамерено, поддържаше жив инфантилизма, като противовес на това, че всъщност беше остарял, преди да излезе от детството. Насила. Възрастният в него се роди преждевременно. Инфантилизмът беше само за личния му свят, в животът на възрастните, беше възрастен, делови човек, организиран, в работата си беше най-добрият. Професионализмът му беше личния му реванш срещу живота. Обаче вечер се прибираше сам при котката. В нощи като тази излизаше да броди. Не че търсеше нещо, но понякога го намираше. Така намери и нея. Точно на същото място, където и котката преди години. Минаваше три часа след полунощ, очакваше да е сам, но не беше. Тя седеше на един бетонен парапет, под светлината идваща от електрическия стълб, с гръб към морето.

Първото, което забеляза беше, че имаше като неговите кецове - червени. В началото, когато я видя отдалеч, помисли, че е дете и изтръпна. После видя, че е жена, с бяла рокля и червени полукецове. Седеше си и не правеше нищо, не четеше, не си ровеше в телефона, не пушеше. Просто си седеше и гледаше към дърветата, дори не към морето. Не изглеждаше да чака някого, нито пък нещо. Когато се доближи я позна. Не че я познаваше лично, но знаеше коя е. Имаха общи приятели, бяха се засичали по събития, бяха приятели в социалните мрежи. Беше чел това, което пише. Харесваше го. Нямаше да признае, но ѝ беше фен. Беше го малко яд на нея, бяха приятели във Фейсбук много отдавна, но тя никога не беше харесала нито един негов пост, където разпалено пишеше за политика и за живота. Слагаше сърца на снимките му с Пипи и на кулинарните му постижения, понякога се смееше на вицовете му, но не и на другото. По-късно ѝ го каза. Тя чистосърдечно, с невинна детска жестокост, си призна, че не е обръщала много внимание на написаното. ,, Не се сърди, имам си свои демони и нямам много време за чуждите " - му каза. И той разбра, че никога няма да ѝ се сърди. Както не можеше да се сърди на племенниците си и на котката.

Жълтата рокля

Гледаше я как си клати краката и оправя косата си заплетена от вятъра и се зачуди как да седне до нея, без да я изплаши. Искаше да разбере, какво прави там. Е, добре де, искаше да я познава, да я пита разни неща, искаше да ѝ разкаже за себе си, искаше да ѝ сготви. Тя го видя докато слизаше по стълбите към нея, от уличните лампи беше светло като ден, не изглеждаше да се страхува. Той я поздрави и се подпря на парапета до нея, тя се попремести и той го прие като съгласие да седне до нея. Когато седна, неговите крака почти докосваха земята, а нейните се клатеха във въздуха. Тогава осъзна, колко дребна беше тя всъщност.

- Знам, на снимките изглеждам по-висока, а когато си ме виждал на живо, винаги съм на много високи токчета - каза му, без да се обръща към него и той разбра, че го е познала
- Знам кой си, разбира се. Нося 36 номер обувки, понякога 37. И не ме е страх от теб. Друго чудиш ли се?
- Да. Откога четеш мисли?
- Не чета мисли. Поколеба се, преди да ме доближиш, защото се страхуваше, че ще ме изплашиш, зяпаш ми кецовете щото се нанасят два пъти в твоите, а всички ме питат колко съм висока, когато ме видят на живо, след като са ме виждали първо на снимки.
- Не те ли е страх, наистина?
- От какво?
- Че някой може да ти направи нещо лошо. Да те убие.
- Ти ще ме убиеш ли?
- Пази Боже, не, разбира се.
- Ами значи не ме е страх, защото аз, освен мен и теб, други хора не виждам.
- Знам, че ми се подиграваш , усещам го, но не мога да схвана защо и за какво.
- Извинявай. Така правя понякога. Не е лично. Не ме е страх, защото на три метра от тук има заведение, нощният пазач е баща на моя приятелка. Само да викна и ще излезе с пушката. Откакто си седнал ни гледа през прозореца.

Той извади цигарите и ѝ предложи.

- Не пуша - каза тя и си взе една. Изчака да ѝ поднесе огънче и вдиша дима. Позадържа го и издиша.
- Не ти личи, че не пушиш.
- Някога пушех много. То не се забравя. После спрях. Трябва да си пазя кожата. Не съм първа младост. Но щом тази вечер ме сваля мъж, който спи с жени, на които мога да бъда майка, значи мога да си позволя цигара.
- Пак ми се подиграваш. И не те свалям. Просто си говорим.
- Аха, не ме сваляш разбира се. След малко ще ме поканиш у вас да четем Библията и да пеем псалми.
- Ще дойдеш ли?
- Пея фалшиво, а може и да си Джак Изкормвача.
- Слушай, ела наистина. Не съм Джак Изкормвача. Сега ще се представя на нощния пазач, ще му дам личните си данни и ще му кажа, че ще те изпратя. Така няма защо да те е страх. Ще пийнем, ще поговорим. И ще ти изпека кекс за закуска. След малко ще съмне.
- Не пия. Не вярвам да правиш по-хубав кекс от моя. Но ще дойда да ти изпуша цигарите.
- Имам много - каза хладнокръвно той, но тийнейджърът в него подскочи, като при отбелязване на страйк. После ѝ помогна да слезе от парапета .
- Имам котка, да знаеш.
- Знам. И от нея не ме е страх. Мен животните ме обичат. Както и хората.
- А мен хората много не ме обичат.
- Освен манекенките.
- Беше само една.
- Две.
- Една. Другата беше модел.
- А тази, с която беше на представянето на книгата на Х. ?
- Тя е телевизионна водеща. Чакай, чакай, ти знаеш, за гаджета ми? Интересуваш ли се от мен?
- Ми те са високи два метра, забелязват се, а аз съм наблюдателна.
- Аз също. Тогава беше облечена с черна рокля с паднало рамо и с яркожълти сандали. Но със зелената от миналогодишната премиера те харесвах повече.
- Брей! Добър си. Ще ми купиш ли сок от денонощния?
- Разбира се, че ще ти купя... Какво е това сок?

Тя се засмя и го хвана под ръка, все едно дълго го беше правила.

- Хайде да ти видя кекса. Добре ли ти се получава?
- Старая се.
- Води ме. Утре ще знаеш, добър ли е. Ще бъда честна и да не ми хареса.
- Ами харесват ми го, да ти кажа.
- Много ти разбират двайсетгодишни манекенки от кекс. Мен питай. Аз съм въртяла кексове, още преди те да се родят.

Тя говореше съвсем сериозно, но той знаеше, че го иронизира. Нямаше нищо против. Кексът му го биваше. Много.

Следва продължение...

Още от Светла:

За истинския живот

Динамичната епидемиологична обстановка налага промяна в датите на деветото издание на Балканския международен винен конкурс (The Balkans International Wine Competition, BIWCF). Той ще се проведе между 9 и 11 септември в Белград, а традиционният фестивал на открито ще събере софиянци и гости на столицата ни между 17 и 19 септември в пространството пред НДК. Така жителите и гостите на столицата ще получат възможност да отбележат празника на София със специална наздравица.

Новите дати на фестивала ще дадат възможност трофеите по категории и гранд трофея за най-добро вино на Балканите и най-добра изба в региона да бъдат обявявани непосредствено преди празничната фестивална част - на 16 септември. Това ще се случи на луксозна галавечеря в хотел Хилтън, София.

В Белград пък остава конкурсната дегустация на най-добрите вина на Балканите, специалните мастър класове, водени от доказани професионалисти във винения бранш, както и обявяването на наградите Best of Show, раздавани на отличилите се изби от всяка държава.

Деветото издание на Балканския международен винен конкурс бележи безпрецедентен интерес от страна на винопроизводителите, които са заявили желание да покажат най-доброто от продукцията си. Регистрираните за конкурса нови изби са ясен показател за престижната платформа на BIWCF, разпозната като лидер във винения бранш.

“Балканският винен конкурс и фестивал е не просто състезание и шоу, а кауза, зад която се обединяват всички, свързани с виното - производители, търговци, критици и ентусиасти. За нас е изключително важно той да бъде не просто професионално събитие, а повод и причина европейската публика да опознава и опитва нови и нови вина от нашия регион. Макар и изпълнена с предизвикателства, 2020 е годината, в която BIWCF ще бъде още по-бляскав и успешен от първоначално предвиденото благодарение на нашите партньори.” казва Галина Нифору, директор на BIWCF.

Виненото градче, което през 2019 г. спечели сърцата на всички любители на виното, отново ще се издигне на открито пред НДК специално за празника на София - 17 септември - и ще приема посетители до 19 септември. Така софиянци ще могат да отбележат празника и да изпратят лятото със специален дълъг винен уикенд и неповторими изживявания с музика, изкуство и разбира се - най-добрите вина ot България и Балканите.

Специален акцент тази година ще са националните павилиони, където изби от различни балкански държави ще могат да представят своите вина на публиката. Вината медалисти от Конкурса също ще могат да бъдат опитани от посетителите, докато се наслаждават на джаз на живо от Северна Македония, България и други балкански дестинации. Кът за отмора и релакс пък ще позволи на гостите на Фестивала да се насладят на най-интересното от street кухнята, да споделят с близки и приятели няколко незабравими вечери и да опитат най-качественото вино от целия Балкански полуостров.

Балканският международен винен конкурс и фестивал 2020 се осъществява с подкрепата на Столична община, Българска търговско-промишлена палата, Сръбската търговско-промишлена палата, SAVEZ – Сдружението на сръбските винопроизводители, SERSA – Организацията на сръбските сомелиери, както и с медийното партньорство на БНР, списание Мениджър, Vino & Fino magazine, Oinohoos magazine, Moto Pfohe Rent a Car, Exporter.bg, Мама Нинджа, Hit-bg.com, WineBG.info, списание Твоят бизнес, b2b media.bg, InFoodVeritas.com, ExpoWorld.bg, Agro TV, Стандарт, Аз чета, Жената днес, Winetours.bg, Wineo.bg, Bulgaria Wine Тours, Арт Идея Бг, Bulgaria Wine Тours, Fresh Cuts of Life, предаването "Винена одисея" on Balgare TV, wineo.bg, WineTourMaker.com, Autentika, Turističke priče, Vinopedia, In your pocket, Visitskopje, Sofiaadventures, Vino.mk, Exotic Wine Travel, Vin2.ro, Winepeople.ro.

Вижте също:

In vino veritas

Автор: Мария Пеева

Нали знаете как има едни добри и разумни деца, които те гледат с големи очи и се вслушват в това, което им казваш, и внимават, и се пазят, и ти правят живота една идея по-лесен и спокоен?

Е, Алекс не е от тях.

Всъщност той е толкова своенравен и упорит, че след един особено весел уикенд баща му ми каза:

- Мерче, да ти призная, ако Алекс се беше случил да ни е първото дете, не знам дали щяхме да имаме повече.

Но Алекс си обича братята и затова явно е избрал да се роди четвърти.

 

Сега да не си помислите, че се оплаквам? Боже опази. Отдавна съм разбрала, че децата са такива каквито са и можем само да сме благодарни, че са живи и здрави. А всичко останало е чудесен повод за смях. Ето например моите момчета всички имат забележки към мен. Най-големият, програмистът, смята, че не съм достатъчно технологична. Вторият, атлетичният, е на мнение, че не живея достатъчно здравословно. Третият, артистът, не ме намира за достатъчно "еко", най-вече защото не обичам да си пазарувам дрехи втора ръка. А Алекс не пропуска да отправи критика към дупето ми - по всякакъв повод. 

Една вечер наскоро имаше буря и през нощта той довтаса и се мушна под моето красиво, мекичко, памучно, светлосиньо одеяло, при което разбира се, ме отви.

- Алекс! -  изръмжах сънено. - Одеялото е малко за двама.

- Одеялото не е малко. - каза той - Дупето ти е голямо.

- Значи не стига, че ме събуди и цяла нощ ще ме риташ, а и сега ме обиждаш. Никак не си мил! На косъм съм да те пратя на твоето легло.

- Няма да го направиш. - каза той. - Аз може да не съм мил, но ти си.

Да разсмееш някого, когато го критикуваш, е рядка дарба, не е ли така? А въпросът за голямото ми дупе изниква дори във философските ни разговори. 

Преди няколко дни говорихме за смъртта по негова инициатива. След като минахме темата за дядовците му, прабабите и прадядовците, и как баба му трябва да се ожени, за да има все пак поне един жив дядо (само и той да не умре, мамо), стигна до следното заключение:

- Ти ще живееш поне до 90 години. Най-малко.

Почувствах се някак поласкана и попитах:

- Защо така ми определи?

А той:

- Защото имаш голямо дупе. Огромно. И се подрусва. Много те обичам, мамо.

 

Не знам дали ще стигна до 90 или това дете ще ме умори от смях много по-рано. И впрочем започнах да правя клекове. Ще види той. Но то е друга тема.

 

А кулминацията на летните ни истории с Алекс беше друга и се случи, докато се бях командировала за няколко дни сама, за да поработя на спокойствие. Алекс беше доста доволен, че ще бъде с баща си и братята по мъжки, а през деня на лагер, изобщо стори му се чудесно приключение и одобри идеята. Но явно не му е било достатъчно забавно, защото един ден довлече вкъщи нещо, на което ми прати снимкa. Снимката изглеждаше така:

 

 

Обадих се незабавно:

 

- Маме, лалугер ли е това?

 

- Не - отговори той. - Котенце. Един човек го изхвърли на улицата и аз го спасих.

 

Почти бях сигурна, че преувеличава, но нямаше как да докажа.

 

- А татко ти какво каза?

 

- Няма го. Ама ти му се обади да му кажеш, че искаш котенцето да остане.

 

- Алекс, - казах - ние имаме котенце. И три кучета имаме.

 

- Да, мамо, АМА ТО Е БЕБЕ! Нека остане, моля те, моля те, обещавам да прочета всички книги, които ми кажеш, моля те, моля те, моля те.

 

Бидейки майка с богат опит, аз безсрамно си измих ръцете.

 

- Татко ти да реши.

 

След което се обадих на Иван и обясних ситуацията, а той заяви твърдо:

 

- Котката си отива. Нямам сили за още едно животно. Ти си пишеш там книгата, сама си с Фреди и Фройд, аз тук се оправям с три деца и две кучета. Забрави.

 

Малко по-късно писах в общия чат да попитам какъв пол е все пак котето. Прилагам снимки за любопитните, защото ако го преразкажа, няма да повярвате.

 

 

 

 

Представям ви и снимка на котето. Все пак не е лалугер. Освен това е момче.

Не знам какво друго да кажа, освен че каквото влезе у Пееви, остава у Пееви. А Алекс ми е съкровище - въпреки всичките си бели и щуротии. А може би и заради тях.

 

 

Още истории от нас:

И меда, и жилото

 

Малко мръсна история

 

Автор: Радина Бисерова

Когато някой спомене „малка черна рокля“, винаги асоциацията ми е за елегантна дама, отиваща на бар в такава одежда, на висок ток, ухаеща на парфюм, с широка бяла усмивка, блестящи разпилени коси. Също се сещам, че имаше козметична компания, предлагаща парфюм точно с това име – „Little black dress“ преди десетилетие или две дори.

Скоро, за съжаление имах прозрение, че вече в гардероба ми има елегантна черна рокля – не за коктейли, а за погребения. Изпратих вуйчо ми в нея преди повече от месец, миналата година – свекърва ми, по-по-миналата – чичото на съпруга ми. Символиката на тази дреха ме натъжи. Никога не съм била почитателка на черния цвят – дори в тийнейджърската възраст, през която болшинството по онова време се обличаше в него, а дори и сегашните подрастващи с бушуващи в тях хормони масово избират отново него.

Тежко е да загубиш възрастен близък, но ме побиват тръпки от идеята какво е да загубиш дете или не дай си Боже неродената си рожба. Не знам как се преживява и какво коства на родителя да продължи. Имам познати загубили бебенцата си последния месец от бременността. Чувствах се безпомощна в онези моменти. Може би, ако живеехме в държава, в която е разрешено сурогатното майчинство, щях да мога по този начин да помогна, макар да осъзнавам дълбочината на психологическото предизвикателство в този акт и темата да е обширна и конфликтна.

Личните ми наблюдения върху кръговрата на живота са именно как появата на нова непорочна душичка на Земята е последвана от загуба на един мъдър, изживял много, възрастен. Когато племенникът ми се роди, баба ми почина неочаквано четири месеца, след като бе посрещнала първия си правнук. Моя приятелка роди дъщеря си и в рамките на няколко месеца, баба й напусна този свят. Едва два месеца след появата на първото ми дете, дядо успя да я види и затвори очи завинаги. Възможността човек да дочака правнуци според личните ми разбирания е благословия, но за съжаление в кръговрата на живота стъпките са непредвидими, и понякога баба или дядо вместо прабаба или прадядо отстъпват път в живота на внучетата си.

Бягство от светлината

По-миналата година чичото, който изпратих в онази черна рокля (която до онзи момент ползвах единствено при строго официални бизнес срещи), едва четири месеца, след като бе успял да посрещне третия си по ред внук (но първороден от по-малкия му син и снаха), ни напусна съвсем неочаквано и безвъзвратно. Наскоро наши познати се сдобиха с третото си детенце, а скоро научих, че дядото по бащина линия е напуснал този свят (и не от коронавирус).

Вуйчо ми и леля ми пък така и не дочакаха дори за миг да зърнат нито едно внуче – така съкровена мечта и за двама им. Затова, макар понякога да ми се струва, че съм родила в ранна възраст за наши дни (първото си дете – едва на 27), сега - години по-късно съм благодарна за този факт – така и моята свекърва успя да опознае едното и бегло да се запознае с другото си внуче. Затова понякога човек, смятащ, че е срещнал любовта на живота си, но гонещ кариера, обвързана в голяма степен и с трупане на финансова сигурност и отлагащ появата на наследник в семейното планиране, може би трябва да се поспре, позамисли и оцени дали му е нужно това – материална способност да плаща на детегледачка или онази наслада и неизмеримо щастие - да зарадва тези дарили него самия преди години с живот, с възможността да видят, прегърнат и се порадват на свое внуче. Разбира се, не отхвърлям идеята, че има хора, които не желаят да имат деца – все пак живеем в свободен свят.

Всеки път, когато събличах тази рокля след тъжното събитие се молех за душата на напусналия ни близък, отдавах се само на хубави спомени с него/нея и си напомнях колко благодарна трябва да съм за благословията да имам семейството и приятелите си. Колкото и банално да звучи – всеки ден, всяка възможност, всеки миг човек трябва да показва загрижеността си към близките, да ги изслушва, да ги прегръща, да им казва, че ги обича и да благодари, че са част от живота му, защото в утрешния ден може само за секунда да му бъде отнето това право и то необратимо.

Вече представата ми за дама, отиваща на бар – не е с черна рокля, а с бяла, ефирна или огнено червена, или просто пъстра, празнуваща живота, осъзната и благодарна.

Още от Радина:

Откъде си?

Автор: Богомил Димитров

Тази действителна история е от периода на „соца“. За сведение на по-младите, тогава в България се живееше скромно, без излишества. Развлеченията бяха малко. Някъде около 1980 г. в София бе открита нова, луксозна Виенска кафе-сладкарница „България“. За нея се говореше, че е изискана, с перфектно обзавеждане и обслужване, но и много скъпа. Витрината й бе голяма и минаващите по улицата немееха пред видения вътре разкош. Зяпайки, доста от тях се сблъскваха. Скоро там стана участъкът с най-много пешеходни инциденти в града. Някои минувачи се осмеляваха да влязат, ако случайно имаше свободни маси. Повечето бързаха да си тръгнат още щом видеха цените в менюто.

Един петък взех заплата, която се оказа увеличена с 20 лв. Реших да почерпя жена си по този повод и за да не рискуваме да чакаме пред заведението, след работа минах оттам и резервирах маса за следващия ден за 19 часа. В събота по обяд й казах какво предвиждам за вечерта. Тя се възпротиви:

- Ти луд ли си? Чувала съм, че там било много скъпарско!

- За пари недей да мислиш! Вчера взех заплата. Увеличили са ми я с 20 лв. и искам да те почерпя.

- Можеше и без повод да ме почерпиш. Все пак се радвам за повишението ти. Но добре знаеш, че връщаме заем, а и спестяваме за морето. Едва ли тези 20 лв. ще ни стигнат!

- Зависи какво ще консумираме. Невижданите досега пасти, торти и сладоледи там със сигурност ще са скъпи. Моят план е към 18 ч. да минем през сладкарничката до Халите и да похапнем баклава, тулумбички и боза. А в 19 ч. да сме в „България“, просто за лукс. Ще поръчаме само по кафе и кока-кола. Така да се каже – хем вълкът сит, хем агнето цяло.

Още щом изрекох това, усетих колко дребнаво и не по мъжки прозвуча. Ако бях на нейно място, щях да му вдигна голям скандал на тоя мухльо. Тя може би се канеше да направи именно това, но пък току-що бе апелирала за спестовност и само ме изгледа продължително. Седнах изчервен. След малко реши да поразведри обстановката:

- Да, бе, и в „България“ ще ни търпят да им заемаме масата за нищо! Освен това изобщо не разбираме от етикеция и ще ни се чудят от кое село сме.

Излязох от гузността си и се оживих:

- Не си права. Миналият месец един колега бе командировка в Швейцария и разказа, че по цяла вечер киснел в едно заведение само на една бира и никой от персонала не го притеснявал да си поръчва още нещо или да си ходи.

- Много добре знаеш, че тук, в България - имам предвид и държавата, ще ни изхвърлят заедно с резервацията още щом чуят какво „поръчваме“.

- Едва ли. Вчера говорих с друг колега, който е бил там с гаджето си. Пили само по един малък коняк. Вътре било уютно, тихо и чисто. Накрая ти носели нещо като кожено калъфче, в което имало електронна касова бележка - какво си консумирал, единичните и общата цена. Културна работа, а не някой с мазна престилка и молив зад ухото да си гледа в тефтера и да се чудиш дали не те е прецакал. Сервитьорката се оттегляла настрани. Клиентът проверявал сметката и като правило оставял парите в калъфчето. Когато онази се приближала отново, й го връщал с думите:

– Задръжте рестото.

Ясно е как трябва да се държим. Добавих с апломб:

– Защо поне веднъж и ние да не се почувстваме като бели хора-тежкари?

- Оф, виждам, че си се нахъсал и няма лесно да се откажеш. Но не можем да отидем там облечени как да е. Ще ти приготвя прилични дрехи. След това не ме закачай, защото ставам нервна, когато трябва да се издокарам.

Към 17 ч. поехме изтупани към сладкарничката до Халите, където се набухахме с тулумбички и боза до пръсване за 1,10 лв. На излизане жена ми каза:

- Натежкарих се достатъчно за днес. Ако искаш, да отидем на кино или да се приберем. Срам ме е да ходя във Виенска сладкарница, след като преди това съм била в обикновена. Виж ми талията - вече е само една мислена линия.

- Но пък ако отидем, утре в службата ще можеш да разкажеш, че си била в „България“ и да дадеш сведения от първа ръка.

С което май успях да я убедя.

Мъж на диета

В заведението влязохме точно в 19 ч. Една дама ни поведе към масата ни така грациозно и тържествено, сякаш бяхме младоженци, при това известни личности. Поднесе ни по едно луксозно меню, в което побързахме да скрием погледи. Зяпахме в цветните картинки на пасти, торти и сладоледи и цъкахме наум. Около нас седяха достолепни двойки и компании, говорещи си тихо. Дочуваше се виенска музика. Скоро затворихме лъскавите алманаси. Сервитьорката дойде веднага и попита дали сме избрали. Жена ми замънка като двойкаджия пред черна дъска:

- За мен...хмм... такова... едно кафе... да, едно кафе.

- Какво кафе? Предлагаме виенско, айс, шварц, капучино, еспресо, с или без сметана или мляко, късо или дълго…

- Не, не, просто едно кафе....късичко.

Аз казах:

- За мен-кафе и кока-кола....засега.

Сервитьорката записа и се отдалечи. Попитах жена си защо не си е взела и кока-кола, на което тя отвърна:

- А ти какво искаше да кажеш с това „Засега“?

- Бе тактически ход - да реши, че ще поръчаме още нещо и да е спокойна.

- Тя ще е още по-спокойна, ако не я гледаш с такъв лаком поглед докато ходи насам и обратно.

- И това е тактически ход. 

- Но не е тактично. Особено към мен. Моля те, не си протягай повече така очите към нея. Не си късоглед.

След малко „моята“ ни сервира прецизно и сервилно. В продължение на час ние отпивахме капка по капка от питиетата и се поотпуснахме. Освен да си говорим, тайничко оглеждахме посетителите и ги коментирахме. По едно време възрастната двойка до нас поиска сметката. Мъжът беше печен и накрая каза на сервитьорката: "Задръжте рестото!"

Аз също поисках сметката и калъфчето ни дойде. Побързах да прошепна на жена си:

- Сервитьорката е пред нас и ни изчаква. Не е удобно да се облещим в касовата бележка като пенсионери. А и това си е работа на кавалера.

- Добре, но нека поне за миг зърна бележката - просто да знам как изглежда!

- Виж я! - показах й я и веднага я обърнах.

- Уф, добре, отивам до тоалетната. Но после държа да я разгледам!

За мен най-важното бе тя да не види касовата бележка /нещо непознато дотогава у нас/, освен ако сметката не бе под 5 лв. Зачетох се умно в нея и погледът ми веднага попадна върху цифрата 20,13. Затворих ужасен калъфчето. Жена ми щеше да излезе права както винаги. Абсурд е да й я покажа! Заех се да смятам наум. В магазините тогава /ако изобщо имаше/, кока-колата бе 15 стотинки, а кафето - около 20 ст. Дори тук надценката да бе 20 пъти, сметката пак би трябвало да е под 9 лв. Побързах да пъхна 21 лева в калъфчето и да дам знак на сервитьорката. Тя застана чинно пред мен, малко след като жена ми се върна. Със свойски жест подадох натежалото с пари калъфче и си казах заклинанието:

- Задръжте рестото!

- Благодаря – отвърна тя, но надзърна в него и вдигна учудено вежди:

- Ама Вие сигурен ли сте, че искате да задържа рестото?

- Абсолютно!

- Цялото ли?

- Разбира се!

Жена ми стана и пое към закачалките да се облича. След кратко колебание сервитьорката мушна деликатно в ръката ми касовата бележка и се понесе като гондола към бара, люлеейки бедра и ханш като на модно ревю. Скрих бележката. С жена ми поехме облекчени и весели към дома. По пътя тя все ме подпитваше колко е била сметката. Направило й било впечатление, че когато възрастният мъж от съседната маса казал като мен “Задръжте рестото!”, сервитьорката само благодарила и му се усмихнала, а мен учудено попитала дали съм сигурен, дали да задържи цялото ресто и т.н. С което драстично увеличи и без това набъбващите в мен съмнения. Според нея, бакшишът е нормално да бъде закръглен до цяло левче, но подозира, че съм дал още един отгоре. А съдейки по погледите ми към сервитьорката - може би дори 4 лв. Накрая не издържах и й „признах“, че сметката е била 5,40, а съм дал 7 лв. Тя се възмути:

- Сякаш кока-колата и кафето са дошли току-що от Америка и Бразилия! Повече няма да стъпя в това обирджийско заведение!

Вкъщи побързах да влетя в банята със скритата в гащите ми касова бележка. Пуснах душа и я разгледах обстойно:

Събота, 30.07.1982 г. Час: 20, 13.

Кока-кола бр. 1 Ед. цена .....Сума ...../не помня/
Кафе еспресо бр. 2 Ед. цена .....Сума ...../не помня/

Общо сметка: 4,60.

От мен започна да излиза пара колкото от горещата вода. Отначало се почувствах като наакано детенце. После си ги наговорих едни... и се гмурнах под душа, където винаги си пеех, а сега се триех яростно с гъбата, сякаш кожата ми бе причината за провала. Но след като се избърсах, се поразвеселих - сигурно тази сервитьорка с години ще разказва как един невзрачен на вид мъж й е дал бакшиш 16,40 лв. и то само за 2 кафета и една кока-кола. В сегашни пари това е някъде около 160 лв. Най-много ме кефеше, че в паметта й ще си остана като най-големия тежкар в кариерата й. И че неволно така „съм й вдигнал летвата“, че вече едва ли някога ще се усмихне на бакшиш под 3 лв. Може би всеки ден ще поглежда често-често към витрината с надеждата да се появя.

Още от Богомил:

Из живота на една разсеяна жена