Автор: Кристина Рахнева

Ще ви разкажа историята на една силна жена и нейния съпруг. В този разказ няма любов и романтика в холивудски стил, а по-скоро една тиха, често неизказана любов, любов, готова на саможертва, благодарение на която са оцелявали българските семейства през трудните времена на изминалите векове.

Прабаба ми Катерина (баба на баща ми) е родена през далечната 1882 г., точно век преди мен, в семейството на ковач, или както дядо ми, семейният летописец, е отбелязал - налбантин. Такава е била и фамилията им - Чугунцалиеви. Баба е била най-малкото 7-мо дете в семейството. Явно през 19-ти век не са чували какво е то критическа възраст, защото майка ѝ Мария е била на преклонните 50 г, когато на 4 март (стар стил) дава живот на прабаба ми. Живели са в с. Богданци до гр. Гевгели, или както те са го наричали - Гевгелия. Сега това градче се намира на границата на днешна Северна Македония с Гърция, но тогава е било все още част от Османската империя (освобождава се едва през 1913 г.). Била е работливо момиче. Баща ѝ Лазар понякога е казвал: Като отида в града ще купя нови обувки за Катерина, а за Велика (малко по-голямата ѝ сестра) няма, защото е мързелива!

През 1903 г, дали във връзка с Илинденското - Преображенско въстание или по друг повод, двама турци-войници влизат в къщата на най-голямата сестра на баба ми. Мъжът ѝ рибар, е отсъствал от дома и тези двамата се настанили там, като искали жената да обслужва прищевките им. Тя гордо отвърнала: Аз да не съм ви слугиня! Последвал изстрел, децата се разбягали, а турците излезли. Роднини и съседи се събрали около двора. Не знам поради страх от войниците, които били все още наблизо, или страх от това, което щели да открият вътре, но никой не смеел да влезе в дома ѝ. При колебанието на другите, баба ми, млада жена на 21 г, се втурнала първа, за да открие и изнесе тялото на сестра си…

Следващото голямо събитие в живота ѝ била сватба с дядо ми Георги, или както са му казвали повечето хора - Гоне. Първото им дете Анна умира на 5 г., за това с надежда кръщават второто на Божията майка Мария. Но и то се разболява и умира на 3 г. Недоумявам как са се справяли с преждевременната смърт хората от онази епоха, но тя не е подминавала нито едно семейство. Дядо Георги (6.02.1880 ст. стил) е бил най-голямото от 6 деца на София и Янкула. Сестра му и двама от братята му умират на 7-8 годишна възраст, а най-малкият му брат е убит по време на войните с турците. Неизбежно - времето, в което живеят, е било наситено с военни действия.

Така стигаме до повратната за Македония 1912 г., когато се задава поредният ужас - Балканската война. За хората, живеещи по онези земи, това бил двоен ужас. Като част от Османската империя, македонските мъже трябвало с турската армия да се бият срещу родните си братя от свободна България. Затова, когато започва мобилизацията на мъжете, някои бягат към българската и сръбската армия, а други избират да тръгнат на гурбет в западна Европа и отвъд Океана. Така решил и прадядо ми Гоне. Тръгнал е с група земляци към "Европата". Баща ми не е сигурен до Франция или Англия е стигнал, знам само, че в началото на юни е отплавал с кораб към Америка. Искрено се радвам, че не е успял месец и половина по-рано да се качи на Титаник. На трагично известният кораб все пак е имало група македонци, напуснали по същата причина родината си, но тяхната съдба ми е неизвестна. Между другото дядо ми и друг път е оцелявал от водната стихия. Като младеж е отишъл със свой приятел да гледат придошлите води на Вардар край Гевгелия. Имало е наводнение и е било голяма атракция за момчетата да се качат на моста и да гледат отблизо шумящата вода. За нещастие в този момент реката отнася моста и двамата падат в буйните води. Приятелят му бил плувец, но въпреки това не успял да излезе от реката и загинал там. А дядо Гоне не можел въобще да плува и бързо се хванал за една дървена отломка. Водата го носела докато не стигнал плитчина, от която успял да излезе.

Но да се върнем на прабаба. Тя не остава сама след заминаването на дядо, а живее със свекър и свекърва и един бъдещ живот, скрит в утробата ѝ. Била е бременна едва от месец, когато съпругът ѝ заминава. Така се ражда дядо ми Христо (29.01.1913 стар стил) в семейство без баща в едни размирни времена. Същата година на Балканите избухва Междусъюзническата война, а на следващата година и Първата световна. Явно положението в Македония по това време става нетърпимо, защото за пореден път стотици мъже, жени и деца тръгват към България в търсене на нов дом. През април 1916 г. семейството на сестра ѝ Велика, както и това на сестрата на дядо Гоне, поемат също по този път. Баба Катерина тръгва с тях и тригодишния си син. Тъй като на нейните грижи са възложени възрастните свекър и свекърва, взима и тях. Така поемат към Кавадарци - Пирот - Пловдив - Йоаким Груево, докато накрая през 1919 г. решават да се установят в Пловдив. Дядо Гоне поддържа контакт с тях чрез писма, роднини и приятели, пращал е и пари.

Една красива любовна история

В Щатите дядо се настанил в Акрон (Охайо), където е бил работник в строежа на железопътните линии. Работил е в Дейтън във въжена фабрика и в Мидълтън (Охайо) във фабрика за акумулатори. След това отишъл отново в Акрон във фабрика за автомобилни гуми. Шефът му го е харесвал много. Виждал е в него потенциал и го окуражавал да се запише да учи в училището за имигранти. "George, you can do it!" Но нито един от приятелите му не пожелал да се запише с него, така че и дядо отказал. Постепенно е заделил пари и е започнал собствен бизнес. Отворил е малко заведение за хранене, което е прераснало в нещо като ресторант - кръчма с билярдна маса. За кратко време го е развил и добавил втори етаж със стаи под наем. Накрая, през 1919 г., пише до жена си (Катерина е била неграмотна, но е намирала кой да ѝ чете) да дойде при него, защото вече се е замогнал и може да устрои живота на семейството си. Баба ми премислила, но решила, че с дете и двама възрастни не иска да предприеме подобно тежко пътуване (половин свят път на каруци и кораби) и отговорила: "По-добре ти се прибирай при нас. Като имаш пари и тука е Америка!" Колко мъдра жена е била баба ми, без да подозира.

Така дядо ми продава всичко там и тръгва за Пловдив, спасявайки бизнеса си от Голямата депресия, която връхлита Щатите следващото десетилетие. Тук купува земя и започва да строи къща в края на града, в близост до река Марица (днес мястото се води широк център). При издаването на български документи го питат за фамилия. По традиция това трябвало да е името на баща му - Янкула. Държавният служител го отрязва с думите - Тук в България такава фамилия Янкулов нямаме, ще те пиша Янков. Така един чиновник е определил фамилията на нашия род, няколко поколения напред. А баба ми я е записал Екатерина (така било по-правилно според него!), на нея по-късно е кръстена и леля ми - първото дете на дядо Христо.

Но да се върнем отново към историята. Голямото събитие в живота на дядо Христо било да се запознае с баща си на почти 7-годишна възраст. В началото е бил доста резервиран или е изпитвал по-скоро определена доза страхопочитание. Обичал е скришно да го наблюдава как работи и се храни. Просто му е трябвало време, за да свикне с него и да го приеме по-близо до себе си. А дядо Гоне, дали Америка го е променила, или е бил поначало предприемчив човек, бързо се захваща отново с бизнес. Решава да вложи парите си във фабрика за производство на шоколад и бонбони. Тегли и заем от банката. Баща ми и леля ми дълго са пазили опаковки, на които пишело ЕТ Георги Янков. Но успехът не траел дълго - типично по български, двамата му съдружници системно го ограбвали, а накрая избягали, отнасяйки пари и техника. Добродушен и доверчив човек бил дядо.

По това време, 1925 г, семейството е живеело за една година в София, където дядо Христо е учил в 4-та прогимназия. Но след тези събития отново се прибират в Пловдив. Дядо ми не се е предал, а започнал по-скромна дейност - амбулантен търговец. Печал и продавал тиква, царевица, ядки и други вкуснотийки за децата. С това се е занимавал дори след 1944 г. - явно трудно си е представял друг тип дейност, освен тази на частен търговец. Бил е човек, обичащ да изучава езици (радвам се, че тази черта, прескочила 2 поколения, е стигнала до мен), освен български, говорил е свободно турски, цигански, малко гръцки и екзотичния за онова време английски. Съседи и приятели са го наричали Гоне Американеца, а той винаги имал някоя интересна история да разкаже за странстванията си навън. И винаги с много образен език, например ще вметне едно: Come on, George! - и ще поясни: Демек, вика мен…

Жалко, че не ме е имало тогава, щях да запиша повечето му разкази. От него имаме останала ръчна машинка за бръснене, която е все още във форма, както и американски бръснарски ножчета, които дълго се ползваха в нашия дом. Беше донесъл и шевна машина Singer за баба Катерина, която майка ми все още ползва (на дъното ѝ и пише патент 1885 г).

А баба Катерина не останала неграмотна - след като синът им се изучил, научил майка си да чете и пише. Благодарен син е бил, който много се е грижил за родителите си, но неговият нелек живот би бил предмет на един друг дълъг разказ…

Въпреки трудностите, през които са минали, баба Катерина и дядо Георги доживяват до над 90-годишна възраст. Баба е паднала по стълбите, счупила крак, залежала се е и така постепенно угаснала. Дядо ми е бил все още здрав, на крака, но два месеца след съпругата си, също си е заминал тихо и кротко. Било е 1972 г, четири години преди сърдечен удар да покоси единствения им син Христо. Когато като малка слушах разказите на баща ми (Георги) и леля ми (Екатерина) за техния баща искрено съжалявах, че не съм имала възможността да се запозная с дядо Христо, семейния летописец. Бил е тих, кротък и услужлив човек, обичан от всички. За колко неща бих го разпитала! В детските ми години асоциирах неговия образ с жителите на Македония, представях си типичния македонец като миролюбив и благ човек и недоумявах какво точно означава израза "буйна македонска кръв".

Между другото, родила съм се точно шест години след дядо Христо, в деня на смъртта му. Бил е личност надарена с много знания и умения, но най-вече с едно голямо сърце. Радвам се на визуалната му прилика с най-големия ми син и се надявам моето момче да е наследило и нещо повече от това.

Може да харесате също:

Този безценен навик

Всички училища да преминат към дистанционен режим на обучение до месец март. Това е едно от предложенията за ограничаване разпространението на коронавируса, обявено от министъра на здравеопазването Костадин Ангелов.

Към момента  5 950 души са приети за лечение, а броят на заразените у нас продължава да расте. България е на 11 място по заболяемост и на първо място по смъртност в ЕС. 

Ето какви са предложените мерки за ограничаване на разпространението на COVID епидемията, които се очаква да влязат в сила от петък – 27 ноември:

 - Извънредното епидемиологично положение се удължава - до март 2021 г.

- Преустановяват се присъствените занятия във всички училища и университети

- Преустановяват се всички форми на извънкласни дейности и занимания по интереси

- Затварят се яслите

- Спират се спортните мероприятия

- Забранява се организирането на обществени и частни тържества.

- Затварят се всички заведения, разрешена е доставка на храна по домовете

- Затварят се моловете и магазините с нехранителни стоки, с изключение на банки, застрахователни компании и др.

- Преустановяват се вътрешни и външни екскурзии

Според проф. Ангелов, няколко седмици дисциплина ще спасят хиляди човешки животи. 

Резултатът от въведените мерки ще е видим най-рано след 8 дни, до 21 дни се очаква реално намаляване на заболеваемостта. Ако мерките се спазват и дадат резултат, около Коледа може да има охлабване на някои от тях. Въвеждане на КПП-та не се предвижда.

Заболеваемостта в световен мащаб вече надхвърля 250 на 100 000 души.

Брифингът може да гледате тук.

Още по темата:

От лекарския кабинет за Ковид

Автор: Богомил Димитров

Както всяка вечер, той бе в близкото заведение. Пушеше, пиеше бира и размишляваше. На тази възраст - около 50-те, би трябвало да жъне стари лаври с все по-малко работа срещу повече пари, но при него се получаваше обратното. Другият му проблем бе, че преди месец се бе разделил с жена си и заживял под наем поради ескалиращите му недостатъци - нерви, бира, цигари. Той я обичаше, но не бе готов да се промени, поне не веднага. Дъщеря им учеше в чужбина, а синът им тук и бе все още при нея. Новият му живот го плашеше.

Горчивите му мисли бяха прекъснати от любопитно обстоятелство. През две маси седеше момиче на около 20 години, което го изгледа продължително. „За какво й е на една мацка да гледа чичка като мен?“ Все пак настрои периферното си зрение, за да види дали това ще се повтори. По-късно на масата й седна доста по-възрастна жена, приличаща на надзирателка в хитлеристки концлагер - руса и с дълъг нос. Очите й стояха като забодени точки върху широкото лице. Тя сложи и махна на няколко пъти очилата си, стреляйки го с точките си и кимна на момичето. Той се развесели при мисълта, че е крантата, препоръчана от букмейкъра на колебаещия се за предстоящите конни надбягвания клиент - момичето. Загадката си заслужаваше да се обмисли обстойно. Пое към вкъщи, без да вечеря. Бе сигурен, че не си бе въобразил. Ако момичето просто го бе харесало - абсурд - защо бе викнало онази от „Гестапо“- сякаш да го „разпознае“ и потвърди? Не бе евреин или кон и не бе 1940 година. На сутринта също не намери отговор, но бе заинтригуван. Спомни си как като млад понякога сам си бе поставял задачки- роли, с които „да надскочи себе си“.
Веднъж, в компания със състуденти носеха някакъв касетофон, от който стърчеше шнур. Бяха в центъра на провинциален град. Бе му хрумнало да вземе шнура и запалка, за да заприличат в ръката му на микрофон и бе казал:

- Приличам ли ви на репортер? Гледайте сега и си трайте!

Спря две жени на средна възраст, представяйки се за радиорепортер. Приятелите му се кискаха далеч встрани, докато той „интервюираше“ и следващите чакащи реда си да се изкажат граждани и едва се бе измъкнал.
В друг случай, в по-голяма компания, в заведение, бе предложил на сервитьорите да им гледа на кафе. След вторачване в чашите им казваше:

„Вие сте толерантна с хората, но доста от тях просто се възползват”;
„В настоящето Ви виждам сърдечна връзка, която е на кръстопът”;
„В любовта проблемът Ви е, че давате повече, отколкото получавате”.

Накрая те бяха казали на компанията, че сметката е уредена срещу гледането на кафе. В очите на приятелите си бе като Бог. Прииска му се и сега да направи нещо подобно, за да излезе от летаргията си. Дали да не използва удалия му се случай, колкото и да бе странен, ако изобщо имаше такъв?

Вечерта лъсна обувките си, избръсна се, изряза си ноктите и се изкъпа и преоблече няколко пъти, понеже се потеше. Откога не бе правил всичко това накуп? Отиде по-рано в заведението. Скоро момичето дойде и седна на близка маса. Погледна го веднага и даде знак на сервитьорката. След малко го погледна пак. Двата й погледа бяха извън всякакво съмнение. Той награби нещата си и застана пред масата й с пълни ръце, изпускайки някои неща по пътя:

- Добър вечер. Извинете ме, но ще Ви попитам - мен ли гледахте? Може така да ми се е сторило. Все пак бих искал да седна при Вас.

Бе очаквал недружелюбен отказ, но тя бе отговорила веднага и с усмивка:

- Да, седнете! Признавам, гледах Ви. Да се запознаем - казвам се: Тя.

- Наздраве, казвам се: Той. И до какъв извод стигнахте след огледа?

- Още не знам. А Вие какво обичате да правите през свободното си време?

- Ами разни неща, планински туризъм, пътувания, море...

- Надявам се да ме заведете на всяко от тях, едно по едно. Имам свободна седмица и съм я предназначила за това да Ви опозная. Изводите ще си направя след това и накрая ще Ви ги кажа, а аз никога не лъжа.

- Имате предвид ние двамата тръгваме нанякъде, с цел да се опознаем?

- Да, това имам предвид. И ако може, Той и Тя да си говорят на Ти, ОК?

След дълга пауза, в която той гледаше пепелника като за съвет, й отговори:

- Трябва да помисля повече, а ти ме форсираш. Все още съм озадачен и дори шашнат. Много неща в този живот зависят от детайлите, а тук всичко ми се губи. Най-вече функцията ми - аз гид ли ще съм, добрият чичко ли, спонсор ли? И защо да съм точно аз? Логично е да считам, че е някакво недоразумение.

- Не е! Ще си плащам всичко наполовина! Приеми го като предизвикателство или карма - което ти харесва повече. Утре ще съм тук в 10 сутринта, готова за екскурзия и с багаж. Ако не дойдеш, ще те разбера.

След което Тя плати сметката си и си тръгна сякаш не бе пуснала камък в бунара на душата му. Бе по-учуден откогато и да било и вкъщи заспа веднага, без каквато и да е хипотеза. На сутринта стана по тъмно и изпи “кофа с кафе“. След дълго колебание се обади на възложителите, на жена си, на сина си, на хазяите. Взе по-голяма сума пари от гардероба. Сърцето му се сви, когато видя, че му остават само няколко банкноти. Бе тъпо да откаже само заради неяснотата. Нали и самият той искаше да му се случи нещо необичайно, за да изпълзи от дупката си? Знаеше, че ако не се престраши, ще съжалява. Реши, че екскурзията ще е на Стара планина. Взе багаж и за море и пое с тайната надежда Тя да не дойде.

Изненадата

Оттук нататък нещата се развиха бързо. Тя дойде с раница. По пътя към колата си й каза:

- Отиваме на една хижа. Там ще кажа, че си ми дъщеря.

- Не, по-весело ще е да се държим като любовници, ще ме наричаш „Скъпа”, ще е по-забавно.

По пътя се бе спекъл. За да се поотпусне, й разказа за сватбата му, която била „2 в 1“- две двойки младоженци, кумове един на друг. В ритуалната зала били само четиримата и служителката. След което те направили едноседмичен туристически преход в Рила - тяхното сватбено пътешествие. Тя се ентусиазира и каза, че когато се стигне дотам, ще направи същото. Оставиха колата на прохода и тръгнаха на запад по билото. Двучасовият маршрут определено й хареса. В хижата нямаше други туристи и домакините - гостоприемни и дружелюбни хора им осигуриха дори душ и кърпи. Вечерта ги поканиха да вечерят заедно. Всичко бе приятно и непринудено. Хижарите бързо ги разкриха, че само се правят на любовници и всички се посмяха дълго на това пред горящата камина.
На следващия ден отидоха в Ахтопол в добре познат хотел - обичаше проверените неща. Всеки ден двамата правеха разходки край морето и спираха да поплуват в диви и безлюдни заливчета. На нея това й харесваше много, а Той се чувстваше предател на жена си - с нея бяха правили същото на същите места. Прибираха се късно и си говореха дълго в ресторанта. В стаята им тя заспиваше моментално, като дете. А Той оставаше буден с напразни надежди тя да влезе сама в леглото му. Съзнаваше, че тази граница няма да прескочи сам.

Тя често се интересуваше от живота в семейството му и го питаше:

- От всичко, което научих, не разбирам защо с жена ти сега живеете разделени. Вие се обичате, обичате и децата си. Така ти е по-удобно ли?; Би ли се променил заради жена си?; Би ли направил всичко за някое твое дете?

Бе й отговарял мълчаливо и с наведен поглед.
Веднъж Тя го изгледа с усмивка и любопитство и му каза:

- Не бях очаквала да приемеш моето предложение, но ти се оказа отличен спътник и събеседник и се забавлявам чудесно. Много ти благодаря.

- Ще ти благодаря и аз, ако ми кажеш поне нещо малко за себе си.

- Започвам да уча право в Софийски университет. Една съм на мама и татко. Засега нямам гадже, ако не броим теб, но ти си ми нещо много повече.

- Ох, и ти ли? Да знаеш за колко много жени съм бил нещо по-възвишено от гадже - Душеприказчик, Приятел, Опора, Рамо, Коректив и т.н. Единствено жена ми посмя да посегне на девствеността ми. Чудя се какво ми е различното.

На това тя се бе смяла дълго:

- Не, не ми казвай това, чувствам се и аз използвачка, опряна на приятелското ти рамо. Не, ще се напикам, пък ти се оправяй, няма да ти е за пръв път. Ах, миличкият ми той! Горкият ми коректив - колко ли е страдал- душичката ми тя! Имаш страхотно чувство за хумор и самоирония! Ще те помоля да не слагаш и мен в тази група жени!

- Все още не знам къде да те сложа. Вече съм се примирил, че такава и ще си останеш- неизвестното Х в дългото уравнение на живота ми. Което ме подсеща, че досега не си ме поставял на мястото ми. Оценката ми за теб клони към отличен, но не се отпускай! 

- А ти не се възгордявай - досега съм успявал да сложа на мястото им само мъже, те са ми по-ясни. Жените все още ги изучавам и засега им отстъпвам. 

След няколко дни в Родопите и Пирин се прибраха в София. Бе имал съученик, който преди контролно се надяваше да падне бомба. В момента и на него му се прииска нещо подобно. Зачака „присъдата“ си, а тя бе много кратка:

- Можеш да ме целунеш по челцето. Благодаря ти и сбогом!

След седмица се прибра при жена си „нормализиран“ и тя го прие без коментари и дори с радост. Животът им потръгна отново и то добре. Две години по-късно получи пощенско писмо с подател: „Тя“:

"Здравей, Той,
Дълго мислих за нашето пътешествие и за теб. Дожаля ми как ли си успявал да понасяш моята „загадъчност“. Чак сега осъзнавам, че тогава съм била гадна егоистка. Като извинение искам да ти разкрия „тайната си”:

Когато завърших гимназия, ме приеха в Софийски университет. Подготвях се да заживея в София. Един ден мама ми разказа, че преди много години не е успявала да забременее. Причината била в баща ми. В клиниката в София й предложили зачеване чрез донор на сперма. Медицинските сестри, извършващи тези манипулации й се похвалили, че имат прекрасни донори - двама студенти - здрави и възпитани момчета, което я убедило. Имала съгражданка, работеща в друго отделение на клиниката, приятелката й Мичето. По настояване на мама тя не само успяла да зърне донора, но и да се докопа до данните му. Именно леля Миче бе тази, която те видя в заведението ни и те „разпозна“. И според документите, това си ти! Радвам се, че си отново в семейството си. Благодаря ти, че ми позволи да харесам и дори обикна биологичния си баща, за което толкова много бе мечтала и мама. С обич: Тя.

Още от Богомил:

Тежкар

Автор: Мария Пеева

Винаги сме обичали сериали. Някои гледаме с децата, други сами, но вечер това ни е любимо - обикновено по късните часове, когато сме приключили с вечерята, разходките на кучета и разчистването на лудницата. Предпочитаме да не са сериали, които в момента вървят по телевизиите, защото е досадно да чакаш цяла седмица за новия епизод.

Ще ви споделя три нови сериала, които изгледахме напоследък и ми се струват смислени, макар че не са нашумели като “Отмяната” например. Аз не умея да пиша като критик, затова не претендирам за изчерпателност или професионален поглед. Това е просто едно лично мнение на зрител.

Първият е испански - “Родина”, оригиналното заглавие е Patria. Тази страна на Испания ни е малко позната и не изглежда толкова привлекателна. Много е вероятно да го пропуснете, тъй като нито темата му е актуална, нито актьорите са известни у нас. Не знам защо го избрахме, може би защото покрай “Инцидент в Мадрид” се бях заровила в темата за баските сепаратисти и когато видях анонса му, ми стана интересно. Как се радикализира един млад човек, какво може да го превърне в терорист, в убиец? Как патриотизмът, една красива мечта за национално самосъзнание и идентичност, може да се изроди в бомби, кръв и смърт? Историята се разкрива от две гледни точки -  на две приятелки и съгражданки, майки и съпруги - и обхваща един от тъмните периоди в историята на баския народ, в който ЕТА разделя обществото и го противопоставя. Виждаме как двете семейства поемат по различен път и не само родителите, но и децата понасят последиците от фанатизма, страха, предателството и омразата. Темата за авторитетите, които младите хора следват, за натиска на общността, патриотизма и религията, които могат да се превърнат в опасно оръжие, е заложена в дълбокия подтекст на филма. На фона на омразата и конфликтите сериалът отправя силни послания за приятелството, любовта и преди всичко за прошката. Мисля, че такива теми трябва да се обсъждат и в семейството и в обществото, независимо, че ЕТА е много далеч от нас във всяко отношение - и във времето, не само географски. Но не е толкова трудно да си представим как разединеното и гневно общество може да стигне дотам, че човек буквално да убие съседа си заради една абстрактна идея, която го кара да се чувства значим.

Отново за идеологията и тероризма, но в друга среда и време става дума и в “Ничия земя” (“No man’s land”). Този сериал е френско-белгийско-израелска продукция. Старая се да не разкривам твърде много от сюжета, затова ще ме извините, че избягвам интересни подробности. Успоредно се развиват две действия - в едното млад французин напуска любяща съпруга и успешен бизнес, и заминава за Сирия да търси сестра си, която дотогава е смятал за загинала при атентат. Във второто трима радикализирани млади британци заминават да се присъединят към ИДИЛ. Никой от героите не е демонизиран, напротив, виждаме много ясно как една последователност от трагични събития и емоционални решения могат да превърнат дори обикновения човек в злодей. Особено когато попадне на “правилната” идеология, която изглежда сякаш го спасява от упадъка на съвременния свят. Политическите интереси, дори и привидно добронамерени, решават човешки съдби без човечност и състрадание, сякаш сме пионки на  голяма шахматна дъска, а най-ужасното е, че пионките участват в тази игра доброволно, макар и с пълното съзнание, че са обречени.

И третият сериал е драматичен. Не знам защо си го причиняваме в тези драматични времена да избираме драматични сериали, може би е съвпадение, а може би действа разсейващо да видиш проблеми, толкова различни от ежедневните ни. Казва се “Дотолкова съм сигурен”, “I know this much is true” в оригинал, и разказва за тежката съдба на двама братя близнаци. И двамата са  блестящо изиграни от Марк Ръфало, когото, признавам си честно, подценявах жестоко, преди да го видя в тези две роли. Сериалът е по едноименния роман на Уоли Лам, който непременно мисля да прочета. Действието се развива в Кънетикът в края на миналия век, а двамата братя близнаци Доминик и Томас са свързани от тъжното си семейство и разделени от шизофренията.  Мрачно детство с жесток пастрок, съсипващо чувство за вина, тъмни семейни тайни и подозрения за ужасни престъпления се редуват със смърт и злополуки. На пръв поглед това е животът им. Но под мрачните краски постепенно започва да се избистря една друга идея, едно различно послание - за обич, за прошка, за правото ни на избор, за силата да променим съдбата си. И колкото и тягостни да са някои сцени и епизоди, чувството на края на филма е все едно заедно с главния герой най-после си свалил едно ужасно бреме от плещите си - товарът на кармата, на чуждите лоши решения. И си поел по пътя, който сам избираш.

Много хубави препоръки намирам в една малка група във фейсбук - Сериалите. Ако нищо от тези три не допада на настроението ви в момента, може да потърсите интересни мнения там. Обещавам скоро да напиша и какво четем напоследък. Тази година няма да има коледен книжен базар, но все пак ще си изберем нещо хубаво за дългите зимни вечери.

Какво ще четем у дома тази есен

Една статия в Ню Йорк Таймс ме впечатли и ми се прииска да споделя с вас част от нея. Автор е Давид Бенатар, философ-антинаталист. Ако си спомняте преди време бях публикувала един текст за  движението на антиналистите, написан  от Дарина Димитрова.  Тогава четох доста за движението и попаднах на този автор. Колкото и да не ми допадат възгледите му, не мога да отрека, че в статията има смисъл и човечеството тепърва  ще трябва да  преосмисля отношението си към природата, ако иска поне донякъде да се радва на нормален живот.

Очевидно е, че пандемията от коронавирус блокира почти целия свят, причини рецесии в много държави и постави на изпитание благосъстоянието на хората. Но случилото се не бива да ни изненадва. Пандемията беше напълно предсказуема.

Коронавирусът възниква първо при животни, а след това прескача видовата бариера и започва да се разпространява с предаване от човек на човек. Това е често срещано явление. Повечето инфекциозни заболявания са от този тип (зоонозни) и това само по себе си не ги поставя в сферата на човешката отговорност.

Въпреки това обаче много зоонозни заболявания възникват заради начините, по които хората се отнасят към животните. „Мокрите“ пазари на Китай са типичен пример. Те са вероятният източник не само на COVID-19, но и на тежък остър респираторен синдром (SARS), както и на птичи грип например. 

„Мокрите“ пазари, каквито има не само в Китай, но и в някои други източноазиатски страни, са особено благоприятни за възникване на огнища на инфекциозни болести. Живите животни се държат в изключително тежки условия, докато не бъдат заклани на място на пазара за купувачите им. При тези условия инфекциите лесно се предават от едно животно на друго. Близостта до хората, заедно с потока от кръв, екскременти и други телесни течности и части, улесняват заразяването на хората. След като се случи предаване от човек на човек, епидемията е предвидимият резултат.

Едни от най-тревожните новини, свързани с COVID-19 е, че вирусът може да мутира, когато се прехвърля между хора и някои животни. Установено е, че котки, хамстери, тигри, маймуни и порове са се заразили с вируса от хората, но само норките са тези, които могат да предадат заразата обратно на хората. Въпросната мутация не причинява по-лесното пренасяне на вируса или по-тежкото му протичане, но е възможно да повлияе върху ефективността на ваксината срещу COVID-19. Поради тази причина властите в Дания взимат решение да ликвидират около 17 милиона норки. 

10-секунден тест за коронавирус? Да, с куче!

Норките се отглеждат по цял свят, като "отглеждат" означава, че животните се държат в клетки, докато не бъдат убити и кожите им не бъдат взети за производство на кожени изделия. Дания е най-големият производител на кожи от норки в световен мащаб. Според здравните власти COVID-19 е открит в повече от 200 ферми за норки и се смята, че е заразил много от работниците във фабриките. 

Не е новина, че животът на земята е извън баланс и в основата на това е човешкото поведение. От десетилетия знаем какво се случва, когато оказваме натиск върху дивите животни, като влошаваме местообитанията им, прекъсваме екосистемите им, задържаме ги в клетки или ги измъчваме. ХИВ, бубонна чума, антракс, ебола - всички те са сред многото животински патогени, които сега заразяват хората. Пандемията на коронавируса е само най-новият пример за това, за което природата ни е предупреждавала през цялото време.

Грешката на нас, хората беше в неразбирането, че сме част от природния свят. Ако тази пандемия ни е научила на нещо, то е че не можем да избягаме от света, който сме си оформили.

Да се ​​предпазим от бъдещи пандемии означава напълно да променим начина, по който мислим за природата. Прекалено дълго човешките същества вярваха, че им е дадено господство над цялата Земя. Сега закланите норки в Дания и всички същества, които умират от човешките действия ни учат какво трябва да направим, за да спасим тях и себе си също.

Трябва да променим живота си.

The New York Times - из статиите на Маргарет Ренкл и Давид Бенатар

Автор: Кристина Йовчева

Докато търся къде да паркирам колата и да изчакам дъщеря ми да излезе от училище, съзирам гледка, консервирана и сякаш извадена директно от детството ми. Край училището, сред огромни и мощни автомобилни чудовища, е спряла една различна кола - резедава жигула, в която на шофьорското място седи възрастен човек, с каскет, шуба с дебела кожена яка и стиснали волана възлести пръсти. Очите му са вперени в изхода на училищния двор и сякаш е спрял да диша. Паркирах точно до колата и се усмихнах спонтанно на симпатичния дядо. Лицето му разцъфна с блага, широка усмивка и леко поклати глава. След мъничко излезе от колата и с леко поклащаща се, но енергична, бърза походка се отправи към училището. Тогава се сетих, че видях същия човек и вчера, очакваше някого и се усмихваше на нещо свое, а когато по едно време към него се затича малко момче - може би втори-трети клас - лицата и на двамата вече грееха щастливо. Имаха еднакъв палав, съзаклятнически вид. И днес се повтори същата сцена - момчето излезе от училище, дядо му го чакаше, двамата изглеждаха толкова щастливи да са заедно. Вървяха редом, докато стигнат до колата - дядото клатушкайки се, с разкопчаната шуба и както си е редно - под нея с пуловер и риза, и онзи симпатичен каскет над искрящите очи, и детето, подтичвайки и ръкомахайки и живо описвайки някаква случка. А после се качиха в резедавата жигула, изпърпори тя ръмжащо, но като да поздравява стари приятели и отпрашиха нанякъде, където щяха да продължат да се наслаждават на компанията си.

Такава топла картина беше това... И ме върна в моето детство, когато тези коли бяха единствените по улиците, а всички дядовци изглеждаха почти по този начин, и каскетите бяха такива... и ми напомни моя дядо, който иначе беше ужасно сприхав човек, но с мен ставаше различен. И беше готов да ми угажда на всички приумици, и да се забавлява заедно с мен. Той ме учеше как да забивам прави пирончетата в дъската - всеки ден беше готов да ми подготвя нова дъска и пирончета, докато се науча, а когато си ударех пръстчетата, ми ги духаше, за да минат бързо. Возеше ме дълго време в шейната зимно време и “случайно” ме обръщаше в преспите, което ме караше да се заливам от смях. Водеше ме на зъболекар чааак до болницата, която беше в края на града, отвъд реката - водеше ме с такава една същата жигула, ама бяла. Той ме водеше, защото аз се страхувах, а той винаги казваше на зъболекарката, че аз съм внучето му и че не трябва да ме боли. И хич не ме болеше, не както когато ходех с другиго. Пак той беше този, с когото ходехме на реката с колата и аз с огромно удоволствие и възхита го наблюдавах как хвърля и разперва серкмето, а после с една много закачлива усмивка ми дава пълната със сребристи мренки мрежа...

Превозните средства от моето детство

Нaй обичах да лягам край него следобед, защото той бързо заспиваше, а аз се измъквах тихичко и отивах да си играя. Спеше по корем, никого не съм виждала да спи така. Все мен викаше да му вадя тресчиците и трънчетата от пръстите. Много обичах да го слушам да пее, макар да знаех, че пее, когато не му е добре. Той ме научи да правя салата, а после сядахме заедно на масата, разрязвахме си глава лук, белехме люспичките и си ги хапвахме сладко със сол. От него запомних, че винаги трябва да похвалиш домакинята за яденето, дори и да не е безупречно, защото тя е отделила време и усилия да го приготви. Също и да затварям вратите безшумно - връщаше ме, когато я хлопнех. Когато отидох да уча другаде и връщах празните буркани, той все ме хвалеше, че аз единствена от деца и внуци връщам буркан с капачка и ето, затова от мен щяло да стане човек. От него съм взела гъстата коса, организираността и комбинативността и желанието да помогнеш на когото има нужда. А когато го оперираха от тежка болест на 80 години и се върна у дома кожа и кости и не можеше да излезе от вкъщи със седмици и се наложи да се подстриже, поиска от мен да го направя. И за мое нещастие, когато почина, не можах да ида и да го изпратя...

Този чужд дядо днес пред училището завъртя лентата пред очите ми и ме върна към толкова мили и толкова трогващи моменти. Цял ден го мисля. И изведнъж ми проблесна! Дядо беше роден на днешната дата. Няма случайности. Този дядо днес беше там, за да ми напомни това. Дано и утре го видя. С каскета и с всичко...

Още от Кристина:

Както винаги е било

Автор: Мария Пеева

-  Виж дядо каква кула ще ти построи. - казва мъжът ми на Бобчо, който след две седмици карантина най-после е у дома заедно със  сина ми и снаха ми. Седнали са на пода двамата и  строят кула от конструктор, която обаче се получава крива. - Има една кула в Италия, също като тази, която някой ден, когато може да се пътува, ще те заведем да видиш. Ще отидем с баба, мама и татко, и Косьо, и Коко, и Алекс, всички. И баба Петя ще вземем, и баба Лина, и вуйчовците ти.

- Всички! - щастливо се смее Боби и бута кулата с едно движение. После започват отново.

Знам, че много хора се притесняват за  децата, как им се отразява тази лудост около нас, но аз повече се притеснявам за  родителите, за бабите и дядовците. Притеснявам се за нас. Защото децата се адаптират към ситуацията по-лесно от нас. Детската им психика успява да преработи случващото се и да го нагласи. За тях то е временно затруднение. После идва Коледа и о, колко забавно, дали  дядо Коледа ще е с маска? После идва ваканция, после пролет, животът продължава и има стотици неща, които децата очакват с нетърпение. За тях животът и сега  не е спрял.

А за нас?

Излизах вчера с една приятелка, с която преди всяка седмица пиехме кафе и обменяхме клюки, вицове и женски приказки. После дойде ковид и спряхме, но от известно време започнахме отново - само че сега не пием кафе, а си правим дълги разходки. Адаптирахме се. Намерихме начин пак да си прекарваме добре. А можеше да се чуваме по телефона и да се жалваме как ни липсва доброто старо време.

Последните дни разделението между приятелите ми в  социалните мрежи е ужасно. Ще пропусна на колко стени видях профилни снимки с черни ленти, защото стават все повече и повече. Но за всяка черна лента има и по някой пост, в който се тъжи за прегръдка, усмивка, свобода. Имам чувството, че някои хора са в концлагер. Действително ли така се чувстват? Нямам идея какво става в главите им, за да живеят с такава нагласа.

На всеки нещо му липсва. На мен ми е криво, че не ходим на ресторант, защото не искам да сядам на затворено. Криво ми е, че не пътуваме надалеч. Криво ми е, че не мога да си взема чантичката и да отида в мола  на дълга разходка и шопинг.  Спрях ги тези неща, факт, никой не ми ги е забранил, аз съм преценила, че мога да се лиша от тях за известно време. Някой би казал - вие имате добър стандарт, не сте усетили кой знае каква тежест. Не се оплаквам.

Но имаше времена, в които нямахме този стандарт.

Когато живеехме в мансарда и се отоплявахме с една  ужасна, миризлива и опасна стара  газова печка. Имаше времена, в които в тенджерата вреше само леща и се радвах, че бебето е на кърма  и поне за неговата храна не мисля. Имаше времена, в които не знаехме дали ще можем да си платим следващия наем. Преживели сме всичко това и сме оцелели, и сме се адаптирали.  Няма да се предадем и сега. Ще открием нови малки радости и ще създадем нови навици. Ще се забавляваме по други начини. Ще открием нови светове и нови професии. И всичко това ще ни обогати, така че когато един не толкова далечен ден светът се върне към предишния начин на живот, ще знаем и можем повече отпреди.

Ще открием ходенето на планина и на по-изолирани и диви райски кътчета. Ще открием радостите на  селския живот. Ще си  направим зимнина. Ще четем повече, може би и ще пишем повече. Ще слушаме музика, ще гледаме филми, ще се грижим повече за здравето си. Ще станем кулинарни виртуози. Ще си осиновим животинче, ще се научим да плетем или да бродираме. Ще прекарваме повече време със семейството  си. Ще спрем да правим компромиси с приятели, работодатели и избори, защото ще осъзнаем много грешки. Ще има моменти, в които ни е тъжно, и това също е нормално. Както е нормално и да ни липсват радостите, с които сме свикнали. Но в природата празно не остава и всяка липса изисква да бъде запълнена - ако не се погрижим да я компенсираме с нови радости и емоции, то тя сама ще се запълни с тъга и болка. Нима искаме това?

Как животът ни продължава не зависи само от вируса, зависи и от нас.

Няма по-ценно качество от адаптивността. В екстремни ситуации не оцеляват най-силните, нито най-здравите, нито най-красивите, нито най-умните. Оцеляват най-адаптивните. Решенията са в главите ни, само трябва да ги извадим оттам. Всичко е въпрос на психика, казва мъжът ми, който съвсем не е философ, но е много практичен човек. Всъщност каза ми го за първи път точно в онази  мансарда и при всяка криза, с която се сблъскваме, си го спомням.

Докато сме на този свят, време има за всичко. 

А после?

За после не знам. Ще му  мисля, когато дойде.

Знаете ли какво написа една майка в групата ни, когато споделих мислите си там? Написа:

“Баща ми казваше, че щастието също е навик.”

Безценен навик, който всички можем да научим. Стига да поискаме.

Жега

Тук разказвам за едни далечни времена. Споделям го отново, за да си спомним, че всичко, което сме преживели е опит, скъпоструващ и безценен. И пътища винаги има.