Автор: Мария Пеева

Бях ви споменала, че решихме да оставим Алекс на домашно обучение тези дни. Ако се чудите защо, ще ви отговоря накратко. Защото в момента е пикът на ковид, около нас всички са болни, а аз работя вкъщи и имам възможност да го погледам за две седмици. Поне докато ситуацията се поуспокои и хаосът с болници и аптеки се преодолее. 

Това ни решение ме накара да преосмисля много неща, като например величието и  героизма на началния учител. Особено на началния учител на Алекс. Това дете със сигурност има шило в дупето, както би казала баба ми. Само където не се правя на маймуна, за да му задържа вниманието. В интерес на истината, когато му го задържа, постига невероятни резултати.

Първия ден си разпечатахме училищната програма с най-доброто намерение да спазваме учебните часове. Почнахме с диктовката. Дядо Димо яде диня, Дани и Дени делят мандарини и така нататък. След диктовката Алекс попълни работните листове за пет минути и обяви, че часът е свършил и е време за междучасие. Осъзнах, че няма да стане по този начин и се налага малко да разнообразим учебния процес с подръчни материали. Предложих му да четем книжка и той си избра две - “Феята от захарницата” и  адаптираната  версия на “Произход на видовете”.  Решихме той да чете на глас “Феята”, а по “Произход” да учим вместо “Околен свят” или както Алекс му казва “Наука”.

Часът по четене започна добре, историята се хареса на Алекс, бавничко и старателно я зачете, на една-две думи заекна и се наложи да му ги обясня, но като цяло тръгна успешно. А аз, удобно полегнала на дивана, с котка мъркаща в скута, усетих как лека-полека се одрямвам. Изведнъж обаче чух:

- И тогава феята ПРЪЦНА.

Скокнах, разбира се. Катя Антонова, тази фина жена, надали пише за пръцкащи феи, поне аз не си спомням този момент, като четохме книгата с Коко преди време.

- Алекс, наистина ли пише това? Не го помня!

А той ми се засмя.

 - Исках да проверя дали внимаваш, мамо.

След което продължи да чете, като на всяко второ изречение някой “пръцкаше” - кога феята, кога момченцето Филип. Ей така си прочетохме половин книжка с пръцкане. А Алекс все пак се смили над мен. Можеше и наистина да пръцка, за да  ме разсъни. Както сега е модерно да се казва - бърз тест за ковид.

А вчера наблегнахме на математиката. Отново за пет минути приключихме с работните листове с числата до 20 и се заиграхме с таблицата за умножение. Накрая на Алекс му доскуча и предложи да поиграем карти. Грабнах възможността и покрай сантасето го научих да брои карти и да ги смята (умение, което бързо усвои по-добре от мен). Изиграхме няколко игри и затвърдихме смятането до 66, като всичко изглеждаше чудесно.

И точно тогава баща му се върна от работа и се включи в турнира, а той е не само много добър на  сантасе, но и е от онези хора, които са отвратителни, когато победят, подсмихват се самодоволно; вдигат рамене, уж без да искат са ви смачкали; подхвърлят между другото реплики от сорта на:

- Може и да ви пусна една игра, той вашият отбор е толкова слаб, че и назад да бягам, няма  да ме стигнете.

Ужасен човек, не знам какво съм намирала в него 30 години, както и да е.

По едно време избухнах след като поредната ни стратегия с Алекс се оказа неуспешна и баща му ни победи с една точка! Една точка, за бога, заради глупавото вале, което помислих, че е дама. Ядосах се, скокнах, почнах да хвърлям обвинения и плюнки, Иван ме зяпна пак с онази самодоволна усмивка (как не съм забелязала досега колко е жесток и коварен този мъж).

А Алекс каза:

- Не, аз няма  да играя повече с вас, АКО СМЯТАТЕ ДА СКЪСАТЕ.

Оттеглих се и ги оставих да се надлъгват, докато аз се смея на спокойствие с чаша вино. Мисля, че това спокойно може да се приеме като предмет “философия”. Макар че това май се учеше чак в гимназията.

А от понеделник Алекс иска да тренираме айкидо, защото в училище имат такова допълнително занимание. Имала съм цели два дни да се подготвя за треньор, ми каза.

Ако не друго, детето поне има високо мнение за мен.

Оставям ви, защото ме чака доста работа.

Ичи, ни, сан, ши, го…

**********

"Дано живееш в интересни времена" е старо китайско проклятие. Е, сбъдна се. Сега от нас зависи от проклятие да го превърнем в благословия. Или поне да се опитаме. Отлично осъзнавам, че домашните занимания няма да компенсират училището, но не съм притеснена. За кратко ще се справим, ще опитаме и нови "методи".  Другата седмица съм намислила да учим мерки и теглилки, като готвим заедно, Коко много обичаше, сигурна съм, че и на Алекс ще му е забавно.

Защо за децата е полезно да готвят