Автор: Весела Мицева

Днес моето момченце, скоро стана на 6 годинки, искаше да напишем и изтеглим късмети на вечеря. Той измисли всички късмети, прекрасни пожелания. Но един от късметите много ме докосна: “Каквото обичаш, обичай го! “ Толкова просто, толкова истинско, даже философски ми прозвуча.

Накара ме да се замисля… Ами така е – Каквото обичаш, обичай го! Елементарна рецепта за щастие! Просто трябва да се обичаме, себе си, любимите хора, семейството си, приятелите, хобитата.

Ние - възрастните все забравяме за това да обичаме. Все бързаме, все нямаме време, все учим децата си на хубаво и добро и дори не ги чуваме.., или работим и изкарваме пари, пак уж за добро. И дори времето със семейството все е свързано с домашни задължения или, бързане за някъде – работа, градина, среща, дори разходка. Все тичаме. И забравяме да обичаме. Не, не, че не обичаме, а просто някак си забравяме, забравяме да си покажем обичта един към друг. Например да останем един ден просто ей така, цял ден да играем с децата си или да прекараш време с половинката си, да го изслушаш, да го чуеш, защото дори и много често сякаш не се чуваме. Говорим си, а не се чуваме. Заедно сме, а не разбираме.

Обичаме се, а забравяме. Забравяме да се забавляваме, страхуваме се, все повече се стеснява кръгът от приятели, все повече намаляват хобитата. И имаме оправдания, разбира се, много сме натоварени, работим, отглеждаме дете, грижим се за дом и т.н. Но времето лети. Понякога хората, които обичаме си отиват и боли.. Понякога забравяме да правим нещата, които ни харесват, даже забравяме кои сме. И тук се сещам за Малкия принц, и погледа му към скучния и сив свят на възрастните, без въображение. А вие сетихте ли се за неговата рисунка, че е боа, глътнала слон?

Тишина

Като дете пишех стихчета. Простички, невинни, истински. За обичта, за красотата, ей такива елементарни неща. И то все като седна да уча по история. Голям зор беше тази история. Сядам да науча урока и хоп стихотворение. Цяла стихосбирка имах. А като пораснах голяма си имах една мечта, да напиша книга. Е, не съм написала и сега се сетих за тази ми мечта, все още не е угаснала напълно. А когато моето момче беше бебе, дори измислих история за детска книжка и толкова си бях повярвала, че може да я напиша. Че това ще бъде първата ми книжка с приказни герои, вдъхновени от моето дете. Е, не я написах. Пак живота и ежедневието ме грабна и пак оправдания. Забравяме мечтите си, изгубваме се по пътя.

Но поводът да напиша всичко това, този текст или есе, или каквото и да е, е хубав. Тези мънички думи от моето мъничко дете, толкова ме докоснаха, че ме накараха да напиша тези си мисли и излияния на телефона, през нощта. Събудих се, ето ме, тук съм! Обичам, живея, имам глас, имам мечти, и страхове, и всичко!

Нека вместо постоянно да учим нашите деца на добро, на правилно, на навици, на старание, на поведение, нека за малко се спрем! Нека почерпим мъдрост и истина от тях! Нека просто ги обичаме, те така ще станат добри хора! Животът е прост, щастието е в елементарните и дребни неща, нека ги чуем, нека отворим умовете и сърцата си! Щастието не е сложно, не е в материалните неща, то е просто, то е в нас! Все го търсим, а го имаме! Каквото обичаш – обичай го!

Може да харесате също:

Време за обичане

Добрата новина е, че на този етап не се задава ново затягане на мерките. Заболеваемостта се увеличава, но броят на хоспитализираните не нараства драстично.  

Ваксинирането на възрастните над 65 г. и хората с хронични заболявания, което трябваше да започне през март, вероятно ще започне по-рано от очакваното. 

Важното е, че всеки ще може да избере къде да бъде ваксиниран.

До края на месеца ще бъде изготвена електронната система, в която да се записват желаещите за ваксинация. Те ще могат да изберат дата и място, в което да бъде извършена имунизацията.

По този начин първата и втората доза от ваксината ще могат да бъдат поставяни и в центрове на различни места, ако предстои пътуване или почивка.

Освен в електронната система, желаещите да се ваксинират могат да се запишат в РЗИ или при личния лекар. Това е валидно и за хората без здравни осигуровки, тъй като ваксината е безплатна.

Ваксината може да бъде поставяна в 318 пункта в цялата страна.

В София такива пунктове ще бъдат разкрити в болниците "Пирогов", "Александровска", ВМА, ИСУЛ, Инфекциозна болница, Националната кардиологична болница, общинските Втора и Пета градска, частните "Токуда", "Сити клиник", "Надежда", "Вита", както и в редица поликлиники и Столичната регионална здравна инспекция.

За останалите градове, пунктовете могат да бъдат намерени на този линк.

Очакванията са ваксините да създадат поне двегодишен имунитет, докато имунитет след преболедуване е до 6 месеца. Няма противопоказания хора, преболедували Covid-19, да се ваксинират.

От 7 до 14 дни след поставянето на втората доза от ваксина са достатъчни за постигането на стабилен имунитет срещу COVID-19.

С цел да намали стреса и тревожността, породили се у много хора в резултат на пандемията от COVID-19, Българският Червен кръст предлага психологическа подкрепа чрез своя национален онлайн чат. Той е достъпен на уебсайта на организацията за всеки, който има нужда да сподели своите притеснения и безпокойство. Специалисти по психосоциална подкрепа ще провеждат директна консултация в чата всеки работен ден от 12:00 до 14:00 часа. Към тях ще може да се изпращат съобщения и въпроси по всяко едно време, като в рамките на посочените часове всеки, изпратил своето запитване, ще получи отговор.

Онлайн чатът е една от ключовите активности по програмата „Дейности в отговор на COVID-19” на Международната Федерация на Дружествата на Червения кръст и Червения полумесец (МФЧК/ЧП), финансирана от Американската агенция за международно развитие (USAID) и изпълнявана от БЧК. Чрез него, освен да потърсят подкрепа, гражданите могат потърсят и психологическа консултация. Така консултант от екипа на БЧК ще се свърже лично с всеки нуждаещ се и ще му предостави информация за квалифициран психолог. Консултациите са безплатни, като е необходимо единствено да се попълни декларация за желание и участие.

Безплатна индивидуална, семейна и групова психотерапия и психо-социална подкрепа за хората в най-голям риск и нужда в условията на Covid-19 може да намерите и тук: https://kabinet.bg/.
Източници: BBC, BNR, OFFNews

Още по темата:

Какво да правим след COVID-19

Автор: Илина Николаева

- Мамо, мамо, виж ме!

Той беше яхнал жълто-зелената си количка и толкова яростно засилваше с крачета, че върховете на новите му обувки вече бяха ожулени. Караше бързо, правеше резки завои, като на някои изхвърчаше и без да се отупва, се хвърляше отново отгоре досущ като каубой върху дива кобила.

- Пази се, че не ни се ходи пак в болницата, нали?

Детето се засмя, изплези езиче в гримаса на отвращение, свирна с червения клаксон и се отдалечи. Тя също се засмя на реакцията му, макар всъщност да не й беше много смешно. Той беше диво, щуро и непокорно дете. Не беше дете-еднорог, беше дете-пожар. Вече имаше лепена устна, хематом на челото, колена и лакти вечно в рани и няколкото тежки боледувания. Почти не спеше, не седеше, пробяга на десет месеца и воюваше със зъби и нокти за желанията и живота си. Беше шумен, игрив и толкова любопитен, че разглобяваше всичките си играчки, за да разбере как са устроени и как работят, не приемаше "не" за отговор, ако не му е обяснено защо не може, а белите му бяха толкова изобретателни, че човек би се чудил откъде черпи идеи този дребосък.

Често майка му беше изморена от грижите около него, системното недоспиване, непрестанния шум на звънтящи играчки и дърдорещо гласче, тропане по тенджери и бибитката на клаксона, която сякаш се беше сраснала с малкото пръстче.

Но това, което беше по-силно от умората й, беше изумлението и възхитата, с която тя наблюдаваше израстването на детето си. У него имаше заразителна страст за живот и жажда за свобода! Гледаше с широко отворени очи, като да се боеше да не изтърве нещо от поглед и грабеше приключения с пълни шепи, както грабеше от гризките в панера. Изумителен беше контрастът между несгодите в почти двегодишното му съществуване и смелостта, с която той ги посрещаше. На това дете определено му се живееше и нямаше сила, която да го забави. Той така и се роди - в ранна утрин, половин месец по-рано, без предизвестие за настъпващо раждане, решил, че просто не му се чака повече и трябва да се гмурне в света.

Не, Александър не беше дете-пожар, беше дар!

Свечеряваше се, майката повика сина си и тръгнаха към магазина да купят мляко, където винаги го черпеха с желиран бонбон. На връщане купиха кесийка с ядки - прясно изпечен лешник, чийто аромат възбуди апетита на момченцето и той се примоли да вкуси мъничко от тях, "колкото мравчица, мамо, може ли?". Не беше ял ядки до сега, тъй като се хранеше със същата страст - бързо, без много-много дъвчене и майка му се притесняваше от задавяне. Отчупи му парченце, колкото мравчица, както бе пожелал и той започна любопитно да примлясква в опит да усети непознатия вкус.

Вървяха към къщи или по-скоро тя вървеше, беше нарамила торбата с покупки, като в едната ръка носеше количката, а с другата малкото момченце и вече мислено усещаше топлия душ по тялото си. Отключваше входната врата, когато забеляза червени пъпки по личицето на детето. Пред очите й пъпките се превръщаха в плюски, устните му се надуваха, като за секунди цялото му лице стана на червена, безформена пихтия. Бързо светна лампата и шока от видяното я блъсна челно като влак! Не знаеше какво се случва, но знаеше, че няма време! Грабна ключовете за колата, хукна надолу по стълбите, стиснала здраво детето в прегръдката си и след 4 минути беше в Спешното. Там опашката се извиваше като дебела змия от изнервени родители и измъчени деца, но тя знаеше, че не може да чака, напористо почука и влезе. При вида на детето медицинската сестра скочи подплашено от стола, забързано зарови в стъклен шкаф с ампули и тъкмо зареждаше течността в спринцовката, когато гневен баща връхлетя в кабинета и вдигна скандал заради прередилата се майка.

Губя го, мамо!

Майката. Тя все още силно стискаше детето до сърцето си и имаше усещането за нереалност. Някакви далечни, откъслечни фрази и гласове долитаха до нея- "повръщане, температура, дъщеря ми, ще подам оплакване", чу женски глас "...незабавна инжекция... господине... излезте....детето умира!"

Вакуум.
Тишина.
Абсолютна, всепоглъщаща тишина.
Птиците спряха да летят, самолетите също.
Слънцето спря да залязва.
Въздухът спря да се движи.
Вълните вече не се разбиваха в брега.
Трафикът изчезна.
Жуженето на града.
Нямаше кислород. Нямаше живот. Нямаше бибитка на клаксон, дрънчене на играчки, рев, звънлив смях, нямаше въпроси "защо".
Нямаше аромат на лайка, на желиран бонбон, на препечени филийки.
Абсолютна, всепоглъщаща тишина.
Тишина.
Вакуум.
Изведнъж чу като да се приближава нещо далечно "дум!", "дум-дум", "дум-дум, дум-дум" и го чуваше все по-близо и все по-силно "дум-дум-дум-дум-дум-дум", направо пръскаше главата й!

Осъзна, че чува собственото си сърце, когато от транса я извади острият глас на лекарката "От тук веднага в Терапията! Никакво прибиране! Инжекцията само забавя процеса, детето трябва веднага да се сложи на системи! ЕКГ, доплер, скенер, мозък, сърце, бъбреци всичко трябва да е проверено за поражения заради анафилактичния шок! Да ви донесат багаж за няколко дни!".
Всичко се случи за секунди, а сякаш беше вечност.
Багаж за няколко дни. Значи е живо? Детето й е живо!

Живо!

И въздухът се раздвижи. И влаковете потеглиха. И вълните се разбиха с оглушителен шум!
Вече в болницата разбра, че малкото количество ядка "колкото мравчица, мамо", което е довело до тежката алергия, всъщност едновременно е спасило и живота на детето, тъй като не го е преглътнало.
И птиците литнаха.
Майката също.

Прочетете също:

Отговорът на вселената

Всичко

Петя Бабикова - по действителен случай

Звънна на вратата му по погрешка. Търсеше приятелка, новодомка. Беше сбъркала етажа, но щеше да го разбере след малко. Той отвори, а тя онемя… И не, на вратата не стоеше най-красивият мъж на света, не беше и най-мускулестият, дори и с костюм не беше... беше просто нейният. Тя още не го знаеше - той също.

Единствената мисъл, която ѝ остана, шептеше: “Когато някога се омъжа, искам така да изглежда съпругът ми.”

Той се усмихна, а тя спря да диша.

- Да, кажете? - попита я само това, но за нея беше като мелодия. Искаше само да го слуша, и да го гледа, да го гледа… Толкова сила и сигурност излъчваше, толкова мир и спокойствие, толкова доброта. Знаеше, със стопроцентова увереност, че нищо лошо не може да ѝ се случи с него. Четеше всичко това в лицето му, но най-вече в очите - сини, нежни и мъжествени. Бяха зад красиви очила със златни рамки, сякаш във витрина, запазени специално за нея. Нямаше представа какво да каже, но усещаше, че тази среща е съдбоносна и докато мислите и се връщаха, се чу да казва:

- Искам да те видя пак!

-Моля?! - и той не разбираше, какво се случва, но не искаше да я пуска това мило момиче. Усещаше я като тих пламък в студения му и празен ден. Усещаше я като топлота, като доброта и милост, усещаше я…, а за първи път я виждаше.

Тя се смути още повече от казаното, набързо попита за приятелката си, разбра етажа и срещата приключи. Но, както се казва в една мъдра книга: “Каквото Бог е събрал, човек не може да раздели”. Видяха се отново и отново, и отново, безброй пъти…

И така вече 18 години всяка сутрин се виждат в кухнята за по чаша кафе. Който стане пръв, приготвя и за другия. Имат две деца и определено не им беше лесно винаги. Случваха се и караници, и спорове, имаше и сърдене, а после и сдобряване. Но вярата и любовта им ги обединяваха като един. Помагаха им да си прощават и да стават още по-добри един за друг. Даваха им сили да са добър пример за децата си.

Според тях си имаха всичко, независимо от финансовото им положение, здравословното им състояние или други обстоятелства. Нищо нямаше значение. Имаха се един друг. Това беше и си оставаше ВСИЧКО за тях. 

Многото лица на любовта - първа част

Празнота

Автор: Кристина Йовчева/ Читателите препоръчват

Вече бяха на десерта, когато мъжът ѝ най-сетне проговори. Тази вечер изглеждаше особено уморен и сякаш остарял. С тих глас и сякаш с половин уста едва изрече нещо, което тя не чу и помоли да повтори: “... казаха, че няма семейство и все пак ми е мъчно. Един от най-добрите работници в склада...”. “Какво, какво?”, “...камионът давал назад и изобщо не го е видял. На място го е убил. Цял ден се занимавах с полиция.” “Не разбирам все още какво е станало?”... “Един от работниците днес, Йоан, трудова злополука, как е могло да се случи не знам...”

 

Нина гледаше безизразно. Очите ѝ се уголемяваха все повече с всеки следващ миг, в който осмисляше чутото и започваше да свързва фактите. Ужасяващи мигове на осъзнаване.

 

Гледаше екрана на компютъра и не виждаше нищо. Накрая просто го изключи мълчаливо. Такава празнота досега не беше усещала. Тази нощ пощата ѝ остана глуха за първи път от месеци. Както и всеки следващ ден от този миг нататък. 

 

Катерина

 

 

Обич

Автор: Таня Здравчева/Читателите препоръчват

 

Гласът на стюардесата в самолета изтръгна Нина от мислите й. Връщаше се от уморителна бизнес среща в Италия и нямаше търпение да се прибере в уютният си дом. Нина беше на 35 години, щастливо омъжена и майка на едно прекрасно момиченце. Беше й купила много подаръци и нямаше търпение да й ги даде и да я прегърне. Липсваше й тези няколко дена, липсваше й и съпругът й и очакваше с трепет вечерта пред камината, която щяха да прекарат, след като Рони заспи. Така потънала в мисли, тя чу, че стюардесата съобщава нещо, но не разбра какво. Наложи се да попита мъжът до нея.

 

- Извинявайте, нещо важно ли казаха току-що? Да не би да съобщиха, че самолетът пада?!

 

Гласът й издаваше ужас. Мъжът се усмихна топло, хвана я за ръката и каза:

 

- Не, нищо такова няма. Не се притеснявайте. Помолиха да сложим коланите, че след малко кацаме в София.

 

Нина потъна в този дълбок и меден глас, неволно потръпна и почувства спокойствие и сигурност, сякаш познаваше този мъж отдавна.

 

- Приятно ми е, Нина - усмихна се с най-милата усмивка. Какво й ставаше?! Виждаше този мъж за първи път, а толкова й напомняше за покойния й баща.

Йоан наистина можеше да й бъде баща. Беше хубав мъж и никой не можеше да му даде годините. А той беше на 52, щастливо разведен, бохем по душа и безумно влюбен. Нина толкова много приличаше на неговата любима и как не, като беше нейна дъщеря. Даниела се оказа права, че на живо Нина е още по-прелестна.

 

- Аз съм Йоан, каза той, и между другото, мисля, че се познаваме. Запознахме се по интернет, във връзка с един общ проект, по който работихме.

 

- Ах, да, спомних си - каза Нина радостно. Добре ни се получи.

 

Тя нямаше как да знае, че майка й ги свърза тогава, защото беше убедена, че от съвместната работа на най-любимите й същества ще се получи нещо страхотно.

 

Останалото време до кацането на самолета, Нина и Йоан прекараха във весели спомени около проекта. Каква беше изненадата й, когато на летището видя майка си. Нямаха уговорка да я чака, а още по-голяма беше изненадата й, когато майка й потъна в прегръдката на Йоан. 

 

Този безценен навик

 

 

Най-важният човек на света

Автор: Венета Топалова/ Читателите препоръчват

 - Шефе, e как сте живели едно време без Интернет?

- Много спокойно, Дани, много спокойно.

- Не вярвам. Как иначе човек да си намери гадже? Сега е супер лесно - Тиндър - миндър, Елмаз, Топаз. Пускаш търсачката, хем можеш по твои критерии да си ги подбираш и готово. А преди?

- Преди просто отиваш на дискотека , поръчваш ѝ едно питие и...

- И?

- И брак, развод и минус една кола, една къща и половин банкова сметка...

Тук всички се засмяха. Бракът и най-вече разводът на господин Стоянов от години бяха обект на вътрешнофирмен хумор. Бившата госпожа Стоянова, в миналото финалистка в конкурс Мис село "Дето го няма на картата" и като такава имаше претенции, изисквания и очаквания. Господ дал, дал, ама само хубост, за друго не останало. Колкото бързо се ожениха, два пъти по-бързо разбраха, че имат една обща черта - и двамата хойкаха за живите, за умрелите, че чак хартисваше и една различна - тя харчеше парите му два пъти по-бързо, отколкото той ги изкарваше. Тя обаче имаше заслуга за едно - индиректно го накара да си промени името. По документи беше Йоско, на дядо си. Ама Мис не го одобри, селско било , гаче тя в Капана е раждана. Та започна да му казва" Йони" и от там Йоан. Фамилията сам я смени, като издънка на много известен комунистически род, след определено време не беше здравословно. Започна да използва бащиното. И така от Йоско Р........новски, стана Йоан Стоянов.

Допушиха цигарите и влязоха вътре, всеки на компа си. Стоянов отвори Фейсбук - не обичаше социалните мрежи, но му се налагаше. Като собственик на печатница, издателство и верига книжарници и въпреки че имаше цял отдел за тази работа като типична Дева, държеше да има поглед отвътре. Членуваше в де що имаше читателска групи, всичките еднакви и еднакво безинтересни, освен една . Основана от истински "жив" автор, затворена като перла в мида. Тук хората наистина четяха, препоръчваха си книги и освен това имаше читателски клуб. Избираха книга, прочитаха я за около седмица и събота вечер я обсъждаха на по чаша вино. На Стоянов това му беше скучно и снобски, но тази седмица книгата беше "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд. Бившата му постоянно казваше - "Ти си сключил договор с Дявола, не остаряваш, не напълняваш, не оплешивяваш, а и никой ревнив съпруг не те застреля". Да, определено беше галеник на съдбата. На 52 години още хващаше окото и това в комбинация с вроден стил и придобитата елегантност, подкрепени със скъпи дрехи, обувки и аксесоари.

Та, да видим кой какво разбрал от книгата. Имаше наченки на анализи, разговори и накрая неизменно се стигна до това дали пороците те променят и ти се изписват на лицето или напротив. Дали по закона на кармата и както би било справедливо, ако си разгулен се състаряваш и погрозняваш или напротив ставаш още по-неустоим и чаровен. От дума на дума дойде идеята всеки да качи по две снимки - една от преди поне 15 години и една сега, да се види кой има сделка с Дявола. Айде, започна със селфитата и с фотошопа, помисли си Стоянов затвори Фейса.

На следващия ден, рано сутринта, седна зад бюрото, качи крака отгоре - много "селско" и отвори Фейса. Групата беше пълна със снимки. Започна да "скролва" отегчено и изведнъж скочи, разля кафето върху бялата риза, Ябълката излетя, плъзна се по пода и спря в отсрещната стена.

- Какво бе, шефе, да не видя снимка на бившата с някой младок? - разбира се беше Дани. А Иво, неговият Иво се приближи и попита тактично и загрижено, както само той може:

- Господин Стоянов, добре ли сте, блед сте като платно, да извикам ли лекар? Все едно видяхте призрак.

- Нищо, моето момче, нищо - отговори Стоянов - просто задрямах на стола.

Дърт мръсник, помисли си 90 процента от екипа, пак е мърсувал снощи.

Това, което видя не беше просто снимка. Беше негова снимка, на неговата Нинка. Преди милион години, едно безгрижно лято в Несебър. Тя с невероятни крака, къдрава черна коса, огромни зелени очи и къса рокля. Докато се нагласяше за кадър, духна вятър и в крайна сметка снимката много приличаше на тази на Мерилин Монро, само дето Нинка беше милион пъти по-красива и естествена. Виж, моето момиче, каза ѝ той, след 20 години като станеш супер известна, аз ще продам тази снимка на търг и ще стана неистово богат. Тя се засмя за последно - искрено и прекрасно. А на следващият ден гръмна скандалът, поредната му любовница отиваше да прави аборт. Тя доста по-голяма от него, мъжът ѝ -партиен другар на баща му, преди три години беше отишъл да работи като културно аташе в близка нам африканска държава и от тогава не се беше прибирал. Госпожата отиде да "лекува нерви" няколко месеца в Павел баня, а Йоан беше изпратен да поеме клона на фирмата в София.

А Нина... така и не попита какво и как го преживя тя. Остана му прекрасният спомен за няколкото невероятни месеца прекарани с нея и усещането, че никога друга жена не е била с него само заради същността му, а не заради външния вид и парите му. 

От следващата снимка, тази "сегашната", го гледаше супер непозната. Късо постригана, руса до бяло. Усмихна се с носталгия - тя винаги е харесвала Роксет. Под снимките имаше така клишираните коментари - леле същата сте, не сте се променили, ама защо русо, не ви отива, о, не, много ви е добре и т.н. и т.н . Пепел и плява.

Кликна на профила - омъжена, две момичета, куче и съпруг. Преждевременно остарял, напълнял и оплешивял. Лузър, помисли си Стоянов. Лузър, лузър, ама две деца му е родила и още е с него, обади се Дяволът. Да не си посмял, достатъчно я нарани навремето. Продължи да рови и разбра - опитва се да прави малък семеен бизнес с брат си, с биопродукти. Вярно, май имаха някакво село до Пловдив, земи, парници, кой ти помни. Кликна на "добави като приятел" и потъна в работа. След около час, Ябълката извибрира , имаше съобщение:

"Извинете, имам покана за приятелство, познаваме ли се, не си спомням да сме си писали". Нинка, неговата Нинка. " Извинете, членове сме на обща група, вместо да харесам Ваш пост, съм Ви изпратил покана за приятелство. Извинявам се за което, но може би е знак, няма нищо случайно." И се започна - писаха леко, делово, неангажиращо. Книги, филми, музика. Съвсем небрежно я попита с какво се занимава, тя му разказа и най-вече как можело да спечелят голям договор за износ, но ѝ трябват специални опаковки, които са доста скъпи, защото са за храни. Печатарите са ужасни, дизайнерите скъпи, няма как. Не мога да помогна, не съм в тази сфера, но имам приятели, ще те препоръчам. Вярно ли, супер, ама не е удобно. Та ние не се познаваме. – Как да не се познаваме, нали четем, четящите сме друга порода , трябва да си помагаме.

Остана да го измисли, така че тя да не разбере.

"Господин Стоянов, бихте ли погледнали проекта за финално одобрение". " Разбира се, Иво". Разбира се, че Иво.

Няколко години след като пое софийския клон, при него дойде чистачката и го помоли за услуга - нейна приятелка останала млада вдовица, детето на 15 години, много съвестно и работно. Моля , Ви господин Стоянов, добро ще сторите, Господ ще Ви го върне стократно. И той се съгласи да го вземе на работа.
Иво му допадна от пръв поглед - умно, схватливо, работно и борбено момче. Синът, за когото мечтаеше и когото може би никога нямаше да има . Изучи го - официално в институциите и неофициално - предаде му всичко, което знаеше и можеше. Иво стана дясната му ръка, а Стоянов обеща пред себе си, че каквото и да стане, печатницата ще бъде за Иво. Само в едно отношение се различаваха. Иво нямаше "Донжуанските" навици на своя ментор. Завъртя се тук-там по някоя, но... той искаше нещо истинско.

- Виж, сега, Иво, ще те помоля за една услуга и най-вече за дискретност. - И Стоянов разказа една история, за свои градски - брат и сестра и как преди много години братчето било сгодено за супер добра девойка, да, ама Стоянов преспал с нея, имало скандал и годежът се провалил и т.н. драми. Сега след толкова години има удобен случай да им помогне, да изкупи кармата (бившата г-жа Стоянова много ги разбираше кармите). По неведоми пътища има контакт със сестрата.

Искам най-качествените материали, извънземен дизайн, кажи на Бахаров, че ще му платя 30 % отгоре, но на нея ще ѝ дадете ултра ниски цени и да не разбира за мен. Няма проблем, каза Иво и без това печатницата е на името на сестра Ви, а тя е с фамилията на съпруга си, трудно ще стане връзката. А относно ниската ценова оферта, имам нещо на ум. Давай, моето момче, имаш неограничен бюджет и една душа за спасяване - моята.

На Нина, Стоянов писа, че отива в тежка командировка за две седмици и ще си пишат като се върне. А след това тя го заля с благодарности и новини, че всичко върви повече от перфектно. Иво сподели същото - клиентът е много лесен за комуникация, нещата се развиват повече от добре.

И така изминаха няколко месеца.

Бъррррр, ябълката извибрира - имате нотификация от Фейсбук. Ваш приятел "Нина..." смени профилната си снимка. Стоянов отвори и... Нина си беше върнала черния естествен цвят и беше започнала да пуска по-дълга коса. Под снимката следваха дежурните поздрави за новата визия, спорове как ѝ отива повече, но също така и много коментари - "Браво, смело момиче, крайно време беше да го направиш, Ние сме с теб. Подкрепяме те. Леле, душа, как изтърпя толкова години... Бъррррр, нова нотификация, "Нина..." смени статуса си на " разведена". Стоянов спря да диша, ето я кармата, ето го знака, сега нямаше нищо да го спре. Трябва да я види, да ѝ обясни, да се разкрие, но как...

Отиде до прозореца и се загледа навън. Беше началото на декември, стъмваше се рано и на улицата започваха да палят коледните светлини. Точно така - Коледа. Фирмата беше известна с коледните си партита, на които канеше и своите клиенти.

- Иво, тази моята позната, дето ти я дадох като клиент, поканена ли е на коледното парти?

- Не, господин Стоянов, реших, че няма да е уместно тя и брат ѝ да присъстват.

- Да, за брат ѝ ясно, но виж, измислете нещо с Маринова, секретарката, да я поканите само нея. Все пак проектът е интересен, в биохраните има бъдеще.

В деня на партито Стоянов се чувстваше като малко дете на Коледа - беше си ушил костюм по поръчка, дизайнерски обувки, нов часовник и прическа при най-добрия арабин в София. Седна по навик в дъното на залата, в тъмното, така най - добре виждаше всичко. И ето я. Боже, станала е в пъти по-красива, по-женствена, по... Едно нещо, обаче оставаше същото - елегантните ѝ "френски" глезени и невероятното ѝ умение да ходи на високи токове. С крайчеца на окото видя как Иво стана от своята маса и отиде да я посрещне. Така и трябва, помисли си Стоянов, все пак тя е негов клиент. Изключително момче е този мой Ивчо.

Нина се усмихна на Маринова, подаде малък, елегантно опакован пакет - подарък за домакините и след това се обърна към Иво. И Земята спря да се върти и Вселената утихна. Неговата ръка поставена твърде свойски върху талията ѝ, блясъкът в очите ѝ, когато казва "Добър вечер" и уж небрежно го целува по бузата. Толкова небрежно, както може да целува човек, за когото няма скрита частица по тялото му.

- Дани, къде е господин Стоянов, искам да го запозная с един клиент?

- Ами той  внезапно се почувства неразположен и си тръгна, помоли да не го търсиш тази вечер.

А на следващия ден Стоянов излетя за Тайланд, по бизнес, както твърдеше официалният мейл, който получиха всички служители, клиенти и доставчици, и в който също така се упоменаваше, че всички дейности в печатницата се поемат от Иво.

Всеки ден от понеделник до петък Стоянов получаваше по мейл доклад от Иво - къде, кога, защо и как.

Този обаче дойде в неделя. "Господин Стоянов, дано да не е много нахално и нетактично да Ви помоля за нещо. Ще се женя и искам Вие да сте ми кум, а след това живот и здраве кръстник на бъдещето ми дете. Не знам дали можете да се върнете в България, но за мен, след мама, Вие сте ми най-важният човек на света.

"И вие, Иве, и вие. Ще взема душ, ще му отговоря и ще си потърся самолетен билет за България", помисли си Стоянов, отивайки към банята.

ТРЯССССС - на небето боговете прибраха заровете и затвориха Кутията.
ТHE MISSION COMPLITED

Многото лица на любовта - първа част

Печелившо число

Автор: Ивелина Добрева/Читателите препоръчват

Богомил Бояджиев – така се казвам. Старата ми майка, Бог да я прости, приживе все повтаряше, че това било единственото име, което мoжела да ми даде. Обичаше да разказва как съм се родил – в края на девети месец, почти в десети, малко позакъснял – на 20-и декември, Игнажден /казват, че появата на нов живот на този ден вещае дълголетие и благополучие, а пък смъртта тъкмо обратното, но аз не вярвам много в тия работи/. Майка си била сама вкъщи, когато започнали контракциите и съобразително побързала и звъннала на вратата на съседите, които имали кола /нещо труднопостижимо в комунистическите години/ и за неин или пък за мой късмет те си били у дома и я закарали в Майчин дом.

Тогава започнали истинските премеждия – 6 часа родилни мъки, тръгнал съм да излизам с краката напред, наложило се е да ме обръщат /не искам и да си представям болката/ и от всичките тези маневри най-накрая, по някакъв непонятен за мен начин, пъпната връв се е увила около врата ми и съм излязъл син и бездиханен – същински патладжан. Докторите се опитали да ме върнат на тоя свят, но без особен успех. Обявили часа на смъртта ми, но минута след това аз напук съм започнал да пищя като за пет новородени и съм се родил за втори път. Милата ми майка решила, че съм много мил на Бога – и така на Игнажден 1975 г. умрях веднъж и се родих 2 пъти...

А пък старата ми баба след раждането ми сънувала Архангел Михаил и той поискал на всеки 8-ми ноември да ми се прави курбан за здраве и откакто се помня все ми го правят – първо майка ми, после жена ми, докато майка ми и баба ми починаха, а жена ми заболя от рак. От тук започва историята, която искам да ви разкажа, а вие накрая ще прецените, дали наистина съм си заслужил името.

* * * * *
Беше студен ноемврийски ден, нямаше сняг, но си личеше, че зимата е напът да се появи. Датата беше 8-ми и това малко ме притесняваше, но друго не ми даваше мира. Бях в онкологичното отделение на „Токуда”, София и чаках операцията на жена ми да свърши. Бяха ми казали, че ще е дълга и трудна, но беше започнала в 7:00 ч. сутринта, а вече беше почти 13:00 ч.

Напрежението ми идваше в повече. Реших да изляза навън и да изпуша една цигара – бях спрял пушенето, почти веднага след като се запознах с Елвира / съпругата ми/, но през последните няколко месеца само цигарите успяваха да освободят поне малко от стреса ми. Миналата година горе-долу по това време започнаха припадъците й и ходенето по мъките. Започнахме да обикаляме доктори, направиха й хиляди изследвания, докато не ни съобщиха ужасната новина, че има тумор в мозъка. До този момент все си мислех, че такива неща стават само по филмите, но за нещастие не беше така, а и д-р Хаус за съжаление го нямаше наоколо, за да я спаси.

Започна химиотерапия – изгуби апетит, повръщаше, отслабна и имах чувството, че след всяка процедура става все по-бледа и по-бледа, сякаш ставаше прозрачна и изчезваше. Прекрасните й коси постепенно изпопадаха, а припадъците не спираха. Оказа се, че единственият шанс е операция. Оставих решението на нея – тя разбираше рисковете и реши да ги поеме, мислеше, че така или иначе няма какво да губи, а пък и винаги е била хазартен тип.

Така на 8 ноември 2009 г. около 13:00 ч. се озовах прегърбен и увит в палтото си, пред „Токуда”, с цигара в устата, търсещ запалката из джобовете си. Опитвах се да се отърва от мислите за операцията. Най-сетне намерих запалката, извадих я, но ми се наложи да направя заслон на пламъчето с лявата си ръка заради вятъра. Дръпнах силно от цигарата и усетих как димът се разпръсква из дробовете ми и тогава си припомних нещо, което се беше случило преди повече от десет години.

* * * * *
Беше първото ни лято заедно. Елвира винаги е била голяма авантюристка, обичаше да пътува – беше ме накарала да направим обиколка на областните градове в България и така в този горещ летен ден бяхме попаднали в Хасково, един сравнително малък, но много красив град. Намирахме се в Кенана – може би най-големия градски парк, който съм виждал. Алеите му бяха пълни с хора, имаше въртележки за децата, захарен памук и какво ли още не, но Елвира беше запленена от друго. Беше клекнала до една цветна алея и се радваше на множеството пеперуди, които пърхаха с крилца наоколо. Една от тях кацна на ръката й и тя се обърна към мен. Лицето й грееше разтегнато в прекрасна усмивка.

- Виж, Богомиле, ето това е творение. Един ден живот е твърде малко за тази красота! Искам някой ден да ми нарисуваш пеперуди!

Усмихнах й се и се наведох да я целуна по челото.

* * * * *
Подсмръкнах, от вятъра очите ми се бяха насълзили. Чух се да казвам:

- Ще ти нарисувам!

Усетих неприятна пареща топлина по показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Бях забравил за цигарата и тя беше изгоряла до филтъра. Хвърлих угарката на земята и я настъпих с крак. Приближих ръцете си до устата и започнах да духам в тях, за да ги стопля – бяха ледени и напукани от сухия студ, който се беше спуснал над Столицата и я караше да изглежда още по сива и мръсна. Обърнах се и влязох отново в болницата. Надявах се скоро да получа новини и за мое учудване те не закъсняха. Тъкмо бях седнал на един от онези изпокъсани меки столове, бях подпрял лакти на коленете и скрил лице в шепите си, когато чух отваряне на врата и вдигнах поглед, за да видя какво става. От операционната беше излязъл главният хирург на жена ми и се приближаваше към мен. Станах на крака и подадох ръка в отговор на неговия поздрав.

- Господин Бояджиев, операцията мина успешно, но се страхувам, че няма с какво повече да помогнем на жена Ви. Засега е стабилна, но следващите 24 часа ще са решаващи...

Гледах го в очите, но не го виждах. Новините му трябваше да звучат обнадеждаващо, но не беше така – струваше ми се, че ме подготвя за най-лошото.

- Сега единственото, което можете да направите е да бъдете до нея и да се надявате, че ще преживее нощта.

Обърнах глава – не исках да го слушам повече. Не можех просто да бездействам и да се надявам.

- Няма да седя до леглото й и да я гледам как умира! – Изкрещях.

Неусетно бях стиснал ръцете си в юмруци и ги бях притиснал до тялото си. Може да съм изглеждал глупаво – не знам и честно казано не ме интересува. Обърнах се към изхода и тичешком тръгнах към паркинга. Трябваше да се прибера.

* * * * *
Не можех да чакам асансьора, заизкачвах се по стълбите. На 6-и етаж вече се бях задъхал като 60 годишен дядка. „Всичко е заради скапаните цигари!”, ядосах се наум, но тази мисъл бързо беше заместена от негодуването ми към множеството ключове на връзката ми и това, че не можех да улуча ключалката. Най-накрая успях да отворя вратата, влязох и я затръшнах след себе си. Събух обувките си и захвърлих палтото си на земята. Бях потен и задъхан, ръцете ми трепереха от очакването. Влязох в малката стаичка, която използвах за ателие и трескаво затърсих неизползвано платно из множеството подпрени на стените. Не след дълго намерих едно не много голямо, но достатъчно за нуждите ми в този момент. Махнах недовършената картина, която беше разположена на статива, заместих я с празното платно и седнах пред него. За момент затворих очите си и спрях дъха си, трябваше ми минутка спокойствие, преди да започна да рисувам.

След малко станах и отидох в спалнята. Свалих порцелановата си касичка от най-горния рафт на етажерката и извадих от нея малкото ключе от ключалката на чекмеджето на нощното ми шкафче. За миг задържах погледа си върху него – беше толкова малко, а носеше отговорност за такава голяма тайна. Огледах се, сякаш някой можеше да ме види и бавно вкарах ключето в миниатюрната ключалка. Завъртях го два пъти надясно и дръпнах чекмеджето към себе си. В него бяха четките, които майка ми ми подари – беше поръчала на майстор специално да ги изработи с моята коса, с косата ми от раждането, която на шестия ден е окапала.

Когато рисувах за първи и единствен /до този момент/ път с тях картината ми оживя, изпод пръстите ми се роди съвсем нов свят и всичко в него беше живо и се движеше и живееше собствен живот и точно това ме изплаши, смятах, че не е правилно, защото има един създател и само той има правото да създава нови светове. Тогава залях картината с боя и разруших с лека ръка един свят, който и до сега не знам дали имаше правото да съществува и скрих четките. Реших да не ги унищожавам, защото нещо ми подсказваше, че някога може да ми потрябват.

Този момент беше дошъл и трябваше да побързам. Взех ги и отидох обратно в ателието. Седнах пред празното платно и зачаках - не след дълго те започнаха да го покриват прекрасни цветове – да оформят цветни градини и дървета, зелени поляни и планини и... пеперуди – хиляди многоцветни пеперуди. Не ръцете ми движеха четките, а четките тях. Усетих топлината на слънцето, мекотата на тревата, чувах пърхането на крилата на пеперудите и ето – започвах да рисувам Елвира, красивата ми Елвира, която ми се усмихваше толкова нежно, очите й изпълнени с любов сякаш ме викаха при нея.

- Изчакай още малко... още малко и ще е готова...

* * * * *
Очите ми бодяха – имах чувството, че не съм ги затварял цяла вечност, а може би беше така... Може би ме беше страх, че затворя ли ги веднъж всичко ще свърши, че ще изпусна нишката и никога няма да мога да довърша картината и да спася моята Елвира. Бях на път да създам идеалния свят за двама ни и нямаше да допусна някаква си умора да ме спре. Рисувах – изпод чудната ми четка се лееше красота. Тъкмо започвах да рисувам себе си до почти завършеният образ на прекрасната си съпруга, който ми махаше от картината и ми изпращаше целувки, когато внезапно всичко посивя, листата на дърветата започнаха да капят... За момент ми се стори, че Елвира започва да плаче, но после осъзнах, че се размазва – тя се сливаше с околната сивота – четката беше спряла да се движи, ръката ми се беше отпуснала безпомощно на бедрото и беше я изпуснала на земята. Задъхвах се и гърдите ужасно не боляха.

Не издържах, затворих очите си и болката спря също така внезапно както се беше появила. Бавно отворих очите си – надявах се, че ще успея да спася картината, но вместо пред нея се озовах в казино. Шумът от хиляди гласове ме заля като опустошително цунами, запуших ушите си с длани, опитвайки се да спася слуха си, а може би и разума си. Огледах се, пространството беше огромно и беше пълно с хора – някои от тях играеха настървено, сякаш нямаха търпение рулетката да се завърти, сякаш бяха сигурни, че ще спечелят, а други бяха унили – залагаха на дребно и дори и да спечелеха не се радваха, а напротив – ядосваха се, че не са заложили повече, но това не ги караше да променят начина си на игра.

Аз самият седях на стол пред една огромна рулетка, но пред мен нямаше чипове и това от една страна не ме учуди много – аз никога не съм залагал, никога не съм обичал хазарта, дори до този момент не бях влизал в казино – та аз дори не рискувах да изляза навън без чадър!

Странното беше, че не изпитвах паника от внезапната и непонятна за мен смяна на обстановката. Беше нереално и може би това ме успокояваше, но нещо ме караше да мисля, че е по-истинско от всичко, което ми се беше случвало до този момент. Махнах дланите си от ушите, вече посвикнал с околната глъч, примигах няколко пъти, може би, за да се уверя, че при следващото им отваряне няма да се окажа някъде другаде, че това не е просто игра на въображението ми или на болния ми мозък, който от край време ми правеше номера, когато съм бил под голямо напрежение. През ума ми пробяга мисълта за умиращата ми съпруга и сърцето ми се сви - дори не знаех къде се намирам.

Размърдах се на стола, започнах да се въртя, за да огледам по-добре казиното – никой не обърна никакво внимание на движенията ми, сякаш не ме виждаха, а може би това беше политиката спрямо тези, които не залагат – игнорират ги и те най-накрая си отиват без ненужни сблъсъци и разправии, но в това нямаше голям смисъл – тогава какво, по дяволите, правех на подобно място. Понечих да попитам крупието какво е това място и къде се намира, но той сякаш не ме чу, когато се обърнах към седящия до мен и той по никакъв начин не ме отрази... сякаш не ме чуваха, затова и понечих да побутна съседа си по място, но на сантиметри от тялото му нещо ме спря, сякаш имаше някаква невидима защита, нещо, което не ми даваше да осъществя никакъв контакт... отпуснах се бавно на стола си и се зачудих как така аз чувах и виждах всичко около себе си, а сякаш оставах незабележим...

Една ръка опряна на рамото ми ме изтръгна от мислите. Обърнах се рязко, стреснат от внезапната проява на интерес към мен. Зад мен стоеше висок, белобрад и съсухрен мъж на години, който ме гледаше с мека усмивка.

- Богомиле, - започна той с глас мек като усмивката си, - ела с мен. Трябва да се срещнеш с някого, а нямаш много време.

Мъжът ме подкани с жест да го последвам. Искаше ми се да го попитам откъде знае името ми, но реших, че впоследствие всичко ще разбера. Скочих от стола и тръгнах след него. Стори ми се, че върви странно бързо за изнемощелия си вид, а и сякаш всички му правеха път.

Спря се пред голяма дървена врата, беше гравирана и инкрустирана със злато. Загледах се в нея и осъзнах, че на нея беше изобразена една от сцените, които Микеланджело бе нарисувал в Сикстинската капела – моментът на първородния грях. Бях изумен, но нямах време да се взирам в това изящество. Вратата бавно се отвори и мъжът ме подкани да вляза, но този път без него. Не се поколебах – направих нужните няколко крачки, за да вляза в малка стая с искрящо бели стени, в нея имаше само един висок и едър, в сравнение с придружилия ме, мъж. Той беше също белобрад, имаше дълбоки бръчки около очите си, които сякаш постоянно меняха цвета си и не се усмихваше, гледаше ме строго, почувствах се като малко дете, което е направило беля и е в очакване на наказанието си. Беше облечен в бяла роба, която сякаш се сливаше със стените, само една златна броеница опасана около кръста му очертаваше до някъде формите му, на нея висеше златен кръст, но върху него липсваше образът на Христос. Вратата зад мен се затръшна, а когато се обърнах, така по навик, да я погледна нея я нямаше – беше заместена от същата бяла стена като останалите в стаята. Стомахът ми се сви.

Върнах погледа си върху мъжа – в една си ръка държеше четка за рисуване, четка като моите. Размаха я и с нея нарисува маса и два стола в стаята дръпна единия към себе си и седна в него, след което ме подкани да седна на другия. Пристъпих малко неуверено и с недоверие към него, но щом го докоснах усетих, че е съвсем истински – дръпнах го и седнах вече по-спокоен.

- Богомиле, - започна с плътен, но спокоен глас, без да ми се усмихва, но с поглед вперен в мен – аз ти дадох толкова много, а ти прекрачи всички правила... Защо го направи, сине?

Седях неподвижен на стола и не знаех какво да отговоря. Картината вече ми се изясняваше, но вместо това да ме успокоява, то повече ме плашеше. Преглътнах шумно, устата ми беше ужасно пресъхнала.

- Ами... – понечих. – Аз... ааа... какво съм направил?

Веждите му се смръщиха насреща ми, а в очите му сякаш навлязоха черни облаци, сякаш с глупавия си въпрос бях предизвикал буря в тях, а с нея и гневът му. Явно, че трябваше да знам провиненията си. Той се изправи на крака, без да отмества поглед от моя и започна да рисува върху една от стените – пред очите ми постепенно се появи картината, която до преди малко аз рисувах: с размазания образ на Елвира и сивотата около нея. Сякаш нещо заседна в гърлото ми.

- Когато умря при раждането си и Михаил донесе крехката ти душица при мен, аз те погледнах и в очите ти видях невинната любов към майка ти, която дори още не бе виждал и огромното ти желание да я направиш щастлива, затова и накарах Михаил да те върне на Земята, като му позволих да поиска нещо от теб в замяна и той пожела курбан. Тази година ти го пропусна и това много ме натъжи, но реших да ти го простя, заради Елвира и да ти дам втори шанс както при раждането ти, а в замяна ти реши да ми отнемеш ролята на Създател!

Извиси се над мен, изглеждаше наистина страшен. Сякаш сянка от облаци падна над мен. Вече ми беше ясно с кого си говоря и дори не ми се струваше налудничаво, което от своя страна си беше напълно смахнато.

- Имаш ли представа какво щеше да направиш, ако не те бях спрял на време? – направи пауза, сякаш, за да придаде тежест на думите си, сякаш имаше нужда, щом бяха Негови думи.- Щеше да убиеш и себе си и жена си и щеше да изпратиш и двама ви в Ада, сине! Знаеш ли какво е това място, сине – питаше се къде си преди Петър да те доведе при мен, нали?

Кимнах, друго и да исках не можех да направя, имах чувството, че всеки момент ще започна да се треса в неистов плач и, че ще се моля на колене за прошка.

- Тук всеки човек решава съдбата си... питаш се защо точно казино, нали хазартът е грях... грях е, когато не е живот... а животът, сине е хазарт, защото с всяка стъпка, с всеки избор, с всяко свое действие или бездействие, вие сами решавате какво ще се случи със съдбата ви... някои се страхуват, други грабят с пълни шепи, някой рискуват много, други малко... понякога се печели, друг път се губи, но трябва внимателно да се преценява кой риск си заслужава и кой не... а ти... ти заложи всичко, на нещо, което не зависи от теб и загуби повече от това, което по право ти се полагаше...
Искаше ми се да се скрия, да избягам, но не можех да помръдна. Очите ми се бяха напълнили със сълзи.

- Но... – започнах да пелтеча. – Аз исках да я спася... аз... само исках тя да живее...

Вече бях започнал да хленча. Не можех да се позная. Той седна обратно на стола срещу мен и хвана ръката ми, чувството, което ме заля беше спокойствие, а след него редица спомени – от най-милите до най-омразните – се разстлаха из съзнанието ми и предизвикаха нова вълна от страх из тялото ми... Нали казват, че когато умираш виждаш живота си на лента... нима умирах... нима в смъртта си убивах...

- Зная, сине, зная. Ти изгуби всичките си минути живот още щом започна а рисуваш и спря рулетката на Елвира, защото понечи да управляваш и нейния живот. Аз ще пусна нейната рулетка и само от нея ще зависи дали ще живее, а ти...

Той отмести поглед от мен. Почувствах се низък и ужасен, бях просто едно нищожество, което бе превишило правата си и с това за малко не бе унищожило и единственото същество, което някога истински бе обичало.

- Прости ми, Господи! – изхленчих. – Ако знаех, никога не бих си позволил... Прости ми...

Плачех, плачех така както не бях плакал от 6-годишен и искрено се разкайвах. Той ме погали по главата.

- Прощавам ти, сине! Прощавам, ала взимам четките...

Повдигнах глава, за да го видя, но за моя изненада се оказах отново в казиното, заля ме отново неприятната вълна от глъчката на множеството, но вниманието ми вече беше заето от друго - пред мен имаше един жетон – един жетон равняващ се на една минута. Крупието се беше обърнало към мен и очакваше залога ми.

- Всичко на 6! – казах.

Крупието кимна, прибра залога ми, повтори числата и рулетката се завъртя. Надежда. Затворих очи.

* * * * *
Стреснах се от ръка подпряна на рамото ми. Стомахът ми се сви, ако пак беше Свети Петър това можеше да значи само едно... Отворих очите си, пред тях се откри болничния коридор в „Токуда”, над мен беше надвесен главния хирург, който оперираше Елвира.

- Господин Бояджиев, аз съм д-р Пехливанов! – започна той. – Операцията на жена Ви мина успешно, но се страхувам , че няма с какво повече да й помогнем. Засега е стабилна, но следващите 24 часа ще са решаващи...

Изчаках го да довърши каквото имаше да ми казва и станах почти със скок от стола. Толкова бях щастлив, че съм там, толкова бях щастлив, че отново ще мога да я видя... запрегръщах доктора и не спирах да му благодаря. Когато накрая се поуспокоих о цялото това вълнение и той успя да се откопчи от мен ми каза, че веднага щом я отпусне упойката ще мога да отида при нея...

Имах малко време, а имах и малко работа за вършене – време беше да благодаря и на някого другиго. Беше ранен следобед, така че все още имах време. Излязох от болницата и дори се зарадвах на сухия, леден вятър, който се опита да ме върне крачка назад... нищо не можеше да ме отклони от целта ми, и нищо не можеше да свали усмивката от устните ми.

Отидох от една близка кръчма и помолих готвачката, която беше стара позната на мъртвата ми майка, Бог да я прости, да ми направи курбан от агнешко... След като го взех, отидох до близки супермаркет, купих олио и един чифт чорапи (така правеше Елвира) и бързо отидох до близкия параклис... За мой късмет тъкмо беше свършило едно кръщене и свещеникът още беше там и понеже беше мил човек без много увъртания се съгласи да ми почете за здраве... Накрая опитах курбана и оставих всичко в параклиса, за да се върна в болницата. Нямах търпение да видя моята Елвира. Пред входа на болницата ми се прииска да спра и да запаля една цигара. Извадих кутията от джоба си и сложих една цигара в устата си... тъкмо си правех заслон на пламъка, за да запаля, когато една клошарка се приближи до мен и ме помоли за цигара, отпуснах копчето на запалката и пламъка изгасна... усмихнах се... подарих и цялата кутия, заедно със запалката, а цигарата от устата ми я смачках и я хвърлих в коша до входа – стига лоши рискове...

* * * * *
Позволиха ми да отида при нея час, след като се върнах в болницата. Дано е заложила на печелившо число...

Един нов живот

Свали рамката от стената и я напъха на сигурно място сред багажа, дръпна решително ципа на сака, огледа за последно стаята, заключи вратата отвън и увеси ключовете на указаното място. Потегли, за да приключи с това завинаги, за да се върне завинаги и да остане с нея завинаги.

 

Но никога не се върна. Мисията беше последната изобщо.  

Прочетохте ли:

Многото лица на любовта II част

 

Баба или хляб с преснина

Автор: Виолета Магдалинчева

Преди много зими на този ден се е родила моята баба Цане. Семейният фолклор донася, че десетилетия по-късно, когато съм се родила аз, баба ме е подала през прозореца на спалнята, напъчила се е хубаво, хвърлила е победоносен поглед на съседката от другата къща, която е повдигала пердето на прозореца, любопитствайки какво става отсреща, и е отсякла: ”Гледам, гледам, по-красиво бебе от това няма!”. Вероятно в този момент огледалцето на Снежанка е било счупено, защото бебешкият чар е относително понятие, а красотата и тогава, и сега е доста спорна.

Не за нея иде реч обаче, а за любовта, която изригваше между нас двете. Тази любов беше толкова голяма, че когато 18 години по-късно родих голямата си дъщеря, баба остави дядо (дотогава нямаше случай да са били разделени за повече от няколко дни) и дойде да гледа четиридесетдневното ми бебе. Не къде да е, а в Студентски град, в Меката на мизерията, апотеоза на безразсъдството и мястото на вечния купон. И не кога да е, а след зимата на 1996 година, когато хиперинфлацията тропаше по вратите, фалираха банки и Народното събрание тъкмо беше отхвърлило вота на недоверие срещу кабинета “Виденов”. Тази любов беше така неописуемо дълбока, че с баба споделих вълненията от първата целувка и разочарованията след това. Заради тази любов взех на бегом пътя от вкъщи до болницата, когато разбрах, че душата й е отлетяла. Пак заради нея, когато се чувствам пробита, завирам нос в бабината седефена кутия за бижута и мириша миналото за заряд, сякаш дишам лепило.

Случването на моето хранене беше пиков момент в тази любов. Сега нямам 45 килограма, но в онзи момент по думите на всички роднини и съседки бях “добре гледано дете”, с огромни тъжни очи и червени бузи за щипане, дете, което си отглеждаше постоянен глад за пресен хляб. По този повод майка, която надушваше проблеми с килограмите, подмяташе ядно на масата :”Стига с този хляб. Яж друго.” Баба я поглеждаше с бялото на окото, вдигаше вежди - винаги двете и равномерно, въздъхваше с дълбоката си бяла гръд и изригваше наум.

Експлозията всъщност идваше после. Когато всички се изнизваха и масата беше раздигана, а покривката надлежно изтупана през терасата, баба изваждаше един самун хляб, раздипляше го на плота и го покриваше с преснина. За който не знае, преснината е удивително вкусна, крайно калорична и безгранично недиетична част от закланото в къщата на другата ми баба прасе. Та баба Цане не само ми връщаше в пъти дозата от отнетия хляб, а обратно на всеобщото недоволство притуряше към него и пържена преснина. След като мазнината потечеше по страните и дрехите ми, заради които конспирацията нерядко биваше разкрита, баба премлясваше доволно и ме погалваше с опакото на ръката. Детето нахранено, мисията изпълнена, ерго Земята се върти в правилна посока.

Тази същата баба имаше цианови очи, с цвят на плитка морска вода над пясъчно дъно, благородни ръце с изящни дълги пръсти и нарисувана сякаш от художник арка на Купидон над устните, които всекидневно украсяваше с розово червило в тон с атлазения пеньоар, който носеше у дома. Тази баба имаше веждите на Грета Гарбо, а дълбоката й пазва, освен че беше откърмила две деца, криеше топлината на пустинята Деще Лут и най-женските тайни на света. Цялото това съвършенство се допълваше от способността на баба да готви за цял взвод и не просто да наготви, а да нахрани организационната единица по начин, достоен за боговете на Олимп.

Баба играеше с мен, учеше с мен, плетеше с мен, готвеше с мен, слушаше ме, когато говоря, но най-вече, когато мълча, усещаше ме от въздуха, лъжеше ме, без да й мигне окото, ако трябваше да постигне конкретна цел, и ме обожаваше. Обожавах я и аз. Никога, никого, никъде, в нито една част от живота ми не съм обичала по този безкрайно съвършен начин. Безаналитично, безусловно, безлимитно. Дори любовта към децата ми е различна от Онази, единствената, първата, непобедимата. Бих дала години от живота си, за да добавя към него миг, в който се губя в ръцете на баба и тя ми казва, че всичко е в правилната редичка.

Светло да ти е горе, бабо. Празнувайте с дядо днес с любимата ти торта Добуш, която знам, че и там приготвяш съвършено. Един ден - след много, много зими, ще ядем пак хляб с преснина и ще си говорим през тишината.

Жълтата рокля

Срещата
Автор: Диана Великова/ Читателите препоръчват

Скука! Брутална скука. А ежедневието толкова бе погълнало Нина, че тя вече се задушаваше от еднообразието да бъде съвършена. Идеалната домакиня, любяща съпруга, душата на компанията, а в работата си перфекционист. Така си беше от малка. Силно се нуждаеше от одобрението на майка си, но никога не го получаваше. За това го компенсира с целия останал свят. Още на 9 откри, че е различна. Намери своя свят в книгите. Там всичко беше различно.

Разбърка за пореден път задушения заек със сини сливи, който подготвяше за днешната вечеря. Някой беше споменал, че заешкото се вари в оцет, дълго рови в интернет за доказателства на това твърдение, но страха месото да не придобие възкисел вкус я отказа. Рискуваше за толкова много неща, но не и в това да е Отличник! Телефонът иззвъня с нежна препратка към Ain’t sunshine, любима мелодия от романтично пътуване със съпруга й до Париж.

- Ало! Да, мамо! Готвя! - каза го с доза досада и напрежение в гласа - Да, за твоя изненада, справям се доста добре! Ще се чуем утре.

Натискайки червената слушалка се появи реклама. Сайт за запознанства. Нина се учуди защо точно нея са таргетирали. “Само ще надникна” любопитството неочаквано надделя. Изискваше се регистрация. “Добре де, нищо не губя. Фалшиво име, фалшива снимка. Какво пък, малко да разнообразя скуката. След 20 години брак! А и не планирам нищо, само да хвърля едно око!”

Представи себе си с реалните си данни, родителите я бяха научили да не лъже, което винаги й изиграваше лоши номера, но така и не се отучи. Промени само името си и датата на раждане. Стана Надежда Тодорова на 35 години, поне първите букви бяха нейните.

От тенджерата вече се разнасяше аромат на вкусната вечеря, време беше да я сложи в тавата и внимателно да запече заешкото с хрупкава коричка. Погледна телефона и изтръпна - 5 съобщения. Мъжко име, непознат. Захвърли телефона и се съсредоточи в избора на вино, което да охлади за основното си ястие. Колебаеше се между розе и мека Сира. Избра червеното и се опита да насочи мислите си към очакваните гости. Но всичко я теглеше към телефона.

“Здравей! Защо ми писа?” - ръцете и трепереха и започна да се оглежда сякаш извършва банков обир въвеждайки паролата на чужда банкова сметка.

“Защото е сайт за запознанства, Прекраснице!” - автоматичният отговор светна веднага на екрана.

“Познаваме ли се?”

“Ха-ха-ха не очаквам, че си тук с името си и своя снимка, но от къде да знам! Приятно ми е Йордан! Как попадна тук?”

“Случайно, дори не знам защо го направих. А ти?”

“Разведох се наскоро и опитвам дали все още вървя на пазара.”

“И как е? Вървиш ли?”

“Не знам! Нов съм! До сега си писах с една жена, приятна комуникация, но никак не ме грабна. Не е като Нея! Всичко ми напомня за Нея и нищо не е същото. Но да не те отегчавам! Какво правиш?”

“Готвя!”

“Тя готвеше страхотно! Идеалната домакиня. Приятелите ни обожаваха да ни гостуват заради нейните ястия.”

“Защо се разделихте?”

“Не съм твърде добър за нея! Тя е Идеалната! Искам да те видя, различна си. Някак, сдържана, но ми харесва! Само кажи кога ще ти е удобно!”

“Не знам! Прибързваме! Лека вечер!”

Звънецът вече настояваше някой да отвори вратата.

- Хайде бе, Нина, къде се бавиш? Нося разкошен десерт, бисквитена торта по рецепта на свекървата. Прави я страхотна, нали, Василе? - Теодора смигна на домакинята и с танцова стъпка тръгна към кухнята, за да остави огромната тава.

- Мъжът ти пак ли закъснява?

- Да, Васе, малко са го задържали, а и по пътя ще купи още няколко неща. До 30 минути е при нас. Да пуснем някаква музика?

Нина хвърли бърз поглед на телефона:

“И аз ще ставам! Приятна вечер! Пиши ми, различна си!”. Нина се изчерви, преглътна и тръгна към хладилника, за да налее по чаша на новодошлите. Вечерта преминаваше повече от добре, но мислите на Нина бяха другаде. Сякаш нещо в нея дяволски я притегляше към срещата. “Ами ако отида? Ами ако го харесвам? Не, луда ли съм? Я да си налягам парцалите!”. Постави и последната чиния в миялната машина. Мечтаеше вече за душ и да си легне. Денят бе прекрасен, но изтощителен.

Ароматът на кафе от кухнята я накара да отвори очи. Мъжът й стоеше по тениска и боксерки и четеше сутрешните новини.

- Добро утро, мила моя! Наспа ли се?

- Добро утро! Все още съм сънена, но трябва да се стегна, имам много задачи в офиса. Изпивам набързо кафето и изчезвам.

Нина го целуна нежно, а отвътре нещо се преобърна. Та тя го мамеше. Опита се да избие тази мисъл, нищо не беше направила. Паркира колата и с наперена крачка влезе в офиса си, потропвайки по мрамора с новите си черни стилето. Мина покрай машината и си пусна още едно кафе, имаше нужда от него. С едно движение се строполи на бюрото си и изтръпна. 7 нови съобщения. От него! Остави телефона със страх надолу с екрана. Нямаше намерение да ги отваря.

Денят отлиташе. Дарина я извика в кабинета си, имаше нов проект за нея. Трябваше веднага да се свърже с няколко техника за новия строеж. Грабна телефона и без да иска отвори това, което цяла сутрин избягваше. “Добро утро, Прелест! Липсваш ми! Не ме игнорирай! Кажи ми просто едно Здравей! Не спирам да мисля за теб и разговора ни! Надявам се да не те изплаших. Пиши ми, когато е удобно.” Ужас! Отвори ги! Не може сега да ги остави без отговор. “Добро утро! Имам много работа, ще ти пиша по-късно”. И набра първият номер.

- Ало! Да, мамо! На работа съм и имам доста неща на главата. Не мога сега да ти разказвам за снощи. Да, беше много вкусно. Оставям те, че съм в среща!

“Искам да те видя! В 17:00 ще те чакам пред "Александър Невски" или да те взема отнякъде? Не ми отказвай, не излизаш от мислите ми!”. Нина пребледня! Не го очакваше. Отдавна някой не е бил толкова настоятелен към нея. Този интерес я изплаши, но и погъделичка егото й. Минавайки покрай заседателната зала се погледна в прозореца. Черна пола по тялото, прилична, до коляното и с подобаваща цепка, разкриваща деликатно дългите й крака, дантелена бежова риза и висок ток. “Ще го направя! Нищо не губя и винаги мога да си тръгна!”. “Ще дойда!”.

Погледна си часовника, имаше още 2 часа да си довърши задълженията.

Нервно потропваше по волана на новия си Ситроен. Имаше ужасен трафик, но й беше толкова притеснено, а сякаш всичко това се случваше, за да й даде възможност да се откаже. Паркира точно пред централния вход. Времето беше прекрасно за май. Внимателно пресече улицата, опитвайки се да не закачи токчетата си в някое от паветата.

Него го нямаше все още. Може би, защото тя бе подранила. Погледна в телефона си, не беше писал. “Ами ако не дойде? Може би така е по-добре! Тръгвам! Веднага!”. Тръгна към стълбите, наистина така беше по-добре. Учудващо, нямаше никой за този час на деня . Няма кой да е видял, че е била там. Нина пресече с бърза крачка и тръгна към колата. Запали двигателя и потегли. Дишаше тежко и учестено, сякаш бягаше от местопрестъпление. За последно погледна към стълбите. Сепна се и дъхът й спря. Той беше там. Йоан! Съпругът, когото обожаваше и на когото бе отдала последните си 20 години.

Жълтата рокля

Нина

Автор: Кристина Шентова/Читателите препоръчват

Йоан отваря и затваря браузъра вече за сто и осми път. Тя е. Вече няма съмнение. Нина, 35 годишна, зодия Овен, коса - светло кестенява, очи - като стрели. Чертите ѝ разравят цяла вечност от дни, часове, години, цели епохи сякаш се изсипват върху настръхналите коси на мъжа и тила му се облива в сивкав хлад. Сърцето ту препуска, ту прескача удар или два. Тя е. Няма капчица съмнение. Отваря браузъра отново. Фейсбук - сърч - Нина Росицова. На снимката се виждат две момчета - вероятно близнаци на около 6 години. Очите на тримата греят в осезаема радост и обич. Сенд месидж.

Здравей

Здравей

Здравей

Здравей... не мога да повярвам, трябва да се видим.
This person isn't receiving messages from you right now.
Блокирала го е.

Йоан прокарва длан през косите си и остава за минута превил шия, стиснал сребърни кичури между пръстите си загледан в пустеещия си скут. 2 години след развода започваше да вижда белезите на времето по лицето си. Самотата прави човек да остарява. 50 години се усещаха като великолепие, особено при нестихващото внимание на дамите. 52 вече бяха бреме. Иронично разводът беше на петдесетия му юбилей. Отпразнува и двете събития подобаващо без идея, че в следващите месеци разпадът постепенно ще започне да поглъща стъкълцата на натрошения му живот и на тяхно място ще идва нещо непознато. Празнотата беше едновременно задушаваща и оголваща - ледени пипала, които го мачкат в открития космос и карат вътрешността му да се раздува и да иска да излезе навън. Това усещане го изритваше от съня му и сред нощ Йоан обвиваше ръце около тялото си като сирак, в опит да се задържи цял, треперещ и мокър от тежки капки отчаяние.

Тогава се появи Нина. По-точно тогава се появи идеята за Нина. Как стана? Беше като малка снежна топка, която се търкулна по склона на спомените му в една алкохолна нощ. Започна да нараства и да нараства, докато повлече след себе си цяла лавина от тежка бяла надежда. Мисълта за нея караше желанието да се завръща и любовта да придобива образ, цвят, форма и цялост. Чуваше се как диша, как стъпва, как животът с неговата безкрайност от последователности се възражда и той е решен да сграбчи тази безкрайност.

Нина.

Нина.

Неговата единствена Нина.

Цяло чудо е, че бракът му изобщо продължи толкова време. За какво изобщо се беше оженил за Мира? Беше му време, тя беше ок - стоеше добре до него. Неговата ювелирна съпруга. Малка, красива, знаеше кога да си затваря устата и да не го дразни, мрънкаше умерено и лесно се сливаше с обстановката. Накрая вече просто беше започнал да се спъва в нея. Може би затова не беше забелязал авантюрата ѝ (авантюра ли беше?), която в крайна сметка нямаше как да приеме.

***
Нина. Нина беше неговото единствено избавление. Нина беше сърцето му. Сърцето, което преди 36 години, в едно голямо междучасие, беше оставил да бие в утробата на съученичката си Росица и бе побягнал към светлото бъдеще, въоръжен с чифт слънчеви очила.

Странната двойка

Може да харесате също:

Многото лица на любовта - първа част

Автор: Мария Пеева

В ония далечни времена на постсоциалистическа България Тино все още не беше Тино. Беше един най-обикновен Константин, наричан от приятелите си Коцето, и работеше като бояджия на свободна практика, докато учеше финанси. Баща му боядисваше апартаменти и къщи преди да почине и го научи на занаята, което определено бе от полза в гладните години на прехода. Дали е съдба или случайност, няма особено значение, но така се случи, че Коцето боядисваше стар тристаен апартамент в един нелош шестетажен блок покрай Марица. Собствениците бяха се изнесли на село и се опитваха да го продадат на по-добра цена, което не изглеждаше неосъществима мечта, тъй като строителният бум не само не беше започнал, ами нямаше дори изгледи за него. И в един хубав октомврийски ден Константин, младеж на 21 години, наскоро уволнил се от казармата и вече студент първа година, получи възможността да изкара цели 300 лв, което се равняваше на едномесечната заплата на овдовялата му майка. Младият човек ходеше сутрин на лекции, след което яхваше колелото си, истински “Турист”, и отпрашваше с бясна скорост към спокойния пловдивски квартал Мараша, където сядаше на облепения с вестници паркет и хапваше увит в салфетка сандвич, а после до късни нощи боядисваше изпразненото от мебели жилище.

Докато работеше една вечер, през отворения прозорец чу момичешки глас да вика отвън.

- Галееее! Галееееее!

Гласчето, едновременно пронизително и треперещо, го накара да остави валяка и да излезе на южната тераса. На два етажа под него в малката градинка зад блока се извисяваше кестен, все още зелен в ранната есен, а под него беше застанало едно дребничко създание със ситно къдрави коси, изправено на пръсти, опряло ръце на широкия ствол, изпънало шия назад и очевидно втренчено в нещо скрито в короната. За да не изглежда, че я зяпа, Коцето извади кутия цигари от джоба и запали.

- Галееее! Галенце, слез при мен, моля те, Галеее! Мац-пис-пис-пис…

Звучеше сякаш всеки момент ще се разплаче. Макар и облечен в  стар работен гащеризон на петна и пръски, останал от баща му, в душата си Константин беше рицар, който няма да остави дама в беда. Единствената причина вече да не е долу беше същият този гащеризон. Младежът никога не би си признал, но в душата си бе донякъде суетен и обичаше да изглежда добре. Най-малкото чист. Нямаше начин да се представи в този раздърпан вид пред непознато момиче, особено хубаво. Защото девойчето с пискливото гласче определено хващаше окото дори от втория етаж. Но на този етап той нямаше намерение да слезе, нито дори да й се обади.

Обаче тя го забеляза. Може би долови острия аромат на цигарата или движението му, но изведнъж извърна поглед към него, пусна ствола и отстъпи назад. Двамата се вгледаха един в друг за няколко мига, тя отдолу, той отгоре, тя малко стресната, той - още повече.

- Вие сте майсторът, нали? - заговори го първа.

- Да. - малко смутен потвърди той. Не беше мислил за себе си като за “майстор”, но звучеше добре, престижно някак.

- А дали имате стълба? - поинтересува се тя. 

- Имам. - отговори той. 

- Олеле, това е чудесно! - момичето само където не подскочи. - Моля Ви, моля Ви, елате да ми помогнете! Трябва ми стълба!

- Ами, добре. - младежът се усмихна малко накриво, но загаси пъргаво цигарата и след минута беше долу, помъкнал сгъваемата стълба под мишница, леко попрегърбен от тежестта й. Когато застана до нея, видя колко дребничка е всъщност, стигаше едва до гърдите му. Приличаше на порцеланова статуетка с идеални пропорции, изящна, бяла, с плътни устни и чипо носле, светлоока и кестенява. Изведнъж се почувства ужасно обикновен и дори грозноват пред нея - облечен в стария, широк, изцапан с боя дочен гащеризон, потен, с бяла боя по косата, а може би и лицето му беше мръсно. Момичето обаче явно имаше други грижи в главата.

- Котенцето ми избяга и се покатери на дървото - посочи тя. - И не може да слезе. Дали ще може да ми подържите стълбата, за да се кача и да го хвана?

- Не е ли по-добре аз да се кача? Да не паднете. - попита той. Имаше нещо в нея, което го предизвикваше да я закриля.

- Добре. - съгласи се тя незабавно. - Аз ще Ви държа отдолу.

Константин подпря стълбата на дървото, разпъна я, закрепи я, и анализира ситуацията наум. От втория клон го гледаше сърдито  грозновато чудовище, еднооко при това, с настръхнала козина. Изобщо нямаше вид на изплашено или беззащитно, а по-скоро на ядосано, че му се нарушава личното пространство и правото да се катери там, където сметне за добре. 

- Не изглежда като да се страхува. - позволи си той да отбележи. - Дали няма да слезе, ако я изчакаме?

- Няма. - отговори твърдо момичето. - В момента умира от ужас, сигурна съм. Вижте, ако се притеснявате, аз ще се покатеря.  Просто ми трябваше стълба.

При мисълта, че прекрасното създание може да го помисли за страхливец, Константин само махна с ръка и чевръсто се изкатери до третото стъпало. Ужасното животно го изгледа надменно, изсъска почти в лицето му и се отдръпна назад на безопасно разстояние. Момчето погледна надолу разколебано. Девойката беше извърнала глава към него и го гледаше отдолу с широко отворени очи, зяпнала като птиче, вкопчена в стълбата, все едно би могла да я задържи, ако тръгне да пада.

- Ще успеете ли? - отчаяната молба в гласа й го накара да се изкачи до последното стъпало. Стълбата се залюля, аха да се сгромоляса, но Констатин се задържа за клона с лявата ръка, запази равновесие и с другата бързо се протегна и някак успя да сграбчи косматия змей. В този миг обаче проклетата гад го одра силно по ръката и се изплъзна, при което кой знае как се шмугна под широкия гащеризон и се вкопчи в тялото му, зверски задирайки корема му и о, ужас, промушвайки се все по-надолу към тайните места, които всеки мъж пази повече от зеницата на очите си.

Момчето, забравило срам и страх, се разкрещя, скочи на земята и пред смаяния поглед на девойката смъкна бързо гащеризона и измъкна звяра, преди да го е лишил от мъжкото му достойнство. 

- Галенце! - извика момичето и грабна от ръцете му мяукащото,  настръхнало, еднооко чудовище, което като по магия мигом се преобрази в сладко коте, измяука и отърка глава в гърдите й. Тя притвори очи, наклони глава и притисна животинчето към бузата си, след което се опомни, погледна засрамения младеж, който бързо и несръчно нахлузваше гащеризона, и къде през смях, къде през сълзи възкликна:

- Ох, добре ли сте! Ама Вие ми спасихте котенцето! Благодаря! Толкова много благодаря!

И така, с котката под мишница, му се хвърли на врата и го целуна. Точно тогава Константин за първи път видя този  възторжен, грейнал поглед, това щастливо изражение, за което стана дума по-горе, и в един кратък миг осъзна веднъж и завинаги, че това е лицето, което иска да вижда всеки ден до края на живота си. Също така осъзна, че дори не знае името на момичето, което само за минута беше успяло първо да го смути, после да го превърне в герой, и накрая да го накара да се влюби.

- Аз съм Константин. - каза той, ни в клин, ни в ръкав, след като тя се отдръпна от него, изведнъж утихнала и някак засрамена.

А момичето се вгледа в него, косо, леко присвила очи и вече сериозна.

- Катерина - каза тя накрая, с тържествен тон, все едно му се врича. И веднага се засмя отново.

- Хайде вече да си говорим на “ти”, след като те видях по гащи. И да знаеш, че ще ти казвам Тино. Така се казва героят в една мафиотска книга, която чета в момента…

И започна да му я разказва.

Няколко месеца по-късно се ожениха и заживяха щастливо, макар и невинаги спокойно. А след почти трийсет години се озоваха в красивата испанска къща, след която нищо вече нямаше да е същото.

Семейство Катерина и Константин Куман са главните герои в криминалната ми поредица "Случаите на семейство Куман". Първата книжка "Инцидент в Мадрид" вече е издадена от Софтпрес. Този разказ е откъс от книгата. Видео с кратко представяне може да видите тук.

Прочетете също:

Коледата на семейство Куман

Този път в седмичния обзор  ще обърнем внимание на това, което препоръчват специалистите на преболедувалите Covid-19. 

Усложненията

Въпреки че рискът е по-висок при хора със съпътстващи сърдечни заболявания, се наблюдават усложнения след прекарана инфекция дори и при здрави пациенти. Най-честите усложнения при преболедувалите COVID-19 са при дихателната и сърдечно-съдовата система, като засяга сърцето в различни степени и форми. Почти 25% от хоспитализираните пациенти с COVID-19 са диагностицирани със сърдечно-съдови усложнения, които са и причина за около 40% от всички смъртни случаи.

Немалко пациенти имат нужда от неврологична и психична помощ.

Все повече деца във Великобритания постъпват в болница заради Мултисистемен възпалителен синдром (MIS-C) след прекаран COVID-19. Това усложнение се прояви още по време на първата вълна на пандемията през 2020. Докато обаче през април миналата година в британските болници са постъпвали средно по 30 деца седмично, то сега броят им е скочил до 100.

Препоръчителният набор от изследвания за оценка на сърдечно-съдовата система след преболедуван Cоvid-19:

• Електрокардиография
• Ехографска оценка на сърце и бял дроб
• Детайлни кръвни изследвания, определени от специалист
• Ядрено-магнитен резонанс на сърце
• Компютърна томография на бял дроб и сърце
• При необходимост се назначават допълнителни образни изследвания

Екипът от кардиолози, рентгенолози и пулмолози съветва всички пациенти в рамките на няколко седмици след прекаран Covid-19 да направят оценка на състоянието на сърцето и съдовете си.

Ето и споделеното от Милена Златарова, солист на Софийската филхармония, след успешната ѝ борба с вируса:

• При първите симптоми на неразположение си направете тест. Не се залъгвайте, че не сте били в контакт с болен, че е настинка и ще мине. Колкото по-рано разберете, че сте позитивни за вируса, толкова по-навреме ще започне проследяването от личния лекар. Лечението на ковид е специфично, няма нищо общо с лечението на настинка, болно гърло или грип, и колкото по-рано започнете, толкова по-голям е шансът да си спестите усложнения.

• Ако в продължение на няколко дни вдигате температура, дори само до 37.5, идете на скенер на белия дроб. На доста места вече има времеви коридор специално за хора с ковид. Обаждате се предварително в районното да предупредите, че се налага да излезете за изследване, за да не ви наложат после глоба. Асимптомната пневмония е често срещана при ковид. Това, че не кашляте, не е гаранция, че нямате поражения. Проблемите с дишането също понякога трудно се разпознават, така че един контролен скенер ще даде прецизна картина и може да насочи лечението в правилната посока.

• Ако сте диагностицирани с пневмония, намерете си пулсиоксиметър и редовно следете сатурацията (нивата на кислород в кръвта). Нормалните стойности са от 95% нагоре, при някои хронични заболявания може да са малко по-ниски. При продължително измерване на стойности под 95% звънете на личния лекар, при стойности под 90% звънете направо на 112.

• След като ви изтече карантината, пуснете си широк пакет изследвания: ПКК, чернодробни, бъбречни, липиден профил и коагулация, за да хванете навреме, ако вирусът ви е ударил из някоя от системите.

• Ако получите възможност да се ваксинирате, направете го. Срещата с ковид от първо лице е нещо, което не пожелавам на никого. Минава като валяк през вас и изобщо не се интересува на каква възраст сте, в каква форма сте били дотогава, колко сте здрави и пр. Побърква целия ви организъм, а психическото натоварване е огромно.

Новият щам

Симптомите при новия щам на коронавируса, открит във Великобритания са малко по-различни.

Чести:

- кашлица;
- гърлобол;
- отпадналост;
- болки в крайниците.

Редки:

- загуба на обоняние и вкус.

Именно загубата на вкус и обоняние бе най-важният симптом за първата разновидност на Ковид-19, докато сега той не е водещ.

Ваксините

Страните, които най-бързо ваксинират най-голяма част от населението са готови да излязат от най-смъртоносната фаза на пандемията до няколко седмици.
Сред тях е Великобритания, която е готова да приложи имунизационния план от два приема на ваксината до края на юни. Ако това бъде постигнато, значително ще бъдат намалени смъртните случаи в страната. Графиката показва пътя на Великобритания през пандемията и дори ако темпът на ваксинациите се забави, страната ще успее да даде шанс на всички да бъдат имунизирани до края на юли.

Все по-актуален за правителствата и туристическата индустрия е въпросът с въвеждането на зелени паспорти, които да доказват, че човек е бил ваксиниран и да гарантират свободното му придвижване. В България при три разрешени за употреба ваксини, очакванията са към края на месец юни да бъдат ваксинирани около 2 милиона души.

Междувременно Оксфордският университет обяви, че е започнал клинични изпитвания на лекарството алмитрин (almitrine), за да определи дали може да подобри дихателното възстановяване при сериозно болни от COVID-19.

Източници: The New York Times, DW, OFFNews, Acibademcityclinic. 

Още по темата: 

Ваксините в България