Автор: Богомил Димитров

Когато малко преди да навърша 50 г. се „сдобих“ със зъбни протези, бях сърдит на целия свят. Единственото хубаво бе, че вече не ми се налагаше по нощите да ходя на някой дежурен зъболекар. Трябваше да приема, че вече съм „харизан кон“, чиито зъби не се гледат. В този тежък за мен момент мама ми разказа, че нейният дядо, който е бил поп, си сложил веднага след 40 г. зъбни протези, но като станал на 90, му били поникнали нови зъби. Тя сякаш отгатна какво си помислих:

- Сега смяташ, че до 90 години има много време, но помни ми думата: след 50, годинките започват да се търкалят все по-бързо!

Лека-полека започнах да свиквам и реших час по-скоро да се отърва не само от новия си комплекс, но и от всички напразни очаквания - някой да ми завиди, да ми се възхити, да ми поиска мъдър съвет, да се облегне на моето рамо и пр. Когато прочетох пак „Пипи дългото чорапче“, преоткрих епизода, в който тя влиза в аптека и иска нещо против лунички. Аптекарката я пита дали страда от лунички, а мъдрата Пипилота й отговаря:

- Не, аз не страдам, просто искам нещо против тях.

Така че и с нейна помощ стигнах до прозрението, че съм такъв, какъвто вече съм. Тук Егото ми проплака, но му казах, че ще му намеря нова работа, макар и не толкова престижна. Постепенно взех да нямам излишни скрупули- нека хората мислят за мен каквото си искат.

Разказвам една случка от доста години по-късно: 

Наши приятели бяха на гости на вилата ни и рано сутринта бяха станали преди нас, направили си кафе и ни чакаха на терасата. Дори бяха купили и закуски от близката баничарница. Аз вече пушех с тях, когато жена ми стана и седна при нас. Сигурно я е било много срам, че с нея не бяхме рипнали доста преди гостите и взе да се оправдава:

- Снощи като си легнах, си сипах чаша вода и я сложих на раклата, която е между главите на ъгловите ни легла. Добре знаете, че моичкият вече спеше. Хъркаше. Ако това бе поне равномерно, бих заспала, но бе на пресекулки, някои от които доста дълги, сякаш предава богу дух. В такива моменти го побутвах и след още няколко ръчкания накрая успяваше да си поеме въздух. Дишането му след алкохол винаги бе подобно, но чак толкова много страх не бях
брала - може би защото тук, на село, нощта е съвсем тъмна. От кога го молех да купи едно фенерче за всеки случай! Едва ли сега той си дава сметка, че е жив
само благодарение на героичните ми среднощни действия!

Гостенката я подкрепи. И нейничкият снощи бил хъркал, но се опита да поразведри обстановката с: -Ха-ха такъв ни е бил късмета. Жена ми възрази:

- Ти може и да си късметлийка, но чуй какво стана после. Когато той поутихна, се усетих неистово жадна. Надигнах чашата с вода и отпих голям гълток. Веднага я изпуснах, защото усетих, че докато съм го спасявала, не знам кога и как той е успял да сложи в нея зъбните си протези. Доповръща ми се, но не успях, защото докато взема легена, вече ми бе минало. Заспала съм чак по първи петли, доколкото изобщо е възможно и в момента съм разнебитена.

Добре че гостите ни бяха много близки и прихнаха насред глътките кафе. Бях засрамен, но смехът им ми подейства окуражително и се осмелих да разкажа една история от преди години - така и така не се бяхме представили като добри домакини, поне да ги поразсмеем още. Жена ми ме изгледа предупредително с маслинено черни очи, въпреки че нейните са кафяви. Направих се, че нямам периферно зрение и започнах:

С приятелска компания бяхме на хижа „Скакавица“ в Рила. След прехода до хижата се оказа, че в нея може да си вземем душ. Това не бях очаквал и в багажа си не бях предвидил чисти гащи. Жена ми ме успокои - била си взела два чифта и ми даде единия - помня само, че бяха черни, изрязанки, с дантелки по края. Късно вечерта всички налягахме по стаите. През нощта ми се допика и сънен тръгнах към края на дългия коридор, където би следвало да е тоалетната.

Срещу мен се зададе по-млада жена, която спря нерешително. Усмихнах й се и й казах да премине. Дори се пошегувах: „-Спокойно, не хапя!“ Въпреки това тя
се шмугна между мен и стената с пребледняло лице и с гръб към мен. В тоалетната-баня имаше голямо огледало - от него ме гледаше оплешивяващ мъж с дамски гащи, гол до кръста. Стана ми смешно, ухилих се и му направих жеста “OK” с палец - демек, хубава смешка. Онзи - също. И изведнъж всичко се подреди в главата ми. Прибрах се в стаята ужасен, без да съм пикал и до сутринта се стисках. Явно съществото от гледалото съм бил аз. Единственото, което ми бе допаднало в него бе, че се усмихваше добродушно. Заклех се вече на публично място да не си свалям кастанетите.

Жена и багаж

На следващия ден преходът до Езерата ме върна към живота, който следва да извървим, независимо от това как изглеждаме. Видях в другата компания жената, която бях уплашил през нощта - бе весела и без видими следи от стрес. Махнах й с ръка усмихнат с всички зъби и тя ми отвърна. Замислих се дълбоко как понякога нощем всеки изпитва необясним страх. Според психолозите това се дължи на подсъзнанието ни, което на чисто рефлекторно ниво ни кара да се плашим, за да ни защити от нещо. Връщам разказа отново сутринта на вилата ни. Гостите все още се кискаха, представяйки си ме само по черни женски гащи с дантелки и уста само с венци. Аз напразно се мъчех да ги въведа в дебрите на термина „Reactivе mind”, т.e., подсъзнание. Жена ми ме сръчка да хапна все пак нещо и след това да им предложа полупланински маршрут за разходка, стига съм плещел. „Приказката“ ми се бе отприщила и й отговорих, че от малък съм си такъв - широкоплещест. Бях набрал добра инерция и не ми се мълчеше. Жена ми реши да сложи ред на масата. Гостенката отиде в тоалетната, което ме разтревожи. Снощи бях обяснил на мъжа й, че водата там се пуска по особен начин. Не бях сигурен дали я бе инструктирал. Погледнах го - той си цъкаше усмихнат на смартфона, а жена му, не дай боже, май акаше и тепърва щеше да има проблеми, когато реши да пусне водата. Застанах в готовност на пътеката между тоалетната и чешмата, която е под терасата като на пост.

Нищо не се случи цели десет минути, ако изключим, че съседката както обикновено се разкрещя на съседа. Пчелите им, уплашени от виковете им, зажужаха над нашия двор. Кълвачът яростно зачука по стълба ни за тока, решен днес да го довърши. Лястовичките, направили гнездо над терасата, крякаха нещо в смисъл: -Абе кога най-сетне ще си тръгнат тези проклети софиянци? Както се казва пасторална картина. Всеки от компанията си бе намерил стабилно занимание, само аз стоях на пътеката като оголен нерв и очаквах нещо да се случи. И то не закъсня - гостенката излезе, без да се оплаче от липса на вода. Аз я изгледах въпросително /имах предвид водата в тоалетната/, на което тя радостно отговори, че след три дни запек най-накрая била успяла. Качи се на терасата и се похвали с новината на съпруга си и на жена ми. Не каза дали е пуснала водата, което вече ме интересуваше повече от всичко друго. Останах на място и се правех, че оглеждам асмата.

Изчаквах удобен момент, за да проверя незабелязано. Гостът започна с лукава физиономия да разказва нещо на двете жени на терасата, което недочувах, но
те се смееха, особено когато гледаха към мен. Добре че накрая ме повика с думите:

- Бога, още снощи обясних на жена си как се пуска водата, бъди спокоен и ела при нас!

След като смехът се оттече от лицата им, гостите съобщиха, че е време за обяд - били взели от София всичко необходимо за барбекю, но държали аз лично да го приготвя като домакин. Жена ми се стресна, но успокоих всички, че това за мен е елементарно. Но ще го направя само при едно условие - никой да не се меси в работата ми. Бе 13 ч. и към 14 ч. бях готов. Жена ми отвори съдинката със скарата, огледа я и ме похвали - ако съм изядял „аланглето“, а тя - препечените, гостите биха могли и да си похапнат.

След като се нахранихме, не можеше и дума да става за разходка и се натъркаляхме по леглата. Когато жена ми стана, останалите вече играехме на
карти. Предложи ни една съвсем близка разходчица, просто да глътнем малко въздух. Вече я боляло д.... от седене на стол. Гостът й отвърна, че и столът му
го боляло от д.... му, но с нея ставаме четирима и ще е уместно на чист въздух да поиграем на играта “Ohell”. Тя, може би в яда си, че днес май така и няма да
се разходим, спечели категорично. В настъпилото ракиено време се заехме със салатата и ракията и от дума на дума навън попритъмня. Гледката в двора стана отново пасторална. Кълвачът, пчелите и осите се бяха уморили, петлите - легнали с кокошките, а комшийката най-сетне бе млъкнала, Слънцето си обличаше пижамата докато е още светло, щурците напук на Баба Мравка настройваха гъдулките си, а тук-таме вече присвяткаха светулки. Бе време ракията да извади стари спомени от общата ни младост и да се посмеем колко сме били наивни тогава.

За радост на жена ми, и остатъкът от барбекюто бе ометен. Първите прозявки се появиха иззад шепите, а после и тези- „алангле“. Отзад Балканът пееше хайдушка песен, мина и вечерният влак в 10,08, а ние, пълни със селски кислород, вече се питахме кой ли ще се престраши да предложи да си лягаме. Насред блаженото ни униние реших да разкажа и последната ми лакърдийка за деня, докато аудиторията не се е успала съвсем.

И този ден си бях тръгнах от зъболекаря само по венци и небце с оправданието му, че зъботехниците все още не са готови с протезите ми. Но били обещали тържествено да са готови към 4 ч. след обяд. Нямаше как да отида такъв на работа и реших да направя екскурзия на Витоша. Слязох от трамвая на Княжево и се упътих по пътеката към Копитото. Вляво някакво схлупено ламаринено заведение излъчваше миризма на кебапчета, която ме съблазни. Приближих
се към него, чудейки са не само с какво бих ял, но и как да поръчам. Престраших се и влязох. Вътре една женица мой набор въртеше разни неща на скарата
и ме попита какво ще желая. Не исках да вижда, че в устата ми „няма никой“ и й казах през шепата си, че искам две кебапчета, една филийка и една бира - да
ми ги сервира отвън. След три мои опита май ме разбра и кимна. Когато навън, след четвъртата поредна цигара тя ми донесе порцията, застана решително
пред масата ми с чинията в ръка и заяви твърдо:

- Обаче искам да ми платите още сега!
Чак след като си платих, остави чинията пред мен. Другите попитаха колко е часа и си легнаха, без да дочакат отговор. На мен ми се плещеше още, но нямаше с кого. Изчаках и влака в 11,20 и си легнах леко недоволен, че дори не се бяха усмихнали на последната ми смешка. Обещах си, че ще спя тихо с всичките си зъби като вакло бяло агънце, а на сутринта ще разкажа отново последната история, която те снощи бяха недооценили. Но за да се случи това, трябваше да стана пръв, да купя закуски, да направя кафе и т.н., които в момента ми изглеждаха възможни, но на сутринта - едва ли.

Още от Богомил:

Комплекс за пълноценност