Автор: Богомил Димитров

Като малък страдах от комплекс за пълноценност. Бях сигурен, че съм прекрасно същество. Един ден попитах мама как е могла да ме роди толкова умен, красив и добър.

– Питай татко ти!

Попитах го:

– Питай майка си!

Отдадох това на факта, че в момента бяха скарани. А и по онова време родителите рядко хвалеха децата си, за да не ги разглезят.

Комплексът ми продължи и дори се задълбочи, когато станах ученик. Вече в трети клас, убеден в макар и непотвърдената ми гениалност, взех да се тревожа. Бе периодът на Студената война и светът бе разделен. Ние с основание мразехме онези от Запада, а те явно ни завиждаха. Вместо да се поучат от нашия опит, се готвеха за война и крояха пъклени планове. Във вестниците ни Американеца бе рисуван като някой си Чичо Сам, държащ торба с долари на фона на две ракети, а Реваншиста от Бундесфера-западногерманеца - като дебелак с каска с два рога. Освен това чувахме, че са пускали у нас играчки-бомби, осакатили не едно и две дечица.

Мислех си, че капиталистите рано или късно ще проумеят, че по-важно е да ликвидират хора не просто напосоки, а главно „цвета на нацията ни“. И какъвто си бях умен, стигнах до прозрението, че онези там нямат никаква сметка аз да съм жив. Бях пълен отличник, не в смисъл зубър, а човек с шестици по всичко и дори свирех на акордеон. Oбзе ме шубе. Онези от Запада сигурно вече бяха пратили снайперист да ме ликвидира. Може би някоя вечер, в тъмното, докато отивах до дворната тоалетна, която бе на 20-ина метра от къщата ни. Избягвах да ходя по това време там, но ако се наложеше, тичах на зигзаг, за да затрудня снайпериста.

В клозета се чувствах спокоен, знаейки, че онези са, освен зли, и гнусливи. Когато след дълги колебания се наканех да се върна, правех го с още по-разкрачен и бърз зигзаг. Влизайки вкъщи щастлив и оцелял, макар и малко рисковано, изигравах пред прозореца отвътре нещо като весел танц, изпълнен с подобаващи маймунджилъци и възгласи от рода на: „Нъцки, Нъцки“ към прецакания снайперист, според мен криещ се някъде зад щайгите, с които близкия магазин „Плод-зеленчук“ затрупваше двора ни. Бях убеден, че онзи няма да е толкова тъп да стреля по мен, докато съм зад прозореца, щеше да се чуе звън от счупено стъкло. А милицията бе само на 100 метра отсреща през улицата. Започнах да завиждам на двойкаджиите, които си живееха без страх.

Към пети клас, за да ми е по-спокойничко си развалих успеха и спрях с акордеона. Осъзнах, че заради някакви си шестици и скучния ми вече акордеон е тъпо да рискувам живота си. Според мен, западняците би трябвало да проумеят, че снайперистът от двора ни им е излишен харч.

Но и досега, вече на преклонна възраст, към външна тоалетна в някое село, особено по тъмно, си подтичвам на зигзаг.

Още от Богомил:

Бърборкото