Автор: Светла Чимчимова

Щастието е различно за всеки от нас. За мен то има име, местоположение във времето и пространството, образ, ухание и вкус.
Често се шегувам, че има една област в психологията, която не е добре развита. Науката обръща изключително внимание на нещастието, тъгата и бедите, на негативните преживявания в детството ни, а незаслужено пренебрегва това, което аз наричам "Синдром на щастливото детство".

Аз съм от живеещите с този синдром.

Ранното ми детство премина в Еврейската махала на малък провинциален град, в триъгълника на улиците "Дебър" "Милин камък" и "Стара Планина". Най-интересното и любопитно нещо в моето детство бяха хората. Противно на името на махалата (останало от отминали времена) в нея не живееха само евреи. Имаше представители на всичкото многообразие по родната земя. Гърци, евреи, цuганu, турци и всички бяха българи. Сал арменци ни липсваха и всеки път сърцето ми кърви от този факт, накърняващ белетристичното съвършенство и пълнота на разказа ми. Ама хайде холан, както казваше баба, то не може всичко да е тип-топ. Аз сега за хората няма да разказвам. Това личностно, етническо и верско многообразие заслужава специален разказ. Този е за щастливото детство като усещане. За постоянното обгрижващо присъствие на баба ми Елена, която правеше нещата с такава лекота, че да изглеждат така сякаш се случват от само себе си. Всички семейни истории да изглеждат като вълшебни приказки. И че няма начин това, което ме очаква, да не е хубаво.

Детство изпълнено с най-прекрасните вкусове на света. Вкусът на яйце, печено на книжка, върху печка с дърва. На картофи оваляни в сол и печени във фурната на същата тази печка. На пиле намазано с масло и опечено в книжна кесия. На фунийки с крем, казваха им ,,Шилерови букли". На домашни бухти, които двете изрязвахме от тесто с различни по диаметър чаши. И разбира се вкусът на наливни лимонади, какъвто нямаше никъде другаде, освен в нашия град. Смес от теменужка и етър ми беше любимо. Виолетово на цвят. Струваше осем стотинки. Вкусът на детството ми струва осем стотинки обаче няма откъде да се купи.

Детство в малка къща от три стаи и салон с невероятен дървен бюфет. В него стояха специалните чаршафи с ръчно плетени дантели и мильото. Снимките, документите, шоколадовите бонбони и ликьорът.

С печка с дърва, през пролуките, на която, вечер в тъмното, играеха весели пламъчета по тавана.
С легло с метални табли с изрисувани лебеди на тях. С кавьори по стените.
С много, много цветя. Саксии с мушкато, бегонии и циклами по прозорците. И с любимото ми, цъфтящо в червено, дама и кавалер. Със сменящи се през сезоните в градината кокичета, нарциси, лалета, малки карамфилчета, шибои, кученца и опиумен мак. И най-обичаните сякаш от баба цветя - гергините или далии. Тя им викаше далчета. И полагаше големи грижи за тях. А те и се отплащаха с едри, кичести цветове.

Детство, което през зимата беше изпълнено със снежни човеци, червени кожени ботушки, чай от липов цвят, който според баба лекуваше всичко от нервно разстройство до настинка. И с приказките на Ангел Каралийчев за житената питка и изгубената ръкавичка на Тошко.

Детство, в което през лятото, вечер баба ме къпеше на двора със слънчева вода. И настоятелно изплакваше къдриците ми измити с шампоан "Лайка" с отвара от лайка, за да си остане косата ми руса и да изсветлее още. Когато косата ми все пак потъмня в юношеството ми, баба прие това като лична обида към себе си и настоятелно ме инструктира като навърша осемнайсет да се изруся. Изобщо баба ме инструктираше за всички сфери на живота, от това какво не правят дамите (не псуват, не четат чужди писма, не ровят в чужди чекмеджета, не пият вода в друго, освен във водна чаша, в чаена абсурд!) до това да не нося черни обувки с бяла рокля, от това за какъв мъж да се омъжа до това как се правят най-вкусните пурички с локум. Абе голям инструктаж падаше, ама от де в Светла толкоз мозък, че да запомни всичко.

Цветовете на детството

Но някои неща помня. Помня ежедневните й рокли от басма и от рипсено кадифе, ушити в класически или редингот кройки, които се сменяха за по-официален повод с черна рокля от дебела фигурална коприна. Черни лачени ниски обувки с каишка с малка сребърна катарама, оставащи през годините един и същ неизменен модел. Черно палто с астраганена яка, единствения лукс, който баба си позволяваше, заедно с пръстен от дубле с кафяв камък. Косата ѝ сплетена на плитка и завита на стегнат кок. Вечер вадеше фибите и разпускаше кока, а плитката оставаше. Ние спяхме в едно легло и когато заспеше, аз навивах плитката около дланта си , за да съм сигурна, че ако някое приказно същество дойде да ме грабне, баба ще се събуди и ще ме спаси. Защото там, където не е тя, няма начин да е хубаво. Няма да има разкази за живота, любовта и съдбата на тези преди нас. За това как е загубила първото си дете изплашена като бременна от полудял кон. Нито как прабаба ми Вида е умряла млада и красива и баба е останала сираче. Как прабаба Зоя я е осиновила и отгледала с всеотдайност и любов. Разкази за ориста на прабаба бежанка, да загубиш децата по пътя на бягството и никога да не разбереш дали са някъде живи или умрели и погребани в незнаен гроб. Но и разкази за журове и соарета от младостта ѝ. За красиви рокли с дантелени гарнитури. За разкрасителни процедури като избелваща маска с лимон и белтък. И че зехтинът, освен за готвене и лечение на гастрит, прилагано върху невръстната ми особа, служи и за подхранване на косата.

Детство изпълнено с игри до мръкнало, чоплене на слънчоглед и набези в местната зоологическа градина върху сменящата се кожа на нищо неподозиращия американски бизон.
Детство със сбирки на всички баби - зълви, снахи, етърви на баба ми ядящи домашно или бяло сладко, пиещи вишновка и разказващи интересни и неподходящи за детските уши истории, които аз по-тиха от мишленце и свряна зад някой стол, слушах попивах и запомнях.
Детство като приказка.
Детство като атлазен юрган.
Детство като сметанов сладолед във вафлена кофичка.
Абе, щастливо детство.

Още от Светла:

Надежда има и тя се върти