Автор: Мария Миразчийска - Мариачи

Когато бях дете, имаше режим на тока. Тогава не знаех защо, но често се случваше да останем на тъмно. В наши дни вероятно на всички ще се стори немислимо ту да има, ту да няма ток. Но тогава бях дете. На каквото и да ме подложеха щях да го приема за нормално. Семейството ми никога не се е оплаквало от липсата на ток. Бях приела провикването: "Токът пак спря", като нещо съвсем нормално. Живеехме в нов квартал. В чисто нов панелен блок. Братовчедите ми учеха в близкото училище, а аз ходех на детска градина в същата сграда. Тате, мама, чичо и леля, се преместиха в големия град, за да могат да работят в завода. Баба и дядо, вече пенсионери, ги последваха. Сигурно не им е било лесно да изоставят къщата на село, но бяха решени на всяка цена да помогнат с отглеждането на нас - децата.

Родителите ни работеха много. Основно за нас се грижеха баба и дядо. Всички живеехме заедно. Имаше предостатъчно място. У дома винаги беше топло, разтребено и сготвено. Въпреки че бяхме много хора, цареше хармония. Не си спомням някой да е повишавал тон или да е бил в конфликт с някого.
На масата в кухнята винаги имаше свещи с разтекъл се във всички посоки восък.

Знам, че като всяко дете би трябвало да ме е страх от тъмнината, но не беше така. Преди да се науча да чета знаех как да залепя свещ за чиния така, че да не падне, в кой шкаф стои кибрита и как да го намеря в тъмното. Имахме и печка на дърва, за да не ни е студено в зимните месеци.

Всяко от нас децата си имаше определена задача, когато токът спре - аз намирам кибрита и паля свещта, големият ми братовчед слага дърво в огъня, а малкият слага чайника и налива чай на всички. Тогава се подреждахме в кухнята около масата. Кухненският ъгъл беше застлан с червен губер, на масата имаше бяла мушама на сини цветя, а зад нас висеше календара отпреди 3 години. Дядо сядаше при нас и обикновено рисуваше, майстореше или дялкаше нещо. Не можеше да стои без работа и една секунда.

- Дядо, дядо! - казвах - Разкажи ни за вълците!

- Как не ви омръзна тази история? - усмихваше се той - Добре, ето какво се случи! - и ние слушахме в захлас думите, които така сладко капеха от устата на дядо и гледахме огнените сенки, които сякаш се гонеха по стените и тавана.

- И тъй, като бях малък, горе-долу на вашата възраст живеехме в старата къща на село. По едно време започнаха да изчезват агнета. "Вълци!" - викаха хората, ама аз не вярвах. Може агнетата да са избягали. Може някой да е забравил да затвори портата. Може крадец да ги е взел! Вълците вият! А аз не съм чул нищичко от гората. За това реших да разнищя тази история и да видя каква е тази работа. Взех малко храна, вода, ей това ножче и тръгнах. Щях да се върна по светло, ама пусто и загубено - изгубих се! Как стана до ден-днешен не зная. Като взе да се стъмва се покатерих на едно дърво, че вълци не знам дали имаше в гората, но много ме беше страх от мечки. Неусетно съм заспал. Събудих се и срещу мен, какво да видя - две ей такива големи, жълти очи. И ме гледат! И като викна насреща ми туй животно - кукумяу, кукумяу! Пуста кукумявка. Изкара ми акъла. Не можах да извикам даже. Добре, че същата вечер имаше луна, та не беше съвсем непрогледен мрак. И както си се смея на кукумявката, пък и на мен самия, поглеждам надолу и що да видя - вълк, вълчица и три малки. Стояха точно под дървото, на което се бях покатерил. Дори не ме забелязаха. Майката кърмеше малките си, а бащата тревожно обикаляше около тях. Когато малките се нахраниха, започнаха да се боричкат. Възрастните вълци само ги гледаха, а после опряха муцуните си ей тъй (В тази част на историята дядо опираше юмруците си един срещу друг и издаваше "целуващ звук", а ние в един глас виквахме "Юууу" и скривахме лицата си в шепи, докато дядо се заливаше от смях.)

Казанът

Но не щеш ли от високото дърво - продължаваше той - видях светлини. Хора! Идваха към нас. Хайката! Чувах гласовете на чичо Недко и на чичо Златко - най-добрите ловджии в селото. "О, не!" - казах си. Нямаше какво да хвърля, че да подплаша вълците, затова грабнах една шишарка от дървото и я хвърлих по вълчото семейство. "-Бягайте!"- извиках - "Бягайте!" - и хвърлих още една шишарка. Те не помръдваха. Стояха и ме гледаха, а мъжете с пушките се приближаваха все повече и повече. Чувах ги! Тогава си казах: "- Мечка страх мене не!" - и скочих долу при вълците. Грабнах една пръчка и се развиках като обезумял: " - Бягайте! Какво чакате? Бягайте! Ще ви убият!" Тогава бащата се озъби насреща ми и изръмжа... обаче майката ме послуша. Грабна с уста най-малкото вълче, а останалите побягнаха след нея към гъстата част на гората. "- Бягай! Хайде! Върви след тях" - викнах за последно. Вълкът ме гледаше със сивите си очи. Вижте моите очи - същият цвят са като неговите. После се обърна към гората и потъна в нея. Тъкмо го изгубих от поглед и тежката ръка на чичо Златко се стовари на рамото ми.

- Ей, калпазанин! Защо си замръкнал тука?

- Изгубих се! - викам.

- Как ще си се изгубил? Ей там 20 минути надолу е вашата къща.

- Не мога да се прибера сам. Много е тъмно. Заведете ме! - казах и погледнах тревожно към посоката, в която тръгна вълчето семейство. Надявах се да им спечеля малко време.

- Е, не можем сега! Тръгнали сме на лов.

- Добре! - викам - Оставете ме! Ама вие двамата после ще обяснявате на баба Злата, защо като сте ме намерили в гората не сте ме върнали у дома и мечките са ме разкъсали.

Почесаха се тия ми ти грамадни мъже. Да ви кажа право голям страх беряха всички от моята баба Злата. Чичо Златко на нея беше кръстен, но това е друга история.

- Право вика! Дай да го заведем пък утре ще търсим вълците!

- Айде! - каза чичо Недко.

И тъй тръгнахме към селото. Тъкмо влязох вкъщи и чух вълчият вой да се носи някъде отвисоко. Бяха успели да избягат.

Хайката на другия ден вълци не хвана. Но се върнаха с един див глиган. В селото повече за вълци не се чу. Агнета не са изчезвали. Ама да ви кажа, деца, магични животни са си вълците. Хем жестоки, хем справедливи. Вълкът не е като човека. Няма да вземе повече отколкото му е необходимо.

И така приключваше историята за вълците на дядо.

Животът продължи. Двете ни семейства заживяха отделно. Баба и дядо се върнаха на село. Ние с братовчедите ми пораснахме. Всеки пое по негов си път... обаче знаете ли, баба и дядо са ни още живи и здрави, и на всеки празник се събираме цялото семейство в старата къща на село. При баба винаги има много храна и след обилната гощавка, сядаме около камината и до ден-днешен все казваме:" Дядо, разкажи ни историята за вълците!" - а той се усмихва тихичко под мустак и казва: "Ей, деца, как толкова години не ви омръзна да слушате тая история?"

Може да харесате също:

Синдромът щастливо детство