Автор: д-р Малина Станчева

Острите респираторни заболявания са едни от от най-честите причини за посещение на децата при  педиатъра и причина за отсъствие от детска ясла, градина и училище. Винаги е съществувал риск за поява на нова инфекция, но в днешно време се сблъскваме със сериозна заплаха за здравето на цялото семейство, причинена от коронавируса COVID-19, при която не само децата, но и цялото семейство трябва да остане у дома.

Детето с хрема и кашлица често поставя родителите пред изпитание, особено когато те са млади и без достатъчен опит, но днес цялото ни общество, както и лекарите са изправени пред изпитанието да се срещнем, разпознаем и лекуваме новата болест.

Науката все още проучва новия вирус, който плъзна по света. И познанията за него са непълни. Известно е обаче, че заразените деца, проявяват различни симптоми и боледуват различно от възрастните.

Симптоми на Covid-19 при децата. Прилики и разлики с острите респираторни заболявания

Симптомите, причинени от коронавируса, най-често са кашлица, затруднено дишане, задух, висока температура, хрема. При децата обаче те са различни.

При децата с коронавирус освен обичайните симптоми, проявите на болестта са най-вече свързани с храносмилателната система: гадене, повръщане, болки в корема, диария.

Като цяло до момента се наблюдава, че болестта при децата преминава значително по-леко, отколкото при възрастните. Щo ce oтнacя дo тeмпeрaтурaтa, тя cъщo ce пoвишaвa и e мнoгo пo-виcoкa, oткoлкoтo при грипa, нo нe дocтигa 40 грaдуca, тя ce пoкaчвa дo мaкcимум 38 грaдуca.

Състоянието на болното кърмаче, особено през първите няколко месеца се наблюдава в домашна обстановка, не повече от 4 часа. При застрашаващи състояния не трябва да се отлага консултацията с лекар и своевременното провеждане на лабораторни изследвания, дори когато всички сме в условията на карантина. 

И все пак някои деца успяват да се справят и оздравяват бързо, докато други имат нужда от по-продължителен период на възстановяване или пък  започват да боледуват няколко пъти в месеца. 

Kакво можем да направим в домашна обстановка, за да възстановим  по-бързо здравето на детето, след остро респираторно заболяване?

На първо място в стаята на детето трябва да бъде осигурена тишина. Помещението може да е леко затъмнено и да се създаде атмосфера на уют и спокойствие. 

Най-подходящата температура е 18-19ºС при сън, а когато играе до 22ºС. На мястото, където се къпе, температурата може да бъде повишена до 24-26ºС. Внимавайте обаче да не претоплите стаята, защото това е също толкова опасно, колкото и охлаждането. 

Стаята на детето трябва да бъде и редовно проветрявана, особено сега в извънредната обстановка, в която се намираме е от голямо значение всички стаи в дома да се проветряват често. Недопустимо е да се пуши, но дори и когато родителите избягват да пушат в стаята при децата, димът по дрехите им дразни лигавицата на възпалените дихателни пътища и влошава кашлицата. 

Детското легло не трябва да се поставя до радиатора. Трябва да се внимава въздухът в  помещенията, които се отопляват с централно отопление и климатици да не е прекалено сух, особено когато детето е с бронхит, за да не се изсушават дихателните пътища. 

В такива случаи на радиатора се поставят съдове за овлажняване или се покрива с мокри хавлии. Използват се и специални овлажнители, но ако не можете да се снабдите с тях сложете просто тенджера да ври на котлона.

Извеждане на детето навън

Децата, които оздравяват трябва да прекарват много време навън, когато времето и обстановката позволяват, а в случаите когато това не е възможно, както в днешно време, когато е забранена и разходката в парка, да бъдат извеждани на балкона или на двора, а при хубаво време прозорците трябва да бъдат широко отворени. 

Извеждането на децата навън трябва да стане след предварителна адаптация за 3-5 минути, като детето се обуе и облече в по-студения коридор, особено когато вкъщи отоплението е с климатик. Рязката промяна може да доведе до негативни последици за здравето и възпаление на ушите. Децата на възраст от 0 до 3 години  с леко до умерена повишена температура, които се чувстват относително добре, могат да бъдат оставени да играят облечени в кошарата.

След първата си година болното дете може да се остави да спи на открито през деня със съответното облекло и върху удобна топла постелка, която не бива да образува хлътване под гърба. Под дюшека на количката може да постави сгънато одеалце. По време на топлите годишни времена да не се поставя покривало на количката за предпазване от комари, за да не се затруднява циркулацията на въздуха и подсигуряването на кислород, а вместо това могат да бъдат използвани спрейове или лосиони против насекоми.

Сънят и ролята му за възстановяването при болните деца

Много важно е да се спазват часовете за сън когато детето е болно. Понякога майките се обаждат притеснени, че детето според тях спи повече от обикновено. Отговорът е, че по време на сън при инфекция, децата произвеждат цитокини, които им помагат да се преборят с инфекцията, но ги правят по-сънливи. 

Децата в предучилищна или училищна възраст също е добре да поспят или да полежат поне 1 час през деня, в който да си отпочинат физически и психически.

Движение и тренировки в условията на пандемия

В условията на пандемия и забрана да напускаме дома физическата активност, така необходима за възстановяването на детето е ограничена, но можем да практикуваме йога, заедно с децата си или да разходим заедно кучето. 

Децата, които живеят в къща могат да участват в засаждането на дръвчета, цветя и да играят на баскетбол или федербал  или да хвърлят летящи чинии в градината си, да скачат на трамплин и да играят дартс.  Вероятно, когато карантината свърши ще бъдем щастливи да оценим, че можем да играем навън на открито с тях на познатите класически игри, да заведем детето на риба, да се разходим в парка или по еко пътека в планината, да караме колело, летни кънки, да плуваме, да пускаме хвърчило, да пояздим в близката до града конна база. Можете да насърчите по-големите деца редовно да спортуват. 

Спортът, разходките и закаляваното на открито, качествената храна и близостта в семейството ще помогнат за по-бързото възстановяване на здравето на детето.

Д-р Малина Станчева е педиатър и детски невролог в София с15-годишен опит.

Специализирала в университетски детски клиники в Париж, Франция и Льовен, Белгия. Автор e на 27 научни публикации в сборници, български и международни медицински  периодични издания в областта на детски болести на обмяна на веществата, клинична генетика, детска ендокринология и детска неврология. 

 От  2017г.  д-р Станчева е и личен лекар на дечицата от Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“ към фондация „За Нашите Деца“.

История с ОЧАКВАН край, разказана от Зорница Шереметска, социален работник в Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново към SOS Детски селища България

Краят е ОЧАКВАН, защото ние, социалните работници никога не спираме да очакваме и да вярваме…

Месецът е януари, мястото е Велико Търново. Получавам обаждане от Отдел „Закрила на детето” за спешна среща там с разплакана, гневна, объркана майка, която крещи, че децата си на „държавата” няма да даде. Отивам и заедно с колегата от отдела сядаме на тежък разговор. Предисторията е, че преди време уж за малко оставила на роднини момиченцата си Светла на 4 и Лили на 1 година, а съседи сигнализирали, че близките не се грижат за децата и те бедстват. Тогава социалните работници намерили опитно приемно семейство, което с много внимание и грижа започнало да лекува наранените детски души. През шестте месеца, докато майката била някъде по свои дела, децата силно се привързали към новите си баба и дядо, почувствали се на сигурно място и рядко споменавали името на майка си - Анка. Предстояло да се стартира процедура за вписване в регистъра за осиновяване. 

Майката Анка обяснява за трудния живот с таткото на момичетата. Разделили се веднага след раждането на Лили. Скоро била починала и майка й. Не намирала подкрепа никъде. Опитвала да работи и да се грижи за децата, но не се получавало някак – не умеела до общува много добре с хората, все нещо я ядосвало и тя напускала. Запознала се с друг мъж, който й предложил да заминат за Южна България, да работят във ферма за животни и да пращат пари на нейния баща, за да се грижи той за Светла и Лили. 

Не било предвидено, че баща й няма да бъде надежден и социалната служба ще изведе децата. Не било предвидено тя да е бременна, но вече била и не знаела какво да прави. Обичала децата си, но нямала вяра в себе си, била уплашена, че няма да успее да подреди живота си.  Върнали се в града и дошли в Отдела за закрила. И се срещнахме – с направлението от страна на Отдела да подкрепим семейството в процеса на реинтеграция.

В началото беше трудно да убедим Анка, че докато тя иска децата си, ние ще работим за това да бъдат при нея. Трябваше да започнем отначало – да градим доверие, да постигнем сигурност и безопасност в дома и чак след това да пристъпим към връщане на Светла и Лили. С вълнение заведохме майката на първата след много месеци среща с децата. Последваха много такива срещи, майката беше насърчавана и подкрепяна да общува пълноценно с тях, да започне да разбира по нов начин нуждите им, да играят заедно по детски, да ги изслушва и най-вече да се интересува от чувствата и преживяванията им. Постепенно от „Анка” тя се превърна за тях в  „мама”. Приемните баба и дядо, които даваха сигурност на Светлето и Лили през цялото време, успяха да посеят в съзнанието им, че децата трябва да бъдат винаги с родителите си. Всички се радваха, когато се роди братчето Борко, за Анка това беше ново начало, но и време изпълнено с нови страхове. Страховете поемахме ние - екипът от SOS Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново. Учехме, съветвахме, изисквахме. Понякога работата ни беше като танго - тъкмо постигнем крачка напред, върнем се две назад - „Не мога, няма откъде да осигуря две детски легла, не съм готова!“ И после пак напред, където в душата й живееше майчиното чувство и разумът трябваше да го успокои. Новият мъж в живота и баща на Борко удържа на думата си – придружаваше я на срещите, работеше за подобряване на битовите условия, не криеше грижовното си отношение както към Борко, така и към двете му сестрички. 

И дойде Коледа. С най-големия подарък за една майка, „изгубила” децата си, и за две деца, „намерили” майка си, точно преди Коледа детският смях се върна в апартамента. Апартамент, побрал веселата глъч на три деца и големите надежди на една майка. Колегите от Отдела за закрила изпратиха нови направления - да подкрепим сега семейството в месеците на взаимна адаптация. И моята история се оформи с очаквания край - сега ще се срещаме пак, ще говорим още, ще повтаряме, че Анка може и се справя. И усилията ни да намерим начин в претъпканата квартална детска градина да приемат Светлето. И очакваната й усмивка заради новите емоции там.

Неочакваното в историята – дойде извънредното положение заради COVID-19. И преустройването на психосоциалната ни консултативна работа. Сега в неочакваната ситуация, майката търси да бъде изслушана, чута, разбрана  с личните си чувства, със страха за утрешния ден. И е изслушвана, и е разбрана, и е подкрепена. Защото това е нашата работа. 

PS: Семейството, за което ви разказахме, е само едно от многото семейства, на които SOS Детски селища България помага в центровете си за обществена подкрепа в София, Перник, Велико Търново, Габрово и Трявна. Ако искате да подкрепите дейността им, можете да го направите тук. Така ще подкрепите майките и бащите, които имат трудности при отглеждането на децата си. БЛАГОДАРИМ ВИ предварително! 

Автор: Зорница Шереметска (имената на героите са сменени, а снимката е от сток база, а не на действителните участници в тази история)

Автор: Ани Стойнова

Мъжът ми по образование е инженер еколог, но по стечение на обстоятелствата работи в регионалния исторически музей на гр. Перник като екскурзовод, археолог и още куп другинеща, фигуриращи в длъжностната му характерстика. Умее изключително добре да разказва- увлекателно, интересно и много занимателно. Ако имате път насам след като мине тази истерия, посетете музея и най-вече Минния (това е друга тема на разказ, за нея следващия път), ще останете впечатлени.

Та да се върнем на сегашната история. Горепосоченият е в принудителен отпуск, слава Богу за което, и си е вкъщи с мен и децата. Венелина на 3г. е свикнала на много движение и игри навън с приятели и сега има много енергия в излишък, като повечето деца в това положение. Щом стане време за сън е мисия невъзможна да я сложим лесно да спи и баща й измисли своя приказка за „Лека нощ“, която да й разкаже като легне – което се оказа много успешно начинание.

Главният герой е едно коте на име Кити, чийто прототип е Вени - много добро, игриво, не особено послушно, много умно и хитро. Та това коте всяка вечер се въплъщава в главния герой на много истории с исторически привкус. От 13.03. до сега е участвало на първа линия в боевете при Шипка, Априлското въстание, хвърковатата чета, Първата и Втората Световна война, било се е до Христо Ботев на връх Вола, заедно с него е превзело кораба Радецки, скачало е до Левски в четата на Раковски, беше на кладата до Жана Д‘Арк, до гилотината на Мария Антоанета, редом с Чърчил изнасяше речи, с Ленин и Сталин стоеше неотлъчно повреме на заседанията им, с войските пред портите на Петербургската крепост, отблъскваше набезите на византийците на хълма Кракра с едноименния пернишни вожд, през разцвета на Стамболова България и Златният век при цар Симеон Велики. Това котенце с добротата и ума си, според приказката, е било най-верният приятел на не един или двама наши и чужди владетели.

Нашият татко превърна тази на пръв поглед приказка за „Лека нощ“ в един своеобразен урок по родолюбие, патриотизъм, дълбоки човешки ценности и добродетели. Ако не друго от тази история с корони, тиари и чудесии, то дъщеря ни ще й останат хубави спомени от времето с баща й и историите му, които й разказва вечер в тъмното. А тя, между другото, ги очаква с нетърпение, единственият успешен начин да си легне е с обещание, че ще чуе новите приключения на любимото коте Кити и мигом, щом свърши историята на Кити тя заспива спокойна, щастлива и научила нещо ново и интересно, защото ще съм сигурна, че един ден ще си соимни тези уроци за „Лека нощ“ и у нея няма да са се запаметили негативни емоции от тази социална изолация. 

П.С. Намирайте време за такива неща - истории, разкази, приказки, игри, случки, сега! Децата са попивателни за всичко и хубаво и лошо, но по-добре хубавото, доброто да запомнят, а не паниката, страха и нещастието, които витаят в света на възрастните в момента.

Препоръчваме ви още: 

С деца у дома

Джони и малките човечета

Инициативата „Известни българи четат на деца” с участието на Дидо от Д2, Дивна, Нина Николина, Прея, Калин Вельов и Орлин Павлов стартира днес

Националната кампания за насърчавне на четенето „Походът на книгите” има своето девето издание, което се адаптира към настоящото положение и мерки, сред които затворените библиотеки, читалища, детски граднини и училища и се провежда изцяло онлайн.

В рамките на кампанията Асоциация „Българска книга” организира инициативата „Известни българи четат на деца”, също дигитално. Зад нея застават известни български музиканти, които ще прочетат откъс от своя любима детска книжка, ще разкажат за себе си и любовта си към книгите и четенето. Това са Дидо от Д2, Дивна, Нина Николина, Прея, Калин Вельов и Орлин Павлов. Онлайн срещите стартират днес в 16:00 часа и продължават до 28-ми април включително. Събитията са подходящи за деца и юноши на възраст между 7 и 14 години.

За участие е необходима единствено регистрация с имена и имейл на сайта https://webinaria.bg/.

П Р О Г Р А М А   П О   Д Н И 

21-ви април, вторник, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ДИВНА

Записване за участие в срещата на този линк

22-ри април, сряда, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете КАЛИН ВЕЛЬОВ

Записване за участие в срещата на този линк

23-ти април, четвъртък, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ПРЕЯ

Записване за участие в срещата на този линк

24-ти април, петък, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ДИДО от Д2

Записване за участие в срещата на този линк

27-ми април, понеделник, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете НИНА НИКОЛИНА

Записване за участие в срещата на този линк

28-ми април, вторник, 16:00 - 17:00 часа

На децата ще чете ОРЛИН ПАВЛОВ

Записване за участие в срещата на този линк

Следете и събитието на „Походът на книгите” във Фейсбук и страницата на Асоциация „Българска книга”.

„Походът на книгите“ е част от Културния календар на Столична община за 2020 г. с финансовата подкрепа на Столична община.

Организатор: Асоциация „Българска книга“

Партньори: Българска библиотечно-информационна асоциация, фондация „Глобални библиотеки“, Столична библиотека, Министерство на образованието и науката, Регионално управление на образованието – гр. София, фондация „Детски книги“, „София играе”

Автор: Весела Георгиева

Ден 29-ти от домашната изолация.

Не исках да пиша за извънредното положение. Всички пишат за него. Хората броят пакети с ориз, леща и пясъка на Малдивите. Маникюристки се хвалят в социалните мрежи, че шият маски, заварчиците шият маски, а фармацевтите се дегизират като заварчици в аптеките. Какво още бих могла да добавя? Исках като нормалните хора да спя, да ям, да дебелея и да продължавам кротко да си живея в лудницата. А мислех, че и без домашна изолация фамилията ни достойно доказва способностите си да събаря къщата и да малтретира съседите. 

Разбрах, че живея в заблуда, след като днес сутринта прекарах 15 минути прегърбена с точилка в ръка, мъчейки се да извадя набутана количка в процепа между кухненския плот и пералнята.  С първите наченки на ишиас извадих играчката. Зарко я взе. Роско започна да пищи и да го бие. Дадох му друга същата количка. Не я пожела. Разтървах ги, но продължи да пищи. Зарко заряза количката, Роско я взе. Спря да пищи. Велизар видя, че Роско е докопал количката и започна и той да пищи. Предложих му другата съща количка. И той не я взе. Сбиха се пак. Зарко изкопчи количката, побягна пищейки. Роско пищеше подире му. Велизар се спъна в проходилката в средата на хола. И двамата се разпищяха. И се оказаха без количка, защото Борето я беше докопал. Роско я дръпна от ръцете на бебето. И тримата гръмко пищяха. Минутка по-късно количката беше захвърлена в лопатата, с която събирам боклука. Велизар беше поседнал на стенно окачения радиатор, Роско късаше учебника по история на батко им, а бебето дъвчеше сюблимен момент от атаката на Берлин. И още пищяха.

Явно карантината се отразява добре на способностите им да се присмиват на първичния хаос.

Обявяването на извънредно положение ни завари насред чудната Стара Загора. Красив град на 8 000 години. Почти сме си връстници. Вековният ми стаж като безсмъртна майка бързо ми подсказа откъде ще задуха вятъра. От онази страна, където малките деца тормозят и трошат нервите на майките си по 22 часа на ден; където тийнейджърите се нервят, скатават се и трошат нервите на майките си по 23 часа на ден; където мъжете се размотават, ядат и трошат нервите на жените си по 24 часа на ден. Вятърът, който скоро щеше да ме духне челно в десетката, е познат със скорост близка до тази на светлината, а разрушителната му сила оприличават на 4 килотона тротилов еквивалент.

Не си спомням за какво точно бяхме отишли в Стара Загора, но се прибрахме с 40 км/час, с приклекнал бус и подозрението на съседите, че сме откраднали наличния инвентар от двете детски градини в града.

Превърнахме задния двор в рай за децата. За онези нормалните, добрите деца, които често припознаваме в чуждите, и нощно време плачем, питайки се къде сбъркахме. 

Пясъчник изкопахме, къщичка за игра сложихме. Маса и пейки за пикник, батут с олимпийски размери. Пързалка и люлка, футболна врата и баскетболен кош. Три ремаркета с играчки и автопарк за возене, за бутане, за носене, за хвърляне и за дъвчене. Например, само в пясъчника имат разпилени 13 различни лопатки, 4 закопани багера, кофи – поне 5 броя, всяка в различна степен на разпад. Няма пясък, но това е бял кахър – изгребаха го и опитаха да напълнят дупките на паяците из целия двор. Но пък има заровени пилешки кокали. Искам да се знае, че котетата ни са възпитани животни и в никакъв случай не биха нарушили правилата за хигиена, заравяйки вечерята си там. Тъкмо обратното. Децата изскубнаха кокалите от устите на котките. Животинките ходят гладни, а момчетата – с мазни ръце, полепнали с пръст и глухарчета.

Онзи ден съседката допусна сериозна грешка. Решила жената да заколи кокошка за супичка. Хубаво, ама за зла беда позиционира смъртния й одър баш до нашата ограда. Баш по времето, когато зверовете са на свобода. Привлечен мигновено от настъпилата суматоха, Велизар прелетя от единия до другия край на двора досущ като дрогирана лястовица.

За да усетите патоса в интонацията на Зарко в следващия разговор, припомнете си някой от най-емоционалните моменти на Тити Папазов.

- Бабо Недо!

- Ой, баба?

- Бабо Недо, защо убиваш пилИто?

- Ами, така трябва, баба. На супичка да го направя.

- Супичка?...

Докато кокошката се мяташе, усетила накъде отиват нещата, към ОТК колектива се присъедини и Роско. Той е далеч по-спокоен от Велизар, философски настроен и силно вглъбен в смисъла на нещата. Думичките излизат от устата му бавно и монотонно и увисват някъде в нищото като родопска народна песен между Юпитер и Сатурн.

- Зарко?...

- Да!

- Ко стана?

- Баба Неда уби кокошката!

- Ко?...

Пилето беше заклано с няколко точни попадения.

- Бабо Недо! То мърда!

- Утрепах го, баба, не бой се.

- Виж му главата! Виж я. Виж яяяяяяяяяяяяя!

- Ко стана?...

Надали жената някога е яла супа от по-стресирана кокошка. А аз срама си го бера всеки ден с тях, та не ми направи особено впечатление. Обаче бях много щастлива, че следващите дни не бяха подходящи за дворни предизвикателства. Велизар толкова беше развълнуван, че все му беше в устата:

- И баба Неда утрепа кокошката! Ей така. Бум! Тряс! С брадвата я утрепа!

Представях си го как я преследва през мрежата с още по-епохална интонация:

- Ти утрепа пилИто! Защо му резна главата? Бабо Недо, айде още едно пиле да заколиш...

Иначе слушат на двора. И цялата махала слуша как те слушат.

- Велизаре, не бъркай в устата на котката!

- Роско, не яж глухарчета!

- Боре, да се задушиш ли искаш с тоя чорап!

- Бранимире, не ги цели с топката по главите!

- Остави тухлата!

- Слизай от масата!

- Не разглобявай къщичката!

- Не мятай тухлата!

- Слизай от тухлите и се махни от там!!!

- Не се катери по улука!

- Ти уши имаш ли, бе?!?!?

- Спри да плюеш в батута!

- Защо кончето има дупка в главата?

- Вдигни си гащите!

- Защо си бос бе, момченце?!?

- Не сипвай пясък по главата на брат си!

- Що тъпчеш пясък в устата на бебето?

- Ядат ви се шамари май...

Докато водя непрестанния си монолог, крещя. Двамата подрастващи крещят, реват и се тръшкат. Бебето пищи, батко им сумти и се мръщи. Съседите се прибират, затварят вратите и пускат щорите. Дори злото куче на съседа от ляво скоро не съм го виждала – може да е умряло от нерви. 

Остава повече от месец до края на извънредното положение. За това време търся къща под наем в обезлюдено селце. Съседите са започнали подписка за изселването ни от квартала. Разбирам ги хората, не мога да им се сърдя. И аз я подписах. 

А ако оцелея в идните дни, ще взема да ви разкажа за приключенията ни вътре вкъщи. Започнах подписка за изселването ми от дома, но никой не иска да я подпише. 

Още от Весела: Да си многодетен родител изобщо не е страшно!

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: "„Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

Великден в извънредна ситуация - изпитание или възможност?

Автор: Невена Басарова

Извънредната ситуация през последния месец свали много маски. Сякаш за една нощ всички се превърнахме в епидемиолози, икономисти, категорични в своите мнения и твърдо убедени, че сме единствените прави и всички трябва да слушат само нас. За никого не е лесно, но всички сме длъжни да спазваме наложените от държавата мерки и да предпазим себе си, семействата си и обществото. Или да поемем отговорност - за бъдещето, за несигурността, за смъртта, които ни очакват. 

Живеем във времена на изпитания. Казват, че всяко изпитание е урок. Оказва се обаче, че най-голямото изпитание, на което сме подложени, е 

изолацията у дома и прекарване на цялото време със собствените си деца. 

Звучи парадоксално, нали? Всички ние, родителите, говорим колко обичаме децата си, как сме готови на всичко за тях. Работим денонощно, за да им осигурим най-добрите условия, записваме ги на курсове по мандарин, солфеж, ментална аритметика, английски, програмиране, шах и държим да тренират поне три пъти седмично два различни спорта, държим ги на здравословна диета от смутита, домашно приготвена храна и същевременно угаждаме на всичките им капризи.  Живеем в един водовъртеж, в една матрица от работа, бизнес ангажименти, делови срещи, уроци и социални събития и казваме, че правим всичко това за децата. 

Но когато се оказа, че най-доброто, което можем да направим за децата, е да си останем буквално у дома с тях, започнахме да хленчим и мрънкаме, че задачата е непосилна. Да се оплакваме, че децата ни пречат - шумят, чупят, викат, хвърлят, цапат и разхвърлят. Искат вниманието ни всеки ден, по цял ден, почти по всяко време. Колко изненадани останаха много родители, че децата им са активни, нетърпеливи и не стоят тихо и кротко, играейки си, без да пречат на мама и татко. Ами да! Това са децата. Ако няма кой да им постави граници, те правят това, което искат, или това, което ще привлече вниманието ви. 

Извънредното положение ни учи на нещо изключително важно - учи ни на търпение. Това, което изискваме от децата си, но самите ние не проявяваме. Как очакваме да са търпеливи, ако ние не им показваме как да го правят? 

Светът, човечеството буквално спряха. Да, нетърпеливи сме да “се задвижат” отново, да хукнем по срещи, да оставим децата в училище или на градина, на курсове, спорт и уроци. Но докато това се случи, нека

да потърсим ползите, възможностите, които тази извънредна ситуация ни дава - да открием себе си и да опознаем децата си. 

Казваме и сме убедени, че децата ни са най-важното нещо, но в същото време се оплакваме, че са ужасни. А те са наши - ние ги създаваме, ние ги отглеждаме, ние ги възпитаваме. Смело обвиняваме “средата” за всичко, което не харесваме и не отговаря на нашите очаквания. Но и средата им я избираме ние - това са и другите възрастни, с които общуваме ние, нашите приятели, съседи. Ако децата ни са необуздани, нетърпеливи, нетолерантни и агресивни, използват нецензурни думи, вината е наша. Децата са наше съвършено огледало. Ние сме такива и такъв пример сме им дали. 

Трудно е да бъдеш добър пример, а още по-трудно е да бъдеш последователен в това. Защото детето, освен че вижда, че си седим вкъщи, чува и как го правим - с роптаене, мрънкане, негодувание и протести. Некомфортно ни е, нетърпеливи сме ограниченията да паднат и понякога дори си позволяваме някое дребно нарушение - да излезем без маска, да отидем да изхвърлим боклука и да се позаседим със съседите пред кварталното магазинче да обменим компетентни мнения какви мерки трябва да се вземат, за да приключи този ад да си седим у дома.

Ние също сме разглезено поколение. Да бъдем откровени поне пред себе си и да си го признаем.

Позволяваме си неща, които нашите родители категорично не са си позволявали. Сега виждам колко лесно ни е било до тази криза, колко капризи и свободи са ни достъпни - далечни пътувания, технологии, стоки, услуги. Не ни се готви - поръчваме си вечеря по телефона. Не ни се прави пролетно почистване - обаждаме се на фирма за професионално почистване. Неща, немислими за хората само преди едно поколение. 

Нереално е да очакваме изцяло отвън някой да формира нашите деца. 

Основната отговорност е наша. Факт. В училище децата се учат да знаят разликата между Будапеща и Букурещ, Австрия и Австралия. Но у дома ги учим основни и много важни “неща”. И когато са ме питали “Защо е нужно да има Академия за добри обноски? Това не се ли учи вкъщи?”, винаги отговарям, че да, учи се, но кой има време за това? Кой има търпение и правилен подход?

Има хора, които неведнъж са ме осъждали за тези думи. Че говоря така, защото това ми е работата. Възможно е - аз ценя добрите обноски и вярвам, че те дават нещо, което и най-скъпият курс по китайски или програмиране не може: емоционална интелигентност и алгоритми за вземане на решения на трудни житейски ситуации. Ценности. Нека не забравяме, че всички искаме най-доброто за децата си. И това понякога означава не да имат отличен успех в училище, да говорят шест езика и да са супер атлети, а да бъдат добри, да печелят приятели, да бъдат лидери. А когато пораснат - да разгърнат пълния си потенциал, да постигнат мечтите си - да бъдат щастливи в партньорски взаимоотношения, смели и дръзновени в професионалната си реализация.

Оказва се, че тези дни много родители се чувстват у дома с децата като в затвор, от който искат да избягат. Готови сме на всичко за децата си, дори и да умрем за тях. Но не сме готови да живеем с тях, не и всеки ден, по цял ден, активни, учещи, играещи, осъзнаващи 24/7.

Не сме готови да усетим истински техните нужди, техните болки, а не да ги подценяваме с думите “детска му работа” или “объркан тийнейджър”, да отворим TikTok и да видим кои са инфлуенсърите, които реално влияят на изборите им, какви са техните ценности. Не сме готови да говорим с тях за тези неща, а направо изискваме и забраняваме. Вторачени в телефоните си, без да вдигаме глава, само даваме нареждания. 

Не полагаме усилия да учим децата на търпение и не им обясняване защо е важно да има правила и какви са ползите от тях, но очакваме да ги спазват.

В тези дни на извънредно положение, на повърхността излиза онова вечно чувство на човека, желанието да има това, което няма. 

Всеки друг път, винаги очакваме празника с нетърпение - да си останем у дома със семейството, 

възхвалявайки семейните ценности и традиции, Великден и козунаците. Сливаме въодушевено ваканции, а ако се случи да не успеем, се чувстваме фрустрирани и гневни. Събираме куфарите, натъпкваме децата в колите и отиваме на почивка. Първа вдигам ръка “за”, много е хубаво, обожавам да пътувам и да съм сред природата. Но сега е невъзможно. Сега почивката ще е по-различна. И вместо да се оплакваме, че не сме някъде на хотел (с детски кът и аниматор, който занимава децата), на село при баба и дядо или на екзотична екскурзия някъде (с половинката, но без децата - и ние сме хора все пак!), ви предлагам едно предизвикателство -

да празнуваме Великден със сърцата си, с дръзновение и с децата си...

Да останем у дома и да им покажем, че празникът не е непременно пътуване в чужбина, каравана, хижа, СПА хотел или къща за гости, а да сме с най-близките си. Че ваканцията може да бъде прекарана в игри на пода у дома. Че разглеждането на музеи може да се случи на дивана, благодарение на таблета, и че този път ще имаме възможност да спрем пред всяка картина и да си говорим за нейната история, без да сме ограничени във времето. И да правим планове да отидем да я видим на живо, когато опасността и ограниченията преминат. И поне за Великден да се научим един друг на смирение и търпение.

Понякога светът спира. Но нашите отговорности към децата ни - не. Други родители е трябвало да се справят с много по-страшни неща от COVID 19 - световните войни, испанският грип, глад, диктатура, бедствия. Но човечеството е продължило. И се е научило как да живее. Да оцелява и да побеждава. И отново да се наслаждава.

Нека предадем на децата си този най-важен житейски урок, а не такъв по негодувание, критика и желание за неподчинение.

И на този извънреден Великден да наследят от нас, родителите, житейска мъдрост, за да живеят достойно, отговорно и най-вече - щастливо. 

Светли и уютни празници у дома Ви желая!

Бъдете здрави и удовлетворени!

Препоръчваме ви още:

Да родиш на 40 - благословия или каприз? 

До Млечния път и назад 

Етичните правила в училище

Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа Детска академия за добри обноски, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как да се държат в обществото, да спазват добрите маниери и правилата за поведение. Невена създава иновативната методика „Гъвкава дисциплина“, с помощта на която децата се възпитават в уважение към правилата и в същото време имат свободата и простора да се развиват. Сертифициран треньор е по Емоционална интелигентност и е специализирала „Психологично консултиране и въведение в психотерапията“. Автор е на книгата “Детска академия за добри обноски” (СофтПрес, 2019 г.). Снимките са от личния й архив.

Автор: Кристина Йовчева

Казвам се Кристина, на 40 години. Омъжена съм, имаме три деца в училищна възраст. Живеем в София. От една година съм предимно домакиня, но разработвам и семеен проект, който ми позволява да работя от вкъщи. В момента съм изолирана у дома, както всички Вас.

Настоящата ситуация завари семейството ми и в без това труден житейски период. След първите дни на страх, паника и ужас, у мен заговори родовата ми памет, която е давала сили на всички жени преди мен в рода ни да се изправят пред нещастията и да сътворяват света отначало. След като преодолях шока, подходих по типичния за себе си начин – съставих план за действие. Очевидно беше, че животът, навиците и дните ни ще се променят, но за мен беше важно да се създаде достатъчно спокойна среда у дома, която да ни запази здрави физически и емоционално (това се отнася и за родителите ни, които живеят отделно, но се осланят на нас). Когато подредих всичко в главата си – какво точно да се направи, как и кога, нещата някак си потръгнаха. Това се усети и от членовете на семейството, които изведнъж добиха усещането, че дните ни – макар и нетипични – ще следват нормален ход. Основното, което се промени, е моето отношение към обичайните ми тревоги – много често за незначителни неща, които сега изведнъж разбрах, че пилеят излишно енергията и емоцията ми, когато имам много по-важна работа – да запазя физически семейството!!!

Промени се и отношението ми към наглед дребните неща – някои преоткрих, а други оцених за първи път. Някои неща, които преди изглеждаха много важни, се оказа, че съвсем не са ми необходими. Незначителни ежедневни дейности като возене в асансьор със съседите, сладки разговори с продавачката и смело докосване на всякакви повърхности, останаха в миналото. Дойде времето на маските, ръкавиците и смълчаването. 

В чисто битов план – ежедневието ми също се промени - определено стана по-спокойно от обичайното. Не се налага да се тича по безброй служебни и лични задачи навън, покрай училищните и извънучилищните занимания на децата. Това донякъде ми позволи относителна почивка и по-бавно темпо, каквито в обичайно време няма как да се постигнат. Промени се атмосферата у дома – наложи се да разделим и разпределим жизненото пространство така, че всеки да има спокойствието да учи или работи, като същевременно съжителства с останалите денонощно, без прекъсване. Първите седмица-две бяха много напрегнати, после намерихме ритъма. Промени се моето отношение към приготвянето на храна -  станах много по-креативна откъм разнообразие в ястията и в същото време съумявам да употребя по-рационално продуктите. Вероятно това изглежда маловажно, но когато се готви за 5-7 човека, има голямо значение правилното разпределение на запасите. А от толкова дезинфекциране домът ми определено стана по-чист. 

Нещото, което не се промени, са взаимоотношенията помежду ни вкъщи. Хубаво ни е у дома, все така обичаме да прекарваме времето заедно! Не се промени отношението ни – нашето и това на децата ни – към учебния процес. Учи се усърдно, отнасят се сериозно към поставените задачи. Напълно съзнавахме затрудненията, които учителите изпитват (които впрочем всички ние изпитахме) в първите дни, напълно ги подкрепихме и проявихме разбиране, докато се опитват да организират добър дистанционен учебен процес. За мен беше много любопитно да  наблюдавам децата си как се държат със съученици и учители по време на час. Това да видиш как детето ти вдига ръка в час по математика, докато седи на дивана в хола, крие своето очарование. 

Истински ме тревожи фактът, че не се знае колко ще продължи пандемията и какво ще се случи след нея. Това, че всичко е непознато и непредвидимо, доста ме напряга. Също така ме тревожи и че не зависи изцяло от мен предпазването на семейството ми от този вирус. Ясно ми е, че не мога да създам стерилна среда у дома, а само да направя всичко необходимо, за да намаля процента вероятност да се разболеем и нищо повече. Съпругът ми се шегува, че у дома съм въвела предпазни мерки почти като тези в Ухан, но това не ме кара да се чувствам спокойна.  Най-голямата ми тревога е свързана с родителите ми – и двамата на възраст и в рискова група. Не зная дали ще мога да ги предпазя и това е най-голямата ми грижа в последния месец.

Всички дребни радости в живота, които и преди са ми носили удоволствие и спокойствие, все още ги имам. Сега обаче ги оценявам още по-силно.  Хубавото четиво, разцъфтелите ярки иглики  на балкона ми, миризмата на бухналите цъфнали сливи край блока, чашата кафе на терасата следобед, когато съм отметнала голяма част от задачите си, кикотенето и дори разприте на децата ми, семейните занимания след приключването на училище, филмите, които сме избрали и гледаме заедно, новите рецепти, които изпробвам в кухнята, значително по-подредения ми и по-чист от обичайното дом ☺

Дните ни са добре подредени и организирани, но сега имат и един бонус – няма ги онези хиляди непредвидими усложнения, които се случват всеки ден и които объркват цялата програма. Да, те ми създават адреналин всеки ден, но понякога не е лошо да се лишиш от този адреналин. Преди обед децата ни учат – постарали сме се да имат отделни „класни стаи“. Съпругът ми сега в част от дните работи у дома, в други се налага да ходи на обичайното си работно място. През това време аз се занимавам с битовизмите, които са неизбежни и ежедневни – пране, гладене, готвене, евентуално пазаруване. Следобедите са време за почивка, спорт, четене за децата, а за мен – за малко работа, за почистване на стаите  (това няма как да се прави, докато те учат сутрин), отново готвене. Излиза се примерно 2 пъти седмично само до магазина, аптеката или до родителите ми, на които нося покупки и по някоя моя гозба. 

Това, което истински ми липсва, е усещането за свобода. Искам да знам, че съм свободна да изляза, когато имам нужда да съм навън, да напазарувам, когато ми е удобно, да отпътувам нанякъде. Обикновено напролет си правим семейна екскурзия до интересно място. Нямахме конкретни планове за тази година, твърде вероятно е дори и никъде да не бяхме отишли, но мисълта, че имаме възможността да го направим, стига да го пожелаем, беше чудесна. Сега това го нямаме. Не правим никакви планове, но бих искала отново да имам тази свобода на решенията.

Имам отвратителното усещане, че нищо вече няма да е същото – светът, хората, ежедневието, навиците, заниманията.. Имам чувството, че тишината, която сега е завладяла света, ще остане завинаги. Не мога да си представя гъмжащите от живот, хора и шум места, на които съм била, че ще бъдат пак такива. Светът се смълча завинаги имам усещането. Дано не съм права. 

Очаквам с нетърпение да прегърна и целуна спокойно родителите си, да видя децата си отново в прегръдките им, а не под терасата им, откъдето разменят по няколко думи. Чакам с нетърпение да се усмихна без маска, да се видя с хората, с които никога не намирам време да се срещна. И да ходя навън и да дишам, да дишам без страх!!!

Препоръчваме ви и историята на Станислава. Очаквайте и още истории на майки, които споделят ежедневието си по време на пандемия. В някоя от тях, а може би във всички, ще се припознаете и вие.