Автор: Янка Петкова

Когато звъниш да задаваш въпроси на родител, чието дете е на командно дишане, с тежка бактериална инфекция и диагноза остра лимфобластна левкемия, заслужаваш да бъдеш наритан. Ангел Петров, бащата на Мартина Петрова ми го спести. Трудно му беше, но ми го спести. Защото в клиниката в Израел, където се намира в момента, новините са много тревожни и изобщо не му е до въпроси.

Марти, която на 29 август става на 11 месеца, е заразена с бактерия от венозен катетър. Никой не може да си представи какво изпитва малкото момиченце, набодено с абокати, през които непрекъснато се вливат лекарства заради инфекцията. Дете, което до момента е преминавало курс на химиотерапия, с чиито ефекти също е трябвало да се бори. По думите на родителите, заради инфекцията по кожата на Марти избиват петна. Детето ежедневно е преглеждано на рентген, правят се всевъзможни изследвания, инхалации. Не спи, не се движи, има кашлица и болки. Обградено е с толкова кабели и болнична апаратура, че дори не може да бъде гушнато и утешено от родителите си – свещено право на всяко дете.

Мартина е в интензивно отделение и състоянието й се влошава. Семейството й привършва средствата, а престоят и лечението в израелската клиника са изключително скъпи. Само за терапията с Т-клетките, заради която родителите избират това болнично заведение, са нужни 200 000 евро. Но преди нея детето трябва да бъде подложено на подготовка с химиотерапия, която беше преустановена след появата на инфекцията.

Какво се случи до Израел

Диагнозата остра лимфобластна левкемия е поставена през ноември 2017 г., когато Мартина няма навършени и два месеца. Вдига висока температура, която поддържа дни наред. Кръвните изследвания показват, че левкоцитите (белите кръвни клетки) са много под нормата. Лекуват детето в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, където препоръчват терапията да продължи в чужбина. Със средствата, събрани от дарителска акция, през март Марти заминава за лечение в Турция. Преминава курс на химиотерапия и претърпява трансплантация на стволови клетки. Донор става 8-годишната й сестричка Радост. Първият тест след трансплантацията показва 98 % успеваемост. Само две седмици по-късно процентите са 14 и болестта се завръща след много кратката ремисия. Семейството изпраща запитвания до клиники в Германия, Италия, Австрия, Англия, Израел. Получават отговор от Израел, където се провежда нов метод на лечение с Т-клетки. Според този метод от момиченцето се вземат клетки, препрограмират се и се връщат в организма му. Тези клетки разпознават болните и ги унищожават.

От началото на август семейството е в израелската болница. Организират всичко сами – откриват и се свързват с клиниката, хора от Израел им помагат, посрещат ги и лечението започва. Докато не се появява бактериалната инфекция. Сега малкото момиченце се бори и с нея. С Марти и близките й сме само ние. Печално известният Фонд за лечение на деца е отказал финансиране след тримесечно протакане.

Да спасяваме Марти!

Дарителска сметка

IBAN:BG68FINV91501317133190

Титуляр: Мартина Ангел Петрова

BIC:FINVBGSF

PayPay: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Дарителска кампания "Помогни на бебе Марти да победи Левкемията"

Марти НЯМА DMS за момента!

Кутии с дарения за детето са поставени на много места в страната. Огледайте се и във вашия град. Ако желаете да организирате дарителска акция, вижте как да го направите на страничката „Да помогнем на бебе Марти“. Там можете да се запознаете с цялата документация и да следите и как протича лечението й.

Малка, силна, борбена. Само на 11 месеца. Досега познава единствено болката, но се е вкопчила в живота и не го пуска. Колко от нас го могат?

Прочетохте ли

FUCK CANCER

Автор: Янка Петкова

Мъжът и добре да живее, все някога се налага жена му да отсъства, и тогава остава насаме с прахосмукачката. За съжаление, този интимен момент може да има почти фатални последствия за електроуреда. И причината е единствено в пълното игнориране на основните правила за монтаж и демонтаж, които са създадени предимно, за да бъдат спазвани от жени.

В защита на мъжа ще кажем, че той много помага. Даже ще приведем и следните доказателства:

1. Той чисти с прахосмукачка, предварително сглобена от жена му. Обикновено ентусиазмът го връхлита, когато го налегнат ъпдейти и е принуден да изостави временно онлайн играта на шах. В такъв момент може да се поогледа, и виждайки жена си да се мотае наоколо, да каже: „Дай аз да почистя с прахосмукачката и без това нямам какво да правя, докато чакам.“

2. Той готви, пак когато я няма жена му. Може да прави пилешка супа по предварително продиктувана рецепта (и само с едно контролно позвъняване) и печено пиле в кесия по рецепта от интернет, със соев сос и лимон (е, може да има неприятни последствия, ако кесията е плътно затворена и фурната, която жена му току-що е изчистила, работи на вентилатор).

3. Той пазарува. По списък и по интуиция.

4. Той е и предпочитаният родител на дъщеря си, не само защото удовлетворява всякакви нейни капризи и финансира безумните й покупки (номер, който при майката не минава).

Мъж в хипермаркета

Както разбирате, това е човек с безспорни достойнства и жена му няма никакво основание да се оплаква, до момента, в който не реши да сглоби сам прахосмукачката, да почисти и да я разглоби.

Какви проблеми може да предизвикат тези елементарни действия, толкова елементарни, че да бъдат извършени и от една жена? Да разгледаме ситуацията по основни части:

Носещо тяло

(където са разположени бутоните за мощност, включване, изключване и прибиране на кабела, контейнерът за прах, филтърът, филтърът против алергии)

В тази част има два подводни камъка – първо филтърът против алергии НЕ СЕ ПЕРЕ, тъй като представлява основно фино нагънат пресован картон. Почиства се с четчица, която жена му е забутала някъде. Второ, пред филтъра против алергии производителите на световноизвестната марка са предвидили един друг филтър, който се ПЕРЕ, и за да бъде лесно изваден, са закачили малка дръжчица от корда. Толкова малка, че при едно невинно дръпване с неовладяна мъжка сила, да се скъса. Трето, бутонът за прибиране на кабела е за ПРИБИРАНЕ на кабела, а не за ваденето му. В противен случай ваденето може да се превърне в безкраен процес.

Маркуч, телескопична тръба, накрайници

И тук могат да възникнат някои проблеми. Само защото споменатите вече световноизвестни производители са проектирали нещата така, че с едно МНОГО ЛЕКО завъртане и щракване тези части да се съединят и напаснат. Разбира се, в случая с мъжа опцията „леко“ изначално се пренебрегва в полза на силата, в резултат на което въпросното напасване вече не може да се случи, тъй като механизмите са повредени. Подобен проблем може да възникне и с универсалния накрайник, защото за беда той също се сглобява само с леко завъртане и щракване на механизма.

Как да стана интелигентен колкото жената

Какъв в крайна сметка е резултатът от този иначе толкова благороден жест?

Сега жената разполага с прахосмукачка, чийто кабел вече не се прибира автоматично, маркучът и тръбата се сглобяват чрез сцепление, но това е временно, защото при по-рязко движение системата се разпада на съставните си части. Филтърът против алергии вече е филтър за алергии. Процесът на почистване е твърде бавен, изнервящ и като цяло - безсмислен. И всичко това, защото производителите на прахосмукачки не са предвидили използването на уреда от мъже.

Предвид резултатите от соловата акция на мъжа с прахосмукачката, жената си позволява да отправи някои предложения към производителите:

1. Спрете с тоя банален подход всичко да е елементарно. Ако искаме да интегрираме мъжете към процеса, трябва да е максимално сложно. Изключете опцията „сглобяване с леко завъртане и щракване“ – явно не работи. Бихте могли да направите процеса по-трудоемък и силов, с използването на гаечен ключ като минимум.

2. Махнете бутона за автоматично прибиране на кабела. И без това не се ползва по предназначение. Да се върнем на варианта ръчно навиване и закрепване със свински опашчици. Това е рутинен процес, нееднократно използван при работа с разклонители, дрелки и други подобни.

3. Време е да помислите за нещо по-добро от корда, за вадене и поставяне на филтъра. Няма нищо по-сигурно от лепило С 200, когато търсим стабилност. Това че филтърът ще трябва да се отлепя и залепя при всяко чистене е дребен детайл, важното е че процесът е познат, отработен и изисква основно мъжка сила.

4. Забравете филтрите против алергии на хартиена основа (поне в конкретния модел). Човек се подвежда и пере. Много по-добър вариант би бил филтър с решетка от неръждавейка.

Ако предложенията ви се струват регресивни, помислете за някакъв по-хай тек вариант, при който за да се задейства прахосмукачката, трябва първо да се инсталира съответното приложение в смартфона ( ако вече не сте го направили, разбира се). Може да превърнете целия неприятен процес на почистване в онлайн игра, която ще даде възможност на мъжете да контактуват със себеподобни и да обменят рецепти и идеи „направи си сам“. Освен това ще стимулирате геймърите да чистят нон стоп, преодолявайки ниво след ниво.

И току-виж един ден доживеем да кажем:

- Стига с тая прахосмукачка!

Препоръчваме ви още:

10 признака, че мъжът ви е нормален

Мъжки манифест

Кога да го пратиш при майка му

Автор: Калоян Явашев

Изобщо не разбирам на кого се е метнало такова замаено и разсеяно това дете. Как успя да се загуби само за 20 метра ходене? Къде да го търся в тая навалица? Имах нужда да помисля спокойно и без паника, за да мога хладнокръвно да взема решение. Сръчках самотната си мозъчна гънка, събрах веждите и очите, изпънах си краката в контрападьом и се замислих като шаолински монах пред водопад.

Когато някой от моите папагали излетеше (помните, че съм дресьор на папагали, нали?!), аз взимах друг и обикалях с него. Щом избягалият чуеше звуците на папагала, който носех, се връщаше достатъчно близо, за да мога да го прибера. Така и сега реших да ползвам Боримир като примамка. Инструктирах го да върви по улицата и да търси сестра си, крещейки нейното име. Не знам дали близнаците имат някаква телепатична връзка или беше чист късмет, но викайки на всеки три секунди името на сестра си, Боримир я намери точно след 20 секунди в една уличка. Дъщеря ми беше зяпнала една заспала котка и изобщо беше забравила за нас и за света генерално. Намирайки загубено дете, у вас се борят двама души. Единият иска да го прегърне и разцелува, а другият да го сграбчи за яката и за крещи неистово, понеже си е изкарал акъла. Познайте кой вариант предпочетох:

- Какво правиш тука бе, Микаело? - ревнах като излитащ "Боинг".

- Котето спи - посочи дъщеря ми с невинен поглед.

- Какво правиш тука бе, Микаело? - повторих с приглушен глас, съскайки като пресипнал бирмански питон.

- Гледам котето спи - натъртва щерката.

- Тръгвай бързо с нас - казвам тихо, но решително. Решавам да я отдалеча от спящото хайванче и тогава да си викам на спокойствие.

Тя тръгва с мен, а аз облекчен, че всъщност съм я намерил, я погалвам по главата. Оглеждам се за Боримир, но той вече се е надвесил над главата на спящата котка и гласът му разрязва въздуха:

- КОТЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! – еми, надявам се котката да се беше наспала и да е имала здрави нерви. Надявам се и хората в радиус от три пресечки също.

Обичам лятото по ред причини

Продължаваме разходката с неравномерното си темпо и някак си изминаваме цели 300 метра без някой да се загуби или да обърка посоката. Разчекнал съм си очите да следя децата и приличам на параноик предозирал с кафе. Отвсякъде дебнат потенциални проблеми, катастрофи и произшествия, така че аз трябва да съм готов да реагирам по всяко време. По едно време Боримир се приближава и ми казва с едни големи и умоляващи очи:

- Тате, имам пиш!

Уф, мама му стара! Изобщо бях забравил, че вече не са с памперси, а трябва да ги изхождам собственоръчно. Оглеждам се, но не виждам къде може да я свършим тая работа. Увещавам го да изчака до Морската градина и там да обезчестим някой храсталак. Забързвам темпото и най-накрая се озоваваме на тихо и уединено място. Свалям му гащите и си спомням, че Росито ми беше заръчала да го уча да пикае прав, понеже съм бил по-вещ в боравенето с мъжкия инструмент от нея (натурален талант съм и дори си мисля, че заслужавам някакъв орден по пишкосръчие). По принцип няма проблеми и не е толкова сложно, но аз се натъкнах на неочаквано препятствие. Мъжкото достойнство на сина ми не ми изглеждаше достатъчно голямо и мощно, за да оформи струя, която да не му намокри гащите. Можех да му помогна и да му го държа, но като казвам, че не беше голямо изобщо не преувеличавам и нямаше как да го хвана. Все едно с боксова ръкавица да хвана косъм (извинявай тате, ще порасне!). Затова реших този път да използвам класическия захват, при който клякам и му държа краката във въздуха, а той с лакти се опира на коленете ми. Вярно, че е малко женствено да пикаеш така, но пък гащите ти са в безопасност. Принципно мъжете много се засягаме ако синовете ни не са корави мачовци, пребиващи по 300 спартанеца на ден, но този път се прежалих. Заемаме срамната поза и започва чакането. Не след дълго струята тръгва и аз за всеки случай зорко следя траекторята й. Телцето му се отпуска от напрежението и аз се готвя да се изправя, но тогава Боримир ми казва с уверен глас:

- Болито има ако!

Това не го очаквах и затова само изсумтях недоволно:

- Ъхм! Сигурен ли си? Борито да не ме лъже?

- Татеееее (пак викна като овчар), имам акооооо!

- Добре бе, акай - мога ли да му счупя хатъра на детето?!

- Болито има чулка - синът ми няма никакъв проблем да променя ненадейно темата и смисъла на разговора.

- Имаш, тате - потвърждавам очевидното с досада и напиращи самоубийствени копнежи.

Обаче тоя ни разговор привлича сестра му, която стоеше до количката с бебето. Тя застава пред нас и невъзмутимо кляка да погледне под брат си. Оглежда му цялата анатомия отдолу и чака развръзката. На мен това ми изглежда крайно недостойно и унизително за сина ми и се опитвам да я прогоня. Това лапе обаче, освен заплес, се оказа и порядъчен темерут. Думите ми рикошират от нея без да я засегнат и изобщо не ми обръща внимание. Опитвам се да я ритна докато клеча, но обхвата на краката ми е ограничен и не мога да я стигна, а и тя ловко подържа здравословна дистанция. Известно време танцувам тоя странен казачок, но безрезултатно. Завъртам се, но Микаела се върти с нас и не изпуска срамотиите на брат си от поглед. Отказвам се и се успокоявам, че някой ми беше казал, че децата помнят чак като навършат три години. Прасците ми започват да ме болят от ролята на тоалетна чиния и юркам Боримир да побърза. Той обаче ми казва, че е готов. Аз оглеждам земята за доказателство, но не виждам нищо, което да потвърди щастливия край на дрисливата ни епопея. Леко озадачен питам:

- Боре, къде ти е акото, тате? - или мухите в тоя парк са много бързи или акото на сина ми е проявило неочакван маскировъчен талант.

- Болито плави ако - малкият продължава да твърди, че е наторил храстите.

- Ми хубаво тате, ама къде е акото? - не се предавам аз. От филмите знам, че няма ли труп, няма и престъпление.

Пускам го на земята и заедно започваме да оглеждаме земята. Микаела също се включва в издирването и сега тримата се въртим на едно място и си гледаме в краката. Аз внимавам къде стъпвам, те не. После дъщеря ми надава вик и посочва гащите на брат си, които още стоят около глезените му:

- А, ето го акотооооо! - изпъва си ръката и ме поглежда учудена в очите.

Боримир също поглежда в гащите си и кресва:

- Татееееее, виж акото!

Решавам и аз най-накрая да погледна в тия гащи. Да, там е акото! Твърдо, с добър цвят и дължина, то си лежеше кротко в гащите на сина ми и не знам как, но си беше придало невинен вид. Вие сте големи хора и оставям на вас да разгадаете по какви неведоми пътища беше полегнало там. Аз мислех, чертах, мерих и пак не можах да разбера. Почти три години родителстване са укрепили вярата ми в свръхестествените способности на децата и аз вече посрещам тези мистерии доста по-спокойно и практично. Така че просто вдигнах рамене и внимателно изкарах акото с хартия. Хвърлих го в близкия кош и зарових в раницата на сина ми, за да видя дали майка му по някаква случайност не е сложила резервни гащи. Беше сложила три чифта гащи и пет резервни фланелки. Значи, засега вървим добре с разхода на дрехи.

Обичам лятото по ред причини - продължението

Близнаците са по-различни деца по характер. Вечната конкуренция, която започва още в утробата на майката, ги кара да стигат до крайности, за да не се чувстват пренебрегнати. Ако единият се спъне и падне, то и другия се спъва и пада нарочно, за да не е ощетен откъм появата на рани и кръв. Съвсем в духа на тези разсъждения, слагайки новите гащи на Боримир, чух Микаела да ми заявява решително:

- Тате, и аз имам ако!

Мислите си, че съм се изненадал и ме е хванала неподготвен?! Само че не сте познали и аз изобщо не се трогнах:

- Имах си хас, тате, да нямаш ако! Айде, идвай!

И ето ме отново клечащ в храстите с дете в ръцете. Дъщеря ми обаче започва да ме информира подробно за процесите, протичащи между краката й:

- Татееееее, пълво плавя пиш.

- Хубаво бе, тате! Дръж смока здраво- решавам да разчупя обстановката с "остроумна" забележка.

- А? - обръща си главата учудена и ме поглежда питащо.

Осъзнал, че тя няма "смок" и съм се объркал, елегантно излизам от ситуацията:

- Ами смокът е голяма неотровна змия, която...ъъъъъъ, уф тате, айде зае.. (усещам се навреме да не добавя "би" след "зае")! - млъквам смутено и зяпвам настрани, за да не я притеснявам. Женско е все пак!

Обаче дъщеря ми хич не се притесняваше от мен и доказателството беше пороят, който се изсипа някъде около обувките ми. Не съм много вещ по женското уриниране, но това приличаше на късането на язовирна стена. Уж почна с лека и срамежлива струйка, а в следващия момент краката ми джвакаха в обувките облени солидно от водопада, който това невръстно дете възпроизведе. Как това тежащо към 18 кила лапе, изхвърли 200 литра урина, не разбрах! Дали майка им се е сетила да ми сложи резервни обувки и на мен? Все пак винаги ме обвинява, че мога да се лекьосам и със солети. Въздъхвам невярващо и си разчеквам краката колкото мога настрани. Приличам на щъркел, който се мъчи да направи шпагат. Тая тоалетна йога почва да ми идва в повече, но щерката ми изобщо не проявява такт. Със спокоен глас продължава да коментира случващото се с отделителната й система:

- А, Микито наплави едно ако! А, Микито наплави още едно ако! Микито ще наплави мноооооого акота.

При последното изречение цялата ми анатомия се втриса от ужас и аз решавам да погледна надолу. Вярно, дъщеря ми пуска барабонки като овцете. Едно по едно. Туй лапе успява и да ака заплеснато. Очертава се дълго дремане в храстите, а и не съм сигурен, че кръстът и краката ми ще издържат. Наясно съм, че не е на голям зор и се напъва, само за да не остане по-назад от Боримир и затова на шестото "Мики пак наплави ако! " решавам да прекъсна рецитала й. Не може така бе, тате! Ти като пораснеш, на едно влизане в тоалетната "Война и мир" ще прочиташ, а после и гоблен "Тайната вечеря" ще имаш време да избродираш! Айде, изсипвай го бързо тоя самосвал и да си тръгваме, моля те! Като изчистя, ще ти обясня какво е самосвал.

Отиваме до колата, където имах чифт джапанки и след като си измих краката с вода, продължихме разходката. Погледнах колко е часът и ми стана много зле. Минутите се нижеха като векове, а аз имах да прекарам още много време с тях. Къде да ги закарам и да ги уморя достатъчно, за да заспят бързо следобед? Хм, имам една идея!

Следва развръзката...

Прочетохте ли

Когато жена ти е делфин 

Обичам лятото по ред причини 

Обичам лятото по ред причини - продължението

Автор: Иво Иванов

Първо на първо, порядъчните граждани не ходят през уикенда на Витоша, а по молове. Да се катериш по чукарите при наличие на толкова много лъскави търговски центрове, предлагащи най-различни изгодни промоции и намаления, си е чиста чиста лудост и загуба на време. Да зарежеш приятната хладнина на климатиците и комфорта на ескалаторите и да се юрнеш да се потиш по баирите в тоя пек, или пък да те духа вятър и да мръзнеш – такива ексцесии не са за порядъчни граждани. Да не говорим колко неудобно се ходи на планина с обувки на токчета и платформи, или с джапанки. А на всичкото отгоре мобилният интернет на места се губи и оставаш offline, което е пълна диващина.

Ако все пак обаче, като порядъчни граждани, сте решили да практикувате планински туризъм, поради липса на нови супер оферти в моловете, трябва, разбира се, да правите това цивилизовано, както подобава на разумни люде. Най-подходящите маршрути са два - разходка около хижа Алеко или пикник на Дендрариума.

Тръгва се с колата по обяд или в ранния следобяд, за да може спокойно и бавно да се пътува нагоре в колона от автомобили на други порядъчни граждани. Навигацията е абсолютно задължителна, защото кой знае къде може да се озовете като отминете Драгалевци или Бояна, ако случайно се отделите от колоната! Планината е коварна и пълна с опасности! Не подценявайте риска!

Нормално е да е много оживено по обяд и трудно да намерите място за паркиране, когато пристигнете, затова паркирайте колата както и където ви е удобно – в планината важат същите правила за паркиране, както и в града. Заемането на едното платно за движение или паркирането на автобусна спирка е абсолютно допустимо – ами така е като тези от управата на природен парк Витоша не са се погрижили за достатъчно паркоместа, това е направо възмутително!

Да отскочим до Витоша

Когато стигнете хижа Алеко, направете с умерено темпо един преход по алеята до „Лалето“ и обратно. Не си забравяйте електронния крачкомер, защото ще навъртите около километър минимум. После можете с гордост да споделите резултатите си във фейсбук.
Ако сте с деца, не пропускайте периодично да им подвиквате да не тичат и да не се катерят, защото ще се изпотят и ще паднат или, недай си Боже, и двете – по този начин демонстрирате пред другите туристи, че сте отговорни родители. Разбира се, не е необходимо децата наистина да се вслушват в съветите ви и да ги спазват. Или въобще да ви чуват. Важното е да създавате подходящия звуков фон на загрижен родител и околните да го чуват. Така всички се чувстват много по-комфортно.

Ако сте с йоркширец, добре би било да е облечен в подходящо за сезона елече, защото горе понякога духа. Ако сте с необуздан джак ръсел, който лае по туристите и скача върху тях, го сгълчавайте от време на време да престане, като имитирате сконфузена усмивка. То ако тръгнете да се извинявате на всички, къде ще му излезе краят!

Можете да правите кратки паузи за цигара на по-равните участъци. Избягвайте пренатоварване и задъхване. Като цяло този маршрут е сравнително равен и е подходящ за високи токове или за джапанки. Моите наблюдения показват, че може да се измине успешно и с високи над коленете ботуши на ток. Преходът отнема около час-час и половина, което си е оптималното време за планински туризъм.

При първа възможност задължително си направете много селфита за Фейсбук и Инстаграм с хаштаг #малконапланина. Кой ще ви повярва, че сте ходили на планина, ако не сте постнали веднага снимки във фейса?! Внимавайте все пак зад вас да се виждат борове и морени, а не пейките на заведението, в което обядвате.

След този планински преход вече сте изгорили доста калории и сте се надишали обилно с кислород, така че с чиста съвест можете да се подкрепите в някое от заведенията наоколо. От чистия въздух се огладнява, така че диетична тройка кебапчета с гарнитура, 2 бири и ашуре за десерт (за да спазим планинската туристическа традиция) ще ви се отразят изключително здравословно. След обяда е време за цигарка и кафе с изглед към планината. После лек преход до паркинга, за да ви се смели храната и се връщате по живо-по здраво в София, следвайки колоната от автомобили и навигацията.

Най-хубавото време на годината

Ако сте избрали варианта с пикник край Дендрариума, трябва да сте оборудвани с екипировка за пикник, която да разхвърляте обилно по поляната. Не се притеснявайте, ако навлизате в територията на съседите по пикник - те са свикнали, по принцип порядъчните граждани правят така – настаняват се максимално близо до настанилите се преди тях.

При пикника са важни някои основни правила:

 - носете си достатъчно мощни колони, за да може музиката ви да се чува по-силно от музиката на съседите;

- запалете огъня за скарата на такова място, че пушекът да отива предимно към съседите;

- комуникирайте си на висок глас – „къде остави биратааааа“, „готови ли са пържолитееее“, „взе ли лууук“, „къде са децатаааа“. Това отчасти се налага заради силната музика, а и за да надвикате другите съседи, дошли също като вас на тишина и чист въздух сред природата;

 - след пикника не си правете труда да събирате боклуците – прието е порядъчните граждани да ги оставят на място. Следващия път няма да отидете на пикник на същото място, я!

Препоръчително е да се придържате само към тези два маршрута и да избягвате всякакви други, защото са крайно рискови и опасни.
Първо, другите маршрути са стръмни и каменисти и рискувате да си счупите ток още в началото на пътеката. Ако не и крак. Освен това дишането се ускорява и това прави пушенето много трудно, да не кажаем невъзможно, а пресеченият терен налага да си гледате непрекъснато в краката и това силно затруднява всякакви операции с мобилния телефон по време на изкачването.
Второ, често са мокри и кални и целият ви планински аутфит ще се изцапа.

Трето, по тях се движат съмнителни леко облечени и запотени типове, които нищо чудно да са се качили дотам пеша, без автомобил! Представяте ли си! Да не говорим, че някои от тях дори тичат по пътеката или карат колело!
Крайно безобразно, екстремно и нецивилизовано поведение.
Не е хубаво децата ви да виждат такива примери.
Порядъчните граждани не правят така, а всички ние искаме да възпитаме едни цивилизовани и порядъчни граждани, а не диваци, нали така?

Прочетохте ли

Туристическо лято 2050 - България

Необходимостта от тесен контакт на родителите с бебето през първите месеци от живота му е доказана и от психолозите, и от педиатрите. Освен това тя е призната на законодателно ниво в повечето страни, което потвърждава правото на младите майки на отпуск за бременност, раждане и отглеждане на дете. Все пак продължителността на този отпуск в различните страни съществено се различава.

Хърватия

Продължителност на отпуска по майчинство – 410 дни

Отпускът по майчинство в тази страна е много щедър не само като продължителност, но и като заплащане – до навършването на 6 месеца на детето, майката получава 100% от заплатата си от Фонда за медицинско застраховане.

Великобритания

Продължителност на отпуска по майчинство – 365 дни

Британските родители могат да си поделят този отпуск. Майката задължително ползва 2 седмици след раждането на детето. През останалия период може да го подели с бащата.

Швеция

Продължителност на отпуска по майчинство – 480 дни

Шведските родители също могат да поделят отпуска помежду си.  На всеки родител са предоставени по 240 дни. При това бащата задължително ползва 60 дни, останалите може да прехвърли на майката. Всеки сам избира и разпределя по колко часа майчинство на ден ще ползва, включени са и събота и неделя. Обезщетението за майчинство е обложено с данък.

Русия

Продължителност на отпуска по майчинство – 140 дни

След отпуска по майчинство, жената може да ползва отпуск за отглеждане на детето, докато то навърши 1,5 години. През този период получава 40 % от заплатата си. Има право на още една година и половина, ако реши да удължи престоя си, но вече без заплащане и признаване на периода за трудов страж.

Казахстан

Продължителност на отпуска по майчинство – 126 дни

В случай на усложнения или раждане на 2 и повече деца, частта от отпуска, който се ползва след раждането, се увеличава с 10 седмици. Майката може да ползва отпуск за отглеждане на детето до навършване на 3 години.

Финландия

Продължителност на отпуска по майчинство – 126 дни

Жителките на Финландия могат да заменят отпуска за отглеждане на дете с безплатна ясла или да ползват грижите на безплатна детегледачка.

Португалия

Продължителност на отпуска по майчинство – 120 дни

Според местното законодателство таткото е длъжен да прекара с новороденото не по-малко от 5 дни. Ако не се възползва, подлежи на глобяване.

Франция

Продължителност на отпуска по майчинство – 112 дни

Този период може да бъде разделен на две части (2 месеца преди раждането и два месеца след него) или да се остави по-голямата част от дните за послеродовия период. Повечето френски майки се възползват от това си право. При желание жената може да съкрати отпуска преди раждане до 3 седмици, максималният разрешен от закона срок за присъствие на работното място е 36-та седмица от бременността.

Китай

Продължителност на отпуска по майчинство –  минимум 90 дни

„Минимум“ означава, че срокът му е плаващ и се определя от възрастта на жената – колкото по-възрастна е майката, толкова по-дълъг е отпускът.

Исландия

Продължителност на отпуска по майчинство – 90 дни

Ако отпускът за бременност и раждане се предоставя само на майката, следващият, за отглеждане на детето, се формира по системата 3-3-3: 3 месеца за майката; 3 месеца за бащата; още 3 месеца, които родителите могат да си поделят.

Индия

Продължителност на отпуска по майчинство – минимум 84 дни

В случая „минимум“ означава, че зависи от това кое поред се явява детето за семейството. Продължителният отпуск, който съответства на стандартите на Световната организация по труда (26 седмици или 182 дни), е достъпен само за жени, които раждат първо или второ дете. Ако очакваното дете е трето или следващо, отпускът трае само 12 седмици (84 дни).

Обединени арабски емирства

Продължителност на отпуска по майчинство – минимум 45 дни

Срокът на отпуска в ОАЕ зависи от това, в каква компания работи жената – държавна или частна. Жените, които работят в частния сектор, имат право на 45-дневен отпуск, който включва до- и послеродовия период. За тези, които са в държавни структури, срокът е два пъти повече – 90 дни.

У нас

Майката има право на платен отпуск поради бременност и раждане в размер на 410 дни за всяко дете.

45 дни от него се ползват задължително преди раждането. Ако то се състои преди да са изтекли, остатъкът се добавя към дните след раждането. При съгласие от страна на майката, този отпуск може да се използва от бащата на детето, след като изтекат 6 месеца след раждането. Но това може да се случи, ако майката трябва да се върне на работа. Остатъкът от отпуска може да се ползва и от бабите или дядовците на детето. Таткото има право на 15-дневен отпуск от датата на изписване на бебето.

Отпускът по майчинство е платен. Жената има право на парично обезщетение за бременността си в размер на 90 % от средното дневно брутно трудово възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени осигуровки. За целта тя трябва да има натрупан 12-месечен осигурителен стаж. Общият размер на дневното парично обезщетение не може да бъде по-малък от минималната дневна работна заплата в страната и по-голям от среднодневното нетно възнаграждение за периода, от който е изчислено обезщетението.

От 2017 година на младите майки се дава нова възможност. Те могат да се върнат на работа след изтичане на 135 дни от началото на майчинството им и тогава имат право на обезщетение в размер на 50 % от обезщетението за майчинство. Задължително условие е детето да не е дадено на ясла или детска градина. За по-нататъшното му отглеждане, до 3-годишна възраст, майката има право на отпуск.

По данни на Международната организация на труда в повечето страни правото на майката и бебето да бъдат заедно в първите месеци след раждането е узаконено, с регламентирани социални придобивки и заплащане. Само в 2 % от държавите това не е предвидено със закон и единствената развита страна сред тях е САЩ. Там майката има право само на 12 седмици неплатен отпуск.

Източници: adme.ru, pravatami.bg, графика от buzzworthy

Препоръчваме ви още:

Кой как отглежда децата си по света

Защо холандските майки са най-щастливи?

Се ла ви, както казват французите

Автор: Мария Пеева

С Червената шапчица Алекс има стара история. Това е от първите му приказки за лека нощ. Всъщност и баща му веднъж му я разказа и измъкна от нея съвсем нова поука, която изобщо не ми беше хрумвала. Но така или иначе това му е от любимите приказки. От няколко дни обаче си имаме нова Червена шапчица, която много му хареса. Той ми е най-добрият критерий за това кои книжки да препоръчвам на приятелите с малки деца. Ако настоява да му я чета по 10 пъти всеки ден, значи книжката е ценна. Последната ни любима придобивка е “Червената шапчица и Градът”. Сега обаче не само иска да му я чета, ами настоява и той да се учи да срича по нея. Мисля, че вече мога да я рецитирам. Не само гладко, ами и със сричане. :)

Какво представлява книжката и защо казвам нова Червена шапчица? Признавам си, че когато я разглеждах за първи път, очаквах да попадна на някой модерен и политически коректен прочит на класическата приказка. Може би вълкът щеше да стане веган или да се превърне в симпатичен, емоционално интелигентен, преодолял психопатичното си начало, екс хищник. Много не обичам тези варианти. Обичам старомодните версии, в които доброто побеждава злото безкомпромисно.

“Червената шапчица и Градът” обаче ме изненада, защото вълкът тук е всъщност Градът, с неговите безбройни съблазнителни реклами, привлекателни играчки и сладки изкушения, които понякога карат не само децата, но и нас самите да забравим истински ценните неща. Когато Червената шапчица потегля на своето първо пътешествие към дома на баба си заедно с кученцето Уди, като всички деца, тя е изпълнена с любопитство. Затова и се отклонява от правилната пътека, която майка й посочва, и за малко се изгубва във Вълчия град, където я дебнат толкова много примамки и капани. Но в крайна сметка тя успява сама да открие какво е наистина важно за нея. Не е ли това пътят, който всички ние сме изминали някога и който сега предстои на децата ни?

Добре, ще си призная, не само ме изненада, но и ме просълзи историята на Червената шапчица в Града. Да, красива книжка е, с прекрасни илюстрации, високо качество, но най-важното е, че текстът замисля и трогва. Алекс също се замисли. Зададе ми някои много мъдри въпроси (забелязали ли сте как детските въпроси понякога се оказват много по-мъдри от отговорите, които можем да им дадем):

- Ти губила ли си се някога в Града, мамо?

- Ти щеше ли да ми се разсърдиш, ако ти изям тортата, мамо?

- Защо някои неща уж са безплатни, а всъщност не са, мамо?

- Градът понякога е добър, а понякога е лош, нали, мамо?

Някои отговори бяха лесни, други - не толкова. А децата имат нужда от повече такива книжки. Приятно четене! И наизустяване...

П.С. Чудих се дали да го напиша, защото изобщо не е най-важното, но цената ме изненада също :) В добрия смисъл на думата.

Препоръчваме ви още:

Книжки, които оживяват

Две вълшебни детски книжки

Кой обича приказки? Любими книжки за бъдещи читатели

Автор: Любов Даскалова

Да ви питам, не се ли върнахте вече на работа? Откъде ги вземате тези отпуски, бе? Аз съм на работа, щото нещо не изчислих правилно почивните дни тази година и се падна в края на август да преживявам в празната учителска стая. В стаята, която естествено е с южно изложение, зацапани прозорци и позахабени мебели, едва се диша от жега и прах. Чистачките също са в отпуск, дори са на море. Иска ми се и аз да съм на море, но няма как, остава ми единствено да си се обливам в топли и студени вълни и да попивам с малка хавлиена кърпа ефекта от процесите на дехидратация по теменната и темпоралната част, както и над горната устна около мустаците.

Идвам на работа и се подписвам в една тетрадка, че съм се появила. Директорът го няма и по-добре, защото сега и да закъснея, няма да е фатално. Фаталното настъпва, когато началството реши да прибере тетрадката с автографите в 8:59 и след този час всеки от нас трябва просто да си подготви някоя мелодраматична версия за закъснението, с която най-малкото да може да разплаче бабите, седящи пред входа на блока. Или да му я публикуват във в-к „Лична драма“ на челна страница.

Любов Даскалова е на почивка

Влизам тази сутрин в учителската стая и тичам веднага да отварям прозорците, щото нали, да не ви описвам. Спирам за известно време дишането с нос и присядам някъде, където течението може дори да ме премести. Изчаквам процесите на въздухообмен да приключат първата част – евакуиране на натуралните аромати, след което започвам да гледам по стената, тавана, пода. Разглеждам отново присъствената тетрадка и с удивление се осведомявам, как две колежки са се разписали 2-3 дни напред. Аз такива работи не правя, не че ми е съвестно, ама да не стане някой сакатлък. И започвам да се чудя какво да свърша. Някъде кънтят мъжки гласове, аз инстинктивно скачам от нисък старт, за да видя кои пък са тези. Направо на бегом слизам на партера, за да видя, че идват работници. Някои са младички, други по-така и от мен. Инстинктивно оглеждам техните физиономии, не че са мъже, а дали ще разпозная някой мой ученик сред тях. Поне да го препитам нещо запомнил ли е от часовете по родинознание във втори клас. Обаче не срещам такъв и мераците ми за възстановителни процедури по учебно-възпитателния процес угасват към момента. Поздравяваме се взаимно, след което аз отново се възнасям по стълбите към учителската стая. Трррррррррррррррррррр! Хайде, да ми е честит къртачът, който днес ще пробива дупки из училището, но и в моята глава. Така неусетно е влязла и секретарката в канцеларията, а малко след нея и заместник-директорката. Естествено, ще ми се падне точно на мен да работя тази седмица с по-гадната от двете.
„Даскалова, къдтррррррррррррррррррррррррррррррр…“. Мисля си, че освен къртача и гласа на замката Тодорова чувам. Имало работа за мен, да прегледам един класьор с учебни програми и от него да извадя миналогодишните, за да ги снимам и подготвя за тази година. Тррррррррррррррррррррррррррррррррр. Аз обаче се старая да изключа всички излишни звуци от обкръжението ми, за да се съсредоточа в работата. Ровя се в класьора, вадя папки, отделям по купчинки и си размишлявам после как ще ги връщам по обратен ред без да объркам нещо. Трррррррррррррррррррррррррррррррррррр! Е, какво пък толкова! То и мотор, и състезателни коли понякога прелитат по улицата навън и пак същото се чува. Заемам се да копирам програмите, но съм сигурна, че това им е между шесто и осмо преснимане. Трудно ми е да опиша как някои са криви, други с черни ленти, трети имат релефни орнаменти, които на брайловата азбука могат да означават нещо страшно. Тррррррррррррррррррррррр!

Айде, аз няма да се впечатлявам от този звук! Какво пък толкова! Пускам копирната машина, на която й трябват между пет и десет минути да загрее. Тодорова нахълтва в учителската стая да пита защо се мотая още и какъв ми е проблемът. Тя все проблеми търси и ги намира често. Обаче го казва с дълги паузи, защото и тя самата не се чува какво говори, когато къртачът от долния етаж взема думата. Тодорова се вбесява, грабва купчинките подготвени за копиране и сама започва тази процедура. Аз само заставам смирено до нея, за да поемам готовите бройки и да ги връщам прилежно по папките. Трррррррррррррррррррррррррррррррр! И усещам как напрежението и за двете ни в стаята леко ескалира от външните фактори. Тодорова набързо и невротично прибира всичко в класьора и излиза от стаята със ситни крачки, сигурно обнадеждена, че някак ще успее да избяга от този къртач. Горката!

„Даскаловаааааа! Ела тук!“ - Тодорова ме вика, за да ми възложи задачата да направя списък на напусналите и придошлите деца това лято, за да й е по-лесно да обработи промените. Списъкът е кратък, само 25 движения. Справям се бъТрррррррррррррррррррррррррррррзо.

„Даскаловаааааааа! Ела!“ - в малките паузи на тътена, наподобяващ бойно поле с много картечници чувам, че Тодорова отново ме вика. Долавям треперещи нотки в гласа й: „Заминавай до пощата да пуснеш това писмо!“. В погледа на секретарката виждам огромна доза завист, че ще избягам за известно време от този храм на тътена, който само за ден може всички да ни трудоустрои като тежкочуващи.

Денят на един учител някъде в България

Разходката ми до пощенската станция започва със „Здравейте, госпожооооооо!“ , един мил поздрав от мои ученици, играещи в училищния двор. „Как стееее?“ - звучи от около 200 метра разстояние, а аз без да се усетя връщам отговор подобаващо, дори с десетина-двадесет децибела по-силно. Две баби на тротоара се сепват и ме поглеждат тревожно. Едната ми се скарва: „Ама какво ти е добре, ма! Гледай я какво се е развикала, чак акъла ми изкара!“ - „Госпожа, аз съм учителка! Знаете ли колко си обичам учениците и как ми е домъчняло за тях?“ - искам да дам разумно обяснение защо съм изкрещяла с капацитета на сирените, оповестяващи бедствия и аварии. „Ама да не си на полето, ма!“ – бабата продължава да мърмори, без да знае, че ние, учителите, ако не умеем да се изразяваме по-гръмко, учебният процес ще умира от скука и спокойствие.

Посядам на една пейка в близост до пощата, за да си изям сандвича за обяд. В училището ни е забранено да се храним, особено в учителската стая. Преди години някой беше ял лютеница и руска салата и така два дневника се наложи да се преписват от-до, при това в началото на месец май. Разбирате за какво говоря, нали? Два дневника, месец май, пълен препис… Аз само наблюдавах този паметен процес, достоен да влезе в летописната книга на училището и си извадих поуките во веки веков. Звъни ми телефонът, Тодорова е ядосана, че някъде се мотая и ме няма в училището. Затичвам се направо, за да не я дразня излишно. Къртачът днес със сигурност й кърти нервите здраво и й причинява тежък душевен дискомфорт, граничещ с някое паник разстройство, да не дава Господ (пу-пу, дори и в пазвата леко да плювна)!

Заместник-директорката ме посреща на входната врата, за да ми възложи по спешност да пиша служебните бележки за нашите зрелостници, които ще се явяват другата седмица на поправителните матури. Тррррррррррррррррррррррр!!! Събрала се опашка, а те със секретарката имали друга работа.

Дайте я тази телевизия!

Набързо сядам на служебния компютър и започвам да привиквам един по един чакащите пишман-зрелостници. „Иванчооо, защо се явяваш сега на матурата?“ - не се сдържам да попитам Ванката, който е син на братовчедката на моя комшийка. Момчето гледа смутено в пода и казва, че за предната матура се успал и не отишъл. Тррррррррррррррррррррррррррр!! Цъкаме и двамата с език как е могло да се случи такова нещо, подавам му документа и му пожелавам успех, както и ако може, да спи на пейката пред училището, където ще е матурата този път. Не съм сигурна, че Ванката ми разбира шегата, защото ми обещава така да направи.

Следващите служебни бележки ги раздавам по-ларж, щото ми е ясно, че всички заблудени момчета и момичета имат разнообразни причини да висят на тази опашка пак.

Вече си тананикам някаква мелодийка от типа „тррррррр -трррррррр-трррр“ и чакам някъде да се напасне и автентичният звук на мощната машина.

Звъни телефонът, секретарката не е до мен, налага се да вдигна: „Добър ден, какво ще обичате?“ - „Добър ден, обаждаме се от Национален регистър на училищата. Дължите ни пари по издадена фактура, за да ви включим в нашия луксозно напечатан Национален регистър на училищата.“. Аз започвам да си представям един лъскав Некерман от 2500 страници, лъхащ на лукс, шик, феерия, стил, мода, балдахин и коприна, плюш и ранфорс. Връщам се мигновено назад в годините, когато само тираджиите носеха тези регистри на нормалния европейски живот и ни караха нас, обикновените мижитурки, да си мечтаем за нещо по-различно от телевизор „Велико Търново“ и родопско одеяло. „И къде мога да разгледам вашия приказен Национален регистър на училищата?“ – леко размечтано питам и тая надежди, че някак си пак ще имам щастието да докосна спомените, но и да видя какъв блясък излъчват другите училища, разпръснати из нашата мила родина, когато насреща ми се отговаря сопнато: „Имаме го в нашия офис, но ще ви подарим един, само ако си платите ТРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРата!“. Нищо не разбирам от този къртач „Алооооооо, алооооо (трррррррррррррррррррррррррррррр)?! Алооооооо, не ви чуваааааааааам!“. Аз ги чувам, ама като ми се искат пари и нещо ми става.

Трескат ми телефона!

Тодорова е ядосана и ми треска вратата.

Поглеждам часовника, време е и аз да изляза от тази активна строителна площадка, за която си мисля, че къртачът днес вече е оглозгал всички носещи стени и колони и тази нощ току-виж сградата се срутила!

За следващите работни дни си купувам оранжеви тапи за уши и понеже Дорчето – аптекарката ми е приятелка, ми промушва едно блистерче Деанксит.

Ай, ще му се и не знае! Трррррррррр…

Прочетохте ли

Любов Даскалова е квестор

Автор: Ина Зарева

Зимата на 20-и век. Така наричат тази през 1954-а. Била най-лютата за столетието. Морето замръзвало три пъти, а река Дунав – за цели 74 дни. Преспите стигали до покривите на къщите. Шест войници и един офицер намерили смъртта си край с. Жернов. 

През същата тази зима, на един шофьор е наредено да пътува през почти непроходим път – неасфалтиран, стръмен и с остри завои, за да преизпълни плана на поредната петилетка. Разбира се, нямало осигурени нито вериги, нито каквото и да било оборудване, подходящо за свирепите климатични условия. По средата на пътя, повереното му превозно средство поддало на много остър завой и се насочило към стръмна пропаст. С мисълта, че ще погине единственото изправно транспортно средство за цялата околия и ще обрече много хора на невъзможност да работят, шофьорът скочил в движение, легнал на пътя и го спрял с крака си. Затиснат от тежестта му, търпял нечовешки болки и неописуем студ в продължение на часове, докато го открият. Състоянието му било шоково и толкова тежко, че в местната болница били безсилни и го пренасочили към София. Но бензин за линейката нямало. Близки и приятели източвали колите си, за да го осигурят и линейката да успее да замине за столицата. Резултатът – напълно унищожена 20-сантиметрова бедрена кост - сменена с платинена, 120 дни в „гипсово корито”, по-къс крак с няколко сантиметра и инвалидност през целия живот, но и неизменните: златен медал, ордени, грамоти и награди през годините: „На другаря....... за преизпълнение на плана и личното обещание“ - парт. секретар, профсъюзен председател и т.н.

Този шофьор бил дядо ми. Играех си тайно с медалите му, но той никога не склони да говори за преживяното. Разказваше охотно за многобройните случки от казармата или бомбардировките в София например, но не и за тази история. Нито се хвалеше с нея, нито някога се окичи с отличията си. Живееше със спокойствието, че е спасил десетки работници от невъзможността да се приберат по домовете си, ако единственият им превоз се бе разбил. Живееше с най-важната дума в скромния си живот – отговорност. Живееше и с едно дълбоко омерзение към престъпниците, които раздават щедро медали за всяка нелепа своя заповед.

Годината е 2018-а. Отдавна няма непреодолими и жестоки климатични условия – дори природата е отстъпила пред минното поле, наречено България. В него престъпниците вместо медали, раздават шофьорски книжки срещу определени суми. Те усвояват „едни европейски пари“ с непрекъснати ремонти по пътищата - ремонти, които оставят асфалти „като за детска площадка“ и мантинели като „вафлени кори“. Те освобождават тихомълком пияни убийци на деца. Те знаят за местата с най-много катастрофи. Те съзнават колко неизправни са машините, на които смело удрят печати. Те открито заявяват, че чуждите шофьори у нас си карат както си искат, но в съседните държави спазват стриктно правилата.

Това са те – истинските престъпници – тези, които мълчат насред престъплението. Те се различават от предишните само с това, че вече не раздават медали на онези, които са превърнали в инвалиди.

Криворазбраните правила на пътя

Всеки ден се извинявам на децата си, че живеем в тази държава. Всеки път, когато ме ругаят пред тях, само защото СПАЗВАМ ПРАВИЛАТА. Всеки път, когато крещя „ИДИОТ“ на лъскавия тарикат, изпреварващ колоната на остър завой. Всеки път, когато се разделяме не особено приятелски с гости, на които съм отказала да сипя алкохол, защото ще шофират минути по-късно. Всеки път, когато не успяваме да пресечем на пешеходна пътека в продължение на 10 минути. Всеки път, когато не ги пускам да пътуват. Всеки път, когато им откажа част от детството, не защото не вярвам в тях, а защото не вярвам на другите.

Да, България е минно поле. Ако децата ни изобщо успеят да се родят живи и невредими в държавните ни болници; ако не попаднат на необезопасени атракциони; ако оцелеят от тормоза и наркотиците в училище; ако не ги убият в дискотеките, то те все някога ще попаднат на пътищата. И там ще се превърнат в жертви на нас – собствените им родители. Ние ще сме тези, които ще сме бутнали няколкотонни машини в невръстните им 18-годишни ръце, защото вече са мъже. Ние ще сме обърнали само 2 бири, преди да ги качим в колите си. Ние ще сме тези, които ще си затворим очите пред некачественото и нередното. Ние ще сме тези, които вечно бързаме да стигнем. Ние ще сме тези, за които правилата не важат. Ние ще сме тези, които иронично се смеят на коланите, детските седалки и ограниченията.

Накрая ние ще сме тези, които раздават медалите...

От години не шофирам. Изпитвам истински, непреодолим ужас, че и аз ще бъда дамгосана с печата „шофиране, несъобразено с пътните условия“ – което в повечето случаи ще значи, че не съм преценила правилно колко точно асфалт е спестен от въпросния път, колко точно нови дупки са се появили след ремонта за милиони евро; колко точно алкохол е изпил връхлитащият отсреща... И не че ще загина ме е страх, а че ще стана убиец. Защото не съм съобразила пътните условия.

От години не изпращам децата си да пътуват с български автобуси по български пътища. Те вече свикнаха да им се подиграват съучениците и учителите им. И вече дори не ми се сърдят толкова.

Преди два месеца, само по някаква случайност, хванаха поредния шофьор, готвещ се да превозва деца, с 1.27 промила.

За първите пет месеца на 2018-та, в България са станали 2356 тежки пътнотранспортни произшествия със 185 загинали и 3044 ранени.

От години страната ни води първите места във всички световни класации за пътнотранспортни произшествия.

Напишете в Гугъл "пиян шофьор" и за броени минути ще можете да проследите най-тежките инциденти, при които шофьори в нетрезво състояние отнеха човешки животи. А ако задълбаете в проучването, ще видите, че много бързо след това, животите на шофьорите биват върнати обратно, за разлика от тези на семействата на жертвите. За последните никой не се интересува, те не влизат в никаква статистика – как живеят, с какво живеят, живеят ли изобщо.

За разлика от нас, по света ценят живота и държат на отговорността.

След катастрофа, причинена от водач в нетрезво състояние и довела до смъртта на човек, в Япония е наложена и най-голямата пътна глоба в размер на 2.5 млн. долара. В Китай - в случай че водач в нетрезво състояние причини инцидент със смърт на човек, наказанието е смъртно. 

В България отдавна няма отговорност.

Отговорността е по-непосилна и от тежестта на 9-тонна машина върху крака ти.

Отговорността се оказа ръждясал, бутафорен орден.

Отговорността се скъси, окуця и вече никой не я иска.

Отговорността остана само блед спомен от детството ми.

Прости ми, дядо!

Прочетохте ли

Животът е такъв, какъвто си го направиш,...
стига да е живот