Автор: Ина Маринова

Всъщност не разбирам защо се вторачихме в надписа като надпис, но значението му някак увисна във въздуха. Затова…

Системата в България - ражда се дете с проблем, лекарите спасяват живота му - то диша! Заяква в дишането, храненето, отваря се вратата на отделението, подават ми вързопчето в ръцете, затварят вратата и... толкоз. Не зная накъде да тръгна, не зная какво да правя. Единственото, което зная е, че тя ще е дете с увреждане. Психологическото ми състояние на майка никой не го вълнува, аз съм онази, която наричат просто “майче”. Това нарицателно не го чувствам мило обаче, напротив, сякаш подигравателно звучи, принизява ме до степен - нисша форма на иначе великата дума МАЙКА. Къде сбърках, моя ли е вината, как да продължа?

Времето минава, чета, питам други майки къде, какво, как да лекувам, как да храня, как да помогна на детето си? Обаждам се, на който чуя, лекар, рехабилитатор, логопед. Сама търся, пробвам, ако пък не се окаже точният, продължавам търсенето - САМА!

Минава още време и ако децата тръгват на детска градина и мама може да продължи живота си на работещ човек, на човек, който следва професионалните си стремежи, на мен вече ми ясно, че аз оставам у дома - ЗАВИНАГИ!

Чувам за ТЕЛК. Къде ли? В парка! Една от майките се оказва социален работник в майчинство. Пита ме – „Добре де, никой ли не ти е казал, че можеш да взимаш помощ?“ Казвам – „Не, никой, никога не се е интересувал от мен, от детето, от нас!“

Отново чета, този път с какво ми помага социалната система. Тръгвам, отново сама, минавам ТЕЛК, те пък искат нови изследвания, щото детето станало почти на 4 и ... стари били. Отново болници, прегледи, изследвания. Идва датата, отиваме на ТЕЛК, попоглеждат отгоре-отгоре листовете, детето е просто фон и казват – „Елате след 2 дни.“ Отивам отново, взимам заветния документ, нося за заверка, а там – „Аааа, рано е, елате след месец!“ Чакам месец, отново отивам, трескат ми печата. Готово!

Отивам в социалната служба, казвам защо съм там. С досада, сърдита служителка ми подава бланките, които да попълня. Не разбирам защо винаги намират защо да ме скастрят за нещо, но подминавам, свикнах вече да ме хокат, че нещо не зная. Майката в парка, онази в майчинството, тя спря да идва, тръгна на работа. Случайният ми източник на информация продължи по пътя си.

И всичко се повтаря през 3 години, и през 3 години, и през 3 години.

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

Междувременно обикновената бебешка количка вече не става, трябва специализирана. Отново тръгвам по канцеларии, попълвам бланки, няколко броя. Чакам разглеждане, обаждат ми се да отида да си взема заповедта, взимам я, нося я в магазина, избирам количката, тя се оказва 2000 лв., а са ми дали 486 лв., доплащам си 1500 (направо не помня откъде съм ги изпросила), тръгвам си, нося в социалните... ония листове дето ми дадоха в магазина, отчитам се. Каквото и да ми потрябва от позволените обаче неща, процедурата е същата. Бланките пък - за детски, интеграционни… и нам кви други, ги подавах на всеки 3 години, с новия ТЕЛК, разбира се.

Лечение на детето… Ма Боже… Оправяй се. Имаше един доктор, няма да го забравя никога – „Майче, дай ся 20 лв., че кой знае, може да “МУ”(онова човекоподобното... нещо) спре сърцето на масата.“

Смазана съм до безобразие. Обиколките по канцеларии си продължават за всякакви неща, абсолютно всякакви. Идва момент, пак някъде из парка разбирам, че имало програми за личен асистент, малко били парите, ама поне е нещо. Покрай терапиите, които ми трябват всеки ден, но държавата е казала, че може и по на рядко, аз си плащам като поп навсякъде. Просията се е превърнала в спорт за мен, щото лечение, рехабилитация, логопеди, доплащане на уреди, то пък пустото дете расте и умаляват, кво ли да се храним, обличаме... тоци, води… живота бил имал един куп разходи, ама кой го интересува. Оправям се някак де, даже открих интернет, купих си един стар, раздрънкан компютър и рекох да се превърна в майката от парка, поне да върна жеста ѝ, аз да дам липсващата информация на друга, тръгваща по пътя ми.

С асистентството нещата се същите, като вечното ми висене в социалните. Пак си вися в някоя канцелария, пиша едни безкрайни листове, проучват мен, детето, кво може, кво не може. Самостоятелно хранене било, че може да гълта, ама нищо че тя вече е на 16 г. и нито вижда, нито ходи, нито дори седи самостоятелно, какво ли да държи лъжица, за приготвяне на храна и да си вземе нещо от хладилника... абсурд, да, ама щом гълта - самостоятелно е. Е, поне съм вътре. Сключвам сама със себе си договор, щото аз съм и изпълнител и поръчител, щото пък съм настойник на детето, нали малолетно все още. И така, всеки БОЖИ месец аз се отчитам, ходя, давам си отчета, подписвам се 60 пъти, тръгвам си.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

И така безкрайно ходене, писане, попълване на бланки, подаване, чакане… на моменти се чудя кога ям и кога спя, ама няма значение, свиква се. Детето, естествено, е нон стоп с мен, ние сме като сиамски близнаци и няма как иначе, нали съм асистент, нищо че скоро ми изтича “мандата” и пак ще попълвам бланки, пак ще ме оценяват, пак ще оценяват и кво може детето и кво не може. Пък тя вече е на 16 и каквото може сега, това ще си остане завинаги. Е, поне доживях ТЕЛК да ми дадат пожизнен срок.

От две години Бойко даде 930 лв., пак е със срока на ТЕЛК, ама поне не търкаш пода на социалните всяка година, а през три примерно. Е, врътката за помощни средства, обувки и т. н. си е същата. Има разни фондове, на които може да им се примолиш за вертикализатор примерно, но там пък даже ме викаха да им опиша какво значи това. Мисля си – „Добре де, моля се за нещо на хора, които не знаят какво е това, ама иначе те трябва да ми направят социален доклад, че да вземат решение дали да ми одобрят средства за това, дето не го знаят кво е.“ В крайна сметка винаги дават половината. Пак си доплащам някакви хилядарки, отде съм ги намерила… няма проблем, вече имам вертикализатор.

Та за 930 лв.: Само децата с над 90% ТЕЛК ги взимат. Да де, ама само около 3000 деца в БГ са с тази сума и ако сте ме прочели, вече сте разбрали, че тези пари са похарчени и не са стигнали. Всъщност родител като мен КРЕЩИ – „Дайте ми количката, бе хора, дайте ми вертикализатора, дайте ми рехабилитацията, дайте ми център, за да РАБОТЯЯЯЯЯ. Аз сама искам да си изкарам 930 лв., не ги искам даром, но искам СИСТЕМАТА ДА МИ ПОМОГНЕ!“

И така - всички други 26 000 деца с увреждания, само че с процент увреждане под 90% , които са маса деца, включително децата с Даун, те НЕ ВЗИМАТ 930!!!, а 350 лв. месечна помощ, пък нищо че майките им се скапват от плащане, тичане по логопеди, психолози, терапии, че някак да дадат добър старт на детето, докато е време. Порасне ли, това е, дотук.

Честно казано, убива ме само докато се сещам за подробностите и описвам живота си. Много се надявам да ме прочетат много хора, защото за мен е истински важно, онези които казват – „Е, тия пак ли протестират бе, нали им дадоха 930 ?“, да разберат. Хора, не искам пари, искам да изляза от затвора, в който живея 16 години. Искам детето ми да живее достойно. Искам инструментите, които компенсират нейните дефицити. Искам ЛИЧНА ПОМОЩ гарантирана със закон, а не да се моля пак и пак и пак… до безкрай.

Искам да съм МАЙКА, не майче !!!

Специалната майка на Ния

Системата, която НЕ УБИВА се намира малко по на запад от България, хората отдавна са открили топлата вода и социалната система работи ЗА хората, не ХОРАТА за социалната система, както е тук. Ако моето дете се беше родило там, няколко часа след раждането ми, до мен щеше да има психолог, да ми помогне да съхраня себе си, по-късно социален работник, който да ми помогне да получа нужното за детето ми, по-късно всичко, което ми трябва, системата го знае и ми го дава ,без да ѝ се моля, защото пък първите продължават да ни наблюдават и без да ме питат ,знаят...

Благодаря ви, че изчетохте този безкраен текст, но с по-малко думи е просто невъзможно. А аз продължавам да умирам всеки ден по малко, бавно, но сигурно… защото пък след 2 години ТЯ става на 18 и Системата ще УБИЕ и нея, всъщност тогава я закопава тотално. И аз, и тя оставаме на нейната пенсия - ОБЩО 235 лв. с чуждата помощ. Е, те са си нейни, тая колосална сума, а аз, майка ѝ, мен ме няма никъде, системата ВЕЧЕ МЕ Е УБИЛА!

Препоръчваме ви още:

Моля те, Боже... или нещо друго...

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Майки, за които няма празници

Автор: Нина Василева

Човек и добре да живее, тръгва на йога. Много е готино. Два пъти ходих, чудесно беше. Ако се чудите как изглеждах отстрани - ами драгалевският Мистър Бийн на йога. Е така.

Първия път отидох леко притеснена, щото на йогата можело да се... пръцне, така да се каже. И цялото ми същество беше подчинено на самоконтрол!

"Отпуснете се", казва мастърката. Викам си, почна се с провокациите, аз хубаво ше се отпусна, ама ако се отпусна, ще взема да пръдна. Никакво отпускане!

После вика: "Спрете вътрешните разговори!"

Невъзможно! Просто искам да видя некой, който може да ми спре външните, та какво остава за вътрешните! 

Разговори, диалози и борба със самата себе си.

Едното ми Аз вика - "Отпусни се, бе, нема да пръднеш, па и да го направиш, ни ше си първата, ни последната." 

Другото ми Аз, просто и то като фасул и крещи - "Никакво отпускане!"

И така мина първата тренировка, на финала ме болеше главата от концентрация да не би да се изпусна.

Отивам на втората тренировка и си викам, е сега вече ше се отпусна и ше прекратя всички вътрешни разговорииииии. Даже и да пръцна, вече ги чувствам хората като семейство, а там си е нормално.

Добре, ама стигнахме дотам, дето Прамаяната ни е бременна с ОМммммммм и вдишваме през едната ноздра и издишваме през другатааааа.

Аз не знам, и не съм взела предварително осторожни мерки по тотално прочистване, и един сопол ми заседнал в едната ноздра. И като вдишвам и издишвам през нея свири-и-и-и-и. И айде наново вътрешните диалози. Първо си викам, сега ще изсвиря всички ноти от музикалната стълбица, а като загрея, може да изкарам и „Танц със саби” на Хачатурян. Другото ми Аз по това време се опитва да налее малко акъл и го чувам да казва - "Не можеш ли поне веднъж да се съсредоточиш и да престанеш с простотията?".Леко се засрамвам и спирам да слушам сопола.

Изобщо, аз съм кошмарна.

Други проблеми, които възникнаха, бяха от вече механичен характер, като например проблем с ляво и дясно и съответно коя ръка е лява, коя дясна и респективно крак. И през цялото време, вместо да съм със затворени очи, аз бех с едно отворено, друго затворено, за да гледам хората кой крак и ръка вдигат, но вместо да ги редувам очите, аз стисках затворено само едното и на финала бях с лицево схващане и временна слепота на едното око, не знам лявото или дясното.

Иначе ми харесва и няма да се откажа, докато не се усъвършенствам.

Вечерта баба вика: "Така се съпех и паднах у коридоро, че се уплаших да не съм си спукала черепо, ама не, само имам цицина. Обаче хернията ми се прибра откак паднах, и почнах да чувам по-добре! Освен, вика, да се утепам пак, ега сичко ми се оправи." 

Викам си, глей жената как радикално се оправя, а аз - на йога. Дали да не взема и аз да се утепам и да ми мине сичко, а и другите да не страдат покрай мен!

Или пък да взема баба на йога?

Препоръчваме ви още:

Сатурнова дупка на 36

Карма

Най обичам

Клинт Грийгън е баща на четирима сина. В своя блог reservoirdad, с чувство за хумор и голяма доза самоирония, той описва ежедневието си на баща в майчинство.

„Решението да остана вкъщи, за да гледам децата, взехме лесно, когато трябваше да планираме живота си след раждането на втория ни син Луис. Нашата майка обича да работи и умее да печели добри пари. Тате изобщо не обича да работи, а и изкарва значително по-малко. Освен това и двамата бяхме на мнение, че децата ще се чувстват много по-добре вкъщи, отколкото в детската градина.“

Клинт описва откровено начина на живот на семейството си и опровергава наложените в обществото ни стереотипи за бащите. Ето и неговите изводи на мъж, който е прекарал част от живота си в отпуск по майчинство.

1. Различията между мъжете и жените са преувеличени

Все още битуват стереотипите, че жените са пазителки на семейното огнище, а мъжете са ловците, които осигуряват прехраната. Като домашен татко вече пет години, аз отдавна разбрах, че това са митове, които подкрепят традиционното мислене. И мъжете, и жените могат еднакво добре да се справят и в двете роли, наложени от стереотипите. Да смяташ, че родителят, който остава вкъщи, за да се грижи за децата, няма никакъв принос към семейството е толкова тъпо, колкото и да вярваш, че другият, който е по цял ден на работа, няма отношение към децата си.

2. Родителите, които остават вкъщи, за да се грижат за децата си, са недооценени

Ако оставим настрана мисълта за това, че носим отговорност за малкия живот и неговото развитие, то ежедневно, едновременно с възпитанието на детето, трябва да се свърши работа, която рядко се оценява. И когато родителят, който е поел тази тежест, започне да споделя какво е свършил, го възприемат като мрънкало, което се оплаква, а не като човек, който просто иска малко внимание и похвала. Повечето работещи хора знаят, че разговорите и споделянето са необходими за поддържане на мотивацията и деловата етика, но по незнайно каква причина за „домашните“ майки и бащи това правило не важи.

Следродилната депресия при бащите

3. Бащите в майчинство са подкрепяни повече от майките, които са оставили работата си, за да се грижат за децата

Стигнах до този извод, след като се срещах с други родители, които са останали вкъщи, за да отглеждат децата си. Разбира се, времената се менят, но много бащи и досега не усещат върху себе си сериозното натоварване, изолиране, неодобрението на обществото и самокритичността и чувството за вина, с които е свързана ролята на домашния родител. След като цял ден съм тичал по децата, готвил и чистил, жена ми не смята, че когато се прибере, работният й ден свършва. Никога не пита: „Какво прави цял ден?“ Веднага се потапя в живота на децата, в домашните ангажименти и според мен прекрасно разбира, че аз също не съм лежал на дивана досега. На жените съчувствието им е вродено.

4. По повод 2-ра и 3-а точка

Ако аз бях домакиня през 50-те години, също щях да вземам антидепресанти.

5. Мърморенето не е запазена марка на жените

По традиция жената е пазителката на семейното огнище и възпитателка на децата. Тя става по 10 пъти на нощ, след като цял ден е била на крак, за да ги успокоява след кошмар или да се грижи за тях, ако боледуват. Занимава се е с едно и също, ден след ден, седмица след седмица. И вижда бъдещето в една и съща перспектива (на впрегатен кон), ако никой не я подкрепя. Естествено е в такава ситуация да потърсиш помощ. Да търсиш, докато действително не ти помогнат. Ако постоянно те игнорират, тонът на молбите се променя. И така се формира модел на поведение и за двамата родители. Но това не е проблем на половете, а на недооценяването на семейните роли. Ако оставиш мъжа вкъщи, да се грижи за децата и домакинството, мърморкото ще стане той.

Бащи в "майчинство"

6. Мъжете са не по-малко емоционални

Вероятно съществуват един-два хормона, които определят малкото различия в поведението на мъжете и жените, но коренът на проблема е в това, че мъжете не са толкова добри в изразяването на емоциите. За това говори и Стив Бидълф в много от книгите си. Обществото е вменило на мъжете страх от изразяване на истинските емоции. За разлика от жените, те не са привлечени от опознаването на собствената си душевност, но животът в майчинство все повече разкрива емоционалността им. И колкото по-често се случва това с мъжете, толкова повече свикват с него (виж т. 1).

7. Понякога е полезно да намалиш темпото

Опитайте да съпоставите глобалните световни проблеми със семейните и ще почувствате невероятно облекчение. Вие се занимавате с обичайните неща, но леко и плавно. Семейството определя мястото ви в живота, а пораженията, натискът и лицемерието на околните нямат място в него. Вие черпите сили от семейството си, споделяте възходите и паденията си със своя партньор, връщате се в реалността и към себе си.

Най-добрият татко на света

8. Бащинството ви помага да сте по-адаптивни

Заедно с появата на децата се появява и голямата отговорност. На пръв поглед е лесно е веднага да поемеш този товар. От милионите източници, към теб потичат реки от информация и съвети. Ти смяташ, че детето е едва ли не длъжно да спи непробудно цяла нощ, ако е навършило три месеца; да прави салто на двегодишна възраст или да пее песента за буквите на 3. Усещаш, че трябва да създадеш някакъв ред или да се откажеш от него, а може би и да следваш някакъв специален учебник за отглеждане на децата. Дали съветите ще сработят точно за твоето дете, зависи само от него. И това всъщност е важното. Опитай модел, който има шанс да сработи в твоето семейство, но не се обвинявай, ако това не се случи. Отдъхни и пробвай нещо друго. Това успях да разбера след много коментари и обсъждания в социалните мрежи. Много родители ми писаха например, че когато първото им дете започнело да плаче, второто ставало нервно, затова съвместният сън ги правел по-спокойни и щастливи.

9. Активните социални контакти са много важни

Това може да се стори сложно на мъжете, защото така са възпитани. Поемането на ролята на баща в майчинство наистина те изолира в известна степен, усещаш недостига на време, което можеш да прекараш с приятели, което означава, че шансът да споделиш мисли, страхове и притеснения са много по-малки. Личното време е необходимо, за да не полудееш. Когато взехме решение да остана вкъщи, аз влязох в групата на Бащите от Севера. Това се оказа безценен опит през следващите пет години. В интернет има много подобни сайтове, групи и форуми за родители. Решението да се присъединиш към някоя група по крикет, футбол, хандбал, ти помага да останеш в хармония със себе си и околните.

Защо никой не ме предупреди?

10. Сред мъжете също има отлични бащи

Най-често за бащите се говори като за основен източник на доходи в семейството. Медиите пишат за бащи-алкохолици, престъпници, бащи, които упражняват насилие върху децата си. Стереотипите напълно са ни завладели – бащите не вършат нищо вкъщи, не могат да сменят един памперс, каквото и да се случи все търсят помощта на жена си.
Аз се запознах с прекрасни бащи – отлични стопани на дома си, корави мъже и достойни личности. В медиите обаче за тях не се споменава нищо. А това са примери, които са нужни за момчетата – да знаят какви прекрасни бащи има и да се стремят след години да бъдат същите.

Препоръчваме ви още:

Татко е машина

Децата мълчат - значи ядат тебешир

Изповедта на един "татичко"

Автор: Яна Пеева

Борис след 5 дни става на 3 месеца и се замислям за някои неща. Замислям се колко много неща съм си казвала, че няма да правя, когато се роди. Спомням си паническия ужас, който изпитах, когато видях бледата втора чертичка. Помня, че Теди още тогава беше на седмото небе, а аз не успях да го стигна до края на бременността.

Спомням си, че не исках да съм бременна. Борис не беше плануван, но никога не е имало и за секунда съмнение дали ще го задържим. В онази топла майска вечер, когато разбрахме за него и започнахме да се чудим какво ще правим, имаше много неща, в които не сме били сигурни, но това, че него ще го има беше напълно сигурно. Помня, че не исках да казвам на никого, защото не се радвах. Помня колко ме беше срам, че не се радвам. Стояла съм с часове в спалнята, докато Теди е на работа, сгушена в кучетата и съм се чудила какво ще правя. Какво мога да му дам аз, смотлата, още незавършила университет, без работа, на това дете? Бях сигурна, че никой няма да се зарадва. Че ще ни питат как ще го гледаме, как ще го храним, как може да сме толкова безотговорни. Не че някой от семейството ни въобще би си и помислил тези неща, но аз си ги мислех. Мислех си, че приятелите ни ще ни обяснят, че сме луди. Като цяло, за първи път в живота ми, се притеснявах от мнението на другите хора.

Спомням си, че много ме беше страх. Страх ме беше, че няма да го обичам. Това същество, което сякаш всички останали вече обичаха. Изпитвах ужас от това, че аз, която го носи и отглежда, докато още е миниатюрно ембрионче, докато се превръща в човек, не го обичам. Нищичко не изпитвах. Слагах ръка на корема си, усещах как рита, беше ми странно, любопитно, но не изпитвах никаква привързаност. Сигурно съм питала Теди над двеста пъти дали ще го обичам. Изпитвах панически ужас, че ще се роди, ще ми го дадат и аз все така няма да го обичам. Какво щях да правя тогава? Теди ме поглеждаше и всеки път ми казваше едно и също нещо: “Ще го обичаш. А ако не го, ще се научиш.”

Спомням си, че както се шегувах, че страдам от предродилна депресия, в един момент осъзнах, че наистина е така. Знаех, че трябва да отида на психолог. Теди знаеше, че трябва да отида на психолог. Майка ми няколко пъти го спомена. Брат ми периодично ми се обаждаше, за да ме провери как съм и да ми напомни да се грижа за себе си и да отида да поговоря с някого. Но не го направих. Не знам дали защото страшно ме беше срам, или защото не ми се занимаваше и ми беше по-лесно да се тровя сама. Знам, че депресията не е шега работа, знам, че трябва да се контролира, знам ги всичките тези неща. Но ми беше абсолютно все едно.

Не си спомням обаче кога се промени всичко, не помня точния момент. Не помня кога спрях да се чудя дали ще го обичам. В един момент толкова ми омръзна да съм бременна, че нямах търпение да се появи. Дали за да се запозная с него или за да спре да ми тежи и да ми подскача върху пикочния мехур, не знам. Януари го помня с многото изядена торта, многото време прекарано с Теди и ужасното нетърпение, което изпитвах. И после всичко се промени.

Онези първи две седмици вкъщи, докато Теди беше в отпуска и бяхме петимата - аз, той, Борис, Клара и Алекса постоянно заедно, непрекъснато обяснявах колко съм щастлива. И колко много го обичам. Нещо от сорта:

- Слънце?

- Да?

- Ужасно щастлива съм.

- Радвам се.

- И много го обичам.

- Радвам се.

- Много ми е хубаво.

Това се повтаряше денонощно и всекидневно. Накрая се превърна в:

- Слънце?

- Ужасно щастлива си, много го обичаш и ти е много хубаво?

- Да.

Сглобявахме етажерки, лежахме на дивана и от време на време се споглеждахме, все още ненапълно осъзнали, че сме създали отделен човек, който диша, мърда и плаче. Готвехме, танцувахме и се радвахме на малкото същество, което познаваше единствено нас в света. Ако трябва да кажа какво е пълно щастие - това е. Никога в живота си не съм била толкова безумно постоянно щастлива, колкото в онези две седмици.

Ако можех, бих се върнала назад във времето до бременната в седмия месец Яна и бих й казала, докато лежи на спалнята и се самосъжалява, че след 6 месеца ще осъзнае, че най-голямото й постижение в живота досега е, че е научила друго човешко същество да се усмихва, а Теди го е научил да се плези. Останалото, както се казва, е плевел и плява…

Препоръчваме ви още:

Бебешкото парти на Яна

Не било чак толкова страшно

С Бобче в общината

От 20 април 2018 г. Нацоналният музей „Земята и хората“ открива постерна изложба, посветена на Деня на Земята – 22 април! Изложбата е експонирана в зала „Гигантски кристали“ и може да бъде видяна от 10:00 до 18:00 часа. 

Денят на Земята – 22 април е международен ден за опазване на планетата. Основател на честването на Деня на Земята в САЩ и Канада е американският сенатор Гейлърд Нелсън през 1962 г. През 1990 г. Международен инициативен комитет с участие и на България, започва активна работа за прерастване честването на този ден в световна инициатива за защита на природата. Взето е решение 22 април да се отбелязва ежегодно. Денят на Земята 1990 г. дава огромен тласък на усилията на целия свят в защита на природата и проправя път за срещата на високо равнище на ООН в Рио де Жанейро през 1992 г.
Днес над един милиард души в 192 страни участват в разнообразни инициативи за Деня на Земята, което прави този ден изключително значим и с най-широка гражданска подкрепа в целия свят.
Тема на Денят на Земята, 2018 г. е: „Край на замърсяването с пластмаси на планетата“. Този проблем има опустошително въздействие върху планетата – простира се от увреждане на морския живот до разрушаването на човешките гени. Денят на Земята, 2018 е фокусна точка на кампания в световен мащаб  за образование и активни действия сред обществото, правителствата и бизнеса за установяване на ангажименти и изграждане на глобална рамка за намаляване, управление и предотвратяване на замърсяването с пластмаси.
Това са ценни стъпки, които можем да предприемем, за да защитим нашата планета. Денят на Земята е денят, в който трябва да започнем!

Препоръчваме ви още:

Децата на планината и "Златната българска младеж"

Днешните деца - какво ги чака утре

Защо искам да живея на село

Някои наричат тази история виц, а други - притча. Авторът не ни е известен, за съжаление.

Две бебета си говорят в корема на бременна жена.

Невярващото бебе:

- Вярваш ли в живота след раждането?

Вярващото бебе:

- Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.

Невярващото бебе:

- Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?

Тъмни сили

Вярващото бебе:

- Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и да ядем с устата си...

Невярващото бебе:

- Глупости! Невъзможно е да ходим със собствените си крака и да ядем със собствените си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот - пъпната връв - и без друго е твърде къса...

Не било чак толкова страшно

Вярващото бебе:

- Въпреки това не се съмнявам, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само...

Невярващото бебе:

- Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи - животът не е нищо друго, освен страдание в мрака...

Вярващото бебе:

- О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и тя ще се грижи за нас!

Невярващото бебе:

- Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш, че е тя?

12 причини да плачат 

Вярващото бебе:

- Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на нея, без нея не можем да съществуваме.

Невярващото бебе:

- Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че тя не съществува.

Вярващото бебе:

- Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Вярвам, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?

Препоръчваме ви още: 

Ти можеш

Супербебетата не плачат

За бременността и раждането

След раждането

Автор: Валентина Вълчева

Поредният незнаен ден. Откакто се сдобих с малкия, за мен все си е неделя. Или събота. И някак у мен все дреме едно гадно усещане, че утре ще се наложи да тичам на работа. В момента обаче съм се разположила на една пейка до детската площадка и придремвам блажено на припек. Като допълнителна екстра възприемам факта, че по изключение, на площадката я няма обичайната сюрия хлапетии – врещящи, пищящи, ревящи, бърборещи и изобщо вдигащи шум до всички възможни небеса. Шумът, дето го вдига моето, си ми е повече от достатъчен. Разбира се, шумът е вкъщи – навън кротко си спим в количката и изобщо сме памучец. На мен обаче ми идва да ухапя някого, когато ми се усмихне: „Леле, колко е кротък!...” Да, бе, да!

Само едно момченце се люлее на люлката под отегчения надзор на една баба. Бабата очевидно не е очарована от възможността да подиша малко чист въздух. Предполагам, че предпочита въздуха вкъщи, пред телевизора, с поредната турска сапунена боза.

По някое време хлапето пропява:

- Бабо, ма, виж! Ако се залюлея достатъчно силно, може да скоча на покрива на блока!

- `Айде стига си фантазирАл! – срязва го бабата, с физиономията на човек, който е откарал последните двайсетина години на строга диета от кисели краставички и лимонов сок.

Така де. Ще ми фантазира пикльото! Откъде пък накъде?! Трябва да гледа сериозно на тоя скапан живот. Щото сега може и да е на шест-седем, ама то времето си лети – трябва да се ориентира към професия, сватба, деца, внуци… Фантазиите – за ония непрокопсаници, дето цял живот дивеят из Хималаите, скачат с парашути и прочие безсмислени занимания.

Не убивайте детските мечти

Малкият като че ли не забелязва опитите на grandmother да го вкара в релсите на живия живот, защото продължава да се опитва да пипне с крак покрива на блока отсреща, пък макар и само наужким. Бабчето търпи още известно време – в края на краищата поверили са ѝ внука, за да го разхожда и е длъжна да се съобразява с капризите му. Иначе с такъв кеф би го курдисала у дома, заедно да съчувстват на Ферхундето…

Оглежда се наоколо за евентуални подходящи събеседници, ама нъцки. Мен дори не ме отчита като присъствие. По погледа ѝ разбирам, че ме приравнява горе-долу на умственото развитие на внука си. Явно има нюх, защото от раз ме преценява като безинтересна. С мен очевидно няма как да обмени лаф за последната серия на „Листопад” или която там поредна ревлива боза върви по телевизиите, за най-актуалните рецепти за кьопоолу и царска туршия, за илачи и болежки, за живи и блаженопочивши общи познати и непознати…

След още има-няма пет минути ѝ втръсва и подвиква с отренирано отегчение:

- Ачо, баба, `айде стига вися на тая люлка! Айде да идем да купиме мляко!

От страна на малкия реакцията е като от надгробен камък – тоест никаква. Той е наясно, че бабата е в неизгодна позиция. Може би все пак не е чак такава фантазия, колкото се опитва да се изкара. На мен поне ми се струва, че е твърде навътре в реалното положение на нещата от живота.

Бабата съвсем се вкисва.

- Ачоооууу!... – проточва едновременно с отчаяние и отегчение.

Ачоооууу обаче изобщо не се трогва от бабината драма. Явно е решил да ѝ прави напук и да ѝ провали всички планове за деня, които не съвпадат с неговите. А неговите очевидно са да замръкне на люлката.

Подсмихвам се. Само така, Ачоооууу! Само така, дребен! Ферхундето, или която там ревлива турска Пепеляшка си е наумила да зяпа, ще си мине и без нея днес. Идва ми да прескоча в пясъчника до люлката и да му стисна ръката. Само така, моето момче!

- `Айде, бе, Ачко! `Айде да идеме за мляко, бе! - удря го на молба надзорничката. – Знаеш ли що работа имам вкъщи?!

Тц! Няма да стане. Даже на мен ми става ясно, че Ачоооууу е решил днес да се инати и да не мръдне от люлката, докато не скочи на покрива на блока. Или поне докато бабата не капитулира и не получи нервен срив. Това е – мъж с характер! Такъв или се раждаш, или никога не ставаш.

Поглеждам към моето в количката. То, милото, е само на четири месеца, но отсега (вероятно като всяка друга майка в някакъв момент) си обещавам никога да не чуе от мен „`айде стига си фантазирАл”. Фантазирането ще го запази дете по-дълго време. Ще го направи човек, който няма да свърши живота си в някоя спарена кантора, с бирено коремче и инфаркт на трийсет и шест, недоволен от живота си, вкиснат като повечето хора, които срещам. Нека си фантазира, нека катери осемхилядници, нека преследва лъвове из саваните на Африка, да лети с ракети в космоса, да се гмурка до дъното на океани, да преследва торнада, да рисува, да пише, да танцува, да… Ами просто да преследва фантазиите си, вместо да ги убива още на детската площадка, за да се влачи с баба си до магазина за мляко. Само това искам за него! Нищо повече, нищо по-малко.

Препоръчваме ви още:

Спрете да мрънкате!

Ама къде ви е възпитанието?

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?

Автор: Стамена Марашева-Петкова

Откакто съм шофьор и разбирам по-адекватно правилата на пътя, сигурно съм изхабила три пъти повече нерви отпреди. Опитвам се да съм спокойна, обаче излезна ли от вкъщи, било то пеша или с колата, поне на четири пъти ми се налага да изкрещя на поредния идиот, който се прави на велик. Да, и не става дума за само шофьорите, а и за пешеходците.

Пешеходците се мислят явно за безсмъртни. Без значение от цвета на светофара, те пресичат бодро и продължават по пътя си, без да се притесняват от погледите на околните пешеходци, чакащи смирено да светне зелено. Колкото и да бърза човек, дали няколко секунди правят разлика? Сигурно да, щом всеки пердаши на червено. По-забавно става, когато има “островче”, то не бива отразявано. Тръгва се на зелено, светва червено, подминава се “островчето” и отново с бодра крачка към тротоара. Най-обичам пък да видя как някой тарикат е решил да пресича откъдето на него му е удобно, а не на светофар или пешеходна пътека. По-интересното в случая е, че много хора си пресичат както им е удобно, предимно възрастни хора обичат да нарушават правилата, дали защото им липсва адреналин, дали защото им е все тая, не знам. Факт е обаче, че когато някой реши да пресича на червено, по каквато и да е причина, застрашава повече от един живот, но всичко е точно! 

Животът е такъв, какъвто си го направиш...

стига да е живот

По-опасни са шофьорите и това е неоспорим факт. Има хора, които, когато се качат в кола, мислят, че са велики. Някои шофьори смятат за лична обида да платят за паркинг. Защо да дадат 2 лева за паркинг, когато могат да се напъхат на нечие местенце? Прекрасният безплатен паркинг на някой блок е идеален, а ако му се направи забележка, тегли една майна и готово. Ако пък наблизо няма някоя приветлива кооперацийка със собствен паркинг, то тогава може и на тротоара. Няма значение, че пешеходците ще трябва да заобикалят и да вървят по пътното платно, какво толкова ще им стане на тия пешеходци да се тръснат малко, няма им нищо! Ама били с количка, ама били инвалиди, ми да си седят вкъщи и всичко е точно!

Идва обаче моментът, когато трябва да се шофира. Е, тогава вече става страшно! Изпреварва се отдясно, взема се предимството на другия, сече се пътя на другия, правят се рискови маневри, минава се на червено, а пешеходните пътеки се считат за украса на пътното платно. А има ли локви, о, тогава се ускорява умишлено с цел да бъде окъпан някой “миризлив” пешеходец! А по магистралата се кара с бясна скорост и се изпреварва дори от аварийната лента. И след това прекрасно шофиране иде моментът за оплакване от лошите пътища. Aми, да! Лоши пътища за лоши шофьори, не е ли така? Няма за какво да се оплакват, всичко е точно!

И въпреки всичко изписано, имам чувството, че това няма да бъде прочетено от такъв тип пешеходци или шофьори. Просто защото те не си губят времето да четат и всичко им е точно.

Прекалено сериозна стана ситуацията с пътните произшествия. Прекалено много хора загубиха живота си. Прекалено много хора, започнаха да си създават свои правила на пътя. Не мога да отрека, че пътищата са в безобразно състояние. Не мога да отрека, че има някои безсмислени пътни знаци. Не мога да отрека, че има безсмислени закони. Обаче може ли и смислените закони да се пренебрегват безцеремонно? Много съжалявам за всички пострадали и починали заради нелепи катастрофи и пътни инциденти! Искрени съболезнования и към близките им! Искрено се надявам, че някой ден “войната по пътищата” ще спре и няма да има такива нагли пешеходци и шофьори, на които всичко им е точно!

P.S.: И дали всичко е точно, щом загиват хора?

Препоръчваме ви още: 

Криворазбраното майчинство

Криворазбраното здравеопазване