Автор: Ина Маринова

Всъщност не разбирам защо се вторачихме в надписа като надпис, но значението му някак увисна във въздуха. Затова…

Системата в България - ражда се дете с проблем, лекарите спасяват живота му - то диша! Заяква в дишането, храненето, отваря се вратата на отделението, подават ми вързопчето в ръцете, затварят вратата и... толкоз. Не зная накъде да тръгна, не зная какво да правя. Единственото, което зная е, че тя ще е дете с увреждане. Психологическото ми състояние на майка никой не го вълнува, аз съм онази, която наричат просто “майче”. Това нарицателно не го чувствам мило обаче, напротив, сякаш подигравателно звучи, принизява ме до степен - нисша форма на иначе великата дума МАЙКА. Къде сбърках, моя ли е вината, как да продължа?

Времето минава, чета, питам други майки къде, какво, как да лекувам, как да храня, как да помогна на детето си? Обаждам се, на който чуя, лекар, рехабилитатор, логопед. Сама търся, пробвам, ако пък не се окаже точният, продължавам търсенето - САМА!

Минава още време и ако децата тръгват на детска градина и мама може да продължи живота си на работещ човек, на човек, който следва професионалните си стремежи, на мен вече ми ясно, че аз оставам у дома - ЗАВИНАГИ!

Чувам за ТЕЛК. Къде ли? В парка! Една от майките се оказва социален работник в майчинство. Пита ме – „Добре де, никой ли не ти е казал, че можеш да взимаш помощ?“ Казвам – „Не, никой, никога не се е интересувал от мен, от детето, от нас!“

Отново чета, този път с какво ми помага социалната система. Тръгвам, отново сама, минавам ТЕЛК, те пък искат нови изследвания, щото детето станало почти на 4 и ... стари били. Отново болници, прегледи, изследвания. Идва датата, отиваме на ТЕЛК, попоглеждат отгоре-отгоре листовете, детето е просто фон и казват – „Елате след 2 дни.“ Отивам отново, взимам заветния документ, нося за заверка, а там – „Аааа, рано е, елате след месец!“ Чакам месец, отново отивам, трескат ми печата. Готово!

Отивам в социалната служба, казвам защо съм там. С досада, сърдита служителка ми подава бланките, които да попълня. Не разбирам защо винаги намират защо да ме скастрят за нещо, но подминавам, свикнах вече да ме хокат, че нещо не зная. Майката в парка, онази в майчинството, тя спря да идва, тръгна на работа. Случайният ми източник на информация продължи по пътя си.

И всичко се повтаря през 3 години, и през 3 години, и през 3 години.

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

Междувременно обикновената бебешка количка вече не става, трябва специализирана. Отново тръгвам по канцеларии, попълвам бланки, няколко броя. Чакам разглеждане, обаждат ми се да отида да си взема заповедта, взимам я, нося я в магазина, избирам количката, тя се оказва 2000 лв., а са ми дали 486 лв., доплащам си 1500 (направо не помня откъде съм ги изпросила), тръгвам си, нося в социалните... ония листове дето ми дадоха в магазина, отчитам се. Каквото и да ми потрябва от позволените обаче неща, процедурата е същата. Бланките пък - за детски, интеграционни… и нам кви други, ги подавах на всеки 3 години, с новия ТЕЛК, разбира се.

Лечение на детето… Ма Боже… Оправяй се. Имаше един доктор, няма да го забравя никога – „Майче, дай ся 20 лв., че кой знае, може да “МУ”(онова човекоподобното... нещо) спре сърцето на масата.“

Смазана съм до безобразие. Обиколките по канцеларии си продължават за всякакви неща, абсолютно всякакви. Идва момент, пак някъде из парка разбирам, че имало програми за личен асистент, малко били парите, ама поне е нещо. Покрай терапиите, които ми трябват всеки ден, но държавата е казала, че може и по на рядко, аз си плащам като поп навсякъде. Просията се е превърнала в спорт за мен, щото лечение, рехабилитация, логопеди, доплащане на уреди, то пък пустото дете расте и умаляват, кво ли да се храним, обличаме... тоци, води… живота бил имал един куп разходи, ама кой го интересува. Оправям се някак де, даже открих интернет, купих си един стар, раздрънкан компютър и рекох да се превърна в майката от парка, поне да върна жеста ѝ, аз да дам липсващата информация на друга, тръгваща по пътя ми.

С асистентството нещата се същите, като вечното ми висене в социалните. Пак си вися в някоя канцелария, пиша едни безкрайни листове, проучват мен, детето, кво може, кво не може. Самостоятелно хранене било, че може да гълта, ама нищо че тя вече е на 16 г. и нито вижда, нито ходи, нито дори седи самостоятелно, какво ли да държи лъжица, за приготвяне на храна и да си вземе нещо от хладилника... абсурд, да, ама щом гълта - самостоятелно е. Е, поне съм вътре. Сключвам сама със себе си договор, щото аз съм и изпълнител и поръчител, щото пък съм настойник на детето, нали малолетно все още. И така, всеки БОЖИ месец аз се отчитам, ходя, давам си отчета, подписвам се 60 пъти, тръгвам си.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

И така безкрайно ходене, писане, попълване на бланки, подаване, чакане… на моменти се чудя кога ям и кога спя, ама няма значение, свиква се. Детето, естествено, е нон стоп с мен, ние сме като сиамски близнаци и няма как иначе, нали съм асистент, нищо че скоро ми изтича “мандата” и пак ще попълвам бланки, пак ще ме оценяват, пак ще оценяват и кво може детето и кво не може. Пък тя вече е на 16 и каквото може сега, това ще си остане завинаги. Е, поне доживях ТЕЛК да ми дадат пожизнен срок.

От две години Бойко даде 930 лв., пак е със срока на ТЕЛК, ама поне не търкаш пода на социалните всяка година, а през три примерно. Е, врътката за помощни средства, обувки и т. н. си е същата. Има разни фондове, на които може да им се примолиш за вертикализатор примерно, но там пък даже ме викаха да им опиша какво значи това. Мисля си – „Добре де, моля се за нещо на хора, които не знаят какво е това, ама иначе те трябва да ми направят социален доклад, че да вземат решение дали да ми одобрят средства за това, дето не го знаят кво е.“ В крайна сметка винаги дават половината. Пак си доплащам някакви хилядарки, отде съм ги намерила… няма проблем, вече имам вертикализатор.

Та за 930 лв.: Само децата с над 90% ТЕЛК ги взимат. Да де, ама само около 3000 деца в БГ са с тази сума и ако сте ме прочели, вече сте разбрали, че тези пари са похарчени и не са стигнали. Всъщност родител като мен КРЕЩИ – „Дайте ми количката, бе хора, дайте ми вертикализатора, дайте ми рехабилитацията, дайте ми център, за да РАБОТЯЯЯЯЯ. Аз сама искам да си изкарам 930 лв., не ги искам даром, но искам СИСТЕМАТА ДА МИ ПОМОГНЕ!“

И така - всички други 26 000 деца с увреждания, само че с процент увреждане под 90% , които са маса деца, включително децата с Даун, те НЕ ВЗИМАТ 930!!!, а 350 лв. месечна помощ, пък нищо че майките им се скапват от плащане, тичане по логопеди, психолози, терапии, че някак да дадат добър старт на детето, докато е време. Порасне ли, това е, дотук.

Честно казано, убива ме само докато се сещам за подробностите и описвам живота си. Много се надявам да ме прочетат много хора, защото за мен е истински важно, онези които казват – „Е, тия пак ли протестират бе, нали им дадоха 930 ?“, да разберат. Хора, не искам пари, искам да изляза от затвора, в който живея 16 години. Искам детето ми да живее достойно. Искам инструментите, които компенсират нейните дефицити. Искам ЛИЧНА ПОМОЩ гарантирана със закон, а не да се моля пак и пак и пак… до безкрай.

Искам да съм МАЙКА, не майче !!!

Специалната майка на Ния

Системата, която НЕ УБИВА се намира малко по на запад от България, хората отдавна са открили топлата вода и социалната система работи ЗА хората, не ХОРАТА за социалната система, както е тук. Ако моето дете се беше родило там, няколко часа след раждането ми, до мен щеше да има психолог, да ми помогне да съхраня себе си, по-късно социален работник, който да ми помогне да получа нужното за детето ми, по-късно всичко, което ми трябва, системата го знае и ми го дава ,без да ѝ се моля, защото пък първите продължават да ни наблюдават и без да ме питат ,знаят...

Благодаря ви, че изчетохте този безкраен текст, но с по-малко думи е просто невъзможно. А аз продължавам да умирам всеки ден по малко, бавно, но сигурно… защото пък след 2 години ТЯ става на 18 и Системата ще УБИЕ и нея, всъщност тогава я закопава тотално. И аз, и тя оставаме на нейната пенсия - ОБЩО 235 лв. с чуждата помощ. Е, те са си нейни, тая колосална сума, а аз, майка ѝ, мен ме няма никъде, системата ВЕЧЕ МЕ Е УБИЛА!

Препоръчваме ви още:

Моля те, Боже... или нещо друго...

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Майки, за които няма празници