Автор: Ина Зарева

Селото се дипли по хълбока на планината като пъстра наметка. Зеленото се е плиснало навсякъде. Червени покриви се вплитат в нишките на каменната тъкан. Синьото на реката се точи като ширит в края на дрехата. Върху ѝ са пръснати многоцветни копчета – иглики, лалета, нарциси, лютиче, люляци и ароматни билки. Вдъхваш ги и разкопчаваш тайни.

Въздъхва селото в планинския скут рано сутрин, надипля плохите си и започва приглушеното си клокочене. Каруци пеят, животни се наговарят, птици се надпяват. Хората запъплят по работите си и тихо се поздравяват, че да не надвикат природата.

А ти – изтръгнал се рязко от градския шум – си мислиш, че внезапно си оглушал. Невъзможна е тази тишина за сетивата ти. Толкова е тихо, че чак душата те боли. Вместо клаксони чуваш отмерения крясък на орела. Вместо свистене на гуми – плясък на криле. Вместо неизменния ремонт в събота сутрин – шепот на вода. С мъка преодоляваш онова тревожно очакване - все пак нещо да се случи и хаосът на делника отново да те връхлети. Но то не се случва и безвремието лакомо те поглъща. Отпускаш се и единственото, което правиш, е да дишаш. Въздухът е толкова сладък, че ноздрите ти лепнат от аромати. Не бързаш, не чакаш, не планираш. Само дишаш.

Неусетно денят е превалил. Селото, вместо да замре, като че едва сега се разбужда. Огромната поляна, след последните къщи, се изпълва с малки, подвижни фигури. Децата пъргаво се разпределят на отбори. На различна възраст са, но всички изглеждат здрави, жилави и със сигурност по-високи от връстниците си в града. Движенията им са толкова бързи, че футболната топка не успява да докосне земята. Чистосърдечни викове обозначават поредния гол и отново всички са в бърза върхушка след топката. Играят честно и спортсменски. Не се обиждат, не се спъват, не се нараняват. Само някоя половинчата, чута от бащите ругатня, маркира някое кошмарно положение.

Затихват внезапно. Полувремето е свършило. Хукват към каменна чешма с изворна вода и жадно пият. После сядат на тревата и си говорят така, както че ли всички са от един отбор и надпреварата от преди малко никога не се е случвала. Лицата им са поели първия слънчев загар. Очите им блестят, докато се запознават с нас. Ръкуват се силно, изговарят имената си ясно и гордо.

Ангел е четвъртокласник. Пътува всеки ден с автобус до училището в града и обратно.

- Не ни дават много домашни. – разказва ми. – Но веднага като ги напиша, започвам да помагам на нашите. Има много работа из двора. Като е доволен от мен, татко ме взима с него на лов.

Мъдростта боли

И Ангел започва да ми обяснява подробно за разликите между едноцевката и двуцевката, патроните, иглата и как може само да си помислиш, че си отстрелял дивото прасе, а то да си е живо и здраво и да избяга бързо. Докато го слушам и гледам изпръхналия му на слънцето перчем, си мисля как синът ми едва успява да си отреже филия хляб.

- Не обичам морето, хич. Само планината. Тук ми е най-хубаво. И всяка вечер се събираме да играем. Има някои не идват винаги, но ние сме най-сериозните.

Момчето внезапно прекъсва разказа си и скача обратно на терена – второто полувреме е започнало. Между най-бързите нападатели разпознавам красиво момиче. Скрила е дългата си руса плитка под синя шапка с козирка и напълно се слива с момчетата наоколо.

След края на мача двамата с Ангел сядат до мен. Спечелили са и се смеят на сподавените ругатни на другия отбор. Поглеждам притеснително момичето, а тя отговаря на мислите ми през смях:

- Спокойно, свикнала съм. Имам двама по-големи братя.

- Двамата сме в един клас – казва Ангел – ходим и се връщаме заедно. Днес закъсняхме за мача, защото чистихме селото. Всяка година правим така – събираме се и почистваме всичко наоколо. То не е толкова мръсно, де. Хората пазят, нали си е тяхно.

После започва да ми изброява забележителностите наоколо, които можем да посетим.

- В планината има много хубави пътеки, ама вие не ги знаете. Аз и сам ходя. Като се ядосам за нещо и хуквам нагоре.

Като чуха за забележителности, останалите футболисти се скупчиха около мен, извадиха телефоните си и започнаха да показват снимки с известен тийн идол, който идвал тук наскоро и всички се снимали с него. Докато ги разглеждам, още една група деца се изсипва на поляната и всички оживено започват да преразпределят новите отбори. Мачът започва отначало.

Синът ми играе с респект с тези негови връстници, които след училище работят наравно с родителите си. Не се страхуват от домашни и диви животни. Знаят всичко за природните стихии, пушките и футбола.

Дъщеря ми дочита книгата си, докато чака мачът да свърши и да отидат на разходка с русокосото момиче. Докато разлиства нетърпеливо последните страници, слабичък младеж се откъсва от терена, доближава се до нея и най-чистосърдечно я пита:

- Ти четеш ли наистина?! Не изглеждаш толкова смотана иначе.

Русото момиче го отпраща с досада и прошепва на дъщеря ми:

- Не му обръщай внимание! И аз много обичам да чета.

В хотела попадам на малка библиотека, в която наред с Вазов, Фокнър и Чехов, се спотайват и стари партийни издания. Едното от тях е списание, излизало през 1942 г., в което откривам следния "бисер":

Невъзможно е да са минали няколко дни. Усещането за престоя тук е като да си затворил за малко очи в метрото и да са ти дали да подишаш кислород между спирките. Децата ми искат да останат тук – при новите си приятели. Ние вече така сме свикнали с тишината, сякаш сме живели винаги в нея. На никого не му се прибира.

По дългия и тягостен път към истерично шумния и заключващ душите ни град, си мисля за „златната българска младеж“, която возим на задната седалка. За това как вместо волни под пролетното слънце, ще прекарват часове превити над безкрайните си домашни. Как от бързане и щадене да не ги натоварим, все още не могат да приготвят сами обяда си. Как вместо да се сприятеляват с ожулени колене и симпатични закачки, те потъват в хейта на социалните мрежи или се крият в книгите, в които се разказва за истински приятелства в истински живот. Как днес нито труд, нито книги има достатъчно в живота на децата ни, защото нямат време от насадените им амбиции. Как детството им се превръща все повече в старост, а ние - родителите им - нямаме право да остаряваме, защото имаме още толкова много работа.

Мисля си за това, как Ангел понечи да се качи в автомобила ни, за да го откараме в града, още преди да се запознаем, а аз го спрях:

- Не знам какво биха казали родителите ти. Не ни познаваш. Може да сме всякакви.

А той ме изгледа с такава обида и изненада едновременно, като че му казвам, че неговата най-голяма награда - ловът на диви прасета - е нещо, с което едно дете не бива да се занимава.

Мисля си за свободата, която все повече ни се налага да крадем – и малки, и големи – заради големите затвори, които доброволно градим около и в себе си.

Как бягайки от комунистическите лозунги, убиващи интелигенцията, избягахме в другата крайност – да убиваме живеенето.

Как децата на планината не искат да стават градски деца, а всяко градско дете иска да живее като тях.

Как от надвисналите над главите ни призраци от близкото минало и страхове за неясното бъдеще, страдат предимно децата ни.

Мисля си, че „златната българска младеж“ тепърва предстои да се роди – тогава, когато нито книгите, нито трудът ще са за сметка едни на други.

Дотогава - деца, моля ви, простете ни!

Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах

Лято без родители

В какво се превръщат мечтите?