Социално-спортното събитие се проведе в 4-те най-големи града у нас и събра над 600 позитивни колоездачи, които показаха съпричастност към хората с това заболяване!

За 3-та поредна година Българската асоциация по хемофилия организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия, който стартира точно в 11:00 ч. едновременно в 4-те най-големи града у нас – София, Пловдив, Варна и Бургас и премина под патронажа на Датското посолство в София и Министерство на Здравеопазването.

Над 200 души караха колело в събота сутрин в знак на съпричастност към хората с това заболяване от Пилоните на НДК до началото на Южния Парк , като част от кампанията „Споделянето е сила!“ и Велопоход „Заедно“ в град София! 

Българската асоциация по хемофилия получи подкрепата на Столична Община, Министерство на Здравеопазването, както  на Датското посолство, като самият посланик Н.Пр. Сьорен Якобсен откри шествието и кара колело заедно с участниците в София. 

Асоциацията получи подкрепата и на множество неправителствени организации, както и на редица публични личности, които споделяха видеа в социалните мрежи, като част от тазгодишната кампания „Споделянето е сила!“ С тази инициатива публичния сектор и здравните институции бяха призовани да станат по-колаборативни с неправителствените организации, които работят в посока подобряване на условията на живот на пациентите с хемофилия.

Препоръчваме ви още:

Велопоход в подкрепа на хемофилията стартира на 21-ви април

Децата с хемофилия могат да имат пълноценен живот

Една инициатива на CredoWeb

Всеки, поне веднъж в живота си, е попадал на лекар, който приема проблема му като свой, който се бори, който дава надежда, който връща усмивката на лицето. Това е Лекарят, който никога няма да забрави.

Инициативата на CredoWeb има за цел да назове добрите лекари, да разкаже важните истории, които са белязали положително живота, и са накарали пациентите да повярват в чудеса. 

Споделете онези добри моменти и онези добри лекари, които са оставили ярък спомен в съзнанието ви, за да си припомним, че добрите дела са повече от онези, които оставят горчивина. 

Всеки, който изпрати история и тя бъде публикувана, ще получи малък подарък. Историите ще можете да прочетете на страницата на Инициативата „Добрият лекар“.

Как можете да изпратите своята история:

- на email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., със subject (тема): За инициативата "Добрият лекар"

- като лично съобщение в системата на CredoWeb/ до CredoWeb или CredoMedia: in focus

- като лично съобщение на страницата във Фейсбук, със subject (тема): За инициативата "Добрият лекар"

Препоръчваме ви още:

Ваксини и автоимунни заболявания

Епилепсията - какво трябва да знаем

Къде да заведа детето на лекар?

или Как родих два пъти и не съжалявам!

Автор: Пирина Воденичарова

Озаглавявам този пост така, защото излизат все повече истории на българки, раждали някъде в чужбина, а ние оставаме с усещането, че едва ли не дори нашите дъщери надали ще имат подобно мечтано раждане. Истината е, че все пак нещата не са чак толкова отчайващи и вече и у нас има алтернатива. Става ми мъчно, че тази алтернатива все още е свързана с паричните средства, с които семейството разполага, но е важно да знаем, че се работи в определена посока.

В този ред на мисли, първо искам да ви поканя в групата ЖЕНИ & АКУШЕРКИ във фейсбук, където членувам от доста време преди да забременея и откривам полезна информация от професионалисти, забавлявам се с развлекателните постове и получавам доста отговори на въпросите какво, къде, защо и как. Там ще намерите всичко, свързано с бременността и раждането такива, каквито искаме да бъдат за всички! И ще придобиете представа къде наистина се намира България по пътя към реализирането на адекватната грижа за жените в този период.

За бременността и раждането

Очакванията за раждането и изборите, които направихме

Съвсем накратко ще ви запозная с нашите избори за раждането и как очаквахме да протече то.

За болница се спряхме на СБАЛ “Свети Лазар” поради две причини: 1) там е кабинетът на моите акушерки от АК “Зебра” и със сигурност там щях да раждам с тях, на което държах най-много от всичко и 2) предлагаха водно раждане, което ние избрахме заради любопитството ми и дископатията ми; исках да имам възможността аз да решавам в каква позиция имам нужда да застана докато раждам.

Как очаквах да протече раждането? Тук можете да видите моят план за раждане. Знаете, че всеки има някаква представа за това, което го очаква, макар и то да се случва за първи път. Моята представа беше изградена на базата на ражданията на майка ми, защото в “женските неща” сме много еднакви. Бременността ми протече подобно на нейните, затова и очаквах раждането също да протече по подобен начин. Чаках го с вълнение, не със страх.
Очаквах да родя за има-няма 12-15 часа, естествено, активно, във вода. Не съм и подозирала какво ново приключение ще ми поднесе животът…

Роди се човек - история в снимки

от Ивелина Чолакова - Дамаянти

Как протече раждането

12.11.2017 г.

Цял ден имах подготвителни контракции, които не спираха нито от раздвижване, нито от почивка, нито от топъл душ. Така започнах да подозирам, че скоро ще се случи моето малко чудо. Вечерта контракциите се засилиха и разбрах, че влизам в латентния период на раждането. Не можех да заспя от дискомфорт.

13.11.2017г.

Към 1-2 ч. през нощта падна част от тапата и изтекоха малко води. Вече бях започнала да засичам времето на контракциите и забелязах, че интервалите между тях се скъсяват, а самите контракции стават по-продължителни.

В 3:00 ч. събудих Фиши, защото контракциите ми зачестяваха, а той искаше да има време да се разсъни преди да се качим в колата. Направи си едно кафе, а аз полежах още малко, за да си почина максимално. След това решихме да отидем на разходка до кварталния денонощен магазин, откъдето си взехме кроасани. Чувствах се като на среднощна романтична разходка в Париж. 

Целта ни беше да отидем в болницата възможно най-късно, затова и си измисляхме какво да правим, докато контракциите зачестяват все повече и повече. Чак в 6:00 ч. сутринта реших да звънна на Йоана и се разбрахме в 7:00 ч. да се срещнем в болницата. Контракциите ми бяха през 5 минути и с продължителност по минута и половина. Аз си хвърлих душ, Фиши запали колата, за да се стопли, и потеглихме.

Още с тръгването от вкъщи ме хвана the hospital effect (болничния ефект - бел.ред.). В колата продължавах да усещам контракциите, но някак по-рехаво. Притесних се да не би да си въобразявам нещо и да сме вдигнали хората на крак безпричинно.
В болницата ме включиха за тонове, но според машината положението не беше сериозно. Все пак Йоана и Илона бяха извикали д-р Дончева (израждащата лекарка, която избрахме) и в 8:00 ч. направихме ехограф и ме провериха за разкритие. Имах 4 см и макар това да не е никак много, заради изтичащите води, решиха да ме настаняват в болницата. Йоана ни направи препечени филийки и ни остави да дремнем в болничната стая.

В 10:00 ч. Илона дойде в стаята, за да направим отново запис на тонове. Изпрати ги на д-р Дончева, която ги погледна и каза, че можем да отидем на разходка около болницата за час-два. Решихме да обиколим зоопарка и си изкарахме страхотно! Бъзикахме се с приятелите ни, че раждам с пеликаните. Никога не съм си представяла, че ще се разхождам с контракции из зоопарка! Беше запомнящо се.

Как се казва вашата акушерка?

В 14:00 ч. дойде д-р Дончева отново да ми провери разкритието. Не каза колко е, за да не ме разочарова (било е все още 4 см, макар и с по-силни контракции след разходката). Каза само, че е добре да почивам сега, докато мога, за да имам сили за същинската част. Отново си легнахме с Фиши и се гушнахме. Аз вече не можех да спя от контракциите, но се постарах да си почивам колкото ми е възможно. Ако ме бяхте попитали предната вечер, щях да кажа, че очаквах до това време вече да съм родила, но бях милостива към себе си и се стараех да не мисля какво съм очаквала, а да се предам на случващото се и да се концентрирам върху това, което се случва с тялото ми.

В 16:00 ч. разкритието все още не беше напреднало, въпреки засилените контракции. Забелязах, че д-р Дончева започна да се чуди какво става, но Илона бързо предложи да правим упражнения за наместване и слизане на главичката на бебето и се разсеях. Той беше в добра позиция, но главичката му беше още високо. Реално само контракциите ми правеха разкритието без помощта от натиска на главичката, както трябваше да бъде.
С Илона и Фиши започнахме упражненията и много се забавлявахме! Всяко упражнение трябваше да се изпълнява по време на контракция и определено беше предизвикателно, но ми беше много интересно и преживявах всичко с усмивка и добро настроение. Усещах как Матей се върти страшно много след всяка контракция. Той също се стараеше да помогне и да свърши своята работа. Водите ми продължаваха да изтичат малко по малко и тапата също продължаваше да пада.

В 18:00 ч., когато ми казаха, че разкритието е 5 см, щях да се съкруша. Но не се предадох на тази емоция! Да, бяха минали 12 часа, а разкритието ми беше напреднало едва със сантиметър. Очевидно имаше някакъв проблем, но всички от екипа искаха да ми дадат всеки възможен шанс, а аз исках да дам същото на детето ми. Щом той имаше нужда от повече време, аз нямаше да се предам за нищо на света!
Единодушно решихме да пуснем минимално количество окситоцин, за да подпомогнем процеса и да напредне малко по-бързо разкритието. Тоновете бяха добри.
Окситоцинът, макар и в малки количества, си каза думата и контракциите станаха вече много силни. Слушахме Шакира, седях на топка, правих напади на един стол по време на контракция. Давах всичко от себе си да помогна на Матей! Нямаше нещо на този свят, което не можех да изтърпя в този момент! И на всичкото отгоре се забавлявах! Вече беше центрирана главичката от упражненията преди това. Контракциите ми прогресираха непрекъснато, а разкритието оставаше същото. От окситоцина станаха и по-продължителни.

В 20:00 ч. д-р Дончева ме прегледа за разкритие по време на контракция. Беше ужасяващ преглед, изпитах нечовешка болка! Но донесе добри новини – почти 7 см. разкритие! Ура! Докторката напипа главичката, оказа се, че има хематомче. Малкото ми момче даваше всичко от себе си да свърши своята работа, но не успяваше.
Съгласих се да ми бият някакъв спазмолитик, който да подпомогне процеса по изглаждането на шийката. И тогава рухнах! Устата ми започна да лепне, зави ми се свят, премрежи ми се погледът, контракциите станаха зловещи. Нямах сила, усещах как не мога да контролирам крайниците си, чувствах се разбита на хиляди парченца. Някакви хора ми говореха, а аз не ги чувах. Хипервентилирах, щях да припадна, хвана ме страх, паникьосах се. Срещнах погледа на Фиши, който даваше всичко от себе си да не изглежда притеснен, дори ми се усмихна! Ще помня тази усмивка цял живот. После, по някакъв магически начин, Илона успя да достигне до мен и заедно с Фиши ми върнаха контролираното дишане. Той дишаше с мен, беше много важно и не мога да бъда по-благодарна, че беше там не само в този момент, но и през цялото време. Посъвзех се и разбрах, че вече имам контракции с напъни!
Д-р Дончева поиска запис на тоновете, но не успявахме с машината в стаята. Свалиха ме на машината в операционната, за да са сигурни, че ще ги измерят правилно. Сложиха ме да легна по време на контракция. Чух, че д-р Дончева казва “Тоновете падат, пригответе я за спешно секцио!” Анестезиологът беше там, защото само преди час го извикаха, за да може да ми бие епидурална упойка. И на това се бях съгласила, предвид обстоятелствата.
Изпитах много неща в този момент, но и облекчение, че нещата отиват нанякъде и момченцето ми няма да се мъчи повече.

Матей се роди в 22:20 ч., 3870 г, 52 см Здрав, плачещ, топъл и по-мекичък от всичко, което съм усещала някога! Голям мъж! Проблемът? Беше се усукал в пъпната връв през шията, раменете, подмишниците и между краката. Зловещо. Нямали сме дори и 1% шанс да се роди естествено. Връвта го държеше много високо, усетих как ме натискат силно по ребрата, за да го извадят през разреза.

След като го извадиха, пуснаха Фиши в стаята, до главата ми, и веднага след аспирацията ни го донесоха да го нацелуваме! Зашиха ме и ни настаниха в реанимация, донесоха Матей, разповихме го с Йоана и го сложихме гол върху мен, а той веднага засука лакомо, сякаш цял живот това е правил! Оставиха ни час и половина тримата, беше вълшебно!

Една далеч по-тъжна история:

Раждането на една "ничия" пациентка

В заключение

Радвам се, че избрах този екип и тази болница. Това бяха правилните избори за нашето семейство. Не съжаляваме за нито един от тях, нито за развоя на събитията. Така е трябвало да бъде.

Радвам се, че докарах почти докрай едно невъзможно естествено раждане. Матейчето си избра кога да се роди, беше готов и двамата се потрудихме доста, за да се срещнем. Тялото ми премина през невероятно приключение, несравнимо с нищо друго, което някога съм изпитвала. Бях подложена на огромно изпитание и разбрах, че съм способна на неща, за които не съм и подозирала. Разбрах колко силна мога да бъда и как за нещата в живота, които си струват, човек няма граници във възможностите си! Разбрах колко силен е и съпругът ми. Той май все още не осъзнава колко много е направил за мен и какъв герой е в очите ми след цялото това време, прекарано ръка за ръка. Той се бори не по-малко. Със себе си, със страховете си, с това да не покаже и за миг притеснение. Беше много смел и ще го давам за пример навсякъде и на всеки!

Радвам се също, че секциото ми беше точно в Свети Лазар, защото:

• мъжът ми беше до главата ми от момента, в който извадиха бебето, докато сам не реши да си тръгне;
• дадоха ни Матей веднага, щом ме пренесоха в реанимация, и успяхме да осъществим кърмене още в първите минути от живота му;
• раздвижиха ме още на шестия час след операцията и възстановяването ми потръгна адски бързо;
• менюто беше съобразено с протичането на раждането ми и също спомогна по-бързото възстановяване на дейността на червата;
• само от мен зависеше кога бебето ще е при мен и кога не;
• питаха ме за всяко нещо – дали да го дохранват, дали да го къпят, дали да му дават вода, дали искам да го вземат за тоалет; единствено се разочаровах, че едната акушерка отказа да му смени памперса, защото ги сменят на три часа и още не е време;
• беше чист късмет, но бях платила пакет за двойна стая, а в крайна сметка бях сама, защото нямаше кого да настанят при мен; можех да имам колкото искам посетители, по което искам време на денонощието и можеха да остават при мен колкото пожелаят. Фиши един следобед дори дойде при нас и работи оттам, стоя половината ден, буквално! 

Винаги бих предпочела болките от контракциите пред възстановяването от секциото – то ми беше ужасно!
Благодарна съм, че не бях ограбена от всички емоции, които исках да изпитам и ми беше даден всеки шанс! За това нещо заслуга имат главно Илона и Йоана от АК “Зебра”, както и д-р Дончева. Безкрайно признателна съм им! В крайна сметка се чувствам чудесно емоционално!

И накрая знам, че ще ме попитате дали всичко се забравя като видиш малкото си геройче. Не, не се забравя. Помни се, но с добро чувство, защото всичко е добре, когато свършва добре!

Вижте и историята на Яна в

Не било чак толкова страшно

Снимки: личен архив на Пирина

Източник: empirina.com

Препоръчваме ви още:

Как да се подготвим за раждане

Някои психологически аспекти на раждането със секцио

Автор: Милена Макавеева

Когато решим да станем родители, в главата ни изникват безброй въпроси. Докато чакаме появата на малкото човече си представяме как ще го гушнем, ще го разхождаме, ще подкрепяме всяка негова мъничка крачка. Искаме да му подсигурим най-доброто, още повече че в днешно време има невероятен избор на столчета, колички, бънджита, проходилки и др. Те до голяма степен ни улесняват в грижите за мъниците, но дали им помагаме, позиционирайки ги в тях? 

Независимо колко модерен, различен и забързан е животът ни, психомоторното развитие на децата следва едни и същи закони. Бебето се ражда с арсенал от безусловни рефлекси, които подсигуряват физическото му оцеляване. Постепенно, посредством движенията на тялото, тези рефлекси биват интегрирани в по-зрели и осъзнати, контролирани действия. Първото „научаване“ се осъществява чрез тренировка и повтаряне на даден двигателен опит. Впоследствие този опит се запаметява и това позволява на малкия човек да го пренесе и използва в нова ситуация. От нас като възрастни зависи какви възможности за движение ще предоставим и как ще дозираме околните стимули, така че да не са прекалени и да са съобразени с наличните умения. Например бебето, поставено в позиция по гръб с играчка, над себе си, прави редица неуспешни и некоординирани опити да я достигне. Първоначално посягането е предимно странично, постепенно се насочва към средната линия на тялото и колкото повече упражнява тези движения, толкова по-прецизни и успешни са, докато след известно време можете да видите да държи с двете ръце играчката и да се опитва да я приближи до устата си.

Изключително ключово е бебетата да бъдат оставяни повече време в позиция по корем, желателно е на широка и твърда повърхност, а също и да бъдат стимулирани от близките чрез масажи на цялото тяло и игри на голяма топка. Как можем да стимулираме двигателно едно проходило дете и защо, ще опиша накратко в следващите редове.

Във възрастта между първата и втората година, с прохождането, се овладява хоризонталната средната линия на тялото, т.е., коремната област се оформя като център на тежестта. Малчуганите се научават да се навеждат от стоеж, да взимат нещо от земята и отново да се изправят. Това, което зрително привлече вниманието им, се превръща в цел, подтиква ги към действие. Би могло да се използват тунели, пътечки с препятствия тип легнала стълба или от възглавници с различен обем, по които детето да стъпва, по възможност, босо. Целта на този тип занимания е да се провокира движение в пространството в различни позиции на тялото. Не е задължително препятствията, които поставяме, да бъдат преминавани само с ходене. Ако се получи сериозно разминаване между актуалните умения и трудността на действието, това може да подейства демотивиращо. Идеята на този род игри е детето да изпитва удоволствие от движението и сензорните стимули. След първата година, когато е достигната стабилна вертикализация, е подходящо да се въведат дейности, стимулиращи функцията на вестибуларния апарат, като например люлеене и въртене, слизане по стълби, катерене. Добре интегрираната функция на вестибуларния апарат позволява на детето да има стабилен постурален контрол, да остане спокойно на едно място, да внимава и да задържа фиксиран погледа си, докато се движи. 

Маркери на детското развитие от 1 до 5 години

Между втората и третата година движенията стават по-координирани и по-добре организирани в пространството. Малкият човек опитва да скача с две крачета, търкаля и хвърля обект в дадена посока, тегли, носи, бута. Започват опити за кръстосване на лявата и дясната половини на тялото. Подходящи са игри с топка – важни за развитие на зрителномоторната координация: подаване, хвърляне, хващане, бутане на други обекти. Би могло да се направи нещо като „паркур“ - трасе с поредица от различни препятствия като: наклонена плоскост, по която да се катери детето, греда, по която да се придвижва, поставяйки стъпалата си, кухи кубове, през които да се промушва, батут, на който да скача. Използвайте възможностите да стимулирате тактилната повърхност на дланите и ходилата, можете да направите разнообразни сензорни кутии, през които да последователно да преминава босо детето – например с памук, леща, трева, пясък и други. Важно е да отбележа, че през играта в реалното, триизмерно пространство, се овладяват пространствени понятия като: голямо/малко, вътре/вън, отпред/отзад, отгоре/отдолу. В следващият възрастов период може да се въведат игри с цел по време на вестибуларна стимулация (хвърляне на топки в голям кош по време на люлеене например), както и такива на балансиращ диск, каране на колело и други. 

Игри и играчки през втората година на детето

Ако детето с типично развитие получава достатъчно и разнообразни сензорни стимули и възможности за движение, то ще изгради адекватно схемата на собственото тяло, което е базисен компонент за усвояване на пространствените и времеви концепти. Най-общо казано, схемата на тялото е познанието, което има детето за тялото си, в покой и по време на движение, без задължително да го наблюдава. Това вътрешно усещане се изгражда благодарение на добре интегрираната информация, постъпваща от мускулите, ставите и кожата. Това не е вродено знание, а нещо, което се изгражда посредством кинестетичния и сензорен опит. Ако поради някакви причини не се формира схемата на тялото у детето, това би рефлектирало върху:

• Познаване границите на собственото тяло и разграничаването от другите;
• Познаване и контролиране на позите на тялото;
• Адекватното положение на тялото и частите му една спрямо друга в пространството;
• Адаптирането на тялото по време на движение спрямо средата;
• Уменията за подражание;
• Организирането и правилното насочване на жестове към определена цел;
• Фината моторика и уменията за самообслужване;
• Графичните умения.

В световен мащаб има разработени доста двигателни терапии за деца с проблеми в развитието. Те се основават на теорията, че давайки стимул на мозъка през двигателни дейности, се активира т. нар. невропластичност. Предоставянето на повече възможности за движение и обогатяване на сетивния опит в ранната детска възраст е ключът към балансираното развитие и доброто усещане на детето в собственото му тяло. Да го направим!

За Милена

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“, на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от екипа на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“. След това стартира частната си практика в Логопедичен кабинет „Светулките“. Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви още:

С какво може да ни е полезен логопедът

Още не говори, но всичко разбира - дали е така?

Не, не става дума за онези разговори на кафе или в градинката, в които вкупом се оплакваме една на друга, че таткото не взема достатъчно активно участие в грижите и възпитанието на детето. Говорим за случаите, в които той напълно игнорира детето си. Какви може да са причините за подобно поведение? Едва ли обяснението е само в прекомерната му заетост и умора. Жените също работят (домашният труд е пълноценен поне 10-часов работен ден) и все пак полагат усилия – да прочетат приказка, да зашият отпраното ухо на плюшения заек, да поиграят на „Не се сърди, човече“ и т.н. Къде са в това време бащите?

Ето какво споделя една майка по темата:

„Имаме четиригодишен син. От половин година баща му напълно отсъства от живота му. Зает е с проектите си и с плановете си за кариера. Рядко се застоява вкъщи и ако аз все пак успявам да го видя, макар и в късните часове, детето ни няма този късмет. В малкото моменти, когато са заедно, баща му присъства само физически. Опитвам се в свободното му време да им дам възможност да са само двамата заедно. Но в такива случаи мъжът ми води по-големия си син (от предишен брак), за да играе с брат си, докато баща им се отдава на собствените си занимания. Много ми се иска детето ми да има близка връзка с баща си, да правят някакви „мъжки“ неща заедно, да имат общи интереси, но не се получава. Разбирам, че усилията ми са напразни, докато мъжът ми сам не прояви инициатива, но ме потиска мисълта, че помежду им няма никаква близост.“

Възможно е споделеното от тази жена да е част от собствения ви живот. Темата е наистина много болезнена. Кои могат да бъдат причините за равнодушното отношение на бащата към децата му?

Дневникът на касичката (бащата)

Разрив в отношенията между майката и бащата

Ако мъжът вече не обича жена си, децата, които има от нея, се превръщат в натрапчиво напомняне за принудителния им съвместен живот. Защо не се развеждат? Много от двойките в подобна ситуация биха свили рамене и замълчали. Жените се страхуват от перспективата да се справят сами с живота и отглеждането на децата си. Мъжете също пасуват (уморени са, примирили са се, не са в първа младост, това им е втори брак, а всичко е едно и също… ). Затова се държат мъжки – изкарват пари за прехраната на семейството, изслушват жена си, според настроението и търпението си, не предприемат нищо, за да не усложняват живота си, живеят заедно, но не един с друг.

Възможен изход от ситуацията е да признаете, че не сте заедно в истинския смисъл на думата и да се разделите. На практика вие вече сте разделени, просто не е официално.

Има и друг вариант – да попитате директно – „Обичаш ли ме, или не ме обичаш вече?“ И да слушате не думите, а бързината на отговора, интонацията, да гледате другия в очите и да не бягате от реалността в разговора. Тогава има шанс да откриете истинската причина за това състояние на връзката ви.

Защото най-важното, което един баща може да направи за децата си, е да обича майка им. Останалото може да се нареди.

Ама вие луди ли сте?

Детето се е появило ненавреме

Разбирате, че мъжът ви все още ви обича, но се е почувствал в капан, когато сте обявили, че очаквате дете. Не е важно дали сте официализирали отношенията си или не. Важно е, че в този период от живота си, той е искал да живее с вас, но без деца. Особено ако това не му е първи брак.

Възможно е мъжът ви да е планирал активно развитие в кариерата си, възможно е точно вие да сте източникът на вдъхновение да го прави. Изведнъж рязко сменяте своето амплоа с това на майка. Да, ще му е неприятно. А на вас ще ви е неприятно, ако ви го каже в лицето.

При по-агресивни обвинения от негова страна би могло да му се напомни, че като възрастен мъж, който има някакви планове, които все още не включват деца, би могъл да се погрижи за контрацепцията. Подобни спорове и обвинения обаче са неефективни и не заздравяват връзката.

Какъв е изходът от подобна ситуация? Продължавайте да го вдъхновявате, както е било преди появата на детето. Поощрявайте го в стремежа към професионална реализация. Това ще съхрани връзката ви, а обичта към вас и привързаността му ще се пренесат и към детето. Постепенно, малко по малко, но си струва да бъдете търпеливи. Той наистина е планирал да посвети този период от живота си на себереализацията си (но не като баща). Все пак този стремеж има предел, след който погледът му отново ще бъде насочен само към семейството.

Да спасим бащите

Прекалената ви отдаденост на детето

Възможно е мъжът ви да ви обвини, че след раждането на бебето вие сте така обсебени от майчинството, че просто не сте оставили място за бащинството му. Появила се е нова двойка (майка и дете). На таткото се пада задачата да опита да съхрани нормалността в семейството и връзката помежду ви. Обикновено в такива семейства има разкошна детска стая, но не и местенце за бащата, където би могъл да се уединява от време на време, да помисли, да поработи. Мъжът се съпротивлява на нахлуването на детето в живота му – разхвърлени играчки навсякъде (когато 2-3 са напълно достатъчни за игра), безкраен рейд по магазините за попълване на гардероба на бебето, готовност на майката да угоди по всякакъв начин на малкото: „Когато тате изкара парички, ще ти купим… “

Ако това вече се е случило, е добре да направите крачка назад от детето – към партньора си. Защото мъжът ви няма да доближи детето – там вие сте обсебили цялото пространство.

Завишените ви изисквания към грижите за детето

Ако сте твърде фиксирани върху хигиената, здравословното хранене, гардероба, възпитанието и грижите за детето, всеки нормален мъж би се оттеглил или… обесил.

Мъжете често имат различна гледна точка към изброените аспекти. А и на децата им е по-лесно с тях - по-лесно и приятно да спят, да се мият, да се хранят, да се разхождат…

Не, не става дума за това за пренебрегвате здравия разум и да оставите нещата да се развиват от само себе си, но би било добре за всички да се поотпуснете. Иначе си ще си докарате тотално изтощение, а таткото ще бъде отегчен и дистанциран.

Таткото не умее да играе с детето си

И не е нужно да умее. Детската игра е дар Божи. А включването на детето в реалния ни живот е напълно човешко. Важно е да обясните това на партньора си. Без назидателност, спокойно. С какво обича да се занимава той? Нека прави същото с детето си – да го научи да играе шах, да му покаже как да се прицелва точно (ако обича лова), да построи заедно с него сграда от кубчета (ако е в строителния бизнес), да поритат топка заедно (ако обича да прави това с приятели). Важно е да не се намесвате в заниманията им, да не го критикувате или съветвате, за да не убиете желанието, което едва се е появило.

Десет разлики във възгледите на майките и бащите
за възпитанието

Моите деца съществуват благодарение на баща им

Нито един мъж не е предизвиквал у мен желание да бъде баща на децата ми веднага. Дори смятах, че когато реша да имам дете, вероятно ще го отглеждам сама. Макар че подобна перспектива не ме вдъхновяваше особено, въпреки финансовата възможност да се справя. После се появи ТОЙ и след няколко години разбрах, че си струва да рискувам и да се впусна в авантюра за минимум 18, а може и повече години. Ние възпитаваме децата си ЗАЕДНО. Това е безценен опит за тях. Не знам как ще се развият нещата в бъдеще, но за миналото (съвместното раждане, носенето на децата в слинг, разходките и памперсите) аз съм благодарна на мъжа си.

Всеки ден, работен или почивен, напрегнат или спокоен, аз усещам подкрепата му и виждам загрижеността му за децата ни. И съм щастлива, че не съм избрала друг. Защото на всички онези прекрасни, талантливи, умни и сексуални мъже не им достигаше едно много важно качество – бащинското чувство.

И ако ме попитате от какво зависи то (как например успявам да го мотивирам да се занимава с децата) ще свия рамене…

Изначално това е даденост за мъжа ми. Вторичната причина е, че се обичаме. След това бих поставила възхищението си от това как го прави (с мъдрото пояснение, защо го прави и каква е ползата от децата ни за това). И, разбира се, аз никога не изпадам в крайности по отношения на грижите и възпитанието на децата. Доверявам се на мъжкия му подход към нещата.

Защото всичко започва от майката. Погледнете как бащата се отнася към децата си и ще разберете какво е отношението на жена му към него.

Автор на текста е Наталия Качанова - психолог, специалист по интегративна психология, писател, съпруга и майка на 4 деца.

Препоръчваме ви още:

Защо той не иска дете

Коментарът на бащата

Защо никой не ме предупреди?

Автор: Диана Илиева

Този въпрос си го задаваме всяка година около 80 000 български семейства, чиито деца ще тръгват на училище. По принцип не би трябвало да има нещо неясно, обезпокоително и т.н., защото нали, не сме Африка, имаме си образователна система, която е дори уж безплатна и всичко е организирано. Да, ама не.

Дойде ли този момент, дори една година преди да дойде, започват едни странни, дори абсурдни маневри в различните населени места. Различни, но навсякъде еднакво луди. В големите градове местата в училищата не достигат. Особено в тези, които се водят хубави, елитни и т.н. Родителите пускат цялото си въображение, комбинаторика, сложни шахматни ходове с адресни регистрации и какво ли не, дори ползват жокера „помощ от приятел“, за да наместят безценното си в предварително науменото училище. В по-малките градове картината е обратна – училища много, има дори закрити такива, там директорите, притиснати от делегираните бюджети, и учителите, от възможността да загубят мястото си, защото не са събрали клас, вземат (законно или не, надявам се първото) ЕГН-тата и адресите на потенциалните първокласниците и хукват да обикалят по адреси и да рекламират като търговски пътници училището си, и в частност себе си, за да запишат заветната минимална бройка деца. Съответно имаме и палитра от ситуации между родители, учители, директори, които ако не бяха толкова унизителни, щяха да са смешни.

"Системата" я правим ние

Често децата стават свидетели, ако не пряко на всички действия, то поне на изпуснати коментари в къщи – „Как пък да не го запишем Ванко при тая патка!“ или „Ще ги разоблича тия мошеници Иванови, ще ги унищожа направо!“

И целият този цирк нямаше да го има, ако училищата бяха така организирани, че да са достатъчно, еднакво добри (като материална база, персонал и т.н.), с грижа към децата и индивидуалните им особености, ако учителите бяха с нужния авторитет и съответно качества... И вместо да губим сили, нерви и енергия за такива неща, да сме спокойни, да знаем, че нашите наследници попадат на хубаво и интересно място, където ще се чувстват добре, ще се развиват като личности, ще добият не само знания (и то практични, важни за бъдещето им), но и приятелства, и полезни навици, и морални качества... Сега, знам, че ще има много скептици – „То, ако можеше, щеше да е направено!“ или „Става, ама само с много пари в частно училище!“. Обаче се оказва, че може и вече е направено. Поне в няколко държави има доста добре функционираща държавна образователна система, а тази във Финландия е от образците. И ако многото български семейства, които сме тук, в България, с децата си, се обединим и го поискаме това, то ще успеем да направим нещо с изключителен социален ефект за нашите деца и за поколения напред.

Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите?

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

За равен достъп до качествено образование

Автор: Мария Пеева

За 24 години родителски стаж с моите четири момчета научих доста за помощта на бабите и бавачките. Но нека най-напред разсея заблудата, че бавачката е лукс за богати семейства. Някога, във времената, когато жените не са работели, е било точно така. Но бавачката в наше време е преди всичко необходимост за работещата майка, която не може да си позволи да отсъства от работа и няма подръка баба. Или може би разполага с баба, но има своите основания да предпочете бавачка. В моя случай, особено в началото на родителството ни, със сигурност бих предпочела помощта на баба най-вече по финансови причини, но майка ми живееше на сто и петдесет километра, а Теди боледуваше толкова много, че така и не успя да посещава градина. Мама пътуваше често, беше все още здрава и силна, но не можеше да идва всеки път. Наложи се да наема една мила и симпатична студентка, с която петгодишният Теди четеше, рисуваше и решаваше задачи с трицифрени числа. Това момиче беше родено за учителка, надявам се да работи точно това в момента. Впоследствие с втория ми син се върнах на работа след първата година, той беше съвсем малко човече и се нуждаеше от опитни грижи. За него намерих най-уникалната бавачка на света, Валя, с която толкова се сближихме, че и досега децата я обичат и редовно се чуваме по празниците. В живота ни е имало и други прекрасни жени, които са идвали да помагат за децата. Имало е и нетолкова прекрасни, с които бързо сме се разделяли. Много родители се сблъскват с дилемата дали да търсят бавачка или да разчитат на баба, когато мама трябва да се върне на работа. В някои случаи майката няма избор, но сега нека поговорим за случаите, когато разполагате и с двата варианта и се колебаете кой е по-добрият. Да видим кои са плюсовете и минусите във възпитанието на бабата и бавачката.

Баба, дядо и здравословното хранене

Ако поверим детето на баба

Плюсове

Бабата обича детето не по-малко отколкото го обича майка му и обикновено се отдава на грижите за него като за свое дете.

Бабата помага без определен график и без финансова тежест на семейството.

Детето е свикнало с нея и не се чувства застрашено в присъствието на непознат.

От баба детето ще научи всякакви интересни семейни истории, които ще запомни завинаги и един ден ще разказва с удоволствие. 

Защо е полезно

да познаваме корените си

Минуси

Бабата възпитава детето по свой начин, който невинаги отговаря на изискванията на майката.

Има вероятност тя да е по-притеснителна от майката и по-често да го ограничава за определени игри, да го изнежва или разглезва.

Ако бабата има някакво заболяване, може да се изморява по-лесно и да не откликва на динамиката на детето и на нуждата му от игри.

Възможно е майката да се чувства неудобно да направи забележка на бабата, ако не харесва начина й на възпитание.

Възможно е да се натрупа недоволство и от двете страни, което да влоши семейните отношения.

С една дума основното достойнство на бабата е, че тя е близък човек, който обича детето и ще му се посвети с цялото си сърце. Основният й недостатък е, че понякога е убедена, че родителите бъркат и само тя знае кое е най-добро за внучето. За да избегнем конфликти или разочарование, е важно от самото начало да поставим ясно изискванията си към баба по всички важни въпроси - хранене, грижи, възпитание.

Нека е ясно, че решенията взимаме ние, родителите и това, че имаме различни възгледи, не означава неуважение към баба, нито неблагодарност за помощта й.

Шестте тайни на работещите майки

Ако предпочетем бавачка

Плюсове

Тя следва стриктно изискванията на родителите.

Ако изберете бавачка с педагогическо образование за по-голямо дете, това ще се отрази добре на развитието му.

Може да изберете бавачка, която е карала курс за първа помощ или дори бавачка с медицинско образование, ако се притеснявате за здравето на детето или за рискови ситуации.

Ангажиментите й са ясни и няма да я обидим, ако държим да ги спазва и да следва нашия режим и възпитание.

Минуси

Бабата е константа в живота на детето, независимо дали се грижи за него или не. Бавачката може да напусне по всяко време.

Трудно се намира бавачка, на която да имаме доверие на сто процента за това как се грижи за детето ни. Притеснението винаги е по-голямо отколкото при баба.

Бавачката е финансово бреме за семейството. Ако се наложи да остане допълнително, това също се заплаща. При това тя има пълното право да ни откаже, ако това не влиза в ангажиментите й.

Възможно е детето да не хареса бавачката. Възможно е ние да не я харесваме. Тогава се налага смяна и търсене на нова, което ни коства време и нерви.

С една дума - добрата бавачка е неоценима помощ за отглеждането на детето, но не е толкова лесно да намериш достатъчно отговорен и обичлив човек. 

Как да направим раздялата

с детето по-безболезнена

Какво е важно, когато наемате бавачка:

Непременно поискайте препоръки. По принцип е най-добре, ако наемете бавачката, която е приключила ангажимента си при ваши познати или близки.

Опитът е важен, но е непременно най-важният. Нашите любими бавачки не бяха имали опит като такива, преди да дойдат при нас.

Важно е бавачката да спазва стриктно изискванията ви, затова бъдете много ясни в поставянето им.

Следете реакциите на детето към бавачката. Дали я харесва искрено или се смразява в нейно присъствие. Ако не я хареса, търсете друга.

Ако нещо не ви допада в нея от самото начало, не е вашият човек, дори да има страхотен опит и препоръки.

Решението дали за отглеждането на детето да помага баба или бавачка не е лесно и за всяко семейство е строго индивидуално. Претеглете добре плюсовете и минусите и направете избора, който е най-добър за вашия случай. Няма да ви заблуждавам, случва се майката да изпита угризения, че не се грижи за детето сама, без ничия помощ. Недейте. Детето ви няма да се чувства щастливо, ако самата вие не сте щастлива и реализирана. 

Препоръчваме ви още: 

Готово ли е детето за ясла

Автор: Траяна Кайракова

Преместихме се в нов апартамент. Бреееей, голяма красота, голяма работа. Кефя си се аз, размахвам метли и парцали, крещя като малоумна (каквато съм, щом децата сгафят) никой да не пипа, да не цапа, да не диша! В техните стаи да развъждат, ако искат скунксове, ама в дневната да не припарват. Може да ядат (айде от мен да мине) ама обувки, прашоляци, с мръсни дрехи на дивана абсурд. Живи ги убивам. Първо се оказа, че бая зор ще видя с шкафовете. Ми аз ги избирах по цвят, не по удобство за чистене. Бе остават едни пръсти по тях само да минеш, камо ли да пипнеш, не ти е работа. Айде пак парцали, бърсалки, пришки и мазоли ми излязоха. Не ще и не ще. Мъжо се подсмихва и направо чувам какво си мисли: „На ти сега бордо и сиво! На ти сега модерна кухня, бърши като луда до края на живота си, щото друг ремонт йок за тоя век“. Тоз препарат, оня, трети, ракия, бира, амоняк, лимон, оцет, вино, хляб, пържоли, салати. Пфу, тука се отплеснах, то от толкоз бърсане ми премалява от глад. Като се развидели, лошо да ти стане. Слънцето се облещи срещу шкафовете и домашната картинка е мила и мазна - пръсти, капки, вадички, ама засъхнали, че още по зор да ми е. Накрая турих едни външни щори и кът блесне слънце, пукам си ги и нищо се не види, братче. По 2-3 месеца не чистя. Пък и то кво да чистя, новичко, още мирише на боя, освен при децата (туй го казах), като мухляса, ще го мисля. Тоз проблем се реши.

Сетне следващият. Не ща килими. Няма цял живот да тупам и пера. Аз съм родена за принцеса, ама пусто не уцелих века! Паркетец, сиво-бял, кът стъпиш и с кални обувки не си личи. Туй за мене важи. Ако децата и баща им стъпят, там не гледам, подушвам и стрелям! То хубаво, ама всеки ден валма и влакна. Бреййй, ай пак прахосмучи, бърши, реви, кихай. Пак щорите спасиха положението и много чехли за всички, плюс за гостите, да не се оплетат в косми и влакна. От мен да мине, на децата турих по едно килимче 50/50, та да обира, квото има, и сами да си го тръскат през джама, докато го изтърват и яхна метлата. То аз не слизам от нея, ама все пак по-лесно да я запаля.

Айде сетне стъклен гръб на плота. Видяла жабата вола, че и тя… Знаете лафа. Хиляда снимки в нета изгледах, хиляда пъти мери мъжо и пустосва (да не кажа псува, че някак си не е интелигентно). Разгеле, харесах. С орхидеи ще е. Не да се хваля, не, че нещо, обаче имам къде 30 броя. Цъфтят, та се пукат. Все ме питат как ги гледам. Ми само ги гледам с гьозове. Кът се сетя, ги поливам, кът не се сетя, не поливам. Гледам ги кът мушката. Нито торя, нито им бая. Сигурно им е ясно, че трябва да оцелеят, иначе си отиват и засега се държат прилично. Тъй де, че за гърба на плота, пак се отплеснах, ама пусто тя една ли е? Викам детето за справка, ама то каза, че тоз цвят нямал да отива на бордото. Бе айде бе, то ще каже. Далтонистка съм била. Може, но ще стане квот кажа! Поръчвам и се сещам, че май е право детето. Рекох да го сменя, ама – тц. Ще струва колкот целия ремонт. Тогиз ще преживея цвета. Иде гърбът, аз се потя и отварям осторожно. Ха съм го счупила или одрала, ще се самообеся безкрайно и ще счупя тоз телевизор! Идат едни красиви орхидеи, баш с моя цвят, мда, ама не са като шкафовете, Бе аз на гръб падам ли? Абсурд! На всички разправям, че е умишлено, кът акцент. Няма всичко да един цвят я! Детето се смее, ама като ми видя зверската физиономия, каза, че таман пасват, хеле кът акцент.

Тъй де, ама сега друг проблем. До тях горещо не се слага, че стъкларията ще се счупи. Мда, ама по сериалките съм гледала едни контакти, дето влизат в плота и само ги подигнеш и излизат. Пък една красота, не ти е работа! Мрънкам, мрънкам за тия ми ти контакти, от време на време пускам по една сълза или сопол, както дойде, и съпругът клекна. Де ще иде, само при мама си, ама май не му е твърде благоприятно. Реже новия плот, изрежда наум родата ми през вековете, ама станаха ажур! Гърбът е в капки, ама лесно се чисти. Духнеш с уста ху-ху, удариш един парцал и айде, Минке, толкоз. Има ли орхидеи? Има. Има ли контакти (не ги ползвам)? Има! Амин!

Сетне пердетата. Няма да са кви да е. Тез гледах, онез гледах – тц. Няма да са тия. Римска ли беше сега тъз щора, от Венеция ли беше не знам, ама чудна. Беличка, прозрачничка, само с орхидеи нямаше, ама карай. Пак нямаше да уцеля цвета, затуй не се циганих много. Чаках 250 дена, вече ми се изчака чакалото и дойде заветният ден! Както „Три деня младите дружини прохода бранят… “, аз браня джамовете, че са прясно измити. „Пристъпи ужасни, дванайсетий път“ младежът се качва и слазя, мъкне перделъци, платове, пръчки метални, залепващи ленти. Най-сетне превзе заветния таван. Майкооооо, 2 часа закачане, намушване на пръчки, залепване и квот се сетиш. Накрая той изпотен, аз в кома. Два часа сваляне, два слагане. Накрая единият край виси. Въх! Жива да бях, щях да умра! „Ми госпожа, има два варианта. Или тъй да си ги гледате, то е малко висенето, или да връщаме в цеха.“ Тия хора побъркани ли са, или сега ще полудяват? Хем не ща да ги връщам, че пак чакане 250 деня, хем съм дала хиляда - хиляди лева. Сваляй, младеж, и бегом в цеха. Ай пак два часа пот, пък мене ми иде с „нов дъжд куршуми, камънье и дърве“ да го бастисам. И него, и цялата им фирма с цеха барабар! Сетне се замислих с русата си глава. Понякога имам просветления, обаче винаги след сгафеното. Бе туй нещо как се пере сетне, бе? Намерих веднагически решение. Докът не окапят и пожълтеят сами, нямат мърдане от таваня! Да няма да се обръщам на Тарзан и без туй съм Годзила. Обаче красиво стоят да им се не знай. Мъжо се прибира и чуди що са тъй прозрачни и що няма да пазят от слънце. Алоуууу, туй е за красота бре, кво слънце, кви пет лева? Щори тъмни нали има отвънка, кво се чудиш? Ей, хептен ме взеха за мезе. Аз може да съм проста, ама добре, че не съм тъпа. Дето вика моя любимец Камен Донев: „Много е лошо да си прост. Ама още по-лощо е да си прост и бит!“. Не съм бита, засега туй е добре. Нататък не смея да прогнозирам.

Страстната седмица на една греховна домакиня

Сега за банята. Сещате се – китки-митки основно. Не цялата де. Тук-таме пана. Едните не се виждат, че са зад вратата, ама аз нали знам, че са там. Точка! Кът си навих на ината стъклена преграда да има, значи ще има! Хем няма да пръска, като си миеш туй-онуй, хем красота ви казвам. Ходих, зяпах и в един магазин и открих баш моята. Прозрачна и не задържа вода. Хем прозрачна, хем не задържа вода. Хем не задържа вода, хем прозрачна. Показват ми в едни шишаци как става. Въх! Чудничко! Поръчвам пак за хиляди левове, монтират я (добре, че няма да я демонтирам, кът я чистя). Едно къпане, второ, пето. Брееей! Бе ква вода не задържа бе, хора? Бигур и ужас ужасен. Десет препарата и няма очистване. Само за препарати дадох пари за половин ремонт. Накрая се отказах. Сега преградата е бяла от бигур, на черти и направо стои като декоративна! Хич не я пипам. Ще взема да й махна бигура, сетне как ще го слагам пак. Пак реших задачата. Ей, ако не съм аз в тъз къща, живи са умрели.

При децата пердета не сложих. Така е по-икономично и стратегично. Спестявам за рокли и обувки основно, чат-пат за кафета-мафета и цигари-мигари, пък децата стават с първи петли. Таман се развидели и блести в очите им, не ти е работа. Завиваха се с чаршафите, ама аз ставам преди изгрев и ги обирам. Завивайте се, де! Джук! Ай ще ви се не знай! Ако не съм аз, по 125 отсъствия ще надрънкат. Сетне проста съм била. Гадна съм, но проста никогиж! Да си сложат пердета, като се оженят, да не им пречат на интимния живот.

И тъй, остана терасата. Китки ли не щеш, теменужки, сакъзчета – бря, бря, цяла ботаническа градина. Таман покараха и бая се раззелениха – ята от гълъби! Серат гадовете, кълват китките ми, жива да не бях! Прането сиво-зелено. Ама аз съм оптимист. Поне омекотител, оцветител и мирисител са ми безплатно. Почнах да пера с нафта, ама й свикнаха, пък ний взехме да търсим дрога, че и ний свикнахме да ходим кът замаени. Сетне сложихме едни детски въртележи, дето се въртят на вятъра. То всичкото хубаво, ама като няма вятър, не се въртят. На цирк замязахме, пък пустите гадини и с тях свикнаха и като клончета ги ползват. Емен-емен и ще вземат гнезда да вият върху тях.

 Почвам да чета из нета, да ровичкам и решения, колкото ти душа сака:

„Стреляйте с въздушна пушка.“ Бе, аланкооолу! Аз живея баш на центрото. Ще ме опандизят дорде река „бум“!

„Отваряш частна поща или търсиш син гълъб.“ Туй не ми стана ясно кво е. За пощата светнах, ама за синия – не.

„Слагаш жив орел на терасата да ги гони.“ Ба, че и него да храня и да ми сере. А и де ще го ловя?

„Звукови апарати някакви.“ Аз на муха не спя, та на звуци ли? Абсурд!

„Провесени дискове, дето светят.“ И с тях свикнаха. Пък комшиите свикнаха да ме гледат покекерчена на терасата с развени гащи.

„ Отглеждай щъркели. Хем са готини, хем се плашат от тях.“ Айде сега и други да завъждам. Не, мерси“.

„Вземи си котка, ама може да падне от терасата.“ Бе вий луди ли сте? Баш на новия паркет? Йок.

„Сготви ги пълнени с много лук или на супа. Много са вкусни.“ Не мога да готвя, няма как, пък не ща да ги моря, само да ги няма.

„Инсталирайте градинска пръскачка, не обичат вода.“ Бе аз да няма басейн, че и къща. Само скромен апартамент от 300 квадрата.

„Сложете мрежа.“ Тъй де, ама китките ми де ще се пускат надолу и де ще търся алпинисти да я закачат?

„Сложете къщичка на сокол-скитник и край.“ Ми кът е скитник де да до диря, че и него, че и къщата му скитаща?

„Намерете жена, която крещи силно. Плашат се.“ Ако някоя ме надмине по писъци, да заповяда. Ще я храня безплатно!

„Намерете и сложете умрял разчекнат гълъб на терасата за няколко дни, те имат страшна памет и няма да дойдат повече.“ Сега де ще го търся, че и да го разчеквам не знам.

В интерес на истината, като ме видят, панически бягат. Знам, че съм плашило, ама не стоя вкъщи много, много. Кафенетата ще фалират, а това не е хубаво за бизнеса.

В крайна сметка, сега търся умрял разчекнат гълъб или друга, дето вие повече от мене!

Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас

Никога вече домакиня

Трудът е силно прехвален