Нови по-строги противоепидемични мерки влизат в сила от петък - 27 ноември и ще продължат до 21 декември 2020 г. Учебната година се удължава с две седмици за всички ученици от 1 до 6 клас. Въвеждат се и социални помощи за затворените бизнеси.

Забранени са:

- присъствените занятия във всички училища и университети;

- посещенията в частни и държавни ясли и градини, както и в детските клубове;

- извънкласни дейности, вкл. езиковите центрове;

- конференции и семинари;

- частни празненства с над 15 души;

- спортни прояви с деца до 18 г. с изключение на международни спортни състезания, които вече са започнали. Спортните състезания с лица над 18 г. се провеждат без публика;

- посещения във фитнес центрове;

- посещения в ресторанти, заведения,

- посещения в казина и игрални зали

- екскурзии с организиран транспорт в страната и в чужбина

Ще работят:

- магазини за хранителни стоки;

- аптеки;

- дрогерии;

- банки;

- зоомагазини;

- застрахователи и обекти за плащане на сметки;

- доставка на храна за дома и офиса;

- малки квартални магазини;

- театри при 30% заетост на местата;

- църкви, джамии, синагоги и др.

Социалните мерки

Родителите, които трябва да гледат децата си и да бъдат в неплатен отпуск, ще получават помощ от държавата. Максималният й месечен размер за семейство с едно дете е 610 лв., а за семейства с две и повече деца – 915 лв.

 - Нова социална мярка се въвежда за за служители на затворени бизнеси. Тези,  които са работили на 8 часа, ще могат да получават 24 лв. на ден. За тази помощ ще може да се кандидатсва още от понеделник. Тя ще се изплаща директно на работника. Той ще трябва да предостави банковата сметка. Работодателите ще трябва да предоставят списък на работнциите в неплатен отпуск.

- Облекчени кредити ще получават всички малки и средни и големи предприятия при различни условия.

Допълвам:

Още по темата: 

Какво да правим при COVID-19

Автор: Мария Пеева

Най-вероятно сте забелязали, че в Lidl имаше седмица, посветена на родната кухня. Тъй като съм почитателка на традиционните ястия, ми беше добре дошло да напълня хладилника с обичайните продукти в промоция, както и да пробвам някои съвсем нови. Междувременно моите пораснали деца - синът ми Теди и снаха ми Яна - бяха в карантина и се наложи да им пазарувам от време на време, така че и на тяхната трапеза, която обикновено блести с кулинарна екзотика, се появиха български вкуснотии.

В нашето семейство има малка кулинарна битка, за която понякога съм споменавала. Всичко е в кръга на шегата, разбира се, и е повод за безкрайни закачки между мен и снаха ми. Просто аз съм върл традиционалист, който готви всяка седмица пълнени чушки и мусака, а тя - заклет експериментатор, който предпочита да сервира чили кон карне и кок о ван. Аз правя миш-маш, тя ми отговаря с шакшука. Списъкът е безкраен и момчетата много се забавляват с нас.

Както и да е, карантината на Теди и Яна приключи и най-после дойде време да се видим отново. А Яна отново реши да ни изненада. (Впрочем, намекна ми с онзи особен тон в стил “казвам ти, майко, сещай се, свекърво”, че няма търпение да отиде да си напазарува, така че със сигурност съм объркала някои неща в списъка й.) Но изглежда духът на традиционната кухня обхвана и нея, защото знаете ли с какво ни посрещна? С пататник, който изчезна от масата за минута. Признавам й, че приготвя и традиционните ястия не по-малко виртуозно от екзотичните, които публикува в кулинарната си група. Помолих я да сподели рецептата си и ето какво ни написа.

Ако попитате Теодор какво обича да яде жена му, той няма дори да се замисли и веднага ще ви каже. Отговорът няма да е нито чили, нито спагети карбонара, нито индийско, нито дори крем брюле. Отговорът е простичък и прозаичен. И абсолютно верен. Жена му обича да яде картофи. Печени, пържени, варени, всякакви. Има обаче една рецепта с картофи, която води всички останали и на която никога не мога да устоя. Тя е едновременно общото между България и Испания, между боба и картофите и главната причина да обичам Родопите. Пататник! Пататникът е голямата ми българска кулинарна любов. Нищо друго не може да му стъпи на пръста, нищо не може да го измести. Когато си помисля за пататник, в главата ми изплува разкошна чиния с божественото картофено чудо на фона на райски хор. Всяка хапка е блажено съчетание от картофи, сирене и джоджен, толкова вкусно, че мога да ям само това до края на дните си. (И да, когато чуя, видя и помириша джоджен, си мисля за картофи, а не за боб!)

Пататникът е лесен за приготвяне и много, много вкусен, но никога не ми се е получавал толкова вкусен, колкото съм го яла в Родопите. Сигурно има някаква магия във въздуха или са специални картофите там, но аз не се предавам и продължавам да опитвам. Давам ви рецептата такава, каквато я приготвям аз, но ако вие имате различна (и по-добра) пошушната ви тайно от някоя родопска баба, призовавам ви да я споделите!

Продукти:

900-1000 г картофи, настъргани, осолени и отцедени
2 яйца
бучка сирене (не я премерих, но аз слагам повечко, защото Теодор обича)
Две шепи сух джоджен (не, не се шегувам)
Масло за тигана (количествата варират между 50 и 150 г, аз сложих около 2 лъжици)
сол

Тиган + чиния за обръщане

Метод:

Картофите се обелват, измиват и настъргват. Ако имате робот, ползвайте го, аз съм екстремна личност и предпочитам да се тествам колко килограма картофи мога да настържа в този живот, преди да загубя някой пръст. След като ги настържете, ги осолете, разбъркайте и оставете настрана за 10-15 минути, за да пуснат вода. Можете да ги отцедите в гевгир с натискане, с шепи на части или в кърпа, както го правя аз. Слагам всички картофи в тънка кухненска кърпа и изстисквам, докато водата спре да тече. Така действам и с тиквички.

Натрошете сиренето с вилица и го разбъркайте с яйцата. Изсипете сместа при картофите и разбъркайте хубаво. Добавете джоджена и разбъркайте отново. Аз не слагам допълнително сол, защото сиренето е солено, а и вече сме осолили картофите, за да ги отцедим. Плюс това този път ползвах солено масло, така че съвсем нямаше нужда. Може да добавите обаче на своя отговорност.

Когато сте готови със сместа, загрейте тигана. Аз ползвам чугунени тигани и ги оставям на среден котлон за 5-10 минути, за да се загреят хубаво и равномерно. Когато тиганът ви е готов, разтопете половината масло вътре. Аз го оставям малко по-дълго време, за да се запържи, да покафенее и да замирише хубаво. Уверете се, че стените на тигана са добре намаслени, защото може да имате проблем с обръщането, ако пататникът залепне за тях. Когато маслото е готово, изсипете картофената смес и я разпределете равномерно. Гответе 10-12 минути на средна температура, след което обърнете пататника в чиния. Най-добър успех, че имате ако чинията е малко по-голяма от тигана и възможно най-плоска. Сега разтопете втората половина от маслото и върнете пататника обратно в тигана, като го плъзнете внимателно от чинията вътре. Гответе още 10-12 минути.

Сервирайте топъл, с кисело мляко. Най-добре отидете в Родопите и го яжте там! Ако не ви се готви и не ви се пътува до Родопите, може да отскочите до близкия Lidl и да пробвате техния пататник с козе сирене.

А кое е вашето любимо традиционно ястие?

ПС. Ако се чудите откъде е заглавието “картофената принцеса”? Теодор го предложи на Яна за инстаграм профила й. Смятайте колко много обича картофи.

А тук може да прочетете любимите рецепти на едно семейство, което сбъдва мечтите си.

Тази публикация е с подкрепата на Lidl България.

Автор: Кристина Рахнева

Ще ви разкажа историята на една силна жена и нейния съпруг. В този разказ няма любов и романтика в холивудски стил, а по-скоро една тиха, често неизказана любов, любов, готова на саможертва, благодарение на която са оцелявали българските семейства през трудните времена на изминалите векове.

Прабаба ми Катерина (баба на баща ми) е родена през далечната 1882 г., точно век преди мен, в семейството на ковач, или както дядо ми, семейният летописец, е отбелязал - налбантин. Такава е била и фамилията им - Чугунцалиеви. Баба е била най-малкото 7-мо дете в семейството. Явно през 19-ти век не са чували какво е то критическа възраст, защото майка ѝ Мария е била на преклонните 50 г, когато на 4 март (стар стил) дава живот на прабаба ми. Живели са в с. Богданци до гр. Гевгели, или както те са го наричали - Гевгелия. Сега това градче се намира на границата на днешна Северна Македония с Гърция, но тогава е било все още част от Османската империя (освобождава се едва през 1913 г.). Била е работливо момиче. Баща ѝ Лазар понякога е казвал: Като отида в града ще купя нови обувки за Катерина, а за Велика (малко по-голямата ѝ сестра) няма, защото е мързелива!

През 1903 г, дали във връзка с Илинденското - Преображенско въстание или по друг повод, двама турци-войници влизат в къщата на най-голямата сестра на баба ми. Мъжът ѝ рибар, е отсъствал от дома и тези двамата се настанили там, като искали жената да обслужва прищевките им. Тя гордо отвърнала: Аз да не съм ви слугиня! Последвал изстрел, децата се разбягали, а турците излезли. Роднини и съседи се събрали около двора. Не знам поради страх от войниците, които били все още наблизо, или страх от това, което щели да открият вътре, но никой не смеел да влезе в дома ѝ. При колебанието на другите, баба ми, млада жена на 21 г, се втурнала първа, за да открие и изнесе тялото на сестра си…

Следващото голямо събитие в живота ѝ била сватба с дядо ми Георги, или както са му казвали повечето хора - Гоне. Първото им дете Анна умира на 5 г., за това с надежда кръщават второто на Божията майка Мария. Но и то се разболява и умира на 3 г. Недоумявам как са се справяли с преждевременната смърт хората от онази епоха, но тя не е подминавала нито едно семейство. Дядо Георги (6.02.1880 ст. стил) е бил най-голямото от 6 деца на София и Янкула. Сестра му и двама от братята му умират на 7-8 годишна възраст, а най-малкият му брат е убит по време на войните с турците. Неизбежно - времето, в което живеят, е било наситено с военни действия.

Така стигаме до повратната за Македония 1912 г., когато се задава поредният ужас - Балканската война. За хората, живеещи по онези земи, това бил двоен ужас. Като част от Османската империя, македонските мъже трябвало с турската армия да се бият срещу родните си братя от свободна България. Затова, когато започва мобилизацията на мъжете, някои бягат към българската и сръбската армия, а други избират да тръгнат на гурбет в западна Европа и отвъд Океана. Така решил и прадядо ми Гоне. Тръгнал е с група земляци към "Европата". Баща ми не е сигурен до Франция или Англия е стигнал, знам само, че в началото на юни е отплавал с кораб към Америка. Искрено се радвам, че не е успял месец и половина по-рано да се качи на Титаник. На трагично известният кораб все пак е имало група македонци, напуснали по същата причина родината си, но тяхната съдба ми е неизвестна. Между другото дядо ми и друг път е оцелявал от водната стихия. Като младеж е отишъл със свой приятел да гледат придошлите води на Вардар край Гевгелия. Имало е наводнение и е било голяма атракция за момчетата да се качат на моста и да гледат отблизо шумящата вода. За нещастие в този момент реката отнася моста и двамата падат в буйните води. Приятелят му бил плувец, но въпреки това не успял да излезе от реката и загинал там. А дядо Гоне не можел въобще да плува и бързо се хванал за една дървена отломка. Водата го носела докато не стигнал плитчина, от която успял да излезе.

Но да се върнем на прабаба. Тя не остава сама след заминаването на дядо, а живее със свекър и свекърва и един бъдещ живот, скрит в утробата ѝ. Била е бременна едва от месец, когато съпругът ѝ заминава. Така се ражда дядо ми Христо (29.01.1913 стар стил) в семейство без баща в едни размирни времена. Същата година на Балканите избухва Междусъюзническата война, а на следващата година и Първата световна. Явно положението в Македония по това време става нетърпимо, защото за пореден път стотици мъже, жени и деца тръгват към България в търсене на нов дом. През април 1916 г. семейството на сестра ѝ Велика, както и това на сестрата на дядо Гоне, поемат също по този път. Баба Катерина тръгва с тях и тригодишния си син. Тъй като на нейните грижи са възложени възрастните свекър и свекърва, взима и тях. Така поемат към Кавадарци - Пирот - Пловдив - Йоаким Груево, докато накрая през 1919 г. решават да се установят в Пловдив. Дядо Гоне поддържа контакт с тях чрез писма, роднини и приятели, пращал е и пари.

Една красива любовна история

В Щатите дядо се настанил в Акрон (Охайо), където е бил работник в строежа на железопътните линии. Работил е в Дейтън във въжена фабрика и в Мидълтън (Охайо) във фабрика за акумулатори. След това отишъл отново в Акрон във фабрика за автомобилни гуми. Шефът му го е харесвал много. Виждал е в него потенциал и го окуражавал да се запише да учи в училището за имигранти. "George, you can do it!" Но нито един от приятелите му не пожелал да се запише с него, така че и дядо отказал. Постепенно е заделил пари и е започнал собствен бизнес. Отворил е малко заведение за хранене, което е прераснало в нещо като ресторант - кръчма с билярдна маса. За кратко време го е развил и добавил втори етаж със стаи под наем. Накрая, през 1919 г., пише до жена си (Катерина е била неграмотна, но е намирала кой да ѝ чете) да дойде при него, защото вече се е замогнал и може да устрои живота на семейството си. Баба ми премислила, но решила, че с дете и двама възрастни не иска да предприеме подобно тежко пътуване (половин свят път на каруци и кораби) и отговорила: "По-добре ти се прибирай при нас. Като имаш пари и тука е Америка!" Колко мъдра жена е била баба ми, без да подозира.

Така дядо ми продава всичко там и тръгва за Пловдив, спасявайки бизнеса си от Голямата депресия, която връхлита Щатите следващото десетилетие. Тук купува земя и започва да строи къща в края на града, в близост до река Марица (днес мястото се води широк център). При издаването на български документи го питат за фамилия. По традиция това трябвало да е името на баща му - Янкула. Държавният служител го отрязва с думите - Тук в България такава фамилия Янкулов нямаме, ще те пиша Янков. Така един чиновник е определил фамилията на нашия род, няколко поколения напред. А баба ми я е записал Екатерина (така било по-правилно според него!), на нея по-късно е кръстена и леля ми - първото дете на дядо Христо.

Но да се върнем отново към историята. Голямото събитие в живота на дядо Христо било да се запознае с баща си на почти 7-годишна възраст. В началото е бил доста резервиран или е изпитвал по-скоро определена доза страхопочитание. Обичал е скришно да го наблюдава как работи и се храни. Просто му е трябвало време, за да свикне с него и да го приеме по-близо до себе си. А дядо Гоне, дали Америка го е променила, или е бил поначало предприемчив човек, бързо се захваща отново с бизнес. Решава да вложи парите си във фабрика за производство на шоколад и бонбони. Тегли и заем от банката. Баща ми и леля ми дълго са пазили опаковки, на които пишело ЕТ Георги Янков. Но успехът не траел дълго - типично по български, двамата му съдружници системно го ограбвали, а накрая избягали, отнасяйки пари и техника. Добродушен и доверчив човек бил дядо.

По това време, 1925 г, семейството е живеело за една година в София, където дядо Христо е учил в 4-та прогимназия. Но след тези събития отново се прибират в Пловдив. Дядо ми не се е предал, а започнал по-скромна дейност - амбулантен търговец. Печал и продавал тиква, царевица, ядки и други вкуснотийки за децата. С това се е занимавал дори след 1944 г. - явно трудно си е представял друг тип дейност, освен тази на частен търговец. Бил е човек, обичащ да изучава езици (радвам се, че тази черта, прескочила 2 поколения, е стигнала до мен), освен български, говорил е свободно турски, цигански, малко гръцки и екзотичния за онова време английски. Съседи и приятели са го наричали Гоне Американеца, а той винаги имал някоя интересна история да разкаже за странстванията си навън. И винаги с много образен език, например ще вметне едно: Come on, George! - и ще поясни: Демек, вика мен…

Жалко, че не ме е имало тогава, щях да запиша повечето му разкази. От него имаме останала ръчна машинка за бръснене, която е все още във форма, както и американски бръснарски ножчета, които дълго се ползваха в нашия дом. Беше донесъл и шевна машина Singer за баба Катерина, която майка ми все още ползва (на дъното ѝ и пише патент 1885 г).

А баба Катерина не останала неграмотна - след като синът им се изучил, научил майка си да чете и пише. Благодарен син е бил, който много се е грижил за родителите си, но неговият нелек живот би бил предмет на един друг дълъг разказ…

Въпреки трудностите, през които са минали, баба Катерина и дядо Георги доживяват до над 90-годишна възраст. Баба е паднала по стълбите, счупила крак, залежала се е и така постепенно угаснала. Дядо ми е бил все още здрав, на крака, но два месеца след съпругата си, също си е заминал тихо и кротко. Било е 1972 г, четири години преди сърдечен удар да покоси единствения им син Христо. Когато като малка слушах разказите на баща ми (Георги) и леля ми (Екатерина) за техния баща искрено съжалявах, че не съм имала възможността да се запозная с дядо Христо, семейния летописец. Бил е тих, кротък и услужлив човек, обичан от всички. За колко неща бих го разпитала! В детските ми години асоциирах неговия образ с жителите на Македония, представях си типичния македонец като миролюбив и благ човек и недоумявах какво точно означава израза "буйна македонска кръв".

Между другото, родила съм се точно шест години след дядо Христо, в деня на смъртта му. Бил е личност надарена с много знания и умения, но най-вече с едно голямо сърце. Радвам се на визуалната му прилика с най-големия ми син и се надявам моето момче да е наследило и нещо повече от това.

Може да харесате също:

Този безценен навик

Всички училища да преминат към дистанционен режим на обучение до месец март. Това е едно от предложенията за ограничаване разпространението на коронавируса, обявено от министъра на здравеопазването Костадин Ангелов.

Към момента  5 950 души са приети за лечение, а броят на заразените у нас продължава да расте. България е на 11 място по заболяемост и на първо място по смъртност в ЕС. 

Ето какви са предложените мерки за ограничаване на разпространението на COVID епидемията, които се очаква да влязат в сила от петък – 27 ноември:

 - Извънредното епидемиологично положение се удължава - до март 2021 г.

- Преустановяват се присъствените занятия във всички училища и университети

- Преустановяват се всички форми на извънкласни дейности и занимания по интереси

- Затварят се яслите

- Спират се спортните мероприятия

- Забранява се организирането на обществени и частни тържества.

- Затварят се всички заведения, разрешена е доставка на храна по домовете

- Затварят се моловете и магазините с нехранителни стоки, с изключение на банки, застрахователни компании и др.

- Преустановяват се вътрешни и външни екскурзии

Според проф. Ангелов, няколко седмици дисциплина ще спасят хиляди човешки животи. 

Резултатът от въведените мерки ще е видим най-рано след 8 дни, до 21 дни се очаква реално намаляване на заболеваемостта. Ако мерките се спазват и дадат резултат, около Коледа може да има охлабване на някои от тях. Въвеждане на КПП-та не се предвижда.

Заболеваемостта в световен мащаб вече надхвърля 250 на 100 000 души.

Брифингът може да гледате тук.

Още по темата:

От лекарския кабинет за Ковид

Автор: Богомил Димитров

Както всяка вечер, той бе в близкото заведение. Пушеше, пиеше бира и размишляваше. На тази възраст - около 50-те, би трябвало да жъне стари лаври с все по-малко работа срещу повече пари, но при него се получаваше обратното. Другият му проблем бе, че преди месец се бе разделил с жена си и заживял под наем поради ескалиращите му недостатъци - нерви, бира, цигари. Той я обичаше, но не бе готов да се промени, поне не веднага. Дъщеря им учеше в чужбина, а синът им тук и бе все още при нея. Новият му живот го плашеше.

Горчивите му мисли бяха прекъснати от любопитно обстоятелство. През две маси седеше момиче на около 20 години, което го изгледа продължително. „За какво й е на една мацка да гледа чичка като мен?“ Все пак настрои периферното си зрение, за да види дали това ще се повтори. По-късно на масата й седна доста по-възрастна жена, приличаща на надзирателка в хитлеристки концлагер - руса и с дълъг нос. Очите й стояха като забодени точки върху широкото лице. Тя сложи и махна на няколко пъти очилата си, стреляйки го с точките си и кимна на момичето. Той се развесели при мисълта, че е крантата, препоръчана от букмейкъра на колебаещия се за предстоящите конни надбягвания клиент - момичето. Загадката си заслужаваше да се обмисли обстойно. Пое към вкъщи, без да вечеря. Бе сигурен, че не си бе въобразил. Ако момичето просто го бе харесало - абсурд - защо бе викнало онази от „Гестапо“- сякаш да го „разпознае“ и потвърди? Не бе евреин или кон и не бе 1940 година. На сутринта също не намери отговор, но бе заинтригуван. Спомни си как като млад понякога сам си бе поставял задачки- роли, с които „да надскочи себе си“.
Веднъж, в компания със състуденти носеха някакъв касетофон, от който стърчеше шнур. Бяха в центъра на провинциален град. Бе му хрумнало да вземе шнура и запалка, за да заприличат в ръката му на микрофон и бе казал:

- Приличам ли ви на репортер? Гледайте сега и си трайте!

Спря две жени на средна възраст, представяйки се за радиорепортер. Приятелите му се кискаха далеч встрани, докато той „интервюираше“ и следващите чакащи реда си да се изкажат граждани и едва се бе измъкнал.
В друг случай, в по-голяма компания, в заведение, бе предложил на сервитьорите да им гледа на кафе. След вторачване в чашите им казваше:

„Вие сте толерантна с хората, но доста от тях просто се възползват”;
„В настоящето Ви виждам сърдечна връзка, която е на кръстопът”;
„В любовта проблемът Ви е, че давате повече, отколкото получавате”.

Накрая те бяха казали на компанията, че сметката е уредена срещу гледането на кафе. В очите на приятелите си бе като Бог. Прииска му се и сега да направи нещо подобно, за да излезе от летаргията си. Дали да не използва удалия му се случай, колкото и да бе странен, ако изобщо имаше такъв?

Вечерта лъсна обувките си, избръсна се, изряза си ноктите и се изкъпа и преоблече няколко пъти, понеже се потеше. Откога не бе правил всичко това накуп? Отиде по-рано в заведението. Скоро момичето дойде и седна на близка маса. Погледна го веднага и даде знак на сервитьорката. След малко го погледна пак. Двата й погледа бяха извън всякакво съмнение. Той награби нещата си и застана пред масата й с пълни ръце, изпускайки някои неща по пътя:

- Добър вечер. Извинете ме, но ще Ви попитам - мен ли гледахте? Може така да ми се е сторило. Все пак бих искал да седна при Вас.

Бе очаквал недружелюбен отказ, но тя бе отговорила веднага и с усмивка:

- Да, седнете! Признавам, гледах Ви. Да се запознаем - казвам се: Тя.

- Наздраве, казвам се: Той. И до какъв извод стигнахте след огледа?

- Още не знам. А Вие какво обичате да правите през свободното си време?

- Ами разни неща, планински туризъм, пътувания, море...

- Надявам се да ме заведете на всяко от тях, едно по едно. Имам свободна седмица и съм я предназначила за това да Ви опозная. Изводите ще си направя след това и накрая ще Ви ги кажа, а аз никога не лъжа.

- Имате предвид ние двамата тръгваме нанякъде, с цел да се опознаем?

- Да, това имам предвид. И ако може, Той и Тя да си говорят на Ти, ОК?

След дълга пауза, в която той гледаше пепелника като за съвет, й отговори:

- Трябва да помисля повече, а ти ме форсираш. Все още съм озадачен и дори шашнат. Много неща в този живот зависят от детайлите, а тук всичко ми се губи. Най-вече функцията ми - аз гид ли ще съм, добрият чичко ли, спонсор ли? И защо да съм точно аз? Логично е да считам, че е някакво недоразумение.

- Не е! Ще си плащам всичко наполовина! Приеми го като предизвикателство или карма - което ти харесва повече. Утре ще съм тук в 10 сутринта, готова за екскурзия и с багаж. Ако не дойдеш, ще те разбера.

След което Тя плати сметката си и си тръгна сякаш не бе пуснала камък в бунара на душата му. Бе по-учуден откогато и да било и вкъщи заспа веднага, без каквато и да е хипотеза. На сутринта стана по тъмно и изпи “кофа с кафе“. След дълго колебание се обади на възложителите, на жена си, на сина си, на хазяите. Взе по-голяма сума пари от гардероба. Сърцето му се сви, когато видя, че му остават само няколко банкноти. Бе тъпо да откаже само заради неяснотата. Нали и самият той искаше да му се случи нещо необичайно, за да изпълзи от дупката си? Знаеше, че ако не се престраши, ще съжалява. Реши, че екскурзията ще е на Стара планина. Взе багаж и за море и пое с тайната надежда Тя да не дойде.

Изненадата

Оттук нататък нещата се развиха бързо. Тя дойде с раница. По пътя към колата си й каза:

- Отиваме на една хижа. Там ще кажа, че си ми дъщеря.

- Не, по-весело ще е да се държим като любовници, ще ме наричаш „Скъпа”, ще е по-забавно.

По пътя се бе спекъл. За да се поотпусне, й разказа за сватбата му, която била „2 в 1“- две двойки младоженци, кумове един на друг. В ритуалната зала били само четиримата и служителката. След което те направили едноседмичен туристически преход в Рила - тяхното сватбено пътешествие. Тя се ентусиазира и каза, че когато се стигне дотам, ще направи същото. Оставиха колата на прохода и тръгнаха на запад по билото. Двучасовият маршрут определено й хареса. В хижата нямаше други туристи и домакините - гостоприемни и дружелюбни хора им осигуриха дори душ и кърпи. Вечерта ги поканиха да вечерят заедно. Всичко бе приятно и непринудено. Хижарите бързо ги разкриха, че само се правят на любовници и всички се посмяха дълго на това пред горящата камина.
На следващия ден отидоха в Ахтопол в добре познат хотел - обичаше проверените неща. Всеки ден двамата правеха разходки край морето и спираха да поплуват в диви и безлюдни заливчета. На нея това й харесваше много, а Той се чувстваше предател на жена си - с нея бяха правили същото на същите места. Прибираха се късно и си говореха дълго в ресторанта. В стаята им тя заспиваше моментално, като дете. А Той оставаше буден с напразни надежди тя да влезе сама в леглото му. Съзнаваше, че тази граница няма да прескочи сам.

Тя често се интересуваше от живота в семейството му и го питаше:

- От всичко, което научих, не разбирам защо с жена ти сега живеете разделени. Вие се обичате, обичате и децата си. Така ти е по-удобно ли?; Би ли се променил заради жена си?; Би ли направил всичко за някое твое дете?

Бе й отговарял мълчаливо и с наведен поглед.
Веднъж Тя го изгледа с усмивка и любопитство и му каза:

- Не бях очаквала да приемеш моето предложение, но ти се оказа отличен спътник и събеседник и се забавлявам чудесно. Много ти благодаря.

- Ще ти благодаря и аз, ако ми кажеш поне нещо малко за себе си.

- Започвам да уча право в Софийски университет. Една съм на мама и татко. Засега нямам гадже, ако не броим теб, но ти си ми нещо много повече.

- Ох, и ти ли? Да знаеш за колко много жени съм бил нещо по-възвишено от гадже - Душеприказчик, Приятел, Опора, Рамо, Коректив и т.н. Единствено жена ми посмя да посегне на девствеността ми. Чудя се какво ми е различното.

На това тя се бе смяла дълго:

- Не, не ми казвай това, чувствам се и аз използвачка, опряна на приятелското ти рамо. Не, ще се напикам, пък ти се оправяй, няма да ти е за пръв път. Ах, миличкият ми той! Горкият ми коректив - колко ли е страдал- душичката ми тя! Имаш страхотно чувство за хумор и самоирония! Ще те помоля да не слагаш и мен в тази група жени!

- Все още не знам къде да те сложа. Вече съм се примирил, че такава и ще си останеш- неизвестното Х в дългото уравнение на живота ми. Което ме подсеща, че досега не си ме поставял на мястото ми. Оценката ми за теб клони към отличен, но не се отпускай! 

- А ти не се възгордявай - досега съм успявал да сложа на мястото им само мъже, те са ми по-ясни. Жените все още ги изучавам и засега им отстъпвам. 

След няколко дни в Родопите и Пирин се прибраха в София. Бе имал съученик, който преди контролно се надяваше да падне бомба. В момента и на него му се прииска нещо подобно. Зачака „присъдата“ си, а тя бе много кратка:

- Можеш да ме целунеш по челцето. Благодаря ти и сбогом!

След седмица се прибра при жена си „нормализиран“ и тя го прие без коментари и дори с радост. Животът им потръгна отново и то добре. Две години по-късно получи пощенско писмо с подател: „Тя“:

"Здравей, Той,
Дълго мислих за нашето пътешествие и за теб. Дожаля ми как ли си успявал да понасяш моята „загадъчност“. Чак сега осъзнавам, че тогава съм била гадна егоистка. Като извинение искам да ти разкрия „тайната си”:

Когато завърших гимназия, ме приеха в Софийски университет. Подготвях се да заживея в София. Един ден мама ми разказа, че преди много години не е успявала да забременее. Причината била в баща ми. В клиниката в София й предложили зачеване чрез донор на сперма. Медицинските сестри, извършващи тези манипулации й се похвалили, че имат прекрасни донори - двама студенти - здрави и възпитани момчета, което я убедило. Имала съгражданка, работеща в друго отделение на клиниката, приятелката й Мичето. По настояване на мама тя не само успяла да зърне донора, но и да се докопа до данните му. Именно леля Миче бе тази, която те видя в заведението ни и те „разпозна“. И според документите, това си ти! Радвам се, че си отново в семейството си. Благодаря ти, че ми позволи да харесам и дори обикна биологичния си баща, за което толкова много бе мечтала и мама. С обич: Тя.

Още от Богомил:

Тежкар

Автор: Мария Пеева

Винаги сме обичали сериали. Някои гледаме с децата, други сами, но вечер това ни е любимо - обикновено по късните часове, когато сме приключили с вечерята, разходките на кучета и разчистването на лудницата. Предпочитаме да не са сериали, които в момента вървят по телевизиите, защото е досадно да чакаш цяла седмица за новия епизод.

Ще ви споделя три нови сериала, които изгледахме напоследък и ми се струват смислени, макар че не са нашумели като “Отмяната” например. Аз не умея да пиша като критик, затова не претендирам за изчерпателност или професионален поглед. Това е просто едно лично мнение на зрител.

Първият е испански - “Родина”, оригиналното заглавие е Patria. Тази страна на Испания ни е малко позната и не изглежда толкова привлекателна. Много е вероятно да го пропуснете, тъй като нито темата му е актуална, нито актьорите са известни у нас. Не знам защо го избрахме, може би защото покрай “Инцидент в Мадрид” се бях заровила в темата за баските сепаратисти и когато видях анонса му, ми стана интересно. Как се радикализира един млад човек, какво може да го превърне в терорист, в убиец? Как патриотизмът, една красива мечта за национално самосъзнание и идентичност, може да се изроди в бомби, кръв и смърт? Историята се разкрива от две гледни точки -  на две приятелки и съгражданки, майки и съпруги - и обхваща един от тъмните периоди в историята на баския народ, в който ЕТА разделя обществото и го противопоставя. Виждаме как двете семейства поемат по различен път и не само родителите, но и децата понасят последиците от фанатизма, страха, предателството и омразата. Темата за авторитетите, които младите хора следват, за натиска на общността, патриотизма и религията, които могат да се превърнат в опасно оръжие, е заложена в дълбокия подтекст на филма. На фона на омразата и конфликтите сериалът отправя силни послания за приятелството, любовта и преди всичко за прошката. Мисля, че такива теми трябва да се обсъждат и в семейството и в обществото, независимо, че ЕТА е много далеч от нас във всяко отношение - и във времето, не само географски. Но не е толкова трудно да си представим как разединеното и гневно общество може да стигне дотам, че човек буквално да убие съседа си заради една абстрактна идея, която го кара да се чувства значим.

Отново за идеологията и тероризма, но в друга среда и време става дума и в “Ничия земя” (“No man’s land”). Този сериал е френско-белгийско-израелска продукция. Старая се да не разкривам твърде много от сюжета, затова ще ме извините, че избягвам интересни подробности. Успоредно се развиват две действия - в едното млад французин напуска любяща съпруга и успешен бизнес, и заминава за Сирия да търси сестра си, която дотогава е смятал за загинала при атентат. Във второто трима радикализирани млади британци заминават да се присъединят към ИДИЛ. Никой от героите не е демонизиран, напротив, виждаме много ясно как една последователност от трагични събития и емоционални решения могат да превърнат дори обикновения човек в злодей. Особено когато попадне на “правилната” идеология, която изглежда сякаш го спасява от упадъка на съвременния свят. Политическите интереси, дори и привидно добронамерени, решават човешки съдби без човечност и състрадание, сякаш сме пионки на  голяма шахматна дъска, а най-ужасното е, че пионките участват в тази игра доброволно, макар и с пълното съзнание, че са обречени.

И третият сериал е драматичен. Не знам защо си го причиняваме в тези драматични времена да избираме драматични сериали, може би е съвпадение, а може би действа разсейващо да видиш проблеми, толкова различни от ежедневните ни. Казва се “Дотолкова съм сигурен”, “I know this much is true” в оригинал, и разказва за тежката съдба на двама братя близнаци. И двамата са  блестящо изиграни от Марк Ръфало, когото, признавам си честно, подценявах жестоко, преди да го видя в тези две роли. Сериалът е по едноименния роман на Уоли Лам, който непременно мисля да прочета. Действието се развива в Кънетикът в края на миналия век, а двамата братя близнаци Доминик и Томас са свързани от тъжното си семейство и разделени от шизофренията.  Мрачно детство с жесток пастрок, съсипващо чувство за вина, тъмни семейни тайни и подозрения за ужасни престъпления се редуват със смърт и злополуки. На пръв поглед това е животът им. Но под мрачните краски постепенно започва да се избистря една друга идея, едно различно послание - за обич, за прошка, за правото ни на избор, за силата да променим съдбата си. И колкото и тягостни да са някои сцени и епизоди, чувството на края на филма е все едно заедно с главния герой най-после си свалил едно ужасно бреме от плещите си - товарът на кармата, на чуждите лоши решения. И си поел по пътя, който сам избираш.

Много хубави препоръки намирам в една малка група във фейсбук - Сериалите. Ако нищо от тези три не допада на настроението ви в момента, може да потърсите интересни мнения там. Обещавам скоро да напиша и какво четем напоследък. Тази година няма да има коледен книжен базар, но все пак ще си изберем нещо хубаво за дългите зимни вечери.

Какво ще четем у дома тази есен