Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Статията, която ще прочетете, публикувам с разрешението на Вита Морена. Автор на текста е Янина Пекаж, която го предостави за публикуване на Вита Морена и която е участвала в протестите в Полша. Всяко републикуване трябва да цитира нейното име като автор и това на сайта Вита Морена като източник.

Да започнем с фактите.

Полша е една от двете страни в Европа, където абортите са забранени. Прекъсване на бременността се допуска само в три случая:
1. При сериозна деформация на зародиша
2. При пряка опасност за живота на майката
3. Когато бременността е в резултат на изнасилване. Популярното име на този закон в Полша е „Компромисът“.

Комбинацията от настоящото законодателство и силно религиозното общество (изучаването на религия в училище е задължително) води до много нисък брой на извършени легални аборти и огромно количество криминални аборти, както и до специфичен вид „абортен туризъм“ в Германия и Чехия.

През 2016 година в правителството бяха внесени два граждански проекта.

Единият се наричаше „Да спасим жените“ и предлагаше въвеждане на сексуално обучение в училищната програма, комплексна медицинска грижа по време на бременност, както и възможност за прекъсване на бременността до 12-та седмица. Този проектозакон бе отхвърлен на първо четене.

Вторият, изготвен от религиозно-юридическата фондация „Ордо Юрис“, предлага пълна забрана на прекъсването на бременността без никакви изключения.

Проектозаконът предвижда до 5 години затвор за умишлено и до 3 години за неумишлено прекъсване на брeменността във всеки неин етап. Този проектозакон бе приет от парламента за по нататъшна работа.

Какво означава това за нас, полските жени?

Изнасилена тийнейджърка ще е задължена да износи плода девет месеца и да роди детето. Ако прекъсне бременността, я очаква затвор. Максималната присъда, която може да получи изнасилвачът, ако го хванат, е 12 години, но 33% от присъдите за изнасилване в Полша са условни.

Според един политик момичето ще обикне това дете, щом почувства сърцето му да бие. Идилично? Не мисля.

Никой лекар няма да помогне на жените с извънматочна бременност, защото ще рискува да влезе в затвора. Ще кървят безмълвно.

Няма да се допускат амниопункции – рискът за спонтанен аборт при тях е около 1%. Няма да се провеждат вътреутробни операции, даже медицината да познава лечение. За операции на бременните трябва да забравим изцяло.

Ако направите спонтанен аборт, прокуратурата ще може да почука на вратата ви и да поиска обяснение, подозирайки неумишлено нарушение на закона. Може би сте носили твърде тежка кутия или сте работили прекалено дълго? Е, чакат ви 3 години затвор. Дано да има кой да ви гледа по-голямото дете вкъщи, докато си излежавате присъдата.

Бременна сте и знаете, че зародишът е необратимо увреден и няма шанс да живее след раждането? Ще трябва да доизносите плода и да го родите само за да видите как бебето ви умира. Геройство щяло да бъде, достойно щяло да бъде.

Законът е немислимо варварски за жените. Но за да разберете защо днес, на 3 октомври 2016 година, полските жени обявиха национална ефективна стачка, трябва да знаете, че това не е самостоятелен акт, а част от цялостна политика.

Откакто правителството на „Право и справедливост“ дойде на власт, бе спряно финансирането за ин витро процедури и нов проектозакон предвижда ограничаването му.

Правителството ще дискутира и забраната на хормоналната контрацепция – както превантивната, така и т.н. „на следващия ден“. Добавете към това политици, които казват, че коремите на жените принадлежат на държавата, и лесно ще разберете защо сме бесни.

Националната телевизия е зависима от правителството и или не показва протестите, или ги представя като разходки на луди феминистки. Частните телевизии не са много по-ориентирани – една от тях вчера (2. 10 – бел. ред) организира дебат за правата на жените. В студиото имаше седем мъже и нито една жена.

Много от полските жени чувстват, че нямат избор, а останалите им права ще изчезнат всеки момент. Политиците и медиите дискутират жените, но без тях.

„Бесни сме! – викаха днес хиляди облечени в черно жени по улиците на Полша и добавиха: – Мъртви няма да родим деца.“

Днес ще викаме цял ден с надеждата да ни чуят и да усетят липсата ни на работните места. Надяваме се да постигнем това, което постигнаха исландките с тяхната национална стачка на жените през 1975 година, която послужи за вдъхновение.

Идеята се появи преди няколко седмици във виртуалното пространство, но набра сила, когато я предложи публично актрисата Кристина Янда, тази от култовия филм „Човек от желязо“.

Както казва Мая Анджелоу:

„Всеки път, когато една жена се бори за себе си, даже без да го знае, без да претендира, се бори за всички жени.“

Ако искате да подкрепите правото ни на избор и медицинска грижа, викайте с нас поне виртуално. Черно-бяла снимка с хаштаг #czarnyprotest #blackprotest и на фейсбук страницата на протеста.

 


Накрая искам да добавя нещо от себе си. Темата за аборта е изключително болезнена за мен, като майка и съпруга, и като момиче, което е преживяло този кошмар и ще носи белега му завинаги. Всяка жена, на която по една или друга причина се е наложило да убие плода в себе си и да го изхвърли от тялото си, убива с него и частица от сърцето си. Но никой, абсолютно никой няма право да вземе вместо нея това тежко решение – нито църквата, нито държавата, нито лекаря й, нито семейството й. Моля ви да помислите по този въпрос. Ние осъждаме ислямските държави, които третират жените като бозайници и инкубатори, а в същото време допускаме подобно отношение в сърцето на демократична Европа. Не го позволявайте, момичета. Спрете това безумие още в зародиша му, за да не оставим недовършени битки на дъщерите и внучките ни.

Внимателно изчетох и обмислих стотиците коментари от вчерашната дискусия. И колкото и да бяха противоречиви мненията, мисля, че следните три проблема ги обобщават и ни насочват към някакви обективни изводи и ако не предлагат лесни решения, то поне дават насоки, в които да се работи.

И така, първи проблем. Мисля, че на всички стана ясно, че насилието, било то вербално или физическо, е нерядка практика, не само в наше време, не само в България, не само в този спорт, и не само при тази треньорка. Много спортисти, родители и треньори са убедени, че благодарение на него се постигат високите резултати и затова го толерират. Обаче самият факт, че масата родители, незапознати с тази практика, се изумиха и възмутиха, би трябвало да светне червената лампичка и на най-убедените привърженици на суровите методи, че има нещо сбъркано в тях. Това, че нещо се практикува от години и дава резултати, не го прави непременно добро и правилно. Вчера имаше коментар, че общината в Бургас ще спре финансирането на школата. Това ли е конструктивното решение, което искаме? Да спрем децата да спортуват? Не мисля. Решението в случая е треньори и спортни психолози да седнат, обсъдят и напишат конкретни правила за позволените и непозволените практики в спорта. И после да си ги спазват. А родителите и децата да са запознати с тях и да знаят много ясно границите на редното и нередното, които в случая се оказаха твърде размити и предизвикаха жестоки спорове и размяна на тежки реплики. Но споровете и обидите нямат да решат проблема, защото всяка страна е убедена в правотата си. Проблемът ще се реши с ясни директиви, написани черно на бяло от компетентни лица. Физически наказания – не. Вербално насилие – не. Напомням ви, че подобни методики са били практикувани и в училищата през миналия век. Щом сме успели да ги изхвърлим оттам и децата все пак да постигат резултати, значи същото може да се направи и в спорта. Нека родителите го изискваме, нека треньори и психолози го въведат. Точно, кратко и недвусмислено да се знае какво е неприемливо.

 

Втори проблем. На фона на видеото, на което треньорка дърпа уши на дете, мнозина счетоха този въпрос за маловажен. Но докато дърпането на уши все пак не се практикува във всички школи и спортове, то мизерното финансиране очевидно е проблем навсякъде. Вчера имаше много коментари, че отоплението не е толкова важно, но мисля, че да мръзнат децата на всяка тренировка години наред, да няма условия за работа с тях, да се разчита предимно на спонсорството на родители, е не по-малко унизително отколкото да им се дърпат ушите. Тук не съм компетентна и нямам възможността и властта да предложа решение. Но мога поне да фокусирам вниманието ви върху проблема и да се надявам родители и треньори с общи усилия да се преборят за по-добри условия за спорт на децата. И тук не говоря само за състезателния спорт, а за добри условия за масово ангажиране и популяризиране на спорта в България. Защото децата, които спортуват активно, са много по-здрави, дисциплинирани и организирани, и са по-мотивирани дори и в училище. Казвам го от личен опит и не вярвам някой да го оспори.

 

Трети проблем. Ние разчитаме на медиите да ни информират обективно. За проблеми, инциденти, добри новини, всичко, което се случва. Това е огромна привилегия и не по-малка отговорност. В конкретния случай медиите, включително и социалните, разпространиха мълниеносно едно видео, в което треньорка наказва дете физически. Да, видеото трябваше да види бял свят и проблемът трябваше да бъде посочен. Това, което пропуснахте обаче, е да ни информирате, че такава практика не е единичен случай. Че много спортове толерират физическото и вербално насилие. Това беше същинският проблем, който трябваше да изтъкнете – че това се случва и то нерядко. А не да превърнете една жена в жертва. Защото в това видео видяхме две жертви. Едната е детето, което бива наказано. Втората е жената, която понесе много сериозно дърпане на уши от хиляди коментатори. Жена, която има семейство, приятели, колеги, добро име, успехи и най-вече… деца, които очевидно я обичат и не виждат нищо нередно в методите й. Най-вероятно самата тя е била тренирана по този начин. Което не прави методите й правилни, но ги обяснява. И ако се замислим, всички, които я заплашваха и обиждаха, с нищо не са по-добри от самата нея. Те я наказаха, унизиха и й „издърпаха ушите“ много жестоко, защото си върши работата по начина, който смята за най-добър. Имаше тежки думи и към родителите на малките състезатели. До степен, че децата им трябва да се отнемат от социалните, щом допускат подобно отношение към тях. По тази логика противниците на ваксините ще искат да се вземат децата на защитниците им, защото ги излагат на риск от аутизъм. И обратното – защитниците на ваксините ще препоръчат да се вземат неваксинираните деца, защото животът им е застрашен. Веганите ще искат да се вземат децата на месоядните, защото ги тровят с токсини. Месоядните ще настояват за обратното. Примерите, които мога да дам са безбройни, но вярвам, че идеята е ясна. Всеки нормален родители прави за децата си най-доброто. Това, че неговото „най-добро“ е различно от моето или вашето, не го прави лош родител и ние нямаме право да го съдим, когато детето е здраво и щастливо. Ако смятаме, че греши, може да се опитаме да му помогнем. Но това не става с обиди и тежки думи.

И накрая, благодаря на всички, които коментираха. Мненията им много ми помогнаха. Благодаря и на всички, които четат и споделят. Надявам се заедно да направим нещо наистина добро и конструктивно, да затворим вратата на насилствените методи за обучение, да осигурим добри възможности за спорт на децата ни и да изискваме от медиите повече обективизъм и прецизност. Няма да стане бързо, но можем да го направим, заради всички наши деца.

 

И то без дърпане на уши.

Криси, по прякор Холерата, разказа тази история във фейсбук днес. След като цяла седмица се занимавам с с агресията в училище и междувременно превеждам ето този много смислен тийн филм, в който на всичкото отгоре Уди Харелсън е учител по история, случката на Холерата ми дойде като черешката на тортата. Копирам директно поста й:

Семейство: мама, татко и две момчета – на около 7 и 10 години. Чувам следния разговор:

– … Имай късмет да ме лъжеш и да крадеш!
По-малкото момче:
– Не те лъжа и не крада…
Крясъци:
– През ден имаш по 5лв.! КЪДЕСАПАРИТЕ! Ще те пребия! И на всички ще кажа, че крадеш! В очите ще ме лъже той!
– Не крада, мамо… Наистина…
– Млъквай! Когато сам започнеш да си печелиш парите, прави каквото искаш! Лъжец малък! – отвърта му шамар.
Детето, разплакано, се разкрещява:
– Купувам си по една закуска и по една близалка на ден! Това са 1,50! Останалите пари ги събирах и купих с тях самолет на един приятел от училище, за да може да играе с нас в междучасието и да е като останалите! Неговите родители са много бедни и имат само за дрехи и обувки! И сок пихме!…
Помълчава малко и през сълзи приключва:
– … И когато порасна ще имам пари! Няма да харча вашите!

 

 

И няма как да не изкоментирам. Днес е Black Friday, народът пазарува като луд намалени стоки и ненужни вещи. Хора, купете си една книга. И вземете да я прочетете. После си купете още една, ама не чакайте следващия черен петък. После купете една играчка и я подарете за кауза. Или не правете нищо такова, ами си прегърнете детето. Има надежда, Господи. Понякога заради, понякога въпреки всичките ни усилия. Има надежда, и тя си събира пари от джобните, за да купи самолетче на приятел. Щастлива съм.

Те четат

Авг 26, 2019

Четат ли днешните деца? Има ли изобщо в съвременното технологично общество място за книги? Дали „мишката измести книжката“? Всички четящи и пишещи хора си задават тези въпроси и неслучайно това беше темата, с която се откри форумът „Егмонт на живо“ днес.

Поканата на „Егмонт“ да участвам в дискусията, беше за мен колкото неочаквана, толкова и приятна.

И друг път съм споделяла с вас, че книгите са толкова съществена част от моя живот, че не мога да си представя да мине ден, без да прочета поне няколко страници, независимо колко съм ангажирана. И не, далеч не чета само високо интелектуални автори или езотерична литература, достъпна за избран елит. Чета всичко наред, лакомо и ненаситно. Приключвам кримката и посягам към класика. После скачам на фентъзи, а оттам се връщам към научната фантастика. Поезията ме разплаква, а чиклитът ме разсмива. Не знам дали изобщо съществува жанр, от който да не съм вкусила и към който да не се връщам. Книгите са моят личен наркотик. Когато бях малка, тайно се измъчвах от мисълта, че някой ден ще прочета всички книги на света и после ще трябва да се самоубия, защото вече няма да има нищо интересно, заради което да живея.

Винаги съм се надявала децата ми също да обичат да четат колкото мен. Е, момчетата четат, макар и не толкова запалено. Но за сметка на това снаха ми се оказа ревностен и неутолим любител на литературата като мен. Може би не е случайна тази приказка, че момчетата си избират жени, които приличат на майка им. Днес Яна беше толкова щастлива, че се запозна с Мариана Мелнишка, преводачката на „Хари Потър“, че буквално се разплака от вълнение. Но тя просто си е такава чувствителна душа, все едно аз съм я раждала. А г-жа Мелнишка наистина си е заслужила признанието. Като стана дума за „Хари Потър“… това е може би първата книга, която прочетох по препоръка на сина ми и която ме научи да се вслушвам в съветите на децата си и да не отхвърлям вкусовете и мненията им за книги. И досега съм благодарна на Теди, че ми разкри света на Хари Потър и „Злополучията“ на Лемъни Сникет, Косьо ме запозна с „Дивергенти“ и „Пърси Джаксън“, Коко – с невероятно забавния Роалд Дал… А какво ще откривам с Алекс все още не знам, но нямам търпение да направя тази крачка към новото и с него. Не си отказвайте простото и лесно достъпно удоволствие да споделите книга с децата си, мили родители. Може би ви се иска те да четат повече книгите, които вие сте избирали на тяхната възраст, но ви моля да се върнете в онези години. Дали вие сте следвали точно препоръките на родителите и учителите си? Дали тайно не сте слагали Селинджър в учебника по биология или задължителната училищна литература? За бога, когато на 16 години четох „Тютюн“, ми се стори толкова скучна. А наскоро я подхванах отново, ей така, да видя как ще ми подейства и… просто я открих. Прочетох между страниците съдбата на поколението на бабите и дядовците ми и чак сега осъзнах действителното величие и мащаб на тази книга, която майка ми обожаваше навремето. Подкрепете правото на децата си на избор, а когато пожелаят и когато им дойде времето, те сами ще потърсят вашия съвет.

Деси Желева от „Ориндж“ разказа случка, на която е била свидетел. Майка с момченце на 9-10 години избират подарък за рождения ден на приятелчето му. Момчето иска да му вземат книжка от поредицата на Рик Риърдън. „Как?“, се възмущава майката. „Аз не купувам такива книги. Ще му вземем „Макс и Мориц“, защото аз я обожавах на вашата възраст и е далеч по-стойностна книга“. „Аз пък няма да отида с „Макс и Мориц“ на рождения ден“, отвръща детето, а майката се ядосва и отсича: „Значи просто няма да отидем.“

Не искам да споря за достойнствата на „Макс и Мориц“ или „Пърси Джаксън“. Всяка книга има своя стойност и намира своите читатели. Но мисля, че в онзи ден въпросната майка, без изобщо да се осъзнае и с най-добри намерения, е убила интереса към книгите у един малък читател.

И все пак четат ли днешните деца?

За мен отговорът е еднозначен. Децата четат. Може би не същите книги, които ние сме чели на тяхната възраст и може би не колкото ние сме чели тогава. Но книгата не е студен, мраморен паметник на миналото, пред който трябва да водим децата си на поклонение. Книгата е жива и оставя различна следа, различно послание у всеки, който се докосне до нея. Една и съща книга ни казва различни неща в различните моменти от живота ни. Тя е мост между поколения и култури, между различни светове и времена. И докато човек изпитва дълбоката вътрешна необходимост да търси себе си и своето място и смисъл във вселената, той отново и отново ще посяга към книгата. За да се намери, отразен и пречупен на милиони фасети в хилядите микро вселени на различните автори, жанрове и произведения.


Впрочем форума на „Егмонт“ продължава до 11 декември и включва много интересни срещи с автори и блогъри. Програмата можете да видите на страницата им във фейсбук, а ако нямате възможност да присъствате, но сте заинтригувани, можете да ги следите и в youtube.

Ето и програмата на събитията.

 

Събитието се осъществява в партньорство с Аз чета – AzCheta.com.

Спокойно можем да кажем, че 2016 не беше приятна година, меко казано.

Докато се готвим да посрещнем 2017 с отворени обятия, много от нас ще направят една ключова грешка – ще се концентрират около грешни новогодишни обещания.

Ако се доверим на статистиката от 2015, много от нас обещават да отслабнат през новата година. Проблемът с това е, че фокусирането единствено върху този аспект от живота, не винаги е от полза и не спомага да се чувстваме особено добре. Да не споменаваме, че концентрирането единствено върху отслабването, може да ни попречи да се съсредоточим върху други важни аспекти от живота си.

Разбира се, ако отслабването е важна част от физическото ви здраве, трябва да следвате целта си по план, съгласуван с доктор. От друга страна обаче, ако търсите друг вид промяна в живота си, има и други варианти.

Съставихме списък с някои добри новогодишни обещания, които нямат нищо общо с отслабването. Разгледайте ги и може би ще намерите нещо за себе си, което да направи 2017 най-добрата си година до сега.

  1. Спете повече – поне 8 часа на ден. Добрият сън е ключов за душевното ви здраве и намалява риска от много болести.
  2. Намалете захарта – въпреки че е трудно, това може да промени живота ви.
  3. Намалете приема на сол – диетолозите препоръчват не повече от 2 грама сол на ден. Средният прием на съвременния човек е между 9 и 15 грама. Твърде много натрий може да доведе до сърдечни болести и високо кръвно.
  4. Медитирайте – ползите от медитацията са неоспорими – от подобрение на душевното здраве до по-добра концентрация и намалени рискове от заболявания.
  5. Намерете си хоби – според експертите занимания като плетене успокояват нервите и помагат да се отпуснеш. А и кой не обича плетени шалове?
  6. Прекарвайте време сами – интровертите са на прав път! Малко време насаме със себе си върши чудеса.
  7. Планирайте пътуване – това ще подобри настроението ви мигновено. Учените твърдят че планирането на ваканция ни прави по-щастливи. Също така ще имате приключенски град или прекрасен плаж, който да очаквате.
  8. Водете си дневник – разграфен тефтер, който да ви напомня задачите, или дори празни листа, върху които да си драскате, за да се успокоите. Според много проучвания дневниците помагат на душевното ни здраве.
  9. Разхождайте се повече – изключително полезно упражнение е.
  10. Оплаквайте се по-малко – Негативните мисли вдигат нивото на стреса. Опитайте се всеки път, когато си помислите за нещо лошо или пък се оплаквате сами на себе си, да си отговорите с нещо положително.
  11. Откажете газираните напитки, дори диетичните – Истината е, че въобще не са полезни. Наистина вредят на здравето, а и не помагат със свалянето на килограми.
  12. Правете повече комплименти – Не само свързани с външния вид. Искрените комплименти се отразяват положително не само на човека отсреща, но и на вас!
  13. Бъдете благодарни! – Според проучванията благодарността подобрява благосъстоянието ни и дори ни прави по-здрави физически. Всеки ден си напомняйте неща, за които сте благодарни.
  14. Отидете на терапия – може наистина да ви помогне да се откриете или да се справите с предизвикателствата. Ако сте в по-труден период, или пък искате да разберете повече сами за себе си, професионалистите могат да ви помогнат!
  15. Участвайте в благотворителни дейности – времето ви може да помогне на много хора и организации в нужда. А ако ви трябва още убеждаване – помага и на здравето. Може дори и да ви направи по-щастливи, защото помагате. Добрината ни прави щастливи, щастието ни прави добри.
  16. Пийте повече вода – забравете за осемте чаши дневно и се грижете за това да сте хидратирани.
  17. Гответе си по-често – по-здравословно е. Според проучванията, когато си готвим вкъщи, изпускаме ненужните калории.
  18. Заякнете – мускулите ни помагат срещу наранявания и дори изострят когнитивните ни умения. Започнете полека и увеличавайте упражненията, когато напреднете.
  19. Говорете си с непознати – гледайте хората в очите. Според проучванията, ако се усмихваме на хора, които не познаваме, ще се чувстваме по-свързани с обществото.
  20. Казвайте „не“ – преумората не е шега. Поставяйте себе си на първо място и не казвайте „да“ само защото се чувствате длъжни. Да се грижиш за себе си не е егоистично!
  21. Пишете писма вместо мейли – или поне опитайте! Писмената комуникация е почти изчезнал вид, но има големи предимства – ставаме по-креативни и съсредоточени.
  22. Бизнес срещи на открито – по-полезно е, отколкото да се затворим в офиса. А и физическата активност може да ви вдъхнови за нови идеи.
  23. Използвайте цялата си отпуска. Късметлиите, които имат големи почивки, често не ги използват. Скорошно проучване показва, че 32% от хората въобще не излизат в отпуск. Важно е да си почиваме! Ако не ви се пътува, просто си вземете ден за себе си.
  24. Обаждайте са на семейството си по-често – със сигурност ще се радват да ви чуят. А и разговорите с мама понижават стреса, или поне така твърдят проучванията.
  25. Не харчете толкова за материални неща – не можем да си купим щастие! Използвайте парите си за изживявания, те ще ви направят по-щастливи.
  26. Пробвайте отборни спортове – да се чувстваш част от нещо е страхотно, а и е полезно за душевното ни здраве!
  27. Научете нов език – кажете “bonjour!” на това ново умение. Проучванията подкрепят теорията, че развива мозъка ни.
  28. Простете на някого – не се тровете сами с омраза и ярост, само ще ви навреди. Животът е прекалено кратък!
  29. Ходете на лекар. Проучванията твърдят, че няма проблем да пропускате годишния преглед, ако сте добре. Но не хвърляйте здравето си на вятъра, игнорирайки какво ви казва тялото. Ако не се чувствате добре или сте болен, отидете на лекар. Това включва дерматолози и зъболекари!
  30. Дарете на кауза, която е важна за вас. Ако нямате време, което да дадете, средствата също ще помогнат.
  31. Четете поне по една книга на месец – ще увеличи емпатията ви и емоционалната ви интелигентност.
  32. Носете си обяд – ще се отрази много добре на финансите ви.
  33. Приемете се – звучи лесно, но често го забравяме. Бъдете мили със себе си, сякаш говорите с най-добрия си приятел.
  34. Казвайте си мантра всеки ден. Мантра е реплика, която ни помага да се успокоим и да се съсредоточим, и наистина помага особено, ако вярваме в това, което си казваме. (Да, ти си прекрасен! И да, трябва да си повтаряш това всеки ден, ако имаш нужда!)
  35. Не забравяйте слънцезащитния крем. Ракът на кожата не е шега. За щастие, има толкова много кремове, които са със слънцезащитен фактор (SPF).
  36. Яжте повече (полезни) въглехидрати. Истината е, че най-здравите хора ядат много въглехидрати. (Точно така!)
  37. Намалете алкохола. Естествено, че една чаша не е проблем, все пак кой не обича хубаво червено вино? Но в дългосрочен план негативите са повече от позитивите, така че бъдете внимателни.
  38. Излизайте навън. Не само че оправя настроението ни, но е и тренировка само по себе си.
  39. Спрете да отлагате алармата си! Със сигурност ще се почувствате по-добре. Може дори и да започнете да харесвате сутрините.
  40. Чистете си зъбите с конец! Зъболекарят ви не ви тормози безпричинно. Важно е да почиствате венците си, за да имате добро здраве.
  41. Оправяйте си леглото. Ще положите минимално усилие, което ще ви накара да се чувствате толкова по-добре.
  42. Не използвайте телефона си преди лягане. Този тип светлина нарушава сънят ни и ни държи будни по-дълго. Оставете телефона поне половин час преди да си легнете.
  43. Опитвайте нови неща! Има толкова много неща, които никога не сте пробвали. Не само това, но ще ви донесе ново вдъхновение.
  44. Измислете си тема за годината. Ако малките отделни решения не са за вас, опитайте се да се придържате към тема. Вместо да си поставяте цели, измислете си дума, която искате да опише годината ви – „смел“, „уверен“, „добър“. Бъдете такъв човек!
  45. Оправете си стойката – не само че да стоим изправени ни кара да изглеждаме по-сигурни, но и предотвратява проблеми с гърба и намаля стреса. Бъдещето ти „Аз“ със сигурност ще ти благодари!
  46. Участвай в маратон. Има нещо много удовлетворяващо в това да преминеш финиш линията! Бягането помага и физически, и психически. А и винаги можеш да се наградиш за добрите постижения.
  47. Изхвърлете всичко излишно. Най-добре е да пазим само това, което ни носи щастие.
  48. Намалете присъствието си в социалните мрежи. Проучванията показват, че постоянното скролване нагоре-надолу ни кара да се сравняваме с другите хора. Това може да доведе до депресивни симптоми. Дайте си почивка и живейте живота си така, както на вас ви харесва – не така, както би изглеждал най-добре във фейсбук.
  49. Прекарвайте време с хора, които мислят различно от вас. Емпатията, или способността да се поставим на мястото на някой друг, е основата на много положителни емоции. Колкото повече се отваряме за нови неща, толкова по-непредубедени ще бъдем!
  50. Обичайте се! Все пак няма как да избягате от себе си, каквото и да става.

 

 

От интернет, превод Теодор Пеев

Едно време Теди много боледуваше, а старата бабина рецепта препоръчваше да му разтривам крачетата с ракия. Обаче вкъщи ракия не се пие, наблягахме на водката и аз редовно правех разтривките с водка. Както и да е, дошли са ми веднъж скъпи гости, аз ги посрещам, предлагам питиета и отивам до кухнята да донеса някакви мезенца, връщам се в хола, а гостите се смеят неистово. Чудя се аз какво става, а Теди забелязал, че съм наляла водка на гостите и щом ми видял гърба, тихичко ги предупредил: „Илиане, да не пиете от тая водка! Мама с нея ми разтрива краката!“

Това, мъжете значи, са големи „майстори“ на комплименти. Поне моят опит е такъв, може други жени да са извадили по-голям късмет. Пеев от самото начало блесна в десети клас, когато един път пишехме у тях домашното по физика, а той изведнъж се втренчи в мен (за миг се притесних да нямам нещо на лицето, примерно сопол) и изтърси:
– Имаш очи като на котка.

След което ни в клин, ни в ръкав ме целуна. Да, така започна и така си я кара досега, с нестандартни, шантави комплименти, на които обикновено се чудиш дали да се радваш или притесняваш. Веднъж например, пак в ученическите години, след като обилно се бях напръскала с „Мазуми“-то на майка ми, ме подуши и замислено отбеляза:
– Не миришеш много лошо.

Как да не се разнежи едно момиче? То не че и аз съм много лесна. Като дете, възпитавано в строго семейство, където похвалите са табу, винаги жадувам за одобрение. И ако не го получа, си го прося. Например редовно питам Пеев:
– Миличко, много ли съм дебела?

Адски го мрази този въпрос. Твърди, че е подвеждащ. Да отговори „да“ е тотално немислимо. Ако отговори „не“, също се закопава, защото означава, че съм малко дебела, което не е желателен отговор. С времето се научи да отговаря тактично: „Много на душманите“, „Колкото повече, толкова по-добре“ и други почти ласкателни неща, които ме смръщват минимално. Друг въпрос, който искрено ненавижда е „Отслабнала ли съм?“
– Как да отговоря на това, кажи ми? Ако ти кажа: „Не“, ще се цупиш. Ако ти кажа „да“, ще излезе, че преди това си била дебела.
Още един подвеждащ въпрос, примерно след нова прическа – „Така по-хубава ли съм?“
– Какъв е правилният отговор? Ако кажа „да“, все едно преди не съм те харесвал. Ако кажа „не“, ще ме замериш с някоя обувка?

Наскоро бях ходила на козметичка и си правих някаква процедура. Вечерта забелязах, че ме разглежда любопитно и го питам дали съм хубава, а той мълчи. Наложи се да обясня:
– Утре няма да съм толкова червена.
– Ами, питай ме пак утре.- отговори той, нахалник с нахалник.

Точно по тази причина мразя да пазарувам с Пеев. Меря веднъж едни панталони и питам:
– Слаба ли изглеждам с тях? – което всяка жена ще потвърди, че е един абсолютно стандартен и резонен въпрос.

А Пеев отговаря:
– Изглеждаш си както винаги си изглеждаш.

Изфучах и хвърлих панталона, а той после маже и обяснява, че имал предвид, че винаги изглеждам чудесно. Друг път пробвам рокли и се харесах в една бяла, дълга до земята. Показвам се пред него, а той:
– Приличаш на нестинарка.

Изглежда физиономията ми му подсказа, че нещо е сгафил, защото веднага добави:
– Което не е непременно лошо.
За наказание ми купи роклята и към нея още една, за която ме увери, че не приличам на нестинарка.

А пък веднъж ме е гушнал и аз го питам, може би не съвсем уместно:
– Ванка, много ли съм мека?
А той:
– Мерке, важното е аз да не съм.

Факт, понякога успява добре да ме разсмее с неговите „комплименти“. А друг път истински ме трогва, почти до сълзи. Една вечер получих най-милото обяснение в любов, докато миех чинии, а момчетата прибираха масата.

„Няма друга жена като теб, която всеки ден упорито пере, глади и слага бяла покривка на масата, макар че знае, че след половин час покривката пак ще е в пералнята. Ти просто си такава – винаги правиш живота красив.“

А онази вечер нещо ми беше докривяло и съм увесила нос. Нехарактерно за мен, ама може ли човек винаги да е на шест? Но докато разхождахме кучето, насреща едно детенце изскочи да го гали, майката го задърпа притеснена, пък аз я успокоявам колко е любвеобилно, нищо че прилича на крокодил, и изведнъж се сетих за онзи виц: „Подарявам булдог. Яде всичко, обича деца.“.
Казах го на Пеев, той се позасмя, аз също, той се разхили, аз почнах да се кикотя като ненормална, а той ме погледна и каза много сериозно:

Все така искам да се смееш. Когато не ми се смееш, имам чувството, че съм умрял.

Такъв е моят мъж. Не е много по комплиментите, но понякога изпуска нещо съвсем неволно и после ти цяла седмица, месец, година току се присетиш за думите му, пуснеш някоя сълза и ти се стегне гърлото от радостно недоумение с какво си заслужила този човек. И със сигурност знаеш, че се е разписал с тези думи в сърцето ти, като в онова прекрасно, старо парче на Терънс Трент Д’Арби.

Хайде стига толкова романтика за един ден. Вървете да си целунете момчето, гаджето, любимия, а ако няма такъв, може и симпатичния барман в кафето отсреща. И непременно да му зададете най-важния въпрос:

 

Много ли съм дебела?

Главни действащи лица:

Майка (Мария)

Баща (Иван)

Косьо 13-годишен

Коко на 8 г.

Алекс на 3 г.

Кучка Чара

Котарак Фройд

Място на действието – три спални с общо пет легла.

Хората казват, че не е важно с кого си отишъл на купона, а с кого ще си тръгнеш. Според Иван у нас важи друга максима – не е важно с кого си легнал, а с кого ще станеш. Понякога имам чувството, че децата и животните у нас водят алтернативен живот и по цяла нощ обикалят из къщи и правят забавни и най-вероятно забранени неща, докато ние с баща им кротичко си спим (или в някои случаи само се опитваме). Вкъщи разполагаме само с три спални. Едната е с огромно двойно легло, което при нужда побира всички ни. Условно, но само условно ще я нарека „родителска“, защото последните, които успяват да се доредят до нея сме ние, горките родители. Другата е с легло, широко 150 см, нея условно ще нарека „тийнейджърска“. Третата спалня се води „детска“, в нея има легло на два етажа и едно допълнително легло, за възраст 3 до 7 години, на което идеята беше да спи Алекс. Той обаче е спал в него само веднъж. Аспирациите му са да спи на горния етаж на двуетажното легло, но засега има достъп само до долния. Кучето спи в някоя от детските, а на котката й е все едно къде, стига да има спящ човек подръка (или може би за котка е уместно да се каже „под лапа“). Коко има алергия към котки и затова Фройд не може да спи при него, навсякъде другаде му е позволено. Идеята е в родителската спалня да сме ние с Иван, в тийнейджърската – Косьо, а в детската – Коко и Алекс. На практика обаче никога не се получава правилната конфигурация.

На пръв поглед изглежда, че има достатъчно легла и място за всички, но истината е, че разпределението по стаите е постоянен обект на спорове. Ние с Иван държим да си спим на родителската спалня, без деца и животни върху нас, но обикновено по някое време през нощта се промъква Алекс, а малко след него и Фройд се просва на нечия възглавница. В такива случаи Чара седи и сумти възмутено пред вратата, но не смее да влезе, защото дори хъскитата са по-податливи на възпитание от децата и котките. А тя вече е научена, че родителската спалня е забранена зона. Като малка успя да препикае леглото ни два-три пъти, за да докаже, че и тя има права върху него. За жалост това не й помогна, а съвсем затвърди убеждението ми, че в леглото на Иван няма място за кучки.

Друга обичайна конфигурация е пряко следствие на факта, че Коко и Косьо, макар да се карат по цял ден за всевъзможни глупости, вечер държат да спят в една стая и да си бърборят някакви важни момчешки неща. Пробвахме да спят тримата с Алекс в детската с трите легла, но Алекс настоява да го приспивам. Налага се да му чета приказки, да пея и да го забавлявам поне час всяка вечер, което момчетата не посрещат с правилната нагласа. Пея му, да речем, „Зайченцето бяло“, а Коко импровизира: Зайченцето бяло, в мола си вървяло, Хиполенд видяло и веднага спряло…“ Алекс се хили, докато започне да хълца, после пием вода, после пишкаме и заспиването се отлага с още половин час. Или пък му разказвам Червената шапчица, а момчетата подхвърлят убийствено логични въпроси от сорта на:
– Що за прякор е Червената шапчица?
– Много е тъпа! Как може да каже къде живее баба й?
– Толкова грозна ли е била бабата, че да я обърка с вълк?
– Защо когато ние сме болни, ни държиш на диета, а не ни правиш кошници с лакомства?
– Как може майка й да я пуска сама в гората?
– Къде е бащата и защо не я закара с кола до бабата?
– Възможно ли е вълк да излапа цял човек, без да го сдъвче?
– Какво са дишали в корема му?
– Защо ловецът е надничал в прозореца на бабата? Това не е ли забранено?

С което цялата идея на приказката за приспиване отива по дяволите. Затова решихме на този етап Коко и Косьо да спят в тийнейджърската стая, а Алекс сам в детската, където аз го приспивам, ако той не приспи мен преди това. Но когато батко му е до късно навън или гледа среднощен мач с баща си, Коко ляга в детската при Алекс, защото се страхува да спи сам. А ако Алекс (неминуемо) се премести през нощта при нас, Коко някак усеща и довтасва и той, при което ставаме четирима в леглото плюс котка. След което Коко почва да кашля от котката, всички се будим и Фройд бива изхвърлен от стаята, за да отиде да мяучи пред вратата на Косьо, който спи като пън и не му отваря. Така че в крайна сметка аз или Иван се прежалваме, взимаме Фройд и отиваме в детската.

Много честа конфигурация, която неизвестно защо работи добре е момчетата да спят тримата на нашата спалня, а ние с Иван в тийнейджърската. Нямам никакво обяснение защо не могат да заспят тримата в детската, на три отделни легла, но заспиват чудесно на нашата спалня, където всеки рита останалите колкото му душа иска. Може би просто са твърде доволни, че са ни изгонили и заспиват умиротворени и удовлетворени от победата. С Иван сериозно обмисляме да се пренесем трайно в детската стая и да им оставим родителската спалня, за да се вихрят в нея. Подозирам обаче, че ако го направим, ще си поискат детската и ще ни изгонят обратно.

Веднъж момчетата гледаха някакъв страшен филм и отказаха да спят сами. След като пробвахме няколко варианта, накрая се наложи да спят двамата с баща си на спалнята, а ние с Алекс и Фройд в детската. (Познайте кой беше на леглото за 3 до 7 години, ще ви подскажа само, че не почва с А, нито с Ф). Освен това, ако някой от момчетата е болен, правим тотално разместване и аз спя в родителската спалня с „пациента“, а всички останали се паркират кой където намери. Интересно е, че Алекс е спал само веднъж в леглото „от 3 до 7 години“, но всички останали, включително и баща му, сме спали там поне по два пъти. Много искам да подаря това легло на някого, защото споменът за двете нощи, която прекарах на него, свита на кълбо, е сред най-тежките в живота ми. Освен това абсолютно всички са спали на родителската спалня, както и на тийнейджърската спалня. А преди имахме чувал за сядане, мисля, че се нарича барбарон, на който си полягах, докато приспивах Коко и смея да твърдя, че на него се спи доста удобно. Жалко, че кучето го изяде.

Най-смешно е, когато Иван е в командировка, защото тогава Коко и Алекс веднага пристигат в спалнята и държат да спят при мен. Косьо вече е над тези неща, но се чувства предаден от Коко и навирва нос възмутено:
– Повече да не си стъпил в стаята ми, Калояне.
– Само тази вечер ще спя при мама да не я е страх сама, Косьо.
– Изобщо не се връщай. И без това хъркаш като прасе.
– И ти хъркаш.
– А ти заемаш цялото легло.
– Не е вярно, аз спя на края и понякога дори ме риташ и падам на земята.
– Кога съм те ритал, лъжец такъв?
– Когато паднах и счупих нощната лампа! Забрави ли?

Накрая Косьо си ляга сам, сърдит и негодуващ, но малко след това Коко отива при него. Не от гузна съвест, а защото Алекс обича да спи напречно на възглавниците и има ужасния навик да рита околните по главата. Аз съм му хванала цаката. Разработих специален начин да спя с глава ПОД възглавницата, което не допринася за прическата ми и не улеснява дишането ми, но със сигурност ме спасява от тежки черепни травми. За разлика от мен Иван редовно се събужда наритан. Слава богу, неговата глава е достатъчно дебела.

Всъщност, ние не се притесняваме особено, когато момчетата обикалят спалните. В една съботна сутрин обаче доста ни стреснаха, защото просто се бяха изпарили. Слава богу, оказа се, че станали в ранни зори и отишли да купят закуска и да разходят кучето, ей така, от добра воля. Само за да ни изненадат приятно. После се оказа, че каузата им не е чак толкова благородна – искаха нова игра за плейстейшън, но това е друга тема. А една вечер пък бяхме сами с Алекс вкъщи. Сложих го да спи и влязох да си взема душ. По някое време на вратата се позвъни. Малко се стреснах, защото не очаквах никого по това време, а на всичкото отгоре бях превеждала някакъв хорър на същия ден. Нахлузих хавлията, излязох от банята, оставяйки мокри стъпки по пода, погледнах през шпионката – никой. Попитах с треперещ тембър кой е, а едно детско гласче се обади „Аш!“. Можете да си представите изумлението ми, когато отворих и насреща ми се ухили Алекс бос по пижамка. Оттогава никога не оставям ключа в ключалката на входната врата.

Независимо от безбройните спални конфигурации, които момчетата успяват да осъществят, вкъщи леглата и спалните са ограничен брой и доста пренаселени. Може би заради това, когато Косьо ме видя да чета „Как да осиновим дете в България“ на Фани Давидова, ме попита укоризнено:
– Как ти хрумна, мамо? Къде ще го сложим да спи? Под стълбището като Хари Потър ли?

 

Даже се учудих как чак сега го осени идеята, че може да се спи и там. Много е вероятно тези дни да открия някой от момчетата, заспал под стълбището върху няколко възглавници и кучето. Честно си признавам, че изобщо не ме е грижа кой къде ще спи. От доста време насам ме интересува здравият сън на една-единствена особа. Познайте коя. Не почва с А, нито с Ф.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Типовете мъже според Надя

Типовете мъже според Надя

02 Авг, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам