Автор: Надя Колева

Преди 8 години стоях на брега на океана и си мислех, че няма по-голяма сила от водата. Водата, която може да отнесе всичко. Може да отнесе и теб, ако се предовериш на способностите си. Наблюдавах океана и си мислех –всичко е възможно! Щом една вода може всичко, значи и аз мога всичко!

Върнах се в България с тази мисъл в главата. Споменът за океана и за свободата. Свободата да имаш силата да въздействаш върху нещата и събитията. Върнах се с много надежди и още повече очаквания. Бях оптимист.

После животът така се завъртя, че потънах в ежедневието, в някакъв момент забравих собствения си глас. Аз не бях. Тоест, бях, но ме нямаше. Приех гласа на другите хора. До известна степен е по-лесно да се живее така. В началото може би е трудно да свикнеш, обажда се онова гласче, което нашепва, че можеш всичко, стига да поискаш. Но после гласчето отслабва. Накрая въобще не се чува. Сякаш никога не го е имало.

Преди 8 години, на брега на океана, си обещах, че мога всичко. Знаех, че мога всичко. Човешкият дух в крайна сметка е по-силен дори от водата, която толкова ме бе впечатлила.

За 8 години почти забравих това обещание към себе си. Забравих да вярвам, забравих да се надявам. Свиква се. Въпрос на навик. Въпрос на навик скуката и битовизмът да превземат ежедневието ти. Въпрос на навик да се заобиколиш с нарцистични хора, покрай които често забравяш собственото си име. Просто въпрос на навик.

Докато не се случи нещо, което да разтърси битовизма, нещо, което да те върне към мисълта за онази сила, която веднъж си почувствал.

За всеки човек е различно това нещо, което те разтърсва здраво и те изважда от дълбокия сън, има различи имена и изглежда по различен начин. Всъщност, дори няма значение какво точно е това нещо – случка, човек или дори една случайна мисъл. Важното е да разбереш, когато дойде при теб и да не го пускаш. 

Наскоро в майчинската ни група бе зададен въпроса: "Какво се случва с вас, когато осъзнаете, че една битка е безсмислена и се откажете? Как се чувствате?"

За мен отговорът е само един – чувствам се свободна! След 8 години, в които животът ми сякаш не беше съвсем в моите ръце, най-сетне се чувствам свободна! 

Един от най-трудните уроци в живота е да разбереш кога трябва да си тръгнеш. Кога да си тръгнеш от нездравословната връзка, от работата, която те задушава, кога да кажеш „край“ на безвремието и да хванеш нещата в свои ръце. Кога да спреш да се ядосваш за чуждото мнение и кога да си тръгнеш, просто, защото битката вече не си заслужава. Всъщност, много е вероятно тази битка да не си е заслужавала още от самото начало, но в началото това не можеш да го видиш. Просто трябва време.

Дай си време, за да осъзнаеш, че някои битки са безсмислени!

Дай си време, за да осъзнаеш, че някои пътища са без изход!

Дай си време, за да осъзнаеш, че има и друг начин, освен изморителната битка!

Дай си време да повярваш! 

Единственото трудно нещо е да повярваш, че ти самият си център на собствения ти свят. Не мъжът ти, не децата, не работата, дори не приятелите ти. Ти. 

И когато повярваш и видиш това, нещата стават толкова прости. Изведнъж всичко става лесно. И вече не ти тежат ежедневните задачи, и вече не губиш въздух, не се задушаваш. 

Когато осъзнаеш, че някои битки е по-добре да не ги водиш, заради твоето собствено добро, тогава идва усещането за свобода, което дава криле... и вече можеш да полетиш!

Прочетете още:

Отказвам да съм жертва... на себе си!

По пътя

Тази, която не съм