Автор: Ина Зарева

Това са очите на съпруга ми – добри, любопитни, дълбоки, усмихнати, спокойни и обичащи. Устояват на погледа ми, а после отново обгръщат нея. Проследявам как ръката ѝ се слива с неговата - като части от ювелирен пъзел. Поглеждат ме леко смутени, преди да се потопят в онова бълбукащо тяхно море – на разговори, смях, музика и на обич. Тази хрупкава и мека, сочна и изпръхнала, твърда и пухеста тяхна обич.

Чаках този момент. Готвех се дълго за него. Мислих го, сънувах го, раждах го, плачех го, рисувах го, написвах го, а после го изтривах и започвах отначало. 

Годините се търкаляха като преяли и гушливи панди пред очите ми, а аз се утешавах с усмивките им и триех ли триех образите пред очите си. Има време, казвах си, има много време. Все още аз съм и любовта, и приятелят, и смисълът. Няма да ме сменят толкова скоро. Още много панди ще прегърна, преди да ме запокити времето.

И пак зарисувах, заизписвах, заизмислях, замечтавах, заплювах и заклинавах, а накрая отново заплаквах.

Ще ме заболи ли?

Кога ще ми каже?

Ще крещя ли, защото ми липсва?

Ще мълча ли, защото не дишам?

Ще ми стигне ли времето да кажа всичко, което знам, мога и трябва?

Ще бъде ли щастлива колкото мен?

А толкова обичана?

Думите им долитат до мен и ме докосват като пръсти на непокорна вълна. Думи, които някога, някъде чувах за себе си. Думи, на които стъпвах, вярвах и пораствах.

Сега те са за нея.  Всичките. Тя тръсва буйна коса в недоверие, а аз сключвам пръсти зад гърба си, прибирам сълзите, укротявам усмивката си и изтривам последната, нарисувана в представите ми, картина. 

Тази ми харесва повече от всички останали. Тя е истинска и само тяхна.

Той е подложил длан за основата, тя е изляла всичките си цветове. Той не се е уплашил, тя е изплела рамка. Той е преливал нежно багрите, тя е внесла стихията си. Той я е закачил на най-високото, тя е провесила лъч. 

Ликуват двамата под дъга от смях и дъжд от цветове. В шепите им е целия свят, в очите им е морето. 

Не боли. Не плача. Не се страхувам. 

Не ревнувам, не страдам, не заклеймявам.

Останали са думите ни –  и казаните и премълчаните. Впили са се някъде, бодели са и са милвали. Кънтели са и са шепнели. Но са били там – живи и парещи – и са останали.

Сега добрите очи на съпруга ми сияят от възмъжалото лице, а аз им се усмихвам в отговор. Тя идва при мен, прегръща ме и ми прошепва най-важните думи на света. После двамата затварят вратата зад себе си. 

- Той е добро момче! - въздъхва съпругът ми, а ръката му се слива с моята - като части от древен пъзел.

- И ти си добро момче! - смея се аз и го водя към брега.

Там, където вълните целуват прощално пясъка. Там, където мидите се трупат като бели спомени, а солта само се преструва, че плаче. Там, където дъщерите порастват и излитат с влюбени момчета, които устояват на погледа ти. Там, където твоето 17-годишно аз наднича изпод водната пяна и ти намига съзаклятнически. Там, където хоризонтът на живота ти изглежда все по-наблизо, но всичко е наред, защото си чула най-важните думи на света:

- Щастлива съм, мамо!

Прочетете още:

Нещичко за любовта

Как похитих гълъб или за влюбването като психично отклонение