Автор: Богомил Димитров

Откакто се бях пенсионирал, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше на глас колко ли ми е тежко по цял ден да се мотая безцелно вкъщи. Обикновено започваше тази тирада на изхода на апартамента ни с тон на човек, който обвинява и себе си. След няколко минути на отворена врата, през които тя, за да не ни „слушат хората“ по етажите, говореше непосилно тихо за мен, а аз по същата причина не я питах какво бе казала, заставаше пред асансьора, но не натискаше бутона, за да не прекъсва мисълта си. Натисках го аз - според нея ясен знак, че бързам да избягам от темата и да я отпратя. След още само минутка започваше жадувания пореден епизод от сериала ми „Сам вкъщи“. Без външен контрол, волен като птичка, отварях бира, запалвах цигара и редувах писане на разкази, онлайн игри на бридж и шах, решаване на кръстословици и слушане на музика. Когато вечерта тя се върнеше, бях вече капнал, но се стараех да не ми личи. Чувал бях за хора, изпаднали в депресия след пенсионирането си, от която много трудно излизали. Колко ли щеше да й е трудно на жена ми през деня да е на работа, а сутрин и вечер да ме крепи душевно? Гордеех се, че „това гайле“ й го бях спестил и се надявах да оценява високо това.

Една сутрин тя, освен обичайните неща за финал, изрече и нещо ново:
- Днес гледай да свършиш нещо полезно! С което сякаш съсипа целия ми ден. Нищо от обичайните ми занимания ми не вървеше. В главата ми кънтеше само: „нещо полезно“. Накрая взех трудното решение от утре да заработя в полза на домакинството ни, въпреки че ще е в ущърб на личните ми увлечения.
На следващата сутрин на вратата я изпреварих и обявих:

- Днес ще изпера пердетата и ще измия прозорците!

Когато вечерта се върна, я посрещнах потен и с мокри ръкави, но весел и заявих, че съм изключително доволен, че днешната ми работа вкъщи е споряла, бил съм направо като „Перпетуум-мобиле“. Показах й „светналия“ ни дом, за да се убеди сама, че няма нужда да се самообвинява повече. Въпреки че бе уморена, обходи след мен и каза, че работата ми наистина е била спорна. Но с тон: „Може доста да се поспори“. След което, че съм се справил, но сега пък в смисъл „Като лисицата с опашката“. В моята зодия Дева, разбираме от намеци, но не обичаме да не ни оценяват. Готови сме и да се самоубием, ако с това ще си изпросим някоя похвала. Все пак разгледах отново - бях пропуснал дограмата и паяжините. На техния фон прозорците и пердетата блестяха някак си „като на гол тупан пищови“. Сам си добавих и: - „Като кучето на нивата“.

На сутринта изпържих тиганички. Сервирах ги с мляко прясно и кисело. Тя похвали млякото, че е по БДС и се зачуди:

- Интересно, когато аз пържа тиганички, те стават или клисави, или прегорели, а твоите са хем клисави, хем прегорели. Как го постигна?

По време на гримирането си изрече и любимата си сентенция:

- Когато човек иска, той може!
След тези нейни двусмислени изказвания ми бе необходим по-дълбок анализ. Подвих си лисичата опашка и отидох в „покоите“ си. Тя казваше „Човек“ само ако се касаеше за някой, който живее правилно. Чувайки я, че тръгва за работа, станах да я изпратя, но от физиономия ми отсъстваше характерното ми виновато изражение. Въпреки огромното /според нея/ време, с което разполагах, едва сколасах с дограмата, паяжините и балконите. Вечерта тя не забеляза нищо ново. На следващия ден пуснах такава прахосмукачка, че килимите намаляха с по милиметър. Отпуших всички канали и проветрих. Минах с препарат и Моп подовете и забърсах прахта навсякъде. Още влизайки, жена ми вдъхна жадно и весело каза, че днес в дома ни като никога досега ухаело не на старци и канализация, а на свежест. Сякаш самият въздух бил от друг сой, което и чаках:

- Е, как няма да е така, като тези дни, след паяжините, прозорците, пердетата и дограмата, отпуших каналите навсякъде и пуснах яка прахосмукачка?

Тя поясни, че може би се дължало на гръмотевичната буря днес и последвалия озон, но добави с половин уста, че май и дейността ми тук била допринесла нещичко. Уж каза това неутрално, но ако имахте толкова дълъг семеен живот с нея, колкото и аз, също щяхте да се зарадвате на, макар и загатнато й одобрение. Изглежда, бях налучкал правилната посока и се размечтах за още успехи. С присъщото си нетърпение се заумилквах около нея, но тя ме парира:

- Остави ме сега, уморена съм, а и ме боли глава.

Легнах си с горчиви мисли относно проклетия й маниер, досущ като бабиния да не би ако прекали с похвалите да взема да се разхайтя. Изглежда, тази ми склонност си е личала още от малък. На другия ставах все по-кисел. Усилията ми засега не се отплащаха, поне не и в натура. Буцата в гърлото ми нарастваше и към 19 ч. стана по-голяма от адамовата ми ябълка. Реших, че ще е по-добре да не посрещна жена си още на вратата, а да се направя на умряла лисица. След като влезе, тя ходи в тоалетната, в другата стая и накрая в кухнята. Включи телевизора. Минутите се каканижеха. С болка осъзнах, че досега не се бе и сетила за мен, безполезния. Не бях прав. След малко тя се взря в тъмата на стаята ми и като видя, че шавам, се обади весело:

- Понаспинка ли се? Ех, кой като теб!

Спиралата

Макар и това да бе иронично по мой адрес, за пореден път се възхитих на лаконичния й изказ. На мен, за нещо толкова многопластово, ще са ми необходими поне 20 изречения, между които ще кашлям, хъмкам и пристъпям от крак на крак. След което още 10, за да уточня какво точно съм искал да кажа. Най-лесно ми бе да й се обидя, но пустата ми самокритичност надделя и с цялата си амбиция, човешка доброта и ентусиазъм влетях при нея и й съобщих за твърдото си решение, неподлежащо на обжалване, от утре, освен да пазарувам, да започна и да готвя. Вместо да се зарадва, тя се разтревожи. Май идеята й хареса, но не и изпълнителя. Взе да търси на глас манджа с минимум продукти, които и да бъдат похабени, какво толкова. Отхвърляше всичко, което й се изпречеше на езика. Прекъснах я:

- Рецептите в Гугъл няма как да ги сбъркам. И не забравяй, че най-добрите готвачи в света са мъже!

Сутринта, останал сам, си обещах, съвсем по възрожденски, че днес ще сготвя така, както и турчин не е готвил! Боят настана, тупкат сърца ни! Трескаво намерих рецепта за винен кебап. Според мен, се получи върховен. Бях забравил да купя вино, но компенсирах с подправките. Вечерта й го сервирах, а тя ме похвали, че съм уцелил солта /всъщност, в една манджа я интересуваше първо това/, но съм бил сложил много дафинов лист. В такива количества бил направо отровен и хапна малко. Дояде със сирене, а аз лапах кебапа с поглед в смисъл: Ето на това хората му казват „ашколсун“. Накрая ме накара да се закълна, че утре веднага ще го изхвърля. На обяд го доядох, сумтейки и сготвих пиле с ориз и зеленчуци. Поднесох й ястието позапеченко на фурна. Тя го похвали - оризът се бил смил, солта била малко, но с повечко хляб, все пак „се ядяло“.

На третата вечер я посрещнах с един, поне според мен, жесток „Тас кебап“. Тя го започна, но по едно време спря и отсече, че нещо й миришело - да съм погледнел в Гугъл дали по погрешка не съм бил сготвил „Таз кебап“. Пак си дояде със сирене. При такива хубави манджи защо ние хабяхме пари за сирене?!
На петата вечер я шашнах с такава вкусна шкембе чорба, с толкова чесън, че на другия ден не посмя да отиде на работа. Похвали ме - може би понеже не съм бил измил добре шкембето, то й миришело хубаво на село, на свиня и дори някак си на патриотизъм и Родина.

На седмата сутрин обявих, че днес е ред на кюфтетата по чирпански, които за мен са просто фасулска работа - слагам много магданоз, после кайма, ориз....
Тук жена ми ме изгледа кански. Кафявите й очи в момента бяха тъмносини - досущ като езерото „Окото“ в Рила. Задържа дълго погледа си върху мен и когато очите й станаха тъмночерни, изрече бавно и разчленено, като логопед:

- Само да си посмял да ч и с т и ш или г о т в и ш повече!

- Но нали искаше да бъда полезен? Мисля, че се постарах!

- За мен ще си най-полезен, ако се разхождаш всеки ден поне по час, намалиш цигарите и бирата и вече не ме посрещаш с походка, сякаш в момента кораба ти е в морско вълнение. Прави с а м о това, което ти кажа!

След което очите й станаха пак тъмнокафяви, но без никакъв гланц.

Някои биха приветствали подобно изказване от жените си, освобождаващо ги от всякакви ангажименти, но не и аз. Да се разхождам достолепно по градинките и да се оплаквам на други дядки хич не ме блазнеше. Новата ми роля на човек, полезен, когато се разхожда, не съответстваше на домакинските ми усилия напоследък. До обяд бях като наказано детенце и всичко ми изглеждаше безнадеждно объркано. От опита си в двете ми депресии дотук бях запомнил, че трябва да изчакам първата оптимистична мисъл, която ми хрумне и да се хвана за нея. И тя дойде. Като по-млади с жена ми обичахме да „вършеехме“ по планините и там се чувствахме най-щастливи. Наричахме ги „нашите имоти“ и „ги наглеждахме“. Помислих си: А сега какво ни пречи?, което си бе направо решение. Понякога на човек му идва нещо заслепяващо, от което му става и лошо, и хубаво - като в онзи тунел с ярката светлина, водеща в отвъдното.
На следващия ден, събота, след като жена ми отиде на работа, си казах, че снощи, понеже ставаше въпрос за „по-нататък“, бях взел доста крайно решение и се отдадох на досегашните си низости - без ограничения, като за последно.

В неделя, за приятна нейна изненада, я поканих да отидем с колата ни на будистката „Ступа“ в с. Плана, след това на близката обсерватория, които досега не бе виждала. После направихме дълъг пешеходен преход. Когато вечерта й се умилквах, главата не я болеше. Преди да заспя, моята покровителка Дева Мария сякаш ми намигна закачливо. Май и тя ми казваше, че „Когато човек иска, той може“. Бе малко двусмислено, но нали бе жена, а и като мен - Дева. Бях забравил колко е хубаво да не си гузен и спах като младенец.

В понеделник сутринта с жена ми се гледахме весело и си чуруликахме. И според нея, във вчерашната обсерватория е имало марсианци, които май ги е домързяло да ни вземат за изследване. И тази планина - Плана, заслужавала още наше внимание. Обещах й да помисля за нови маршрути в нея. Досадният часовник цъкаше. Жена ми пое без желание за работа, пред вратите не й се говореше, а и аз я изпратих без ентусиазъм. За пръв път да съм сам ми се видя скучно. Както се казва, „Неведоми са пътищата божии“ и „Много хубаво не е на хубаво“. Сега пък да не се окажеше, че трябва да взимам спешни мерки против някоя позакъсняла депресия?

Още от Бого:

Тежкар