Автор: Калоян Явашев

Смирено награбвам раниците и избутвам количката пред входната врата. Връщам се за телефона си и казвам на децата да извикат асансьора. На момента еква мощно "Асансьорееееее! Асансьорееееееееее!". Изскачам бързо обратно и на свой ред им крещя да млъкнат. Ама не може всичко буквално да приемат. Мислете малко с тия глави, де! Изведнъж решавам да променя тактиката. Не, не така сега, Калояне! Що крещиш? Вероятно трябва да пробвам да обясня кротко и възпитано, а те сигурно ще ме разберат. Нали трябва пример да им давам в живота, а засега съм ги научил само да се дерат като овчари (с извинение към овчарите) и да казват "Наздраве! ".

Боримир поглежда моето колело, което предвидливо съм изкарал сутринта на етажната площадка, и ми крясва:

- Татееееее (не знам защо, но туй лапе винаги ми крещи все едно съм с шлемофони и къртя бетон), кололото има гумаааааа!

- Да, тате! - всичко що има гуми на този свят и се изпречи пред очите на сина ми е повод за дълго и досадно натякване от негова страна. Сега поне триста пъти ще ми каже, че има гума, а после още триста, че всъщност гумите са две.

Изненадващо за всички, този път Боримир решава да поразведри плановете си и с мощен шут в гумата (Браво, тате! Какъв фалц и то без засилка! ) събаря колелото върху сестра си ( Ей, тате! Като те хвана и твойта мамица..., ......., ...........). Женското писва все едно са му изкарали черния дроб през ушите и аз му помагам да се изправи. С кръвясали очи, но със спокоен глас, уж за да не ги травмирам, започвам да изреждам всички ужасни неща, които ще им се случат, ако не спрат да вдигат шум и не ме слушат. Няма да ги кача никога повече в колата (синът ми изтръпва), няма да видят повече таблет в живота си (дъщеря ми прибелва очите от ужас), а ако много ме ядосат ще им запаля задниците и на двамата. Пробвам с тежки въздишки и умолителни погледи да привлека съчувствието на Росито, но тя плавно тръшка входната врата, пожелавайки ни приятен ден. Вкарвам ги в асансьора, а близнаците предвидливо се държат за дупетата, понеже и те самите знаят, че е въпрос на време да се издънят.

Излизаме пред блока и при вида на жизнерадостното слънце и чистото небе моето иначе кораво сърце се свива. Знам, че е нахално от моя страна, а и сигурно съм последният човек на когото би обърнал внимание, но Господи, виж там пак за Апокалипсиса и ако си решил да действаш, мисля че е време да пускаш огнените топки от небето иначе в отчаянието си ще се обърна към Дявола и ще сключа договор с него без да ми мигне окото. Освен това той също ми предлага и неограничени минути за национални разговори, 75GB мобилен интернет, домашна телевизия и три талончета за търкане на ден, на промоционална цена от 7,99лв. (промоцията важи само ако не е валяло последните 4 години, можете да правите челна стойка с пети, България е Световен шампион по футбол, умеете да пържите яйца с ютия и имате съседи с фамилия Шванцгрундвайзер-Санчес-Карапопхаджитемелкови. При нарушение на условията, заплащате месечна такса от 800 лв. до второ нареждане). Бях готов да подпиша!

Стигаме до колата криво-ляво и започвам да ги товаря. Нашата кола е много специална. Не е бърза или красива кола, а е седемместен ван, който ни побира с известни резерви. В него може да намерите живо (или останки от него) абсолютно всичко, което населява и се е пръквало по таз земя. От мръсотията и храната вътре се е зародила нова екосистема и отваряйки вратата, пред мен редовно прибягват разни сенки и странни силуети на еволюирали микроби, които дори водят колониални войни. Пробвал съм да я изчистя, но децата някак си я докарват до същия вид само след едно качване.

Товаря ги едно след друго, и ловко избягвайки натоварения трафик, паркирам в центъра, където мога да ги пусна да бягат. Още като разтоварвам колата пред мен минава дядо с двете си внучета на около 4-5 год. и им крещи:

- Дядо, вие не сте нормални, бе! Такова нещо не съм виждал през целия си живот! Как ви хрумна тази простотия, какво ще кажа сега на майка ви!

Наблюдавам го с чувство на обреченост. Така бих гледал човек, който излиза от река пълна с пирани без ръце или крака, а аз трябва да вляза след него. Втриса ме, но си спомням, че все пак:

Аз сам съм господар на своята

съдба

и сам командвам своята душа!

("Непреклонен", Уилям Хенли - четете малко бе, мама му стара!)

Строявам детския електорат на тротоара и давам команда: "Айде, ама по-бавно и без да бъркате по кошчетата! ". Тръгваме надолу по главната и от първото кошче синът ми ми носи мазна салфетка, а дъщерята половин геврек. Почвам да търкам с мокри кърпички и да си мисля за далечни бездетни дестинации. Сепвам се и се изправям рязко. Тия деца май са гладни?!

- Гладни ли сте, бе?

- Даааааааааа - ревват насреща ми и една улична котка припада във фонтана пред Общината.

Тъмни сили

Тръгвам към най-близката закусвалня с намерението да ги натъпча с някоя мазна, пухкава и апетитна закуска, та да им стане тежко и после да нямат настроение да бягат. Потегляйки с деца нанякъде, вие никога не знаете колко време ще ви отнеме да пристигнете до набелязаната цел. Може да закъснеете, да подраните или най-вероятно изобщо да не успеете да стигнете дотам. Нашият керван се движеше с много непостоянна скорост и траектория. Няма как иначе, понеже децата ми са коренно различни в придвижването си. Боримир е като хиперактивен заек и често, докато вървим, бяга в нескончаеми кръгове около нас. Откъде я черпи тая енергия това дете не знам! Батерии ли яде, керосин ли пие, докато не го наблюдаваме, никой не може да ни каже? Малко е разсеян и често зяпа настрани, докато бяга напред, и така се среща доста често и внезапно с витрини, стълбове, други хора, задрямали животни и огради.

Микаела е в другата крайност. По-заплеснато дете от това не съм виждал. Дъщеря ми е от онзи тип хора, които зяпайки замечтано небето, пропадат в шахти, блеейки нанякъде се губят моментално, и понятието "концентрация" им е близко толкова, колкото и устройството на компаса е близко на арпаджика. Да вървиш с тях двамата е меко казано напрягащо и опъващо нервите. Докато синът ми прави окръжности около мен, имитирайки спътник, дъщеря ми ходи от край до край на улицата привлечена от най-разнообразни и "интересни" неща. Сигурно в главата й звучи следния глас: „Я, каква интересна хартийкаааа! Ами ще взема да клекна и да я гледам 15 минути. Я, на другия край на улицата виждам вълнуващи жълти плочки. Ами отивам да ги видя. Я, това там отзад гларус ли е? Леле, колко е интересен, връщам се да го видя. Тате защо реве като вол? Сигурно брат ми е направил някоя тъпотия. Я, кошче! Тате каза да не... хм, абе нещо каза тате, ама какво беше? Зайченцето бялоооооо, цял ден си игралооооо, в близката... Уау, в кошчето има много хартия. Я, пак гларус! Да взема да отида да видя дали е онзи същия отпреди малко, а? Този облак прилича на риба, а онзи на Кума Лиса, а онзи на трактор, а онзи на Робърт... къде е тате? Къде е Бори? Къде е Габи? Аз къде съм? Мамоооооооооо!“

200 метра и 40 минути по-късно влизаме в една закусвалня. Настанявам ги на удобни диванчета и питам кой какво ще яде. Микаела:

- Спагети.

Боримир:

- Банан.

Събирам сили и им обяснявам, че тука няма такива работи и да се концентрират върху закуските. Вие на тригодишни опитвали ли сте да обясните, че това което искат, го няма? Почна се едно врещене и тръшкане, а бебето ръмжи солидарно с тях. Завлякох ги до витрината и ги заплаших, че ако не млъкнат и не си изберат нещо, ще ги бия, ям, изплюя, бия и после пак ще ги бия, изпържа, изям, повърна и накрая ще ги направя на буркани, които ще дам на баба Меца да ги изяде, а тя на свой ред ще бъде изядена от голям багер. Една майка, която чакаше на опашката, трескаво си водеше записки и ме обяви за педагогически гений. Предложи ми да водя семинари, а тя щяла да осигури мечката и багера. Аз й обясних, че всъщност през ЕСЕНТА ИЗДАТЕЛСТВО "СОФТПРЕС" ЩЕ ИЗДАДЕ МОЯТА КНИГА и би могла да черпи идеи оттам. Скромно шибнах по един шамар зад врата на децата, но беше лек и единствено, за да затвърдя доброто впечатление. Купих им по една милинка и ги настаних обратно на диванчетата. Давам им картбланш да ядат, смучат или както там смятат да усвояват храната и се облягам самодоволно. Ще го изкарам този ден, какво толкова се лигавя и превземам?!

Боримир започва да яде, подскачайки. Не спира на едно място и ми прилича на колибри. Майната му, да прави каквото иска, само да се наяде и да миряса! Микаела хваща закуската с две ръце, вдига я на нивото на очите си, въздъхва меланхолично и си забива цялата физиономия в средата на милинката. Прасе би изяло диня с повече финес. Следващия път когато виждам физиономията на дъщеря си, тя има сирене в устата, носа, очите и ушите. Мързи ме да проверявам, но съм сигурен, че някак си има и в гащите и в сандалетите. Прилича на Ал Пачино в "Белязания". Забравил съм да си изрежа ноктите и безпроблемно изчегъртвам каквото мога от ушите и очите. От носа й казвам да го шмръкне, за да не хвърляме храна. Непрекъснато трябва да й напомням да дъвче, понеже се заплесва по всичко, което види.

Стокхолмски синдром

Бебешката количка се клати зловещо, а ръмженето вътре се редува с кратки ядосани крясъци все едно има бясна катерица. Надниквам предпазливо да видя какво става и виждам, че Габриел е облизал цялата вътрешност и се опитва да си изяде дясното стъпало. Дъвче си крака, а когато успее да го захапе хубаво, издава изненадан сърдит вик. Дали да го оставя да се самоизяде или да го нахраня?! Освен собствените си крайници, какво ли друго яде? Не бе, знам какво ядат бебетата принципно, но когато се захранват трябваше да..., в смисъл не трябваше да им се дава..., имаше нещо за глутен... и за жълтъците... и калмари май не трябваше да му давам. Росито ми беше казала с какво да го нахраня преди да излезем, но аз както винаги изобщо не я слушах. Тая жена не се научи, че ако до третата дума в разговор с мен няма секс, пиене или тенис, гласът й се превръща в бял шум, който само бучи досадно в ушите ми. Дали да не му дам милинка и на него? Колко пък глутен ще има в нея? Всъщност изобщо не знам какво е глутен, как изглежда и защо да страня от него. На мен ми звучи като предводител на глутница, френско мъжко име или някаква обида от рода на лумпен. Решавам да попитам децата, може те да знаят. Питам Боримир:

- Тате, какво яде бебето?

Той ми отговаря:

- Бебето какво яде?

Аз пак:

- Не бе, тате! Кажи какво дава мама на бебето да яде?

Той:

- Мама дава на бебе Габи да яде.

Кръвта нахлува в черепа ми и се опитва да избие през очните ябълки:

- Знам, че майка ти му дава да яде. Виж сега, тате те пита какво му дава мама да яде? КАКВО? Хляб ли, сол ли, картофи, манджи, пюрета, пирони, люцерна... ? Кажи на тате, какво дава мама на Габи?

Спира да скача и се замисля. Накрая изтърсва:

- Люцелна му дава.

Поглеждам го невярващо. Все пак с тия днешни веганско-гмо free-био храни, като нищо може да е станало модерно бебетата да пасат, но като че ли досега не съм купувал такъв фураж за челядта. Всъщност аз пазаря само по списък, който жена ми винаги праща на телефона. Ако няма списък, независимо дали трябва да купя яйца, мляко, хартия или боб, непонятно как, дори и за мен, винаги се връщам само с бира и овесени ядки (да се вижда, че мисля за децата). Най-добре списъкът да е придружен със снимки с висока резолюция, защото иначе лесно бъркам кус-куса с ориз, лютеницата с доматено пюре, тиквичките с бира... Така че, напълно е възможно да съм купувал и люцерна за бебето, но да не помня. Сега обаче сме в закусвалня на пъпа на центъра и няма откъде да му окося едно кило, за да го нахраня, затова се обръщам към Микаела:

- Мики, какво яде бебето?

- Мляко - отговаря бързо дъщеря ми. Ако и тя беше казала люцерна, нямаше да имам избор и трябваше да паля колата и да карам към село.

- Браво, тате - вярно, че мляко мога да му дам. - Какво мляко да му дам, тате?

- Бяло! - отвръща учудено Микаела. По погледа й разбирам, че ме мисли за много прост и изкуфял.

Купувам едно кисело мляко и почвам да му давам. Яде, бе! Браво на мен, бащинският ми инстинкт (всъщност има ли такова нещо?) работи като швейцарски часовник.

След още 40 минути са се наяли и решаваме да продължим разходката. Вадейки последното сирене от ушите на Микаела, се опитвам да избърша устата на бебето с мокра кърпичка. Докато се усетя и Габриел отхапва половината салфетка и я глътва. Абе, това не е нормално бебе! Бяла акула ли те е раждала тебе?! Направо си просиш намордника, крокодилско чадо! Имам чувството, че съм от една седмица с тия деца и времето тече много бавно.

Излизаме и тръгваме с познатото темпо към Морската градина. Вървейки, отново се замислям дали електрическите нашийници за деца са всъщност толкова лоша идея и дали да не пробвам серийно производство. Я, този гларус същия ли е дето го гонеше Микаела преди? Хм, дали "Aerosmith" наистина ще спрат да изнасят концерти? Кога започваше турнира в Торонто и Федерер защо се отказа? Охо, плакат за театър! Камен Донев ще идва в Летния театър, супер! Жена ми сигурно си мисли, че много добре пазя тайни, понеже никога не съм разкривал нещо, което ме е помолила да крия. Дали да й призная, че не й издавам тайните, защото през повечето време не я слушам какво ми говори и честно казано не се сещам за нито една нейна тайна? Къде е Бори? Тука е, спокойно! Къде е Микаела? Къде е Микаела, бе? Микаела я няма! Мамооооооооо!

Прочетохте ли
Обичам лятото по ред причини