Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Ния Йотова
В нормалните времена ние с мъжа ми имаме един основен проблем – той смята, че аз нямам нужда от него, защото съм можела да правя всичко сама. За мен това е положително качество, но той страда от него. На родителите ми пък, като че ли, в нормалните времена, не им казвам, че ги обичам, просто някак си съм смятала, че се подразбира.
Днес, ден ен-ти от карантината обаче, нещата драстично се променят.
Сутринта започва като всяка сутрин под карантина.
Бързам да поработя малко преди да се събудят децата и да започнат да учат дистанционно, преди да се активизират мамите в груповите чатове на родителите и на двата класа, както и преди най-важното – преди мъжът ми да се излюпи. Мъжът ми, също е като мен хоум офис, но за разлика от мен е държавен служител, и неговият хоум офис се свежда до това той, поради липса на по-неотложни служебни ангажименти, да се разхожда със скръстени на гърба ръце из къщата и да следи за мои нарушения. Като включа телевизора – Генерал Мутафчийски бди да не излизам от вкъщи. Като го изключа – самоназначилият се Генерал Йотов бди за домашните ми нарушения. Мира нямам никъде.
А домашните ми нарушения се състоят в това, че цял ден съм вкъщи, но нито съм изчистила, нито съм сменила чаршафите, дори не съм изхвърлила боклука, а вместо това : „ тц, тц, цял ден си цъкаш нещо на компа - "ей, в частния сектор живот си живеете, ей“!
За да разсея вниманието му от прегрешенията ми, обещах на Генерал Йотов днес да ходим да пазаруваме ( най-голямото ни развлечение), което удоволствие ще свършим в обедната ни почивка. И двамата запазваме за себе си мнението, че „обедна почивка“ е разтегливо понятие, тъй като всеки от нас смята, че целият ден е една безкрайна почивка за половинката му.
Снощи с майка ми си писахме, тя ми изпрати едно стикерче във Вайбър, което казваше „Обичам те“. Аз й върнах следното:
Сега тя ми звъни и ми съобщава , че извънредното положение много ѝ харесва. Тя е на 67 и когато отива да си пазарува в интервала 8.30-10:30 не я пускат, защото я взимат за 50-годишна. Искат ѝ лична карта.
Много се радвам за добрите гени на майка ми. Поне на един човек да му харесва извънредното положение. Дано да съм ги наследила тия нейните гени, въпреки че засега няма такива изгледи. Тайно се надявам, че може би младоликият ген се активира след 45. Само още 5 години ми остават. Въпреки че майка ми ми обеща, че на 40 космите по краката ми ще опадат сами от възрастта, но това така и не се случи… Прекъсвам размишленията си, когато в магазина с Генерал Йотов се нареждаме на опашката, а червендалест Господин в отлично на вид здраве, бодро прережда всички ни на опашката.
Изнервено, но според мен любезно, му обръщам внимание, че всички чакаме на проклетата опашка.
Господинът ме оглежда, (мъжът ми е клекнал и разглежда някакви бургии, които са изложени до касата), и решава, че съм сама жена, което го окуражава да бъде по-отворен, отколкото ако например бях мускулест батка, или ако знаеше истината – че Генерал Йотов бди над мен.
„Е, мен какво ме интересува, че чакаш. Твой си проблем“ – казва Господинът и смело продължава към касата.
Така не се говори на жена, която е била толкова дни под карантина и която е преживяла онлайн уроците и домашните на шестокласник и на второкласник. Така не се говори на жена, на която се налага да работи от вкъщи, под строгия взор на Генерал Йотов, който недоумява толкова ли е трудно докато е в конферентен разговор с Англия, да метне една кофа вода и един сапун на пода на балкона.
Всъщност, така не се говори на никоя жена.
Със замах извадих най-мощния си коз - нищо неподозиращия Генерал Йотов, който кротко си беше клекнал и ровичкаше нещо в Лавицата-на-отвертките-и-бургиите. Победоносно го позиционирах между мен и отворкото. Чувствах се толкова всемогъща, все едно съм намерила аптека, пълна с маски и дезинфектант.
-Държите се арогантно, понеже си мислите, че съм сама жена и няма кой да ме защити, нали? Е, не сте познал, с мен е и мъжът ми! Ха, сега да Ви видя, дали няма да се заинтересувате кого предреждате!
Господинът се стряска и сменя тона – той само се бил шегувал, ха-ха, с мъжа ми да сме си изберели на коя каса да отидем, той ни пускал!
Това двуличие ме ядосва още повече, и подхващам с най-невротизирания си глас да редя изявления за двойните стандарти в обществото.
През цялото време зад мен опашката (която защитих) въздишаше през маските си „всички сме изнервени“, „много ни дойде на всички“, „важното е да сме живи и здрави“, както и „ горкото момче, то хубавите ябълки прасетата ги ядат“ ( последното очевидно отнасящо се за мъжа ми, поставяйки ме незаслужено в ролята на невротизираното прасе).
Отиваме към каса 6, това е касата, на която Господина „ни пусна“. Докато редим с мъжа ми продуктите на касата, той си разменя погледи с моя враг - Господинът, който реди топове тоалетна хартия на каса 5 и оттам подвиква на Мъжа ми: „Вземи на жена ти Кзанакс, получава се със зелена рецепта“.
Мъжа ми клати пръст към Господина, но виждам, че това е театър за пред мен и знам, че той вече си прави ментална отметка да провери за Кзанакс в аптеката.
Извън магазина, за мое учудване мъжа ми ме прегръща: „ Акулката ми тя! Как се бори за справедливост! Сладката ми блюстителка на реда! Разбра ли сега колко много нужда имаш от мен!“
Целувам го, сладкото ми самозвано Генералче – разбира се, че имам нужда от него! Виж как като работим заедно в екип, преборихме една малка несправедливост.
В колата, обаче – ново 20. Майка ми ми пише във Вайбър:
- Преди малко забравих да те питам - защо ме обичаш толкова малко?
Това пък сега откъде? Последното нещо, което ѝ изпратих по Вайбър беше стикерът със сърцето. И тя, горката, се е побъркала от седене вкъщи. Склонна съм да се съглася с хората от опашката – „на всички ни дойде много.“ Звъня ѝ. Тя вдига слушалката и повтаря въпроса си.
Питам я защо така е решила.
- Е, ми цяла нощ съм ти разшифровала съобщението – оплаква ми се тя. - Защо ме обичаш „по-малко от три“?
Помислям си, че едно Кзанаксче всъщност не е толкова лоша идея, дано мъжът ми вече да ми е купил тайно един блистър от аптеката.
Моля я, разчленявайки думите, все едно говоря на бавноразвиващ, да ми обясни кога съм ѝ казала, че я обичам „по-малко от три“.
Бясно превъртам варианти през главата си. Снощи, вярно, бях на три чаши вино, да не би да съм ѝ казала, сред винените изпарения, че я обичам по-малко от три чаши вино? Всичко е възможно в самоизолацията, а три чаши вино в момента са ми много нависоко в класацията „Кого най обичам“.
Не – майка ми настоява, че не съм говорила за вино. Тя е разшифровала мое съобщение към нея и оттам е разгадала кодовото „По-малко от три“. Да си погледна сама какво съм й пратила снощи:
Отварям Вайбър - Срещу мен се блещи познатият стикер:
-Ето го, майка ми казва, след сърчицето си ми написала < 3 – това е знакът за „по-малко“ и след това има цифрата 3.
Ах, това ли било!
Предлагам на Вайбър да направи нов стикер, на който да пише
Обичам те > ∞
Можем всички заедно да го изпратим на родителите си, които в момента дори не можем да видим на живо. Те да си сложат очилата, цяла нощ да разшифроват стикера и сутринта да са разчели тайния код.
Обичам те повече от безкрайност.
Снимките са от личния архив на авторката. Вижте още от Ния: Лара
Автор: Виктория Бешлийска/Words do Worlds
Родителите ми са лекари.
Баща ми е специализирал вътрешни болести, а мама — педиатрия.
Като бях малка, тях вечно ги нямаше. Все бяха или на работа в болницата, или на специализации в София. София... това далечно място за мен беше придобило образ на кукла с дълги мигли и синя рокля на бели цветчета, която ми бяха донесли след едно дълго отсъствие. Татко беше главен лекар в болницата в Гулянци, но даваше нощни дежурства, мама — детски лекар и също дежуреше нощем. Често се случваше смените им да съвпадат. Затова нас със сестра ми ни гледаха баба и дядо, докато аз не станах в първи клас, а кака в пети и вече можехме да стоим и сами у дома. Е, тогава хората много разчитаха и на съседите, та често ни наглеждаха комшиите отсреща, но и те работеха в болницата — жената беше медицинска сестра, а мъжът ѝ — шофьор на линейка.
Като станах в първи клас, сутрин мама ме водеше на училище. Излизахме от блока, пресичахме главната улица, тя ме оставяле пред входа на училището, даваше ми 20 стотинки за закуска и отиваше на смяна. Когато свършвах училище на обяд, често отивах при нея в кабинета. Спомням си как прекрачването на прага мигновено ме отнасяше в друг свят. Натрапчивата миризма на мозайка, балатум, спирт, реванол и дезинфектант и до днес се подвизава в ноздрите ми при спомена за отделението. А отровнозелената боя на стените още ме кара да настръхвам, щом срещна този цвят някъде.
Въпросната миризма, отсъствието на родителите ми по цели дни и нощи и твърде натуралистичните илюстрации в учебника по анатомия, който въпреки страха си като дете разлиствах с интерес, са нещата, които още тогава ме караха да осъзная, че като порасна, НЕ искам да стана лекар. Спомням си как веднъж, на сутринта след поредното дежурство на мама, докато прегръщах пижамата ѝ, с която спях наместо плюшена играчка, ѝ казах:
— Никога няма да стана лекар и да оставям децата си сами нощно време.
Днес често се питам как ли се е почувствала от думите ми. Но тогава давах този категоричен обет, докато същевременно се разхождах из градчето, пременена в удобната гордост на въпроса чие дете съм, да отговарям: „ На д-р Бешлийски”. Тези думи вършеха чудеса: виждах едноврвменно благодарност, признателност и възхищение в очите на непознатите всеки път, когато ги изричах. Нямаше човек, който да не познаваше родителите ми. Дори събота и неделя, когато почиваха, у дома се върволяха хора за преглед, а те не връщаха никого. В знак на благодарност пациентите носеха бонбони „Амфора”, кокоши яйца, коняк „Плиска”, цветя (естествени и изкуствени) и какво ли още не.
А в моя клас имаше две момичета — сестри от ромски произход, които повтаряха първи клас по една-две години. Освен възрастово, превъзхождаха останалите деца осезаемо и физически. Тези две девойки, които мама наред с останалите им братя и сестри неведнъж беше лекувала, не даваха никой да ме закачи. Веднъж в междучасието по-голямата хвана показалката и я размаха срещу едно от момчета, които по детски се заяждаше с мен.
Но дори това не промени твърдостта ми да мечтая за друго, а не за лекарска професия — например да стана балерина, учителка, водеща на централната емисия новини по БНТ, разследваща журналистка и какво ли още не..
***
А после дойде демокрацията с всичките ѝ кризи и злощастни реформи. Гордостта да бъдеш лекар се подмени от обидата на обезценения труд. На същия хал бяха и учителите, и редица хора с други почтени професии, които нямаха досег с материални ресурси и резерви. А само и единствено с хора. И толкова е било трудно да си родител лекар или учител в онези години, че само възпитанието, моралът и призванието са могли да те държат над повърхността, мисля си.
Заради това по своя различен път поеха цяло поколение деца на лекари, които НЕ станаха лекари и оставиха неонаследени учебниците, знанията и уменията на родителите си. В това число и по-голямата ми сестра, която се отказа от медицината, срещайки се с неудовлетвореността на родителите ми във втората половина на 90-те години, когато заедно с промените в системата от съсловието им беше оттеглен огромен кредит на доверие, незнайно защо. Тогава първо баща ми, а след няколко години и майка ми свалиха престилките. По пряка или косвена линия останаха в здравеопазването, но не облечени в бяло. Сестра ми се насочи към икономиката. А аз си останах с мечтата за телевизионна кариера.
***
03.04.2020 г., петък вечер. Едва съм дочакала края на работната седмица след усилни дни на тактическа словесна борба с вируса. По новините на БНТ дават репортаж за 18-годишно момче, доброволец във ВМА. Заради пандемията то е в Академията всеки делничен ден по няколко часа, за да помага при дезинфекцията на помещенията, така че лекарите да останат при пациентите и да не се налага да имат излишно натоварване. През уикенда момчето наваксва с онлайн уроците в училище. Мечтата му е да стане лекар и смята, че с това, което прави сега, помага.
Така е. То вече лекува.
Свръхчастицата е в него и тя може да се прояви в момент, когато светът неистово крещи, че има нужда от оздравяване и от хора на първа линия. Дано му провърви.
Още от Виктория: Бърза рецепта за щастие
Защото призванието и признанието трябва да вървят ръка за ръка и никое не може да оцелее твърде дълго без своята заслужена половинка. Гледам това 18-годишно момче и си отговарям на въпроса, който си задавах преди няколко вечери — не трябваше ли да стана лекар, за да мога да помагам сега, когато има нужда от повече хора на фронта? Признавам пред себе си, че не всеки го може, не всеки носи свръхчастицата.
„Трябва да звънна на сестра ми”, казвам си след малко. Впрочем, от около десет години тя работи в аптека, почти на първа линия.
Автор: Мария Пеева
Най-напред нека ви призная, че това, което преживяваме, не само ние, а и целият свят, не съм си го представяла, а уж съм човек с въображение (и немалко постапокалиптични книги съм изчела). Но при всичкия хаос на настоящето и тревога за бъдещето, виждам и положителни страни от ситуацията. За първи път в живота си сме заедно всички у дома и разполагаме с много време да правим всякакви неща заедно и поотделно. Здрави сме, държим се, справяме се, надяваме се.
Някъде прочетох, че 4 милиарда души по света в момента са в това положение, затворени у дома си. Сред тях са всичките ми роднини - в Доминикана, Канада и Франция. Както и майките в групата ни и приятелите ми от всички краища на света.
Реших да споделя с вас някои забавни неща, с които те се занимават, както и някои наши идеи. Очаквам и вашите.
Като не е лесно, поне да си го направим интересно.
Домашен магазин за гироси си направиха Тони в Гърция. Тони е моята морска сирена, която се надявам да видя лятото и много ми липсва. Нейният син Антонис е връстник на Алекс и са първи приятели. Тони, съпругът й и двете им деца са си вкъщи от началото на карантината, кариерите и на двамата са "на пауза". За да не скучаят, си измислят всякакви игри и развлечения. Магазинът за гироси много ми хареса. Малкият предприемач си е направил табела: Ο γύρος του Αντώνη - “Гиросът на Антонис”, наредил е всички продукти и посреща клиентите с усмивка, като същински гръцки ресторантьор. Не знам с какво му плащат Тони, но си е заслужил добър бакшиш! Ето и рецептата на Тони:
Днес момчетата вкъщи решиха да правят домашен гирос-гръцки дюнер. След голямата цапаница резултатът беше повече от добър. Синът ми беше продавач. Наредихме всичко пред него и останалите минавахме да си поръчваме кой с какво иска, а той приготвяше. Нямам много реални снимки, но ще ви опиша.
Стандартно гиросът се състои от питка, месо, пържени картофи, домат на шайби, лук и дзадзики ( нашата Снежанка). Добавя се горчица или кетчуп по желание.
За питката:
В равни части брашно с цедено мляко и лъжица зехтин. Само това! Важното е брашното да е само набухващо или да се сложи малко бакпулвер. Разстила се на тиган и се пече като палачинка.
Месото-малки късчета от ребра. Да има мазно по тях. Пържат се на много силен огън за няколко минути до почервеняване.
Пържени картофи - правих ги на фурна на хартия за печене.
Дзадзики - цедено мляко, малко оцет, краставица, копър и чесън по желание.
По желание домати и лук.
А междувременно, далеч оттук, в Чикаго, Люси Рикспуун, моята съавторка в "Писмо до сестра ми", работи онлайн, докато съпругът и синът й си правят състезания за сандвичи. Впрочем Люси е изключителен кулинар и постоянно споделя разни невероятни рецепти, но е хубаво, когато у дома има кой да те отмени в кухнята. Ето какво сподели тя в кулинарната група на Яна "сол&пипер":
Ако пък у вас имате сръчни домашни майстори, споделям с вас идеята на Кремена от майчинската ни група. От сушилника, който не използват, нейните мъже си направиха домашна джага, с която много се забавляват.
И накрая - в нашето семейство джага няма да успеем да си сглобим, но пък си измислихме настолна игра, която единодушно нарекохме “Корона Гейм”. Много е лесна, но за сметка на това е доста забавна. Може да си я направите с подръчни средства у дома. Ще ви трябват лист, който да разграфите с цветни квадрати или да принтирате, зарче и няколко пионки или фигурки.
Целта на играта е първи да стигнеш до края. Ако играчът попадне на квадратче с определен цвят, трябва да изпълни предизвикателство. Ние измислихме следнитe:
Игра Корона:
Зелено предизвикателство:
Направи 5 коремни преси
Оранжево предизвикателство:
Направи 5 лицеви опори
Синьо предизвикателство:
Отговори на въпроса на член от семейството по твой избор
Червено предизвикателство:
Изпълни желание на член от семейството по твой избор
Черно предизвикателство:
Върни се от начало.
Жълто предизвикателство:
Разсмей компанията
Пробвайте, като можете да промените правилата или да изберете свои. А победителят може да получи и реална награда - например да определи какво ще се сготви за вечеря или дори да бъде “господар на къщата” за един ден.
Споделете непременно и вашите идеи и очаквайте продължение.
Основната снимка е дело на моята "жрица на спомените" Ивелина Чолакова и е част от проекта й със спомени от карантината.
Днес ме трогна една история, която ни разказа Вася Зарева в майчинската ни група. Споделям я с вас. Навсякъде около нас има прекрасни хора с прекрасни и вдъхновяващи истории. И колкото са по-трудни времената, толкова е по-важно да има такива примери.
Има едни такива хора сред нас... Човеци им казват! Хора, които не са изгубили човешкото в себе си. Ще ви разкажа една малка история от днес.
В службата на моя съпруг, пожарната в Дупница, има кученца. На снимката е най-малкото от три. Момчетата се грижат за тях. Бездомни душици, на щат към пожарната. Днес, докато са приготвяли нещо за хапване, както обикновено са занесли и на кученцата. Това, най малкото изтърсаче се задавило. Останалите кучета го тормозят и то винаги бърза да глътне дадената му храна... Е, днес нещата малко се пообъркали. Глътнало голямо парче и се задавило. Спряло да диша направо. Умряло!!!
И тук идва историята за човеците! Момчетата веднага се намесили! Един започнал да му прави сърдечен масаж, други двама да го обдишват с маркуч. Няколко минути се борили за живота на малкото кученце...
Върнали го! Изплюло хапката и си поело въздух!... Сега това малко, рошаво пухче живее втори живот, благодарение на тези момчета, чието призвание е да спасяват животи. Спасяват, понякога с риск за своя, спасяват, без да правят разлика кого.
П.П. На снимката не е моят пожарникар, а един негов колега. Любимият пожарникар на щерката, след татко ѝ.
Тук храни малката душица, след като са го реанимирали успешно и няколко часа е постояло на топличко, за да се съвземе.
Още от Вася:
Автор: Бени Хюбнер
Преди няколко дни гледах интервю с българин, прекарал карантината в Китай. Спокойно разказваше за взетите мерки там – проследяване чрез телефон, строги ограничения на периметъра и времето на придвижване, глоби за нарушителите, измерване на телесната температура при влизане и излизане от жилищния комплекс. Разбира се, попитаха го как населението е приемало всичко това. Спокойно, каза той. Спокойно и дисциплинирано. Носели маски, каза, но те по принцип си носели. И пак повтори – те са много дисциплинирани.
„Дисциплинирано“ е определението, което винаги ми убягва в контекста на поведението на съвременния средностатистическия масов българин. Мисля, че думата дисциплина стана нелицеприятна в момента, в който се сдобихме с така лелеяната демокрация. Натовари се със значението на несвободност, на ограниченост, на нахлуване в личното, на отнемане на изконното право да правя, каквото си искам. Дисциплинирано, т.е. макаренковско. Дисциплинирано, т.е. соц. Дисциплинирано, т.е. – не, благодаря, не употребявам, аз съм свободен човек!
Днес разбирам, че свободата е най-важната ценност на българина. Свободата да ходи където си иска, когато си иска и с когото си иска. Не на протести, разбира се – нито на такива на медиците, нито на нуждаещи се групи от населението. Не! Искаме си сбирките на по бира, искаме си полянките в парка и пътеките на Витоша, искаме си спорта, който бяхме решили да започнем от понеделник. И без маски, много моля! Свободата, Санчо... е на върха на копието. А върхът на копието е много остър и при едно невнимателно движение по пътя на свободата, можем да нараним някого...без да искаме или нарочно. Защото нашата свобода, колкото и лично да я усещаме, колкото и да смятаме, че тя ни е даденост, нашата свобода е част от обществената такава. И нашите права, личните, свършват точно там, където започваме да нарушаваме чуждите.
Винаги сме имали свободата да изразяваме волята си – законово и обществено, но това винаги през годините ставаше все по-тихо и тихо, и тихо. До днес, когато светът е изправен не пред политически враг или териториален нашественик, изправен е пред миниатюрен невидим противник, който опустошава телата, отнема здравето, застрашава живота. До днес, когато изведнъж се сетихме за всичките свободи, които ни се полагат законово, политически, морално, емоционално. И от комфорта на защитените си домове, в уюта на семейното си бездействие, пожелахме да бъдем на улицата. Без маски и с грим. Свободни.
В същото това време, в което ние се присетихме за важността на свободите ни, една група хора от нас се опитват да ни оцелеят. Правят и невъзможното в невъзможни условия. За медиците ми е думата, за фармацевтите, за продавачите, за полицаите, за доставчиците, за доброволците. Тях попитахте ли ги какво мислят за свободите си? Защото, ако те се разбунтуват... ако те си потърсят човешките си права точно сега, ще стане страшно.
Прочетете още: Как да говорим с децата за коронавирус
52 седмици готвене: Пържене
Автор: Яна Пеева
Тази седмица темата на предизвикателството ни е пържене. Като цяло го смятам за досадно, шумно и миризливо занимание, което е и сравнително опасно за изпълнение при наличието на постоянно тичащо в краката ти хлапе. Крайният резултат обаче в повечето случаи е храна, на която трудно можеш да устоиш. Първоначалният план беше да направя пържено пиле, но се отказах. Вместо това заложих на нещо, което много обичам - фалафели.
Фалафелите са кюфтенца от суров нахут с много подправки и много магданоз. Вероятно произлизат от Египет, но са популярни в много Средноизточни държави и може би всички сте ги опитвали. Трудно е да им устои човек, а когато си ги направи сам вкъщи са изключителни! Аз ги комбинирам с пита, която също пека вкъщи, салата от домати, краставици, лук и мента и сос с кисело мляко и тахан обикновено. Този път обаче накиснах цялата опаковка нахут и с половината направих тях, а с другата половина - хумус. В салатата ми пък нямаше мента, но пък сложих чушки, а млечният сос беше просто кисело мляко, защото се оказа, че изобщо нямаме тахан. В хумуса също не сложих, но все пак беше страшно вкусен.
Фалафели
250г сушен нахут, накиснат от предната вечер или от сутринта - поне 8-10 часа.
1 глава лук
1 връзка магданоз (поне! Аз ги с много магданоз, зеленички да са! В случая имах половин връзка магданоз и една връзка копър, та сложих и него вътре.)
4-5 скилидки чесън
сол и черен пипер на вкус
1 супена лъжица кимион, или повече
1 супена лъжица кориандър
1чл лют червен пипер (не е задължително)
1чл бакпулвер
*1-2 лъжици брашно
Нахутът се накисва за 8-10 часа. В една от рецептите, които имам отбелязани се препоръчват 24ч, но никога не съм го правила.
Нарежете лука, чесъна и магданоза. В блендер или кухненски робот сложете всички съставки без бакпулвера и го пуснете няколко пъти, докато всичко е добре комбинирано. Преместете сместа в хладилник за поне час.
Моята смес е сравнително едра, но вие може да пускате робота, докато достигнете желаната консистенция.
Когато сте готови да започнете да пържите, извадете от хладилника, добавете бакпулвера и разбъркайте добре. Оформете топчета с ръце - около една супена лъжица смес е оптималното количество. Ако не успявате да направите топче, сложете малко брашно и опитайте пак.
В загрято олио, но не твърде горещо, пържете по 5-6 кюфтенца. По 2 минути на страна са достатъчни, трябва да станат златисти. Опитайте все пак един от първите фалафели, за да се сигурни, че температурата и времето са окей. Готовите оставете в гевгир, за да се отцедят от мазнината.
На мен са ми любими в сандвичи с пита и всички добавки, които изредих по-горе. Давам и рецептата си за пита - плоски питки, които магически се надуват във фурната и заприличват на балони. Опитах да снимам клипче как се случва това, но ме разсейваха и всеки път изпусках момента. Рецептата ми е от NY Times, но не мога да открия линк, за жалост, затова я давам, както съм си я записала и се надявам да не съм пропуснала нещо.
Пита
2чл суха мая
1/2чл захар
1 чаша топло вода
35г пълнозърнесто брашно
310г бяло брашно
1чл сол
2сл зехтин
В купа се разбъркват чаша топла вода, захарта и маята и се добавя пълнозърнестото брашно и 35г от бялото брашно. Отново се разбърква и се оставя на топло, но не горещо място, за 15-ина минути, докато се появят балончета и набъбне.
Добавят се зехтинът, солта и почти цялото останало брашно - запазете си около половин чаша (70г). Смесете го, докато се получи тесто, после поръсете с още малко брашно и месете за около минута в купата.
Обърнете го на чиста повърхност и месете още две минути, докато стане гладко. Покрийте го и го оставете да почине 10 минути, после месете още 2 минути. Опитайте да не добавяте прекалено много брашно, докато месите - тестото трябва да е меко и леко влажно. Сложете го в чиста купа, покрийте го с фолио и го оставете да втаса още 1 час на топло.
Загрейте фурната заедно със съда, в който ще печете хлебчетата, на 250гр. Ако имате чугунен тиган, най-добре ползвайте него. По-дебела тава или керамична плоча за печене също вършат чудесна работа, важното е да е съд, който много добре задържа топлината. Сложете го на най-ниската позиция.
Извадете тестото и го разделете на 8 топки с еднаква големина, а след това го покрийте с влажна кърпа за поне 10 минути.
Когато фурната е хубаво загрята (аз чакам поне 10 минути след като ми сигнализира, че е стигнала желаната температура), вземете една топка и я разточете на диск с диаметър ~20см. Внимателно го вдигнете и го преместете върху горещата плоча/тава/тиган във фурната. Печете 2 минути от едната страна, обърнете внимателно и печете още 1 минута. Питите ще останат бледи, не се залъгвайте, че не са сготвени. При оптимално разточване и добре втасало тесто ще видите как магически се надуват и заприличват на балони. На мен не ми се получава всеки път, но дори и ненадути, са много вкусни!
Крайният резултат!
Следващата тема е “Азбука”, каквото и да значи това! Междувременно се пазете здрави и се занимавайте с неща, които отвличат вниманието ви. Аз стигнах до осъзнаването, че социалните мрежи ми носят страшно много тревожни мисли и след един тотален емоционален срив миналата седмица, реших да огранича времето, което прекарвам във фейсбук. Трудни и объркващи времена са и е важно да намерим своите начини да се справяме със ситуацията и да се съхраним психически. Бъдете здрави <3
Ето и списъкът с темите. Обявяват се три седмици предварително, така че може да се подготвите!
Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш.
Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки.
Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня.
Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово.
Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.
Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.
Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Задушено.
Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал.
Седмица 9 (26 февруари - 3 март) - Бразилска кухня
Седмица 10 (4 - 10 март) - Ферментиране
Седмица 11 (11 - 17 март) - Kawaii
Седмица 12 (18 - 24 март) - Чушки
Седмица 13 (25 - 31 март) - Пържене
Седмица 14 (1 април - 7 април) - Азбуката
Седмица 15 (8 - 14 април) - Боб
Седмица 16 (15 - 21 април) - Южна Африка
Текст на Български фонд за жените
За жените, които са подложени на домашно насилие и психологически тормоз, извънредните мерки, наложени от властите и принудителното затваряне в домовете ни заради разпространението на коронавируса, са повече от извънредни. Те са заключени за неопределено време със своите насилници и са изолирани от другите хора и от ресурсите, които могат да им помогнат да справят.
Много често жените, които и преди са живеели в тази ситуация, сега са изложени на още повече рискове. Партньорите не им позволяват да излизат навън, спират достъпа им до семейните финанси; обидите, побоят, сексуалното насилие зачестяват. Хаосът и несигурността, отприщени от пандемията, допълнително изострят поведението на насилника. Ако той стои у дома, не ходи на работа и усеща липса на контрол върху живота си, ако има финансови затруднения и е в риск да остане без работа, това може да се превърне в “тенджера под налягане”, предупреждава Хера Хюсейн от британската неправителствена организация Chayn, цитирана от вестник „Индипендънт“. Допълнително ситуацията може да се утежни, ако се намеси и злоупотреба с алкохол или други психоактивни вещества или има намесена депресия или психическо разстройство. Тогава нещата стават взривоопасни.
Медиите в Германия, Великобритания и САЩ алармират в последните седмици за нарастващ брой на сигналите за домашно насилие в условията на пълна карантина вкъщи. Китайската полиция съобщи за троен ръст на случаите на домашно насилие само през февруари тази година в сравнение със същия период на миналата година.
Домашното насилие се корени в желанието за власт, контрол и доминация. В момента всички ние преживяваме липса на контрол над живота си. Хората, които не могат да управляват тези чувства и преживявания, ги прехвърлят върху удобна жертва. Това са обикновено партньорките, децата и по-възрастни жени. Дори и случаите на насилие все още да не нарастват като абсолютна стойност в тази кризисна ситуация, хората, които преди това са били подложени на насилие, вероятно ще усетят по-крайни форми на тормоз. Страшното е, че сега те нямат изход и глътка въздух – да отидат на работа, на училище, да се срещнат и да поговорят с приятели.
Това, че жертвата е в капан 24 часа с насилника си, е наистина плашещо. Така затворът е постоянен и като че ли няма никакъв изход. В тази ситуация, която е кризисна за всички нас, те дори не намират сили да споделят преживяванията си, защото се тревожат да не натоварват допълнително по-възрастните си близки или приятелите, които също са в емоционална и икономическа безизходица и преживяват неясна тревога. Знаят, че е много малко вероятно да намерят помощ и в пренатоварената здравна и социална система и достъпът им до медицинска грижа, психолог или терапевт е силно ограничен. И най-страшното е, че никой от нас не знае докога ще продължи всичко това.
Къде мога да потърся подкрепа?
Сигурността за здравето и живота в условията на пандемия и пълна карантина е на първо място. Затова ние от Български фонд за жените призоваваме всяка жена, която се чувства засегната от каквато и да е форма на насилие в дома си, да потърси помощ. Горещата телефонна линия за пострадали от насилие 0800 1 8676 се поддържа от Фондация „Асоциация Анимус“ вече 23 години. И в момента, въпреки кризата с коронавирус пандемията, тя продължава да работи денонощно. На нея се приемат обаждания за случаи на домашно и сексуално насилие, трафик на хора и други форми на насилие, като специалистите консултират жертвите и ги насочват към социални услуги в цялата страна.
На въпрос дали са зачестили обажданията на Горещата линия през последните две седмици, Катя Кръстанова, клиничен психолог и психотерапевт във Асоциация „Анимус“ отговоря, че все още не може да се говори за подобна тенденция. „Практиката ни през годините е показала, че увеличаването на случаите за търсене на помощ от домашно насилие идва със забавяне. Например, ако направим аналогия с Коледните празници, обажданията зачестяват след Иванов ден (7 януари), макар че семействата прекарват повече време на едно място още от Бъдни вечер (24 декември). Така че, ако направим аналогия и като прибавим страха от заразата и мобилизацията за справяне, търсенето на помощ при домашно насилие ще нарасне най-вероятно след третата седмица на интензивното пребиваване заедно“, прогнозира Кръстанова.
Към момента дори има леко намаление на случаите, за които се търси помощ. Според експертите от „Анимус“ това се дължи на „страха от това да се заразиш и да пострада някой от близките, който е мобилизирал хората и в момента те се опитват да удържат на семейното напрежение. След като обаче този период на живеене постоянно заедно и вкъщи стане твърде дълъг, ще има „взривове” на натрупаното напрежение и ще има увеличения както на пострадалите, така и на тези, които търсят помощ“.
В момента Кризисните центрове имат строг режим на прием, но жертвите на домашно насилие могат да потърсят помощ, както за настаняване, така и за консултация. Важно е да знаем, че районния съд работи по издаване на незабавни защити в случаи на подадена искова молба. Районите съдилища имат дежурни съдии именно заради Закона за защита от домашно насилие. Спазват се сроковете по закон – издаване на незабавна защита в рамките на 24 часа, и насрочване на първо заседание в рамките на месец.
Новият тип случаи към настоящия момент са свързани с ограниченията за пътуване и това, че тръгналите на гурбет не могат да се приберат при децата си, които са оставени на възрастни роднини. Тези хора в момента не могат да получат интензивна подкрепа и от институциите, поради намаления състав на екипите, а и това са напълно нови практики, за които никой не е готов.
Какво се случва в едно българско семейство в момента?
Разбира се, всяко семейство е различно и въпреки, че сме изправени пред еднакви ограничения и споделяме общи извънредни мерки, ситуацията и предисторията във всеки дом е различна.
Ето един „топъл“ случай от последните дни. Може да ви изглежда на пръв поглед „безобиден”, но дали е така? „В семейството не е имало осъзнаване на проблемите в общуването между родителите и това как то се е отразило на децата. Децата поради затворения начин на живот стават твърде изнервени и реагират агресивно на откази. Бащата обаче обвинява майката, че тя не е възпитала добре децата и става агресивен към нея, както вербално така и физически. Освен, че й вменява цялата вина и й посяга, той я обезценява пред децата, като казва, че за нищо не става. Преди броени дни бащата напуска и отива при родителите си. Жената остава с двете деца, които стават още по агресивни, защото баща им си е тръгнал“.
Звучи безизходно. Но поне насилникът е извън дома и не е 24/7 с партньорката и децата си. А може би поведението му ще се прехвърли към неговите родители, които ще станат виновни за всичките неудачи? Може би той ще се върне вкъщи и тормозът ще се удвои?
Именно затова ние от Български фонд за жените бихме искали да обърнем внимание, че в тази ситуация на общонационална и глобална извънредна ситуация всички ние носим не само лична, но и колективна отговорност. Като съседи, като приятели, като колеги, като роднини. Жизнено важно е да не мълчим и ако станем свидетели на жени и деца, изложени на насилие, да се обадим на телефон 112 и на Горещата линия 0800 1 8676 или на 02 981 7686.
Защото само през миналата година най-малко 24 жени бяха убити от своите партньори. През 2019 г. убитите жени при условията на домашно насилие са 35. Важно е да се отбележи, че държавата ни не води статистика и до момента тя се прави единствено от неправителствената организация Български хелзинкски комитет на базата на криминалните сводки от МВР и на публикациите в медиите. Вижте повече на сайта www.ubita.org
44% от убитите жени стават жертва на настоящ или бивш партньор, в 95% от случаите жените са познавали убиеца си. 62% от жените са били убити в дома си. Всяка трета убита жена е била подложена на системно физическо насилие от страна на убиеца. Всяка 10-а жена е търсила полицейска защита по повод насилие от страна на убиеца. Българският съд все още приема ревността за смекчаващо вината обстоятелство!
Три случая от България
От началото на коронавирус епидемията три случая в България дават изключително тревожни сигнали за размерите на това, което се случва зад заключените врати на домовете и какво преживяват някои жени.
На 21 март бе съобщено за убийството на 76-годишна жена от пловдивското село Милево. Тя е застреляна от 81-годишния си съпруг с незаконно притежаван пистолет. Двамата живеели сами в къщата си в селото. Жената е починала на място след като е била простреляна в главата. След случилото се, дядото е направил опит да се самоубие и е бил откаран в болница в критично състояние. По случая се води досъдебно производство и причините за трагедията се изясняват. Няма данни дали става дума за продължаващо във времето домашно насилие, за трагедия, породена от извънредната кризисна ситуация или за други обстоятелства, но независимо от това – убийството е най-крайният акт на насилие и той е налице.
През последния уикенд страната ни осъмна с още едно зловещо убийство на жена. Този път в ромския квартал „Изток“ в Кюстендил. 50-годишният извършител се почерпил порядъчно с алкохол. Последвал скандал и пияният пребил зверски жената, с която живеел на семейна начала. След това хладнокръвно я удушил. Извършителят е с криминално досие, свързано с кражби и наркотици. Той опитал да укрие уликите от убийството и първо казал на полицаите, че жената се е прибрала пребита и след това починала от раните си. В последствие признал, че той я е убил.
И друг случай прикова общественото внимание през последните дни. Медиите съобщиха, че в началото на седмицата Прокуратурата е внесла обвинителен акт срещу ученик от град Варна. Момчето е обвинено за убийството на баща си при опит да защити майка си. Инцидентът станал в началото на 2019 г. При семеен скандал бащата започнал да бие и души майката, след което посегнал и на сина си, който опитал да я защити. Момчето взело кухненски нож и нанесло два удара в областта на шията на баща си. Ученикът е обвинен в убийство при превишаване на пределите на неизбежна самоотбрана. В сводката на Прокуратурата се отбелязва, че този случай на домашно насилие не е бил единствен в семейството. Бащата пиел от години и често посягал на жена си и сина си.
А може би всички тези три случая можеха да завършат по различен начин?
Въпреки кризисната ситуация и обявеното извънредно положение, което най-вероятно ще бъде удължено, от Асоциация „Анимус“ продължават да работят и да консултира нуждаещите се по телефон, Скайп, Вайбър и Месинджър, според възможностите на клиентите. Онлайн консултациите дават шанс на жертвите да осъществят връзка, но не бива да забравяме, че затворени вкъщи с човек, който се опитва да контролира живота и комуникацията им с външния свят напълно, понякога на тях им е трудно не само да се обадят по телефона, но и да пишат във Вайбър.
Останалите неправителствени организации, центрове и услуги, също продължават да работят, макар и дистанционно. Също така, те поддържат връзка помежду си, защото случаите за подкрепа на жени, жертви на домашно насилие обикновено са много сложни и изискват мултидисциплинарен подход и взаимодействие на службите от различни региони. Сред тях са Консултативният център за Сдружение „Център Мария” в Горна Оряховица, Консултативният център на Фондация „Джендър Алтернативи” в Пловдив. „Вчера обсъждахме възможностите за подкрепа на случаи от страна на Центъра за обществена подкрепа във Варна“, дава пример Катя Кръстанова от „Анимус“.
„Колегите от консултативните центрове за домашно насилие и насилие, основано на пола, работят по телефон и онлайн, а Кризисните центрове продължават да функционират, но при много строги правила за превенция на заразяване. Остава си обаче фактът, че говорим само за половината страна, защото в половината административни области на България няма нито кризисни, нито консултативни центрове“, допълва Кръстанова. През февруари месец в рамките на проект „Активни срещу насилието над жени”, финансиран по линия на Финансовия механизъм на ЕИП, бяхме в Сливен и Смолян и в тези области всички професионалисти, които се срещат с домашното насилие, определят като първи и най-голям проблем липсата на услуги. Там липсват както кризисни, така и консултативни центрове.“
Нееднократно страната ни е била критикувана заради недостатъчното услуги за подкрепа на жертвите на домашно насилие. В началото на март Комитетът за правата на жените към ООН настоя българската държава да отделя повече средства от държавния бюджет за съществуващите центрове за настаняване на жени, пострадали от насилие, да разшири и да открие нови такива, както и да засили сътрудничеството на правителството с организациите, които предоставят социални услуги на такива жени.
„В момента правилата за достъп и функциониране на кризисните центрове са напълно съобразени със ситуацията и нуждата от гарантиране на безопасност. Не се допуска излизане, а новите клиенти се изследват. До сега нямаме информация за критична ситуация“, допълват от „Анимус“. „Също така до момента нямаме информация на отказана подкрепа на пострадали лица. Трудно върви работата по случаи, в които трябва да се действа мултидисциплинарно. Много от екипите са в намален състав и трудно се синхронизират действия поради липса на хора“, сподели още Катя Кръстанова.
Проблемът е не само български. Той е глобален.
Все повече правителства въвеждат крайни мерки за социална изолация. Всички ние сме затворени в домовете си и нямаме регулярен достъп до много от ресурсите и услугите, които сме използвали преди. Ако имаме здравен проблем или изпитваме дискомфорт, малко вероятно е да се свържем с личния си лекар, защото осъзнаваме, че системата е претоварена и защото се страхуваме да не се изложим на допълнителен риск. Чакаме нещата да отминат. Така е и с насилието вкъщи – вербално, психическо, физическо. „Самият начин, който използваме, за да предпазим хората от вируса, има обратния ефект върху жертвите на домашно насилие“, признава Анита Бхатия, заместник директор на United Nations Women. „Ние напълно подкрепяме тези марки за социална изолация, но в същото време осъзнаваме, че те дават възможност на насилниците да безчинстват още повече.“
По данни на Световната здравна организация всяка трета жена по света е преживявала психическо или сексуално насилие през живота си. Това го прави едно от най-разпространените и в същото време най-малко докладваните нарушения на човешките права в света. По време на кризи – войни, природни катаклизми и епидемии, рискът от насилие, основано на пола се увеличава. Той засяга в огромната си степен жените и по-рядко мъжете, но също така е бич за ЛГБТИ хората. Рискът е значително по-голям и за жените с увреждания, живеещите в крайна бедност, мигрантките, жените от малцинствата.
Има и друг аспект на кризата с коронавируса и той е икономическият. Новините, които ни заливат, не спират да говорят за икономическите последствия, за задълбочаващата се световна рецесия, за ръст на безработицата, за намалени доходи, за несправяне на социалната система. Това изправя жертвата на домашно насилие пред една гигантска психологическа преграда да напусне насилническата връзка. За да вземе решението да се откъсне от партньора си, който упражнява нездравословна власт и контрол, жената трябва да вижда пред себе си път за икономическо справяне за себе си и за децата си. Обикновено тя дълго време спестява пари преди да направи крачката или търси външна помощ – временно място, където да отиде. Това може да е при родителите й, което сега е все по-малко вероятно, защото възрастните са най-изложени на рискове от COVID-19.
Бюджетните ограничения ще се отразят и на услугите за жертви на насилие. Много от тях се поддържат от неправителствени организации и за функционирането им се набират средства с различни кампании. Филантропията също ще претърпи обрат. Възможно е даренията на индивидуалните и корпоративни донори да намалеят в резултат на рецесията, но пък кризата е и възможност да се преоценят някои нужди на обществото и дарителството да бъде насочено не само към закупуването на апарати за обдишване и лични предпазни средства, но и за меки мерки, като например психологическа подкрепа, които да смекчат последиците от пандемията върху най-страдащите и изпадналите в крайна изолация.
Но какъв е пътят и има ли светлина в тунела?
Освен да сигнализираме, ако станем свидетели на насилие около нас и да поддържаме постоянна връзка с близките и приятелите ни, които може да са изложени на домашно насилие, ето и още една препоръка от терапевта Катя Кръстанова от „Анимус“.
„При семействата с нарушена комуникация, както между партньорите, така и между поколенията, където насилието е станало форма на общуване, ще има трудни дни при толкова много време заедно. От друга страна, това е шанс, както да се срещнат с проблема, така и да се постави начало на неговото разрешаване. Правенето на неща заедно, говоренето помежду ни и общуването без бързане за някъде, може да създаде нови модели в семействата или поне да постави началото на такива“.
Още по темата:
Автор: Ралица Георгиева
Този текст е за онези баби, „истинските”, които все по-малко деца познават, а след време вече може и да ги няма. Не ме разбирайте погрешно - нямам нищо против съвременните баби, които просто живеят по друг начин, в градовете, голяма част от тях са родени в град. Те също са обичливи, грижовни, отдадени на внуците си (поне повечето от тях, но това е друг разказ).
Преди няколко вечери, след тежък ден в службата, минах покрай първата къща на нашата улица. Нещо ме жегна и потрепнах. Прозорчето на кухнята светеше и си спомних за бабчето, което живееше там, но се спомина преди време и сега явно някой от родата се е появил. Беше много мила бабка, около 90-годишна. Когато се нанесохме („пришелка” съм в квартала, където „кореняците” се знаят) една сутрин ме издебна и ме пита „Ти на кого си унука (внучка), мари?”. Спрях се, не бързах чак толкова, можех да хвана следващия автобус и и разказах каква съм, що съм. Бабчето остана доволно и ме изпрати да работя. През целия ден се сещах за нея. Вече я бях виждала как излиза с двата бастуна или подпряна на стол, сяда на пейката и храни 4-5 котета, които иначе живеят в двора и две кучета, вече доста старички. Понякога им даваше хляб, друг път, най-често покрай пенсия - гранулки. Винаги имаше съд с прясна водичка, а тревата на тротоара (който всъщност почти го няма) винаги беше отъргана. Представете си това бабе, седнало на стар дървен стол, който и служи за проходилка, как търга трева с една малка мотичка... Няколко пъти предложих да помогна, но тя не пожела, искаше друго - просто да се спра и да поговорим. Спирах винаги, дори и да бързах, даже 2-3 минути за нея бяха радост. Не беше изоставена, имаше деца и внуци, които живееха из България, навестяваха я редовно, искаха да я вземат при себе си, но успяваха само за зимата - напролет се връщаше в старата (може би колкото нея) къщичка и пак започвах да излизам 5-10 минути по-рано. Беше ми много мило. Аз нямах такива баби. Моите и двете, светла им памет, бяха отраснали и живели цял живот в град, в апартамент, откакто се помня и никога не получих от тях кокичета пролетта, доматчета и краставички лятото, ябълки и круши есента. Не че нямах тези неща и в моя двор, но бабчето ми ги даваше с такова желание и усмивка, че не можех да й откажа. Веднъж дори ми подари едни много старомодни, но чудесно запазени червени обувчици с ток. Замислих се, кога ли си ги е купила, кога ли ги е обула, какви ли спомени са й носили...
Така минаха няколко години и една пролет не ме пресрещна бабчето, а некролог. Беше си отишла тихичко, през зимата, някъде при своите, а аз се почувствах така, сякаш си тръгна някой от моите.
Мили хора, пазете бабите и дядовците, дори и когато самите те не се пазят.! Някой ден ще ни липсват страшно много!
Бъдете здрави!
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
