Ninja Editor
Автор: Ина Зарева
Из ъглите на отминалите празници наизскочиха прашни, весели, сочни, сърбящи или откровено болезнени семейни истории. Затъркаляха се по пътищата си, размесиха се едни с други, а четящите ги се чудиха защо плачат, когато е смешно и се смеят, когато е тъжно.
Обаче има едни други истории, които се замесват не на празници, а само в делниците. Те са от многоцветно, многолистно, много-много-много всякакво тесто и разказват за един друг вид семейства – тези, които се раждат там, където работим. Защото там, където работим, изтича толкова много време от живота ни, колкото не можем и да си мечтаем да прекараме с истинските си семейства и с приятелите си.
От ден на ден, от час на час, завиваме едни мънички, рошави гнезда в тези си работни места, дето уж хич не ги харесваме и нямаме търпение да си тръгнем от тях, и нямаме спиране да говорим колко неща им куцат и стенат. Обаче малко по малко се попренасяме нататък все с по нещичко – тук цвете, там снимчица, шалче, ябълките на баба. Детето ще доведем, та да види къде майка му се бъхти за тез пусти маратонки на Меси, дето не стига че едвам ги намери, ами и Дядо Коледа отнесе всички благодарности и обещания на света. Или пък ще помолим колегите за акъл каква техника да изберем на мъжа си и после пак те обират всичко, защото някаква страшна мъжка солидарност ги е накарала да ни насочат към най-най-най-последната версия на нещото си там.
И един ден става ясно, че това ти семейство знае за теб колкото и другото ти, ако не и повече.
Сутрин, още с влизането, колежката до теб познава дали тези торбички под очите ти са от домашни с децата или от купон с приятели. После цял преди обед отбива всякакви неприятни разговори с амазонска жертвоготовност, поне докато не дадеш знак, че вече говориш членоразделно.
Това ти семейство знае и как ядеш сандвича, салатата, как пиеш кафето си, кой е любимият ти шоколад. Може да те вдъхнови, когато си изчерпан, да те отрезви, когато летиш много високо, може и да те разплаче или ядоса в искреността си. Имаш нужда от тези хора, от мнението, от смеха, от споровете ви, точно както имаш нужда от вечери със семейството си. Осъзнаваш, че те наистина са се превърнали в друга семейна форма и всички неразривно сте преплетени в нея, особено когато се запознаеш с близките им и разбереш, че те отдавна познават теб, а ти – тях. Знаеш кои са най-хубавите и най-лошите моменти от живота им, кои са страховете и мечтите им, кои са силните и слабите им страни. Те застават зад теб, дори с цената на собственото си професионално благополучие. Жертват обедната си почивка, за да изберат с теб играчка на кучето ти. Изваждат те от скучна среща, за да поемеш въздух, придавайки ти важност.
Някъде там – между семейството и най-добрите приятели, са тези колеги, с които си в по-голямата част от деня и живота си. Толкова сте различни, че ако не е била общата ви работа, е нямало никога да се срещнете. Да си говорите. Да отидете на шопинг в Джъмбо и жертвоготовният колега с усмивка да носи огромните торби на 5 истерично пазаруващи майки, а на себе си да купи само един ароматизатор.
Някъде там – между огромните файлове, дългите срещи, амбициозните стратегии, успеха и разочарованието, се раждат семействата, които не са като другите, приятелствата, които не се срещат често, доверието, което никога не се забравя.
Някъде там си се научил да бъдеш по-добър човек, да бъдеш толерантен, търпелив и великодушен, защото си срещнал същото.
Но във вихъра на сочните вицове, излизането за по цигара, когато само един от седем пуши, шегите с шефове, общите обяди и безкрайните нощни чатове, ти напускаш това си семейство. И работата де, но семейството е по-важното от двете. И то те изпраща с най-мощната вяра в теб, която някой някога изобщо ти е давал, с радост и сълзи едновременно. И с любимия ти шоколад.
Отиваш на новата си работа като доведено дете. Отбелязваш точки наум, когато ти сменят стола с по-удобен, поканят те на обяд или не спират разговорите си, когато влезеш в стаята.
Носталгията по предишното място спира, чак когато осъзнаеш, че каквото и да е било, то ти е дало най-ценното – изключителните приятели. И щом си спечелил такива хора като тях, значи със сигурност ще можеш да умилостивиш и колежката, която така страстно и люто владее дистанционното за климатика. И когато тя все пак го пусне, ти ще склониш да затвориш прозореца. И ще се стараеш да бъдеш щедра и мъдра, поне колкото НR-а, оправна и вездесъща поне колкото Офис мениджъра, стриктна и изрядна поне колкото Счетоводителя.
И един ден, след дълга и трудна седмица, ще намериш отново любимия си шоколад на бюрото.
Поне така става в добрите семейства.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мая Цанева
„Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ – това е въпрос за един милион, дори и да не си дете. Аз не знам каква ще стана, когато порасна или остарея, но знам от какво ще бягам по-бързо и от олимпийски шампион. Няма да стана ДОМАКИНЯ!
Ноември и декември 2017 г. бяха вероятно най-посветените на дома ми месеци. От това къщата ми не заприлича на декор от списание, но определено помня, че пазарувах, готвих, прах и чистих петна, почти колкото майка „рекламикус“, а това е направо диагноза. Дори сънувах как простирам поредното пране, а на печката чушките загарят.
Домакинският маратон започна без предупреждение – заради възстановяването на съпруга ми от операция поех изцяло грижата за дома. Нека да уточня, че аз обичам да ми е чисто, шумът на пералнята ме успокоява, тоест пера често, а готвенето – е, готвенето го научих. Така че нямаше нищо застрашително в предстоящото пренасочване на всички домакински задължения. Кой ще ме уплаши? Та аз нося лаптоп и кисело мляко в една чанта… и мога като Пипи да пренеса една заплата покупки вкъщи. Всяка българска домакиня носи с чест четири торби покупки и влачи дете със себе си.
Да, ама не. Оказа се, че съм свикнала да имам подкрепа. Взех си мъж, който пазарува, готви по-пипкавите ястия, глади чаршафи и се грижи с удоволствие за сина ни. А изведнъж се оказах сама.
Първото нещо, което вгорчи живота ми, беше липсата на ароматно кафе сутрин. По традиция съпругът ми става пръв и прави кафе. Изведнъж се оказа, че трябва да се будя с алармата на телефона, а не с кафе. Свикнах бързо. Въпросът: „Какво ще ядем на вечеря?“ - се превърна в главоблъсканица с четири възможни отговора:
а) кюфтета с домашен чипс
б) грах/боб/леща
в) мусака/баница
г) пица или баница
Резултатът – едно щастливо хлапе и по-пухкави възрастни, които попрекалиха с въглехидратите и с фибрите.
Всъщност на втората седмица ми се искаше да кажа: „Кой каквото намери в хладилника, аз си лягам!“, но такава възможност нямаше. Кулинарната ми скука подтикна съпруга ми бързо да се върне във форма и да започне да пече пържоли, да прави палачинки и да готви нещо различно от менюто в подобието на студентския стол.
С течение на времето, купчината за гладене застрашително задмина елхата по височина. Преборих я на 2 януари. Прозорците не светнаха чисти за Коледа, а пердетата още са със следи от малки пръстчета с лютеница. Когато майка ми дойде на гости, разбира се, забеляза и прахта по дограмата. Но аз не се впечатлих. Всъщност дори не си спомних кога мих прозорците. Исках единствено да напусна, дори и за час, тази къща, която ме погълна като ламя през последните месеци.
Все пак не мога да отрека положителните страни на домакинската ми мания – през декември не погледнах лаптоп почти 10 дни, което е постижение за пристрастен към екрана и клавиатурата човек като мен. Научих се да планирам по-добре пазаруванията и открих няколко добри трика в домакинството, които ще прилагам и занапред. И последно, убедих се, че няма как една къща да е чиста като от корица, ако в нея живеят активни възрастни и 4-годишно хлапе, което играе с пластилин, кинетичен пясък и конструктори. Важното е да е жива, здрава и нахранена.
От няколко дни съм добре. Не съм домакиня. Сутрин се събуждам от аромата на кафе, баща и син правят сами пица, готвят и ми помагат, дори и когато пречат. Една вечер наистина казах: „Яжте кой каквото намери в хладилника, аз си лягам!“ - и го направих. Никой не пострада, а аз станах отново Човек, а не домакиня. Уважението към жените домакини порасна, но не, аз не съм от тях.
Ако някой ме попита: „Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“ - ще отговоря - „Каквото си поискам, но не и домакиня!“.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Така се случи, че успях да допринеса с нещо за класа на детето ми. С нещо малко, незначително, което дори не ми представлява особена трудност. Нищо и никакво е. Обаче една майка ми изпрати картичка и бонбони, за да ми благодари. На мен!? Дето нито една прелестна сладка не успях да направя в този живот, нито един картонен замък не можах да сглобя, че и на родителските срещи едва сколасвам да отида. Точно на мен да благодари?! Реших, че е грешка. Прочетох пак картичката – моето име пише.
И аз се разплаках. Седнах, прегърнах бонбоните и картичката и се разплаках като малко дете, на което са му подарили куче на Коледа. Не знаех да се радвам ли, да се срамувам ли, да го приема ли или не го заслужавам. Нищо не знаех.
След като се наплаках, скрих грижливо бонбоните и картичката и реших, че няма да мисля за тях повече. Но не се получи. Пред очите ми танцуваше в алено думата „Благодаря!“ и аз дори започнах да я чувам. Преди изобщо не й обръщах внимание. Ходех си щастливо мрачна, под облак от мърморене как никой нищо не оценява в този живот, а през това време съм пропускала десетки: „Мамо, благодаря, че ми помогна!“, „Благодаря за вечерята!“, „Благодарим ти за днешния ден!“ - и кой знае още колко стотици „благодаря“, изречени от приятели, колеги и непознати.
По-лошото, което поклащащата се дума пред очите ми отмерваше, бяха пътите, в които АЗ съм пропуснала да кажа: „Благодаря!“
„Те си знаят. – мислила съм си - Връщам жестове, правя подаръци. Всичко се подразбира прекрасно.“ - Всичко, но без тази натрапчиво червена дума, която не излизаше от съзнанието ми. Това толкова неочаквано и искрено „благодаря“ за едно нищо и никакво си нещо.
Благодарим от учтивост, от куртоазия, по задължение, по навик. Благодарим на всички, освен на тези, които най-много го заслужават.
Изричаме с лекота благодарности по време на празници, на важни събития, на тъжни или трагични поводи.
Подаряваме тази дума на непознати хора много по-лесно, отколкото на най-близките си.
Наред с „обичам“, „благодаря“ е най-трудната за изричане със сърцето дума. Защото изисква да се смалиш, а понякога дори да коленичиш. А на нас ни е все по-трудно се наведем.
За останалите думи нямаме никакъв проблем – да ги изговаряме, да се замерваме с тях, да се крием зад многозначителността им. Дали ако направим две кули от всичко, което сме изрекли през живота си – една с лошото, а друга с хубавото, те ще бъдат еднакво високи? Еднакво твърди и непоколебими?
Толкова много говорене хвърляме на вятъра. Той го подхвърля известно време и после ни го връща обратно. На него не му трябва, има си други изразни средства.
А хубавите думи остават прехапани – като начупени сладки на дъното на кутията. Страх ли ни е, срам ли ни е, или просто не му мислим толкова.
Понякога има нужда само от една-единствена дума, която да даде смисъл, да въздигне, да отведе точно там, където трябва. И най-често това е „Благодаря!“
Така, както тази майка ме накара да не се чувствам толкова виновна за пропуснатите събития в училище, за неумението ми да правя перфектни сладки и картонени замъци. Да не се чувствам толкова лоша и заета майка. Накара ме да търся всеки възможен повод, за да предам нататък тази пулсираща в алено толкова важна дума.
Накара ме да се смаля и да не си я спестявам повече.
Благодаря!
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
За нас празниците не са това, което са. Все някой е на работа, все някой е болен, все нещо се случва. Дните, в които нормалните хора спят до късно, плуват в басейни, карат ски, пият и се забавляват за нас са толкова свиреп Сървайвър, сякаш самият дявол го е продуцирал. Дявол не дявол, аз пък съм козирог. Реших, че тази година няма да е така и толкоз! Разбира се, че съпругът ми беше ангажиран навръх всички празници, разбира се, че аз работих и по нощите, разбира се, че се случиха куп дребни неприятни неща, но аз като същинска Лара Крофт разсичах прокобата над всички празници и смело планирах семейната почивка.
Още при опитите за резервация, ентусиазмът ми малко се понапука, когато всички хотели в околовръст бяха заети от месеци и само в един се намери една-единствена стая. За всички ни. Само една стая! Какво пък – приключение! - казах си и се втурнах презглава към мечтаната ваканция.
Ден първи от отпуската ми. Аз съм сама вкъщи! Сама съм! Е с кучето, но то почти винаги е в такава дълбока депресия или сън, че дори не лае, камо ли да повтаря безспир с 8-годишен гласец: „Мамо, къде ми е...?“, „Мамо, може ли тате да си играе с мен?“, „Мамо, може ли домашните да ги напиша на 29-ти февруари?“, или да изстрелва като разярена тийнейджърка: „Брат, дай малко черен молив, че н.з. къде е моят!“, „Майка мииии, възпитай си сина!“, „Дъ фак – пак празници и пътувания! Изнасям се!“.
Не, тази сутрин никой по никого не лае и нищо не иска. Т-и-ш-и-н-а!
Влизам в банята, която е празна, тиха и само моя! Оказва се, че нито е моя, нито е празна. Там кучето е лекувало депресията си през цялата нощ – рулото тоалетна хартия прилича на взривен трабант, кърпата за лице е просната върху него, като покривало върху труп, някакви сапуни се въргалят нахапани (Миналия месец, пак в пристъп на депресия, беше пийнало доволно количество шампоан. Като се обадих панически на ветеринаря, той ме изслуша и попита – какъв шампоан? Ми за суха и изтощена коса, му казвам, как какъв!?), довлечени са играчки – кучешки и детски, вече не ги различавам, чехли, листа от цветето, което вече се крепи само на едното си достойнство, толкова е изгризано и още някакви остатъци и сплави с неизвестен произход. Но всичко е точно! Няма да крещя, няма да наказвам, аз съм в първия ден на перфектната си ваканция.
Смитам набързо настанилия се в банята ми Бейрут, хвърлям 3 шепи ледена вода върху лицето си, посягам за кърпа, но се сещам, че тя покриваше трупа на тоалетната хартия. Грабвам салфетка от плота, попивам лицето си, правя си кафе, закичвам щастлива и безгрижна физиономия и съм готова да започна прекрасната, като в коледен филм, ваканция. Как започва всяка прекрасна почивка? С глезене на себе си, разбира се. Разпъвам козметичния си инвентар, който е толкова низгвернат през последните месеци, че кремовете се отварят със скърцане като след ръжда, а по спиралите вместо туш, се слоят паяжини. Но сега всичко ще си дойде на мястото. Аз съм една релаксираща жена, която вече се грижи за себе си! Ето ми ги тампоните за грим – няма вече да давам от тях за ушите на кучето; ето мицеларна вода; светкавична маска за лице; подхранващ крем; нещо друго, което може и за ядене да е било; потъналите в забвение, разбирайте прах, гримове; и три нови червила в еднакъв цвят.
Чувствам се като в риалити за красота – събуждам се стара и уморена, но до края на серията ще се превърна в 20-годишното си аз, ако не беше пушило и ходило толкова много по купони. Взимаме чист тампон, който не е докосвал ничие кучешко ухо, напояваме го обилно с мицеларна вода и минаваме цялото си лице, за да отмием стреса и каквото там още складираме в порите си. Кожата ми е приятно свежа, дишаща, а тампонът..., тампонът е червен! Да, точно така – яркочервен! Взимам втори, повтарям процедурата – отново е червен. На третия вече започвам трескаво да мисля дали стресът може да има цвят, дали не съм сънувала изключително убедително, че съм страстната любов на Винету, или просто имам странна, рядка болест, от която цялото ми лице кърви. Пръстите ми се разтреперват при мисълта за някоя нова празнична прокоба. Представям си как това ми лице, дето уж трябваше да е свежо и стегнато, се разпада на части до вечерта. Децата ме снимат и споделят във Фейсбук – „Когато майка ти е зомби. Мега яко!“, а баща им клати тъжно глава и мърмори – „Казах ти, че онзи крем не мирише добре“.
И в този миг се сещам, че това е дело на онази червена салфетка, с която замених повалената от кучето кърпа. Тя ме е оцветила така. След половин шише лосион от индианската ми същност няма и следа. Поглеждам свирепо кучето, но се сещам, че вече съм отново и бяла, и добра, и го оставям в блажено настървение да дъвче чехъла ми.
Два часа по-късно, с лице опънато като нервите на мъжа ми в Джъмбо, щурмувам поредни магазини и отхвърлям последни задачи преди впускането ми в лелеяната почивка. Взимам такси, за да хвана работното време на някакво си учреждение и започвам да обяснявам надълго и широко как да стигнем до него. Изброявам близки улици, известни сгради, дори за исторически събития се сещам, но шофьорът през цялото време мълчи като сфинкс и не реагира никак на обясненията ми. Изредила съм всичко, което знам и се чувствам точно толкова безпомощна, колкото след час обяснения на задача по математика. Шофьорът се прокашля, смехът бълбука в гърлото му, но той овладяно пита:
- Можете ли да се обадите на някой там, където отиваме?
- Разбира се! Да говорите с него ли?
- Не, да му кажете да запали едни гуми пред сградата, че да се ориентираме по дима – все така овладяно казва таксиметърът, но бентът в гърлото му вече се пропуква и смехът застрашаващо връхлита.
Истината е, че аз нямам никаква ориентация и си мисля, че всички са като мен. Затова където и да ходя, ходя въоръжена с толкова много информация, навигации, карти и уточнения, че да няма никаква причина нещо да се обърка. Знаете ли колко е гадно да се загубиш? И то на улицата, на която живееш! Но това е друга една история.
Стигнахме някак и без да палим гуми, отвях всичките важни задачи в последния момент, точно както самият Бог е сътворил най-ценното в последния ден, преди да си почине. Така де! Пък после как да не оставам най-важното за накрая.
Щастлива и изпълнена с още по-голям ентусиазъм се прибирам и се заемам с багажа. А багажът, както знаете, е Юдата на всеки празник. Апокалипсисът на всяко добро намерение. Сизифовският камък на всяка жена по света. Но какво са някакви си куфари пред емоцията от пътуването. И то пътуването с мен, която взех шофьорските курсове от раз единствено, за да мога да коментирам аргументирано случващото се по пътищата. Моето шофиране е рядко, с удоволствие и мярка, но пък дудненето ми е сравнимо само с безумно дразнещия шум при търсене на радиостанции. В резултат, стрелките на прегряването и оборотите всеки момент ще изскочат, но не от таблото, а от челото на шофиращия ми съпруг. Когато пък реша да го навигирам, се оказваме или в насрещното, или сред кокошките в задния двор на някоя крайпътна къща. И така в шеги и закачки – за мен, изпитание на нервите – за него, траш метъл и „бански на цветни петна“ от задната седалка – едновременно!, пристигаме на заветното място за релакс. Паркингът е пълен като на стадион преди мач. Идеално – казвам си! Децата ще си намерят други деца, няма да скучаят и всички ще сме щастливи.
На рецепцията поглеждат нас, багажа, кучето, пак нас, пак багажа, пак кучето. Питат дали помним, че има само една – единствена стая. Помним, разбира се – казвам с толкова идиотско щастлива усмивка, като че обичайно живеем в дупка в земята и сега сме изпълзели за малко по празниците. Настаняваме се. За първи път от времето на бебешките колики сме в една стая с децата. Те се вкопчват в двуетажното легло и около час спорят кой ще бъде горе и кой долу. Накрая се тръшват върху спалнята, кучето се настанява между тях, а ние с баща им слизаме за нещо малко и силно в бара.
Препълненият ресторант се преживя. Забавената вечеря се изгладува. Скачащите върху главите ни деца в басейна останаха невредими. Дори слабият интернет не докара тийнейджърката до вой срещу луната, както обикновено се случва. Но нощите! Нощите бяха тези, която ни причиниха такова изтощение, че сутрин изглеждахме като да се сме изпили и повърнали водата от целия басейн.
Първо забълнува синът ми. Тъкмо съм припаднала в прегръдките на съня, в онова състояние, в което нито спиш, нито си буден, но усещаш как и миглите ти си почиват, поемам дълбоко въздух, за да изпадна в непробудна кома, и изведнъж от горното легло се надава кански вой:
- Подай, подай! Подай насам! Засадааааа!
Следват толкова мощни ритници във въздуха, че и двамата с баща му скачаме да го държим, ако реши да се метне отгоре и да гони топката. След 45 минути полувремето свършва и ние се хвърляме отчаяно обратно към съня.
Съпругът ми тъкмо захърква приспивно и мелодично, когато от долното легло нечленоразделно се запява някво метъл парче и между рефрена се носят яростни реплики:
- Разкарай се, бе! Не мога да те понасям! Да не съм те видяла никога повече!
На мама доброто момиче! Само така! Ще ги гониш всички металяги и навлеци. С гордост шептя на баща й, че можем да сме спокойни, а той просъсква:
- Глупости! Сигурно сънува корен квадратен.
Битката с натрапника, който и да е той, приключва след час и ние двамата вече сме мъртви за сън, някъде там в последната хотелска стая на света. Унасям се, но ме събужда звук на стадо хищни скарабеи, които до един са впити в лявото ми ухо. Не са скарабеи, а кучето, което е захапало металната дръжка на нощното шкафче и иска да я вземе с цената на всичко! Вдигам в просъница мъжа ми, с идеята да извади отвертка, да развие металното лакомство и да се приключи. Вместо това, той му се скарва и животното обидено и нещастно влиза в банята. Острите му нокти чаткат върху плочките, като машинописка в съдебната зала, която кове доживотна присъда. Всеки звук се забива в една моя мозъчна гънка и я превръща в прав, рус екстеншън. Ставам, докато все още помня коя съм. Кафето в хотела отваря чак в 7.
Ден първи – не го помня.
Ден втори – не го помня.
Ден трети – кучето се уплаши от камериерката и се изпика на леглото. Чаршафи, юргани – всичко е мокро. Перем в несвяст в банята, но за съхнене и дума не може да става. Викаме камериерката за нов комплект спално бельо. Докато тя го носи, аз се чудя кого да набедя – дали на децата с нощните им кошмари, или да обявя баща им за много възрастен мъж с проблемна простата. Накрая всички ме мразят, защото камериерката ги обхожда с поглед, безмълвно ги нарича простаци, а мен гледа съчувствено и казва – „Не се притеснявайте, знам какво е!“
Ден четвърти – Кучето от благодарност, че не го издадох е захапало ботуша ми и го пълни със слюнки любов.
Товарим багаж обратно.
Пътуваме в пълно мълчание и временна невменяемост. Искам единствено да спя. Броя всеки километър, който ме приближава към вкъщи. Представям си как се прибирам, взимам дълъг горещ душ и лягам да спя в собственото си легло, на което никой никога не пикае.
Синът ми и кучето поемат по стълбите, а в асансьора между грамадата багаж се вмъкваме – аз и съпруг – крайно изтощени от опита за почивка, тийнейджърка – хронично уморена, с почивка или без. Още само минута и сме си вкъщи. Минута, тридесет секунди, двадесет секунди. Асансьорът подскача грубо и засяда между етажите. След страха, паниката и всичко останало, стоим и чакаме техниците. Уплахата извежда дъщеря ми от обичайния тийнейджърски транс. Говорим си, закачаме се и се смеем в това тясно и изпълнено с нелепост пространство. Тийнейджърката заявява, че всички ще умрем и трябва да остави предсмъртно писмо. Пише нещо в телефона си, който няма нито обхват, нито интернет, иначе половината земно кълбо да е разбрало за клетата ни участ. След половин час хората идват и ни изваждат. Дъщеря ми показва предсмъртното си писмо. То е от едно-единствено изречение, което гласи: „Обичам семейството си!“
Единодушно решаваме да посрещнем следващата Нова година в асансьора.
Споменах ли, че за нас празниците не са това, което са.
Препоръчваме ви още:
Празници и шоколад
Автор: Лени Рафаилова
Имах шапка. Една такава синьо-лилава. Тип каскет. Не помня откъде си я бях купила, но много ми отиваше на налудничавата физиономия. Врътната с козирка назад, тя ставаше завършващия елемент в хулиганския ми имидж. Там някъде на 19. Ама много ми тичаше тая шапка и настроение ми носеше, и емоция, и вдъхновение. Мотаех се с нея из Софийския, по улица „Шипка“, в Докторската градинка, по кафенета и барчета. Наслаждавах се на всичко, което имах. Весела бях, ама и тъжна понякога. Пиех коняк с бира и противно на очакванията не припаднах нито веднъж. Много глупости сътворих и май нищо добро не излезе от мен. Е, като изключим двете деца, дето баш от мен си излязоха и смея да твърдя, че гарджетата ми са добри човеци. Ама това стана после, във времето след шапката. Нали помните, оная синьо-лилавата, с която почна историята.
Тая шапка беше любимата шапка на любимото ми момче, онова, дето ме караше наляво-надясно с белия си Москвич. С него пиехме вино в репетиционната, дето си беше стопроцентово мазе в" Брезите". И буркани си имаше. Компотите не ги барахме, но червените печени чушки често ни служеха за мезе. Той свиреше, аз слушах и коментирах недостатъците на комерсиалното мислене. Философствахме редовно и разпалено. Някъде на Витошка имаше денонощна пицария и там закусвахме в 4-5 сутринта. После се прибирахме и правехме любов. Тогава махах шапката. У тях имаше лилави пердета, а отвън огромен орех, в който живееше някакъв кълвач. Често ходех там, за през нощта. Все тая зима ми е пред очите. Все зимно ми е и бяло, когато мисля за тогава. С шапка съм и вали пухкав сняг. Падат бавно бели пера. Разделяме се при часовника на Лучано-то, някъде преди да е изпуснал последния автобус. И все не се разделяме. Аз все си тръгвам, ама все не тръгвам. Целува ме под часовника. Бяла е нощта. И наша.
После загубих шапката. В един тролей деветка. Отивахме някъде на купон, тролеят бе празен, май само ние бяхме вътре. Помня, че пътувахме по Раковска. Шапката ме дразнеше и я махнах. Нещо ме беше стегнало сърцето. Усъмних се. В любовта. В оная, дето все я мислим за вечна, която идва ненадейно, преобръща светове и изгаря сърцата ни, която ни дамгосва с нечий лик и име, обърква ума ни и ни превръща в нейни покорни зомбита. Бях зомбирана от любов, ала не вярвах, че той е зомби също. И започна да ме сърби. Всичко. И главата. От шапката. Премного любов. Щяхме да изпуснем спирката. Слязохме през последната врата. Щрак. Затвориха се вратите. Щрак и се сетих, че шапката остана на седалката. Тичахме да спрем тролея, ама гадният шофьор не спря. Така останах без шапка, ама момчето ме държеше за ръката. Дали не беше зомби и той? "Ще намерим друга"- ми викаше с идеята да ме успокои. Ама аз си бях спокойна и така. Даже ми беше станало по-леко. Шапка, някаква си шапка! Да върви по дяволите! Тръгнахме и пак заваля. Онзи сняг като бели пера. Падаше по косата ми и я мокреше. Спряхме и той ме целуна. Не устните, а косите ми. Тролеят вече беше далеч. Шапка нямаше.
Оттогава са изминали двадесет години и ако се чудите, момчето с Москвича е мой надлежен съпруг и баща на двама бесни тинейджъри, които му късат нервичките.
Времето застудя и хората взеха да си слагат разни шалове и шапки. Аз шал имам, няколко даже. Ама шапка не слагам. Как ще погали момчето косите ми? Все още съм зомбирана, знам. А дали е още зомби той? Хм, ще проверя довечера щом се прибера от работа. Чакам го да дойде с Реното. Москвичът ми липсва.
П.С. Ако някой случайно прочете това и ако още по-случайно, по някаква случайност, преди 20 години е намерил шапка, тип каскет, синьо-лилава на цвят, в един тролей деветка, да знае, че е моя. И не я ща!
Препоръчваме ви още:
Author: Kaloyan Yavashev
Sometimes I need to be away from home for days or even weeks. It is my job that takes me away, but there are days when I’d rather swim with angry sharks on steroids, then to be in the apartment with the children. I mean, it’s an alright apartment, but somehow it’s more fitting to call it a lair, the Death Star or Mordor.
Only few hours ago my wife came to say goodbye to me at the door, and I felt like a wartime deserter. I reassured her that time will pass fast, and she was nodding “yes” while a pair of tiny hands were hanging on her trousers and dragging them down and another pair were trying to steer her to the fridge, shouting “AM! AM! AM!”A minute later, alone in the elevator, I felt free, strong, positive, and victorious. Like the guy that escaped from Shawshank.
Nevertheless, it’s been now 48 hours later and I’m already missing my children. The sun and palm trees around are not enough to distract me. Back in my hotel room the order and tidiness are irritating, the silence is unnatural and unnerving. Diagnosis clear – Stockholm syndrome. I have developed feelings for my kidnappers, I mean the twins.
I am texting Rossi, urging her to send me new videos, I am going through the photos in my phone giggling, and basically behaving quite abnormally. I can’t even fathom how I have ever wanted to escape these sweet, clever, charming, smiling angels. I mark down the days and hours until I am finally parking the car in front of my building.
Grinning and impatient, I toss my suitcases and bags in the elevator, next to two workers doing the building insulation. The whole block is echoing with hammers and drills, but above the din I can hear the high notes of a familiar hysteric voice. I can’t make out the words yet, but it does remind of an elephant who’s gotten hold of a megaphone and is about to give birth to a tractor. One of the workers raises inquisitively an eyebrow:
- Wow, this woman has a serious voice! Like a ship horn!
I stand up straighter and proudly answer:
- My wife. No more than 55 kg, but very resilient and with good lungs.
The second workers chimes in:
- You must have a dog or cat, right?
Making a quick mental head count of the family members just in case, I reply, suddenly tense:
- No, why?
- I think she was chasing something around the apartment.
Now I don’t look so proud anymore and I stare at the floor. I know what she was chasing, I know very well. As we the elevator climbs up to our floor, we start hearing the sharp whine of two saws, one cutting wood and the other metal. The first worker ventures:
- Washing machine troubles? Broken centrifuge?
I raise my head and admit:
- No, but we have twins.
I study with great interest my boring shoes, while the two workers eye me like I am an 8-legged flamingo. I can feel their intrigue and pity. My floor finally arrives, and I start taking out bags, while one worker is holding the door for me. He points at the broken door frame of our apartment and conversationally inquires: Renovating?
- No, that’s from my son! – I answer coolly. Seeing his confusion and mounting fear, I clarify:
- He has a scooter and he starts from the living room, gathers speed and slams the door, frontally or sidewise, all day, every day. Alright, thank you! Have a good day!
Their looks of pity really don’t bother me, I’m used to it now. I have seconds left until I see my angels, I unlock the door with a smile. Come on, bring on the love, the hugs and the kisses, daddy’s back home! The first thing I see is a mangled toy transformer car, depressively dragging itself on the floor. The poor machine has obviously seen the door open and with a tireless buzzing and clicking is trying to reach it and escape. With a swift kick I kill its optimism and send it back. One day this toy will buy me 5-minute break while one of the twins is dismantling it. Then I search to see how is my precious, my treasure. Our new dryer Bosch. We’ve had it for a week and it is already the most important family member. It has even reached a God-level status for me and Rossi and if necessary we’ll light candles and bring food offerings. We take shifts to keep it safe from the children who are attracted to it like wild pigs to a pumpkin patch. Then I look to see if our bedroom is still locked and if the key is still hanging on its place high on the wall. The bedroom is the safe place, where we have gathered all that is valuable and do not want to see destroyed. The big mirror, the laptop, the summer car tires, the clothes, the baby… Any breach of security there by the twins brings out hysteria and mental disturbance in either of us. Comparable to a terrorist showing up uninvited in Trumps bathroom while he’s brushing his teeth. I take off my shoes and beaming enter their hunting fields, I mean, the living room. If there is a toy that makes an irritating pointless sound, then this toy must be on - non-stop. This is one of the rules of raising our children. That is how we managed to create a decent anarchist cacophony of a mini-washing machine, a bus, a car, a piano, some frog with buttons, a baby doll with batteries up its ass, a mini-tablet, and a screaming ambulance. If one if these toys goes silent, they immediately notice and with swift strong hits to the wall try to fix it back to noise.
If you want to spoil the fragile peace in a home with twins, you could show up with two different presents. For example, a car for the boy, and a doll for the girl. You have to understand, everything must be identical and in pairs – two cars, two dolls. Same size, same brand, same material, same date of production. Our twins are ready to restart the Trojan war over an empty glass jar, let’s not talk about a toy that only one of them has. Everything, absolutely everything at home must be in pairs. If one of them takes antibiotics, the other one suffers from severe psychological neglect if you don’t administer to him as well, even if he’s perfectly healthy. Don’t ask how we explained to the girl that she can’t have a penis, she calmed down only when we promised that Santa Claus will bring her one. As if Santa has no other worries, and must take care of little transsexual toddlers. Even if one of the twins gets a slap on the bottom for a mischief, the other one is already in the position “ski jump” and eagerly points at its bottom too.
And this is why they completely ignored me when I entered the living room. They were both gripping the left slipper of their mom, and pulling it with all their might in opposite directions. The right slipper was not to be found. Gone already. My wife looked at me, and instead of tearing with joy and exclaiming how she has missed me, she flatly announced:
- They broke the balcony door. It can’t be closed anymore. Call someone to fix it.
Stepping carefully among the corpses of toys, I approach her and ask:
- Hi, is everything alright?
Despite considering myself funny, I had never provoked such laughter in a person before. She was hiccupping, tears on her cheeks, slumped to the ground, waving legs and arms like a poisoned cockroach. Waiting for the fit to end, a bit bored, I attempted to clean the ear of my daughter. She had something like dried oats inside. It was possible to see and scratch them away, only because her brother was strangling her right next to me and she was thus occupied. Finally Rossi calmed down and breathlessly inquired:
- Are you drunk??! What do you mean “alright”? Can’t you see, can’t you hear?
- It’s ok, - I say, embracing her gently, - see how sweet they are!
Now she’s convinced that I have been hitting hard drugs while away, and the effect has not worn off yet. Her voice hardens:
- Very well, you stay here with them, and I will go to the market. I will be back in 2 hours.
It’s been 2 hours, 13 minutes, and 27 seconds. She finally came back home, and I am so ready to scream at her because she is late, but I am worried she may turn back and leave me alone with them again. Freshened, she looks at me smirking and says:
- Is everything alright?
You can’t smirk at me. Of course it is alright. You cannot scare me with two children. Well, three, counting the baby, though I keep forgetting about the poor thing. In the past two hours I have managed to reset their settings and they stopped breaking household appliances. I have taught my daughter to draw a miaow (a cat) and my son a woof (a dog) on a notebook. Both of their works of art could also pass for the Milky Way, however the important thing is that I have awoken their thirst for art expression. I answer self-contently:
- Of course everything is alright. (Meaning- I’m more of a parent than you, ha.) At first we were quiet, then I shouted some, then we drew some, then they were quiet, then I checked some stuff on my phone, and now you are home. You see, you should be calmer with them, they are still little. By this moment I was ready to sit and write a manual of watching little children. You need a father’s touch, mother’s touch is already obsolete. They could assign me a school of juvenile delinquents and I will manage it all on my own. In this train of thought, her next question was not very significant:
- Where are they? I was ready to share with her the deep secrets of child raising, while gently encouraging her to listen carefully and to hope that one day she will absorb all this wisdom and reach my level, but if she doesn’t want to listen…well, let her go look for them herself.
- Somewhere around. – I dismiss her and relax back on the sofa with the remote-control.
5 seconds later the windows are vibrating and a moment later the sound wave has reached me:
- What the heck are you two doing??!! Kaloyaneeee! oh myyyyyyyy….. Come, come here and look!!!
Well, I don’t really want to go there. I don’t want to look, I don’t want to be in this apartment, or in this city. I want to be able to fly, or to become invisible. Something bad must have happened, my wife does not scream like this for good things. I am calculate how to fracture my leg, arm, spine…anything to make her have mercy on me for the unknown thing I must have done wrong. Too late, I must go. I approach, like a cat approaches a dog kennel. At first, I am struck by the unusual tint of our otherwise greenish tiles in the bathroom. I can distinguish some muddy traces, as if dirty squirrels have chased around. The children are uncharacteristically quiet and still, which arouses my curiosity and I start eyeing them suspiciously. I count their limbs, scan for blood, head bumps, or scratched. It is all good, why is this woman screeching like that? My eyes are signalling something to my brain, but I am slow to realize. I feel inadequate like an otter in a pharmacy, time has stopped. Rossi resigns in front of my catatonia of mine, and carefully asks:
- Their diapers, you see them? Their trousers are down? – she stops and waits for my brain to whir in action. Forcing myself to notice, I start hearing the hairs growing in my ear canal in the silence. Finally, the relief of awareness comes. With it, the horror. These children, who are they! Who brought them up like this, who made them??? Why did they do this? How can I get rid of them?
My wife seems amused by the changing expressions on my face, from not understanding to realisation, to murder intentions. I look like a turkey who thought it had laid a sewing machine, but on closer inspection it turns out to be a sewing machine.
The children are also confused, because apparently no one explained to them about art materials. It is conceivable to understand, that if the poo-poo has a suitable colour and acceptable consistency, then it must be good for art. Like two young, half-naked abstractionists, the two of them stand proudly next to their creations. When my voice finally reached my throat I roared:
- What the heck is this, beee?? – spraying saliva, tooth fillings and crowns from my mouth.
The twins politely raised hands to point which art piece is whose, and carefully, in case I am still mentally incapacitated, replied:
- Miaow!
- Woof!
You can read more from Kaloyan in English here. And this is the original article in Bulgarian.
Колко от виртуалните си приятели познавате наистина? Замисляте ли се, преди да приемете покана за приятелство? Влизате ли в чатове и водите ли разговори с хора, без да се интересувате кой стои зад профилната снимка? Играете ли онлайн игри? Влизате ли в диалог със съперниците си? Има ли сред тях особено настойчиви? Такива, които се интересуват от начина ви на живот, от родителите ви, от интересите ви? Ако отговорите положително поне на един от тези въпроси, вие сте потенциална жертва на сексуално киберпрестъпление. Следващите видеа разказват за опасностите, които дебнат в мрежата. Събрахме ги за вас по специална молба на читатели.
Уницеф България подготви серия клипове, предназначени за по-малките потребители на интернет.
1. Изпращал ли си някога съобщение, за което после си съжалявал? Вижте какви могат да бъдат последствията.
2. Знаеш ли кой е зад екрана? Помисли, преди да споделиш.
3. Знаеш ли кой стои зад екрана? Помисли, преди да приемеш покана.
4. Знаеш ли какво е „сескторшън“? Това е форма на сексуално изнудване, при което снимки или видео със сексуално съдържание се използват за насилствено принуждаване на непълнолетни лица да изпълняват извратени сексуални желания на педофили. Едно от най-широко разпространените престъпления сред педофилите по света. Повече информация можеш да получиш от официалния сайт за борба с компютърните престъпления.
5. Сексуалното изнудване в интернет може да е цел експлоатация на интимни кадри и видеа или печелене на пари. Как става това на практика? Вижте в клипа „Кажи НЕ“
Платформата за сексуално и здравно образование за тинейджъри LoveGuide стартира кампания за превенция на сексуално насилие и експлоатация сред ученици от цялата страна на възраст между 15 и 19 години. Какво е сексуално насилие? А експлоатация? Къде е границата между любовник и насилник? Кой най-често става жертва? Как? Ако се случи най-лошото, какво да направя? Как да разпозная дали мой приятел е жертва на сексуално насилие? – това са само част от въпросите, на които LoveGuide отговаря в поредица видеа.
6. Сексът трябва да е безопасен, по взаимно съгласие и да ти доставя удоволствие. И това важи всеки път, за цял живот. Как да реагираш, ако някой се опитва да те принуди да го направиш. Виж Секс? Кога ДА? И кога НЕ?
7. Най-често насилникът е някой, когото момичетата или момчетата познават. Приятел, роднина, любовник. Но може и да е съвсем непознат, скрит зад фалшива виртуална самоличност. Виж повече в Приятел, гадже или насилник?
8. Кой най-често става жертва на сексуално насилие или експлоатация и как да разпознаем дали някой е пострадал? Отговорите в Кой може да пострада?
9. Ако ти или твой познат станете жертва на сексуално насилие, не го крийте. Не се опитвайте да се справите сами и да чакате емоционалната и физическа болка да премине. Трябва да потърсите помощ. Виж как в По-добре го направи!
10. Какво трябва да знаят родителите и децата за рисковете от безконтролното сърфиране и общуване в интернет разказва в блога си IT специалистът Иван Ванков - Опасностите в интернет - съвети за деца и родители.
Препоръчваме ви още:
Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки
Поправителен дом... Знаете ли, че такива институции все още съществуват и функционират по закон, непроменен от 60 години насам? В тях може да попадне всяко дете, извършило леко престъпление, от сорта на вандализъм или дребна кражба, обикновено принудено от родители, близки или приятели. Най-малките и наивните най-лесно изгарят, когато попаднат в лоша компания или нямат семейство, което да ги защити, подкрепи, научи кое е правилно. Притеснителното е, че в поправителния дом всъщност никой не "поправя" децата. Основното, което се постига там, е унижение, смачкване на личността, липса на образование и умения за живот, липса на медицински грижи и психологическа помощ и най-общо казано деградиране, докато детето окончателно се превърне в завършен престъпник. Ето какво се случва с децата, попаднали в месомелачката на системата.
Признаваш, за да спрат да те бият
Анелия е на 17 години. Предстои ѝ преместване от поправителния дом в Сливен, в женския затвор. Има няколко дела за кражби; осъдена е на 6 години лишаване от свобода, от които към момента е излежала две. Заловена е вкъщи. Полицаите идват през нощта, докато спи, и я отвеждат. Карат я да признае за кражби, които не е извършила. Признава, за да спрат да я бият. Служебния си адвокат вижда за първи и последен път на самото дело. Анелия разказва, че нейна близка я е карала да краде и после е продавала откраднатите вещи. „Държавата, вместо да ми помогне, ме вкара в затвора”, казва Анелия. Оплаква се от медицинската грижа в дома. Споделя, че задържаните сами си покриват разходите за лекарства, а тя няма никакви средства. Казва, че вече два зъба са ѝ махнати от зъболекаря в затвора, без да са лекувани.
Ако не говориш български, не можеш да бъдеш подслушван
Рахим е на 16 години от Иракски Кюрдистан. Лишен е от свобода в Поправителен дом Бойчиновци. Осъден е за повторен опит да напусне страната в нарушение, използвайки подправена гръцка лична карта. В Бойчиновци е от един месец и не е говорил по телефона с майка си и близките си. Казва, че ръководството на дома не разрешава телефонни разговори, които не са на български език, тъй като не могат да бъдат подслушвани. Това се потвърждава от директорката, както и от други, лишени от свобода деца. Рахим се оплаква от силна болка в зъба, който е видимо развален. Не го е преглеждал зъболекар.
Да навършиш пълнолетие също е присъда
Мартин е на 17 години. Той има редица възпитателни дела - за кражби, скитане и просия. През август 2008 г. открадва 25 лв. от чантата на възпитателка в дома. Съдът го настанява във възпитателно училище-интернат „до навършване на пълнолетие и завършване на съответна образователна степен”. Мартин няма представа дали е имал адвокат по делото. Никой не е говорил с него, не се е интересувал от мнението му. През лятото навършва пълнолетие и се вълнува какво ще стане с него. Постоянно пита служителите на интерната какво му предстои, но не получава отговор.
Да те съблекат, за да не избягаш
Първото настаняване на Кристина във възпитателно училище-интернат – Подем е от 2006 г. Тогава тя е едва на 9 г. и е настанена за срок от една година. Не е била представлявана от служебен защитник. Престоят ѝ не е бил прекратен след изтичане на едногодишния срок, а е удължен с решение на педагогическия съвет до май 2009 г. – с цел завършване на образователна степен. Кристина не е давала съгласие за това. Второто съдебно решение за настаняването й в интернат е от средата на 2009 г. В решението на съда е записано, че това се случва поради невъзможност за настаняване в семейна среда или друга институция. Така Кристина остава още една година, отново без участието на служебен защитник в съдебното производство.
Следва настаняване в кризисен център и трето настаняване в интернат от края на 2011 г. заради чести бягства от центъра. Пред съда Кристина заявява, че не желае да бъде настанявана в интернат и че бягствата ѝ са мотивирани от упражняван физически тормоз от страна на друго дете в кризисния център. В противоречие с нейното желание назначеният ѝ служебен процесуален представител „моли“ съда да наложи исканата мярка. Настаняването не е обвързано със срок.
В средата на 2012 г. Кристина прави опит за бягство от интерната. С цел предотвратяване на следващи бягства, една от учителките я принуждава да се съблече по бельо – сутиен и гащи. Кристина стои по този начин в продължение на месец и половина – до началото на септември, когато завеждат децата на лагер. Въпреки че в стаята ѝ има дрехи, не ѝ позволяват да ги облича, дори нощем.
От първа ръка – разкази на деца, настанени в интернат
„В дома само спяхме и ядяхме, имахме за ядене, но пак крадяхме. Нямаше какво да се прави. Не знам защо са ме пратили в Дом, никой никога не ми е казвал. Настаниха ме заедно с брат ми, той сега е голям вече, на 17 или 18 години и е във ВУИ. В Дома ни даваха разни работи, ама ние пак крадяхме (повтаря това два пъти). Когато бях малък, си играехме в Дома само на глупости, нали знаете как е? За неща, които не съм извършил, нямам какво да говоря. Няма да се оправдавам, като си измислям. Искам да се разбирам с хората, не ми е приятно нито да ме командват, нито пък аз да казвам какво да се случва. Мразя да ме обвиняват несправедливо.”
„Мен тук ме вкараха социалните заради лавандулата. К. е виновна, К – инспекторката, те се чудиха как да се отърват от мен. Не се карам с никой тук, просто си стоя и чакам да мине деня, правя така, за да мога да си хода през ваканциите, но пак не може. Иначе тук всички ми се подиграват, закачат се с мен, не знам какво искат от мен?... Първият път ѝ казах, че искам да говоря с нея за нещо важно, но тя ми каза, че нямала време сега. После отидох пак, за да ѝ кажа само, че искам да намери телефона на Калъпова и да говоря с нея да ме пуснат за ваканцията, но тя въобще не ме погледна дори. Ходих пак и пак, но нищо – все нямала време. Никой не ми обръща внимание, а аз искам да им кажа, че е много важно да се чуя с татко или със сестра си. Един път психоложката ми обърна внимание и аз казах, че искам телефона, а тя каза, че не може и това беше. Само искам да си отида, нищо друго не искам, не издържам тук, просто не издържам."
„Омръзнало ми е да ме разпитват. Искам да си отида, вече нямам спомени, просто искам да си отида… Амиии, тук съм за кражби, много кражби, ама вече не помня точно, май най-вече за бакър, желязо и после ги продавахме. Не си спомням колко кражби – много, много… Само да си отида вкъщи, само това искам… Никога не бих се върнал тук – закачат ме, плюят ме, докато спя, най-много се притеснявам вечер, че не съм си у дома.“
К. 12 г.
„Липсата на пари е причината да крада… Любим предмет ми е математиката. Искам да завърша основно и да изкарам шофьорски курсове, за да мога да карам кола… Какви погрешни неща съм правил, за което съжалявам... Сигурно ще бъде трудно да тръгна по правия път.”
Х., 15 г.
В момента над 10 000 малолетни и непълнолетни стават жертва на 60-годишния Закон за борба срещу противообществените прояви. Той се занимава с нарушения като бягство от дома, скитничество, просия, кражба на хранителни продукти, но вместо да решава проблеми, налага неадекватни възпитателни мерки и третира децата като престъпници. Някои от тях са изпращани в изправителни институции, които освен от свобода, често ги лишават от елементарни права, като достъп до образование, психологическа помощ и медицински грижи. В България функционират 4 интерната, като във всеки един от тях битовите условия и хигиена са ужасяващи, а насилието е ежедневие. „За по-човечно детско правосъдие“ е кампания на Националната мрежа за децата, която стартира на 15 януари. Нейната цел е институциите да бъдат ангажирани с приемането на нов закон за детско правосъдие, създаването на специализирани детски съдилища, закриването на интернатите и въвеждането на нови мерки, алтернатива на лишаването от свобода, както и на актуализирането на програмите за превенция.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
