Автор: Валентина Вълчева

Предполагам, че всеки, който се е сдобил с деца в детската градина, рано или късно, се е озовавал в класическата ситуация цял ден да се бъхти в кухнята, да сготви най-здравословната и по възможност достатъчно вкусна манджа – поне като за английската кралица... и ТО да се нацупи над чинията вечерта и да измрънка: „Гадост! (Любимата думичка на големия ми син в такива случаи!) Не е като мусаката на леля Ванче в детската градина. Не го искам.” И сте дотук. От този момент насетне просто не съществува природна или божествена сила, която да го накара да вкуси дори една-единствена лъжичка.

Общо взето, нямате много опции в този случай. Казвам го от опит.

И не, леля Ванче няма да ви свърши работа, дори и да ви е съседка и първа приятелка и лично да дойде вкъщи да ви извърти въпросната мусака. Защото тук не става дума за мусаката на леля Ванче, а за мусаката на леля Ванче В ДЕТСКАТА ГРАДИНА.

Вие може три години преди това да сте го хранили само със специално селектиран сорт ориз, с най-крехкото месце от хималайски муфлон и с най-чистата безглутенова не-знам-си-каква азиатска пшеница, но-о-о... в мига, в който детето ви опита храната В ДЕТСКАТА ГРАДИНА, нещата тотално се прецакват.

Всъщност храненето на малко дете си иска сериозна подготовка, в това число солидни познания в областта на психологията и цирковото изокуство. Ако ви се е случвало да водите преговори по време на заложническа криза с полудял въоръжен маниак... ами горе-долу същото е. Но на вас, както и на мен, едва ли ви се е случвало.

Психолозите казват, че за да свикне с една храна детето, трябва да я опита поне 40 пъти. 40!!! Ама как да проведете въпросните 40 битки, докато го накарате да я опита, никой не казва. М-не, натискането с коляно в гърдите, докато му тъпчете нещо си там в устата, а то пищи на умряло, не е вариант.

Все още си спомням, не без доза съчувствие, един особено горещ летен ден по обед, всичко живо е притихнало от горещината, сякаш целият квартал дреме блажено... и един женски крясък, някъде отвъд последните изпокъсани нерви от горните етажи на един блок: „Зини, ма!”, последван от детски рев.

О, колко ги разбирам и двете!

Ще споделя малко личен опит на майка ми. Във въпросната възраст, съм била много, ама много злояда. От днешна гледна точка мога да ви кажа, че и досега не хапвам мед, чушки, моркови и каквито и да било тестени глезотийки от рода на кифли, бухти, кексове и прочие. Да де, ама според мама точно гореизброените храни са видиш ли много, ама наистина много полезни и необходими и въобще без тях не е възможно съществуването на живот на Земята. Особено медът. Грях ми на душата, но ми се повдига от мед. Това е положението! Но когато си на две-три години, никой не те пита дали ти харесва или не – просто трябва да го изядеш. Няма да изброявам случаите, в които се е налагало да си пълня джобовете и пазвата с мекици, парчета кекс, баклава и щрудел (Гадост наистина!) и какво ли още не, за да се отърва от поредното силово тъпчене. Ще спомена обаче една практика, която доста често даваше добри резултати – яденето у комшиите винаги е по-сладко от вкъщи.

Та значи мама се изхитри и започна да си забърква каквото там се сети вкъщи, след което храната се носи у леля Мичка и това се оказваше вълшебната добавка, която превръщаше дори най-гадната филия с масло и мед в най-изтънчена вкусотия. Така че за известен период от време, леля Мичка беше моята вълшебна „леля Ванче”.

Разбира се, и това е довреме, но може да свърши работа при някоя изчерпана откъм идеи мама.

При големия ми син например начинът се оказа различен. Няма значение какво има в чинията си, готов е да омете дори сухия хляб с малко вода, стига да го убедиш, че това е „храна за юнаци”. Защото той иска да е „юнак като Спайдърмен и оня, дето лежи с пушката и пъшка”. Засега все още не се е сетил да пита защо винаги манджата за юнаци включва точно нещата, които не обича особено много. Ама иска цял ден да кара на две мекици? Негова воля! До вечерта задължително ще е изгладнял като вълк и няма да се сеща вече да пита: „Спайдърмен боб яде ли?“.

Но да се върнем в детската градина!

Когото и от познатите си да питате днес, едва ли ще намерите дори един, който да не се сети за нещо, което не е ял, откакто е завършил детска градина. За мен това въпросно нещо е щруделът. На 40 години станах (почти и една), а и досега миризмата на това кулинарно чудо ми действа като активен въглен. Не съм психолог, но съм убедена, че има нещо общо със силовото тъпчене. (Горе-долу по същия начин си обяснявам и неприязънта ми към жени с дълга права черна коса, но това е друга история.)

Когато си поставен пред ситуацията да ядеш нещо, което по една или друга причина не харесваш, си е изпитание за волята дори на възрастен човек. Колко пъти ви се е налагало да ядете насила нещо, което иначе не бихте опитали, дори само за да не обидите домакинята например? А представете си децата, които чисто и просто са принуждавани да омитат всичко, което им се поднася, без никой да ги пита дали точно сега им се яде, дали точно това им се яде и дали изобщо харесват това ядене или не!

Затова и не се впечатлявам особено, когато госпожите и леличките в детската градина ми съобщават, че за пореден път моето чудо не си е изяло следобедната закуска. Ами не е болка за умиране, бе, хора. Майка ми все така изпада в паника, ако детето откаже третото парче баница или изяде само една супа с три филии хляб за обяд. Че то това ядене ли е? Ми то ще се разболее от това НЕядене! Зърнени закуски евентуално сутрин? Глезотии! Кой ви даде на вас деца да гледате, моля ви се!

Но ако трябва да съм малко по-сериозна, бих ви посъветвала (пак от опит) да не разчитате, че в детската градина някой ще се съобразява с изискванията ви пилешкото месо непременно да е от щастливи кокошки, а млякото – от истински швейцарски крави с доказано родословие. Защото в групата има още двадесет деца с двадесет майки, с двадесет различни разбирания за здравословно хранене. Непосилно е, пък си има и правила, които жените в кухнята са длъжни да спазват, независимо дали това ни харесва или не.

Всъщност, признавам си, аз съм непретенциозна по отношение на храната. Важното е да е вкусно. И се чувствам като пълен идиот, когато някоя майка зададе въпроса: „А вие кога точно включихте глутена в храненето?” Мо-о-оля-а-а-?!

Когато преди пет години зададох подобен въпрос на моя доста по-възрастна позната, тя просто ме изгледа с някаква смесица от насмешка, съжаление и разбиране, след което каза: „Виж сега! Преди всичко не забравяй, че отглеждаш жив човек, а не лабораторна мишка.” Колкото и да се опитвате да държите под контрол всичко, което влиза в устата на детето, рано или късно то все пак ще попадне в детската градина и ще опита от мусаката на леля Ванче. И тя ще му хареса! Повече от всичките екзотики, които вие се опитвате да му осигурите, извършвайки чудеса от героизъм в кухнята. И, повярвайте ми, мусаката на леля Ванче, колкото и подозрителна откъм хранителна стойност да ви се струва, е нищо в сравнение с момента, в който ще се окажете изправени пред необходимостта да обяснявате защо чипсът и пуканките не са полезни, след като са то-о-олкова вкусни!

За шоколада да отварям ли дума?

Ами... това е положението!

Препоръчваме ви още:

30 съвета за злоядото дете
Детето не яде? 7 полезни съвета за родителите на злояди деца
Как се хранят малките европейци