Автор: Ина Зарева

Така се случи, че успях да допринеса с нещо за класа на детето ми. С нещо малко, незначително, което дори не ми представлява особена трудност. Нищо и никакво е. Обаче една майка ми изпрати картичка и бонбони, за да ми благодари. На мен!? Дето нито една прелестна сладка не успях да направя в този живот, нито един картонен замък не можах да сглобя, че и на родителските срещи едва сколасвам да отида. Точно на мен да благодари?! Реших, че е грешка. Прочетох пак картичката – моето име пише.

И аз се разплаках. Седнах, прегърнах бонбоните и картичката и се разплаках като малко дете, на което са му подарили куче на Коледа. Не знаех да се радвам ли, да се срамувам ли, да го приема ли или не го заслужавам. Нищо не знаех.

След като се наплаках, скрих грижливо бонбоните и картичката и реших, че няма да мисля за тях повече. Но не се получи. Пред очите ми танцуваше в алено думата „Благодаря!“ и аз дори започнах да я чувам. Преди изобщо не й обръщах внимание. Ходех си щастливо мрачна, под облак от мърморене как никой нищо не оценява в този живот, а през това време съм пропускала десетки: „Мамо, благодаря, че ми помогна!“, „Благодаря за вечерята!“, „Благодарим ти за днешния ден!“ - и кой знае още колко стотици „благодаря“, изречени от приятели, колеги и непознати.

По-лошото, което поклащащата се дума пред очите ми отмерваше, бяха пътите, в които АЗ съм пропуснала да кажа: „Благодаря!“

„Те си знаят. – мислила съм си - Връщам жестове, правя подаръци. Всичко се подразбира прекрасно.“ - Всичко, но без тази натрапчиво червена дума, която не излизаше от съзнанието ми. Това толкова неочаквано и искрено „благодаря“ за едно нищо и никакво си нещо.

Благодарим от учтивост, от куртоазия, по задължение, по навик. Благодарим на всички, освен на тези, които най-много го заслужават.

Изричаме с лекота благодарности по време на празници, на важни събития, на тъжни или трагични поводи.

Подаряваме тази дума на непознати хора много по-лесно, отколкото на най-близките си.

Наред с „обичам“, „благодаря“ е най-трудната за изричане със сърцето дума. Защото изисква да се смалиш, а понякога дори да коленичиш. А на нас ни е все по-трудно се наведем.

За останалите думи нямаме никакъв проблем – да ги изговаряме, да се замерваме с тях, да се крием зад многозначителността им. Дали ако направим две кули от всичко, което сме изрекли през живота си – една с лошото, а друга с хубавото, те ще бъдат еднакво високи? Еднакво твърди и непоколебими?

Толкова много говорене хвърляме на вятъра. Той го подхвърля известно време и после ни го връща обратно. На него не му трябва, има си други изразни средства.

А хубавите думи остават прехапани – като начупени сладки на дъното на кутията. Страх ли ни е, срам ли ни е, или просто не му мислим толкова.

Понякога има нужда само от една-единствена дума, която да даде смисъл, да въздигне, да отведе точно там, където трябва. И най-често това е „Благодаря!“

Така, както тази майка ме накара да не се чувствам толкова виновна за пропуснатите събития в училище, за неумението ми да правя перфектни сладки и картонени замъци. Да не се чувствам толкова лоша и заета майка. Накара ме да търся всеки възможен повод, за да предам нататък тази пулсираща в алено толкова важна дума.

Накара ме да се смаля и да не си я спестявам повече.

Благодаря!

Препоръчваме ви още:

Такава една почивка

Докторе, благодаря

Гушкащо време