Казвам се Йоанна... и знаете ли кое е най-хубавото? Най-хубавото е това, че няма никакво значение коя съм аз, а само това, което бихме могли заедно, като общество, да постигнем. Аз искам само да запаля клечката.

Винаги съм вярвала в доброто. Дори и в най-трудните си моменти. Обичам родината си и дори да ми е мъчно как сега, за пореден път, политиците ни разединяват, пак вярата ми е непоклатима. Вярата в хора като вас, избрали именно този сайт, защото топлината, която историите излъчват сгрява и дава сили. Същото нещо искам да направя и аз, но по моя си начин.

Както съм написала в едно мое писмо - дълги години бях песимистично настроена. Очаквах и се притеснявах, че нещо лошо би се случило, изнервях се от елементарни ситуации, подобно на 90 % от хората. Не е лесно да се промениш и аз още работя по това. Чувах постоянно колко лошо общество сме, колко зле е младото поколение, колко пропаднала е държавата ни. Късаше ми се сърцето, но вътрешно не ми се искаше да повярвам. Един ден, мой не толкова близък познат, но човек, който ми беше направил силно впечатление с делата си към обществото, просто изчезна. В една планина. Беше ми ужасно мъчно. Смятах, че е от малкото хора, които поне се опитват нещо да правят. Казах си защо?! Защо такива хора са все неразбрани и страдат. Но нещо ме изуми. Усетих една енергия, която рядко човек усеща. Енергията на огромното количество хора в интернет пространството, които правеха всичко възможно да помогнат. Следяха издирването му, молеха се, показваха делата на приятелите му, опитваха се да помогнат някак на близките му. За капак на всичко, една нощ се появи в съня ми и ми даде знак да спра да се притеснявам, а да погледна живота по друг начин. Да видя колко е красив! В този ден аз смених очилата с по-добри. Ден подир ден, картината ми става по-ясна и по-ясна и бих искала и хората да усетят това мое чувство. 

Когато ни казват, че сме лош народ и никой на никого не помага, ние започваме да вярваме в това. Но аз си спомням как като дете чувах колко гостоприемен е българинът. Спомням си комшулука. Как си искахме малко захар или брашно по вратите. Значи не е било винаги зле, а просто нещо е забравено. Аз искам да извадя това забравено нещо наяве. Искам да покажа на хората, че можем да си помагаме и дори за това не ни е нужно да имаме пари. Просто трябва да пожелаем, да повярваме, а докато помагаме на друг, да помогнем и на себе си.

Започнах проект под наименованието “Ние сме до теб”.

Всеки от нас е изпадал в трудни моменти и за жалост ще имаме такива и в бъдеще, защото животът е едно училище и ние трябва да го завършим успешно. Представете си, че сега пред вас, седнал на пода, е един отчаян човек. Сърчицето му се къса. Плаче. Опитал е какво ли не, но вече не вярва, че ще може да се измъкне от това състояние. Познахте ли го?! Не сте ли били и вие някога така?! Всички сме били по един или друг начин и сме успели да се изправим, дали сами или с помощ.

Помогнете му сега вие, от вкъщи, като просто му напишете едно писмо. Започнете с нещо като “Здравей... знам какво ти е. И аз съм бил там, но знаеш ли успях да се справя. Ще се справиш и ти.“ Темата няма значение. Нека е нещо, през което сте минали и имате опит. Разкажете накратко, но не забравяйте, че това не е изповед, а шанс да мотивирате някого да продължи. Споделете мъката си така, че да затворите тази страница от живота си по един хубав начин, като помогнете на друг. Представете си как го чете, как бърше сълзите си, но не спира да чете. Как ви съчувства, но в един момент се усмихва, прегръща писмото и поглежда с вяра, че той/тя също може да се справи. Това е нашата цел.

Ние ще се погрижим писмата да са напълно анонимни. Ще ви помогнем да станат наистина мотивиращи, като си поговорим с вас, ако желаете. Ще бъде създаден продукт, който ще се продава на пазара и ще се потрудим себестойността му да е малка, за да може част от парите да се отделят за благотворителност, а каузите ще избираме заедно с вас. Имаме идея след време това да даде работа на хора в неравностойно положение, част от пакетите с писма да се подаряват на деца, излизащи от домове, които нямат родители, които да им дадат съвет и да ги подкрепят. Всеки човек, който си закупи пакета, може да се вдъхнови и да напише свое писмо.  Така това ще стане един кръговрат на взаимопомощ. Нo за да постигнем всичко това, сега трябва да се потрудим. 

Аз обещавам да се заема с организационните неща, а вас моля просто за едно, две или колкото пожелаете писъмца. Вече имаме такива немалко. Хората ни споделят как самото писане им е помогнало да затворят страница от живота си по един много красив начин. Позитивно и помагайки на друг. Опитайте и вие! Заслужава си! 

Повече за проекта може да научите на този линк.

Очаквам вашите писма на:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. с тема: За проекта “Ние сме до теб”. 

С обич: Една непоправима мечтателка

Може да харесате също:

Надежда има и тя се върти

Усмихвайте се!

Въвеждане на книжни ваучери и финансиране за обогатяване на книжните фондове на обществени институции са две ключови мерки, предложени в подкрепа на книжния сектор

Това са двете основни предложения, отправени към еврокомисаря Мария Габриел и министрите на културата на държавите от ЕС от страна на Федерацията на европейските книгоиздатели и Федерацията на европейските и международните книготърговци, в които членувa и Асоциация „Българска книга“.

На целия книжен сектор в ЕС беше нанесен безмилостен удар по време на кризата с Covid-19, причинен от ограничаването на достъпа до книжарници или пълното им затваряне, както и отмяната на литературни и книжни събития и изложения. Авторите на предложенията изтъкват, че посочените ключови мерки ще бъдат в подкрепа на цялата книгоиздателска верига, от автора до читателя: преводачи, редактори, коректори, дизайнери, илюстратори, литературни агенти, книготърговци. 

Първото предложение е за въвеждане на книжни ваучери, с които читателите да могат да закупуват книги в книжарниците. Мярката може да бъде обособена в национална програма във всяка държава от УС. Основната цел е да се подпомогнат притежателите на ваучера, който има паричен еквивалент и който дава възможност за закупуване на книги онлйан или според местоживеене. Всяка държава ще има възможност да прецени на кои социални групи да предостави книжни ваучери - цели семейства; хора на определена възраст - тийнейджъри, пенсионери; безработни и други, в зависимост от това по кой начин механизмът би бил най-благоприятен за населението и сектора. 

Основните ефекти от подобна мярка са два - финансова инжекция за книжния пазар и същевременно промотиране на четенето. Подобни механизми вече се прилагат от няколко европейски правителства - Белгия, Франция, Италия, а предложението на Международната асоциация е той да бъде приложен като обща политика в целия ЕС.

Втората предложена мярка се състои в създаване на програми за финансиране обогатяването на книжните фондове на обществените институции. Мярката представлява обществена инвестиция, която да финансира закупуването на книги, електронни книги и научни журнали. В обсъждания механизъм от Федерацията на европейските книгоиздатели и неините членове са включени както обществените библиотеки, така и библиотеките към културни центрове, училищата и училищните библиотеки, университетите и университетските библиотеки, както и институти, занимаващи се с научна дейсност. Освен че изредените институции ще обогатят набора си от заглавия, чрез тази мярка достъпът на читалите до книгите ще се подобри значително. 

За да има най-пълен ефект, за изпълнението на мярката, според двете европейски федерации е необходимо да се ползва мрежата от местни книжарници и да се закупуват книги в разнообразни жанрове, издадени от много и различни издателства. Освен, че така помощта би била най-широка, институциите ще имат възможност за свобода и гъвкавост в избора на заглавия. 

Всеки културен сектор е засегнат от кризата в различна степен, но тя е тежка за всеки от тях. Книжният сектор традиционно е частно финансиран, получава малки или никакви субсидии от държавите. Във времена на катаклизъм той няма избор, освен да помоли за обществена подкрепа, която да ограничи въздействието на кризата.

Автор: Евелина Добрева

Понеже никак не обичам да ми е скучно и е хубаво понякога човек да се забавлява, реших да се впусна в едно предизвикателство, което измислих, а именно:

30-дневно азбучно меню

или

Как по забавен начин да разнообразим менюто си за един месец!

Идеята е всеки ден да приготвям ястия с последователна буква от азбуката и така 30 дни.
Ще започна това забавление на 01.06.2020 година.
Всеки ден ще публикувам храната която съм приготвила и няма да мамя. Ще хапвам само неща с конкретната буква всеки ден. Ще се радвам да се включите в тая щуротия с мен!

Важно!

• В приготвянето на храната са позволени зехтин, масло, лимонов сок, доматено пюре, вино, бира, сол и всякакви подправки.
• Закуската е препоръчителна и тя може да включва малко мюсли, някакъв плод или йогурт. 
  

Ето и примерното меню, което изготвих:

Ден 1 - Буква А:

• Агнешко с апержи
• Акула с артишок или аспержи
• Авокадо, ананас

Ден 2 - Буква Б

• Боб с бекон
• Броколи с Бри
• Банани, бадеми, боровинки

Ден 3 - Буква В

• Воденички с вино
• Вурстчета
• Вишни

Ден 4 - Буква Г

• Грах яхния
• Грозде с гауда
• Грис
• Гъби с горгондзола

Ден 5 - Буква Д

• Джолан с доматен сос
• Домати салата
• Дробчета или дроб / с масло, на скара, с майонеза/
• Диня

Ден 6 - Буква Е

• Език в масло
• Елда
• Ементал

Ден 7 - Буква Ж

• Жито / топла или студена салата/
• Желе от плодове
• Жабешки бутчета

Ден 8 - буква З

• Заек със зеле
• Зарган
• Зелева салата

Ден 9 - Буква И

• Извара / ястие с преобладаващ основен продукт Извара/

Ден 10 - Буква Й

• Йогурт цял ден, съжалявам.

Ден 11 - Буква К

• Картофи с кайма и кашкавал
• Коприва яхния
• Кашкавал на фурна
• Карфиол на фурна
• Калмари
• Киви, кашу

Ден 12 - Буква Л

• Леща яхния
• Лаврак
• Лефер
• Лапад яхния
• Луканка
• Лимончело за добро храносмилане

Ден 13 - Буква М

• Мерлуза с макадамия и маслини
• Месо /допустимо е/ с манатарки
• Мозък в масло
• Моркови глазирани с мед
• Манго, мандарини, маслини

Ден 14 - Буква Н

• Нахут /яхния, салата/
• Наденица с ньоки
• Нар

Ден 15 - Буква О

• Ориз със зеленчуци
• Орехи
• Омар / хахаха/

Ден 16 - Буква П

• Паста с пармезан
• Пъпеш с прошуто
• Патица по пекински
• Просеко с пекорино
• Пиле печено
• Праскови

Ден 17 - Буква Р

• Риба /всякаква/
• Салата Рукола и репички

Ден 18 - Буква С

• Спанак яхния
• Свинско със спанак
• Скумрия на скара
• Скариди в масло и вино
• Сладолед

Ден 19 - Буква Т

• Телешко задушено
• Треска с пюре от тиквички
• Тиква с мед
• Тиквички /на фурна или пържени/
• Тирамису / ама малко, от мен да мине/

Ден 20 - Буква У

• Ушички на скара или варени
• Уиски с уасаби и Бог да ни е на помощ

Ден 21 - Буква Ф

• Фасул яхния /зелен боб/
• Фурми
• Фъстъци

Ден 22 - Буква Х

Хумус  и малко хляб, който не издържи, може и малко хрян. ☺

Ден 23 - Буква Ц

• Цаца
• Царевица / печена, варена или задушена с масло/
• Цвекло салата

Ден 24 - Буква Ч

• Чушки с чесън и чери домати
• Чернокоп
• Чоризо
• Череши

Ден 25 - Буква Ш

• Шкембе чорба
• Шкембе в масло
• Шам фъстък
• Шоколад / в допустими количества/

Ден 26 - Буква Щ

• Щука
• Щрудел

Ден 27 - Буква Ъ.

Тук се позволява всичко с А. Например:

Ъспержи, ъкула, Ънанас, Ъртишок.

В крайна сметка, по-добре неграмотен, но жив!

Ден 28 - Буква ь

• Това е денят за фаст. Само на вода. Съжалявам. Не винете мен.

Ден 29 - Буква Ю

• Юфка.

Ден 30 - Буква Я

• Яйца по всякакъв начин
• Ябълки, ягоди

Ако съчетаете това забавно хранене с малко повече движение и приемане на достатъчно количество вода на ден, вероятно и ще отслабнете, но по-важното е, че това ще е един наистина забавен и различен месец☺

Успех в това предизвикателство! 

Този режим на хранене няма претенции да е медицински утвърдена диета и е по-скоро за забавление.

Евелина Добрева споделя чудесните си рецепти в Кухнята на Ева. Оттам са и всички снимки.

Непременно прочетете още кога и как да пием вода, независимо дали правите диета или не.

Автор: Иво Иванов

 ‚Да имаш баба е да имаш армия“ пише любимият Фредрик Бакман във великолепната си книга "Баба праща поздрави и се извинява". „Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.“

Колко е прав!

Това важи с особена сила за нашите географски ширини, където да гледаш внуците е въпрос на чест за (почти) всяка баба. Активното участие на бабите в отглеждането на наследниците е всъщност една много добра школа, защото така се предават ценен опит и знания – такива, които същите тия баби (и дядовци) не са могли да предадат като родители на децата си, защото... не са имали време.

Знам, знам, тук стъпвам по тънък лед – ще се намерят много противници на традицията бабите да се посвещават на внуците си, ще ми се държат пламенни речи за разглезване, за тъпчене с нездравословни храни (като например домашна баница вместо чия с личи и цветчета на теменужки) и прочие.

Не е лесно да се намери разумен баланс, трудно се излиза на глава с бабешкия легион, но си струва да се полагат усилия в тази посока. Казвам го като патил и препатил.

Бабите са бойци на тихия фронт – до печката, на пейката пред блока, в двора на село, на детската площадка. Тяхното оръжие е домашният кекс, тяхното знаме са плетените чорапи и пуловери, техният победен марш са приказките и историите, които разказват на внуците си. Победите им не са шумни и бляскави, а дребни и ежедневни и заради това често остават незабележими и пренебрегвани.

А светът дължи толкова много на бабите!

 И така както има Орден на Почетния легион, така трябва да се връчва и Орден на легиона на бабите – за особени заслуги в изхранването, възпитанието и подготвянето за живота на младите поколения. Защото едно е да те възпитават само майка ти и баща ти, а друго – когато прибавим и комплект баби и дядовци. Защото бабите и дядовците държат ключа към щастливото детство.

Но това тук ще е похвално слово за бабите само.

Аз лично познавам няколко баби, които заслужават такъв орден.

Първа в списъка е, разбира се, моята баба Райна – корава шопкиня с властен характер, преживяла няколко войни и отгледала трима сина и един болюк внуци. Тя беше от изчезващия вече вид селски баби - вечно с кърпа на главата, под която криеше дълга бяла плитка. Не ми е разказвала приказки, но затова пък слушах в захлас историите й от едно време, когато са живели на село. Тя не беше точно милата и грижовна бабка с плетка в ръка, която вари сладка и те глези с любими ястия. По-скоро си представяйте нещо като Султана от Железния светилник. 

Баба ми беше убедена, че едно момче трябва да бъде оставено да вирее на свобода – достатъчно е да се прибира за обяд. Никога не сме имали разправии за това къде съм ходил, какво съм правил, с кого съм се сбил. Благодарен съм ѝ за това отношение!

Не ме е гонила с филия по улицата, както бабите на моите приятели – Като огладнее, сам ще си дойде.

Веднъж след една несправедливост, когато се прибрах вкъщи разплакан, тя се вдигна на другия ден и отиде да говори направо с директорката на училището. Това във времена, когато хората не се срещаха с училищното ръководство за щяло и нещяло. Не знам какво е говорила, но определено има́ ефект. А нашите тогава така и не разбраха – не им казахме. Както не ѝ мигваше окото, когато коли петел на дръвника, така и не си поплюваше, когато трябваше да ме защити, нищо че на пръв поглед изглеждаше незаинтересована относно моите хлапашки дела.

Следващата супербаба е комшийката баба Лена – бабата на най-добрия ми приятел от детството. Легендарно добра жена беше баба Лена, а и правеше най-вкусните пържени картофи на света. Колко пъти съм ял у тях.

Непрекъснато нещо шеташе из къщата или из двора и като свършеше там, излизаше да премете тротоара и улицата. Вероятно заради тази ѝ непрекъсната активност и заради това, че не си трови душата с клюки, злоба, завист и слетни, доживя до цели 99 праведни години. За една бройка да чукне стотака и целият квартал да отпразнуваме юбилея ѝ.

Като ме срещне на улицата, бръкне в престилката и ми подава с трепереща ръка два лева да купя нещо на детето. „Ма бабо Лено, моля ти се, недей така!“– крещя ѝ аз в ухото, защото недочува и се опитвам да ѝ върна парите, но бабето едно си знае, едно си повтаря и не ще и да ме чуе какво ѝ говоря.

Обикновено така става, че дядовците умират първи и бабите остават вдовици и си живеят така самички още дълги години. Самички, но не и в самота!

Когато се заселихме в блока, във входа имаше цяла компания такива баби, които си помагаха взаимно и постоянно седяха на раздумка на пейките пред входа. Раздумката за бабите е като слънцето за посевите.

Отначало ме гледаха изпитателно – трябваше да преценят дали съм достатъчно добър за жена ми, която е израснала пред очите им и чиято баба Славка им е била първа приятелка. От същия легион, демек.

Когато минах всички фази на approval – процеса и бях одобрен, омекнаха и станаха по-дружелюбни.

Входът ни бе под постоянен мониторинг и контрол – ако си крадец, опитващ се да се промъкне незабелязан, спукана ти е работата. Всеки чужд човек бива сканиран от няколко чифта очи от главата до петите, след което преминава щателен разпит кой е-що е и при кого отива. Не ни трябва СОТ на нас.

Също така не можеш да внесеш нищо скрито-покрито. Внасянето на матрака на спалнята беше съпроводено с пиперливи закачки към младата булка и младоженеца и орисване от баба Данче догодина едно бебенце да се търкаля по тоя матрак. Така и стана – след по-малко от година бебето се изтъркаля на матрака.

Градинката с цветя пред блока се обработваше през деня и охраняваше денонощно от баба Пена на втория етаж. Tя седеше на столче на наблюдателницата си на балкона и зорко следеше обстановката като един истински бабешки генерал.

Когато Йоан беше бебе, го оставяхме под нейния надзор навън в количката, за да се качим за нещо набързо до горе.

Баба Пена беше дребно и компактно бабе с формат на мопс, но с нрав на бултериер. Люта македонка. Беше много серт, псуваше като каруцар и беше по-добре да не я ядосва човек. Затова никой – ни човек, ни куче, ни котка - смееше да припари до нейната градинка. А вероятно и охлювите, и червеите също са я избягвали. Тя почина отдавна, но и до днес никой не смее да откъсне цвете от градината ѝ, която продължаваме да поддържаме.

Веднъж едни циганчета с каруца минаваха по улицата и ги хванах да натоварят някакви стари вещи от къщи. Само за секунди се качих до апартамента и като слизам, ги заварвам нарамили стария хладилник на баба Пена, който стоеше на стълбищната площадка, и го смъкват и него, без никой да им е разрешил. Ама те едни клечави дребосъци, а за нула време го свалили така както големи мъже не могат – все едно мравки да пренасят смартфон. Викам им, веднага го връщайте обратно и беж да ви няма, че ако излезе баба ви Пена, ще ви смъртафаца, транжира, разфасова и подреди в камерата за дълбоко замразяване на ей тоя хладилник, дето сте го понесли! И те се ометоха яко дим.

Под нас живееше баба Надка – хрисима и добра женица, пенсиониран счетоводител. И думичка не е казала, а не е като да не сме ѝ тропали доста отгоре с две деца. Всеки първи март намирахме в пощенската си кутия мартенички за децата от нея, а за рождените им дни и плик с по някой лев.

Най-славна от всичките тези баби от блока обаче е нашата комшийка леля Венета, Господ здраве да й дава!

Ще ви разкажа само две истории, за да разберете що за баба е тя.

Прибираме се ние вечерта от дълъг път след изморително шофиране в жегата. Всички сме каталясали, изнервени и гладни. Тя звъни на вратата и ни носи пържени тиквички с млечен сос, пълнени чушки, люти чушлета и пъпеш за десерт.

"Сигурно сте уморени от път и гладни, а нали казахте, че сте изключили хладилника, като тръгнахте, та ви нося да хапнете нещо“.

Хвърлихме ѝ се от вратата на врата като на Спасител!

Когато беше погребението на баща ми, с жена ми трябваше и двамата да сме на линия. Помолихме леля Венета да гледа децата, както го е правила толкова много пъти.

Знаете как човек се насмита в такава ситуация и нямахме нищо за обяд, затова ѝ казахме да направи сандвичи с каквото намери в хладилника. Зарязахме къщата на вили и на могили и излязохме.

Когато се върнахме вечерта, децата бяха нахранени с домашна манджа, която тя беше сготвила специално за тях и имаше и за нас, и заварихме кухнята подредена и блестяща от чистота, съдовете – измити, всичко подредено и разтребено. При това беше успяла да изведе децата на детската площадка, за да поиграят на хубавото време и беше успяла дори да приспи Бобо. И за капак ни донесла и буркан домашни кисели краставички - да имаме за салата.

Йоан като малък толкова беше свикнал да ходи у баба си Венета, че чукаше на вратата ѝ и влизаше първо у тях и после чак се прибираше вкъщи, винаги почерпен с някое лакомство.

Хора, ценете си съседите, защото добрият съсед е много повече от роднина!

Колкото до собствения ни комплект баби – едната навърши 90, но никога няма да ѝ ги дадете, а не е като да не е преживяла много тежки моменти в живота си. Веднъж ѝ оставихме правнука ѝ да го гледа за малко, той заспа в скута ѝ и като се върнахме, я заварихме в същата поза – не се беше помръднала няколко часа, за да не го събуди.

Другата баба прехвърли 80, но духът ѝ е като на 18-годишна. Затова дойде ли края на май, всеки път и ние имаме абитуриентка. И така всяка година. 
Майка ми се наконтва, хваща влака и отива да празнува с гръм и трясък годишнината от завършването на гимназията. Миналата година с випуска си отбелязаха 63-тата годишнина, тази значи е 64-тата.  

64 ГОДИНИ! Хора, можете ли да си представите само!

Също като в онази пиеса на Бърнард Слейд "Догодина по същото време", животът им се измерва с годишните срещи на випуска - представете си само колко много вода е изтекла и колко събития са се случили за толкова години – та това си е цял един човешки живот!

Любови и омрази, срещи и разлъки, професионални удачи и неудачи, сватби и погребения, деца, внуци, правнуци... 
Организират се, без да имат група във Фейсбук, само с едно телефонно обаждане. Идват от всички краища на България, а някои и от чужбина дори, резервират ресторант, хапват, пийват и настава чудна веселба - с песни, танци, хора и много смях. Веселят се както на абитуриентския си бал преди толкова много години, че и по-добре! Явно умението се развива с времето при абитуриентите – ветерани.

Е, в последните години редиците им са доста оредели - кой починал, кой тежко болен, но всеки, който още се държи на краката си, отива на срещата. Като лафа с пилците, дето се броят наесен, с тая разлика, че тия се броят напролет. Майка ми се е зарекла, че докато я държат краката, ще ходи.

Ето това е дух!

Е, тая година всички ще пропуснат по обясними причини, за което много я е яд.  

Приятелите на децата ми им завиждат, задето имат такава яка баба, защото дори и на тези си години, майка ми все още може да бъде видяна на люлките със синджири, на виенското колело и на разни други въртящи се атракциони на селския събор, от които на мен ми става лошо. Добре че жена ми е на същия акъл, та двете се качват заедно и се кикотят като тийнейджърки.

Както много други баби у нас, и на мен майка ми ми отгледа децата, за което съм много благодарен. И за друго съм ѝ благодарен. Когато навремето деликатно подпитваше за внуче (вече ѝ било време да стане баба), аз се сопнах и я отрязах саркастично, че няма нищо по-лесно то това – само трябва да имам достатъчно пари в банковата сметка и съм готов за родител. Тогава тя ми се изсмя и каза: ”Мойто момче, много си заблуден! Че то дете се отглежда с много любов и грижи, не с много пари. Ако чакаш да натрупаш солидна банкова сметка и тогава чак да ставаш баща, може да се окаже, че си изпуснал влака. А парите и през прага да преливат, каква полза, ако няма радост в къщата?!”.

Такава мъдрост може да изрече само някой, който е готов за почетното звание  ‚баба‘.

Затова, ако искате децата ви да имат най-силния легион на света за защитник, не карайте бабите да чакат твърде дълго. Възползвайте се, когато ви предлагат помощта си, не се дърпайте като магаре на мост. Недейте твърде разпалено и настървено да обяснявате как вие знаете най-добре как да си гледате децата, защото баба знае две и двеста!

И помнете - който има баба, има зад гърба си армия! И това без дори да броим дядовците...

Прочетохте ли:

Защото баба така каза

Каква баба ще излезе от теб? Да му е мислил дядото!

Попадали ли сте на тази фейсбук група “Гледка през прозореца”?

По време на извънредното положение хора от цял свят постваха в нея изгледи от дома си, за да споделят своя свят и преживявания. Там открих Елица Халквист и нейните невероятни снимки от Швеция. Всяка от тях е като малка приказка, имаш чувството, че след миг Пипи Дългото Чорапче или Емил от Льонеберя ще се подадат и ще ти помахат. Всеки ден се усмихвах със снимките на Елица и накрая не издържах и я помолих да ги сподели с всички вас.

Поканих я и да ни разкаже нещо за себе си, а тя каза:

- Разбира се. Ето ви нещо интересно. Знаете ли, че със съпруга ми отглеждаме цял футболен отбор! Имаме общо 11 деца!

Интересно и още как! Ето какво друго сподели Елица за живота си:

В Швеция живея от 15 години. Не съм избирала мястото - любовта ме отведе там. Любовта от пръв поглед в която не вярвах , че съществува, но ми се случи с помощта на децата ми. Моите големи дъщери сметнаха за нужно, че мама има нужда  от личен живот и ме регистрираха в сайт за запознанства. Уж на шега. Оказа се, че на същата въдица се е хванал и тогава бъдещият ми мъж. Голямата му дъщеря го регистрира в същия сайт за наш и на децата ни късмет. И до сега всяка година празнуваме денят на първата ни среща - 4 юли. Не си спомняме датата, на която сключихме брак. Но датата, в която се погледнахме за първи път в очите е нашият ден.

Спомням си в детайли първи път в който посетих Лос - малкото селце, в което живеем. Беше в началото на юли и лупиниите бяха разцъфтели от страни на улиците като цветна експлозия. Бях сигурна, че съм в света на приказките и принцът е този мъж до мен.

Лос е едно малко типично шведско селце. Това което го прави по-различен е, че е доста отдалечен от цивилизацията. Най-близкият средно голям град е на 250 км., най- близката аптека или пицария на час път с кола.

След този 4-ти юли се сдобих не само с “принц“ и любов, но и с много деца. Когато се срещнахме, съпругът ми имаше вече 7 деца, а аз три. Решихме да имаме и общо, и така се роди и най-малкото от братската/сестринска скала - Виктор, който преди броени дни навърши 10 години.

Най-възрастното от децата ни е на 37 години, а най- малкото, както споменах, на 10.

Как се живее с такова голямо семейство? Ами весело и сплотено. Когато има любов и уважение, всеки ден е хубав.

Повечето от децата ни са вече възрастни и самостоятелни. Станахме още по-богати и с осем внука. Засега. 

Най-весело е в периода около Коледа. Коледата се празнува у дома около месец.

Тъй като къщата ни не е акордеон - децата се изреждат почти месец - всеки по два, три дни да ни гостуват.

Коледа е най-дългият празник за нашето семейство.

Сигурно се чудите дали е нормално за шведите да имат толкова много деца? Да. Много обичайно е. Почти всички имат минимум 3-4. Но тук децата се отглеждат, докато завършат гимназия. След това си поемат живота изцяло в свои ръце.

За себе си мога да кажа , че се чувствам благословена с толкова много деца. Мои и на съпруга ми - нашите деца. Прекрасно е да бъдеш и баба на 8 чудесни, обичливи бонус внучета. Любовта отговаря с любов.

И независимо от всичката любов, която получавам тук, България ми липсва. Болезнено. И дори с годините тази болка става само по-осезаема.

Липсват ми улиците. Мирисът. Дежавюто, което човек изпитва... И най-вече приятелите. Щастлива съм, че дори и след толкова години съхранихме контактите си и отношенията си с моите приятели. Разбира се , че ми липсват и най-близките ми хора от семейството. Но приятелството за мен е на голяма висота. Приятелите си ги избираме ние сами. Един съвсем осъзнат избор - и те стават част от живота ни.

Опитвам се поне 2 пъти през годината да си дойда у дома в България. Когато казвам у дома нямам предвид единствено родния Пловдив. Всичко в България за мен е дом. Утрините на стария Созопол, слънчевите тераси на Велико Търново ... нищо и никъде по света няма заместител на мястото роден дом.

Когато се завръщам в Швеция от България куфарът ми е пълен с чудати неща. Китки здравец с коренчета, увити с мокри кърпи за да издържат дългия път, хаванче на 100 години, в което да си счуквам подправките, локум , ама от най- обикновеният, че да ми напомня за детството. Няма как да си пренеса България в един куфара. Но аз мога  да се завърна обратно... и го мечтая от цялото си сърце. Нищо, че живея в свят чудесен тук, с къщички и дворчета като от света на Пипи - дългото чорапче и Емил от Льонеберя... Искам като Ян Бибиян да обуя късите панталони и да ида да ловя риба в река Чая до Асеновград например…

А с какво бих се завърнала в България? С любов и молба за прошка, че я оставих за толкова години. Иначе съм аматьор във фотографията. Снимам с един стар айфон 5, който наследих от едната ми дъщеря. Правя го за най-вече за себе си, но се радвам и да споделям снимките си.

“Споделена радост е двойна радост.“ - казват шведите.

Нямам претенции за качествени и технично издържани снимки. Напротив - давам воля на фантазията си и снимките ми са моята интерпретация на света около мен.

Обичам цветовете и дори сънищата ми са в цвят. Не мога да си представя светът чернобял. За мен той е един прозорец, който трябва да се осмелиш да разтвориш и да вдишаш аромата му с пълна сила!

Благодаря ти, Елица, за споделената красота!

А на читателите препоръчвам и тази хубава статия от Ивелина Чолакова по темата как да снимаме красиво с телефон.

Автор: Теодора Панчева 

Тайната на осиновяването – трябва ли да кажем ли истината на детето и на каква възраст е най-добре да проведем този разговор

В България тайната на осиновяването е регламентирана със закон. Това означава, че осиновеното дете няма право да знае кои са биологичните му родители. От своя страна те също нямат право да го търсят. Осиновените имат право на достъп до данните на биологичните си родители след навършване на пълнолетие.

Много родители-осиновители си задават въпроса „Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено”. Правилният въпрос тук е „Кога да кажем на детето, че е осиновено”, а не дали.

Със сигурност всяка майка познава детето си много добре, но когато реши да предприеме стъпки по разкриване на тайната на осиновяване, е добре да се запознае и със спецификите на възрастта, на която е детето ѝ. Всяка възраст има своите фази на развитие, които повлияват върху психо-емоционалното състояние на детето, затова информацията относно осиновяването е добре да се поднася според възрастта, на която е детето, като се вземат предвид и неговите индивидуалности.

Осиновителите са хората, които трябва да съобщят това на детето. Както всеки от нас, така и осиновените деца имат своя лична история – на раждането, изоставянето /тук включваме причините поради които е изоставено детето, социалните фактори на биологичната майка, семейството ѝ, семейното ѝ положение , образование и т.н./ Самата тема, че детето е осиновено, изпълва със силно притеснение и страх родителите. Те са объркани от това как да му кажат, какви ще са емоциите и чувствата на детето, след като научи и какво ще последва от това.

Има моменти, в които тайната на осиновяването не трябва да се разкрива на детето. Един такъв момент е, ако родителите са в процес на развод. Съобщаването на факта, че детето е осиновено, може да нанесе двойна травма у детето.

Възможно най-неподходящото време за съобщаване е през тийнейджърските години. Това е периодът на бунт срещу авторитета на родителите и време за утвърждаване на личността на подрастващия.

 При съобщаване на факта, че е осиновено от чужди хора, вероятността детето да се чувства излъгано е много голяма . У детето ще се зароди убеждение, че то е лъгано от най-близките си, доверието към родителите ще се разклати.

Тук е много важно родителите да знаят, че „удобната“ лъжа, че биологичната му майка е починала, е една от най-големите грешки, която издига още по-голяма стена в отношенията.

Как да отговорим на трудните въпроси: Защо са ме изоставили; Кои са биологичните ми родители; Имам ли братя и сестри; Какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях осиновен; Кой ме обича наистина

В моята практика имам наблюдения, че основните причини, поради които осиновените предприемат търсене на биологичните родители е, за да разберат причината, поради която са изоставени, дали имат братя и/или сестри или наследствени заболявания, интересно им е как изглежда биологичната им майка и какъв е животът на другите деца на биологичната майка. Пред осиновените деца задължително стои въпросът „Защо аз съм изоставен, а те не?”.

Изоставените деца, по-късно подрастващи и възрастни, изпитват гняв, който е насочен към жената, която ги е изоставила, който не могат да  изразят срещу нея, защото тя физически не присъства в живота им, и го проектират върху най-близкия им човек - майката.

Трябва да сме наясно, че осиновяването е свързано с повече от две страни, а именно с три и повече. То засяга както осиновителите и осиновения, така и биологичния родител и евентуално негови следващи деца и партньор. 

Когато осиновеното дете се заеме със задачата да търси братя и сестри, добре е то да е наясно, че същите могат и да не знаят за съществуването му. Има вариант те да знаят, но да не желаят да имат контакт с него. Тук също съществува страха от отхвърляне, което за осиновеното дете ще е второ поред отхвърляне.

„Кой ме обича наистина” – този въпрос е задаван от осиновените деца, когато се чувстват несигурни. Разбира се, родителите са тези, които дават и ще дават отговор на детето си, чрез своите действия, подкрепа и опора. Обичта идва заедно с изграждането на емоционалната връзка между родителите и детето, а тя е първата, която те изграждат. За родителите дали детето е осиновено, или биологично няма значение, защото тяхната любов винаги ще бъде безусловна и детето ще я усеща през целия си живот.

Да търсим ли биологичните си роднини, ако разберем, че сме осиновени? Как да подготвим себе и тях за тази среща?

На въпроса „да търси или не биологичните си роднини” трябва всеки сам да си даде отговор. Осиновените хора са водени от любопитство и желание да научат защо са изоставени, това е и причината да търсят биологичната майка, а когато тя е починала, те прибягват до сестри/братя или други биологични роднини.

Ако родителите имат информация за биологични роднини на детето си /а често имат такава/, могат да споделят с него и да го подкрепят в търсенето. Законово търсенето на биологичната майка и роднини може да се случи, след като детето е пълнолетно.

Осиновеното дете често има фантазии за биологичната си майка. В съзнанието си то си я представя като принцеса, красива, руса, висока. Представя си, че тя се държи с него добре, че се грижи за него.

Ако детето е вече достатъчно голямо и знае подробности около изоставянето и осиновяването си и е наясно с желанието си да открие биологичната майка, както и ако родителите му го подкрепят, по-добрият вариант ще е то да бъде подготвено за реалността, която го очаква, за да знае какъв човек ще намери.

Осиновител съм, но изпитвам затруднения в близостта с детето. Обвинявам се за всяка негова грешка и я приписвам на факта, че е осиновен, че аз не се справям добре. Как да преодолея това?

Детето и биологичната майка нямат изградена емоционална връзка, или по-точно тя се е разпаднала в момента на изоставане на детето. При попадането на детето в институция, същата остава отпечатък върху психическото и емоционалното  развитие на детето. Институционалната грижа лишава детето от най-важните фактори за нормално психологично развитие – като  непрекъснатост и последователност от връзка със значим възрастен, емоционално обгрижване и стимулация. Колкото повече  са фигурите, които се грижат за детето, толкова повече намалява неговата способност да се привързва, а чувствата му се притъпяват. Изоставянето на детето от биологичната майка е опустошително преживяване.

Има случаи, при които родителите се разминават с очакванията за желаното дете, тогава те чувстват страх, гняв, разочарование, тъга. Тук от значение е не само очакването на идеалното дете, но и възрастта, на която то идва в семейството.

При осиновеното дете привързаността е нарушена, защото биологичната майка прекъсва вече изградената  връзка по време на бременността. Този процес е изключително стресов за бебето и му носи чувство на несигурност, скръб, отчаяние, празнота, самотност и недоверие. Тези чувства се пренасят и когато детето бива осиновено. Разбира се емоционална връзка с осиновяващата майка ще се изгради, защото тя ще бъде постоянно обгрижващата фигура за детето.

Ако майката не съумее да се справи с афективното поведение на детето или детето е с по-силно изразени дефицити от институционалния престой,  тя може да изпита трудности при изграждане на тази така важна връзка, от която следва доверие, привързаност и любов.

Много е вероятно детето да ви отхвърля през първите дни, другата крайност е силно прилепчивото дете. Добре е да сте наясно още преди да осиновите, че 3-годишно дете, отглеждано в институция, не е като дете на 3 години, отглеждано в семейна среда. Детето, отглеждано в институционален тип услуга неминуемо е натрупало дефицити в своето развитие, известни като депривация * /майчина, социална, психическа/. Натрупаните дефицити в развитието на детето, вследствие на институционално отглеждане, ще изправят родителите пред редица трудности.

Процесът на изграждане на здрава емоционална връзка и привързаност е сложен и понякога дълъг. Той зависи от възрастта при осиновяване на детето и от модела на отглеждане на майката, както и много важен фактор е в какво семейство и с какъв емоционален заряд и привързаност е отгледана майката, когато е била дете.

Когато родителят чувства, че няма силата да се справи, най-добрият вариант е да се обърне към психолог, който е запознат със спецификите на осиновените деца.

Как се преодолява травмата от изоставянето? Как да придобием увереност и вяра в себе си/или да помогнем на осиновеното си дете да ги придобие.

Има редица изследвания, които казват, че травмата от изоставянето ще остане винаги у детето, ще се отрази на неговия живот по един или друг начин. Всяко дете има своя собствена история и ако то приеме своята, вероятността да живее в синхрон със себе си е голяма. А за да достигне до това ниво, родителите трябва да са изградили здрава емоционална връзка, доверие и привързаност с детето си, след което да предприемат стъпки по разкриване на тайната.

Ако сме биологичен родител или роднина – да потърсим ли детето; как да се справим с чувството за вина; имаме ли право да влезем в живота му и да имаме очаквания и претенции към него.

Най-честите причини, поради които дете бива дадено за осиновяване, са финансови или житейски. Често се срещат случаи след изнасилване, извънбрачна връзка, майката е непълнолетна и родителите ѝ я задължават да изостави детето. Преди години много често жени без брак, които забременяват изоставят децата си, защото не се е гледало с добро око на самотните майки с извънбрачни деца.

Ако Вие сте биологични родители или роднини, трябва да знаете, че по закон нямате право на достъп до информацията за изоставените от вас деца. Голям процент от изоставящите децата си изпитват вина. Вината произтича от обвиненията, които самите те си отправят. Майката се чувства изоставена, безпомощна и отчаяно самотна, особено ако  няма подкрепа от бащата на детето и семейството си, невинаги тя знае към кои институции да се обърне.

За съжаление чувството за вина никога няма да отмине и то ще съпътства майката до края на живота ѝ, така както травмата от изоставянето съпътства детето ѝ.

Биологичната майка трябва да е наясно, че детето е изградило свой собствен живот още повече, ако то е осиновено и има семейство и е щастливо с тях. Те по-скоро трябва да преструктурират преживяванията от миналото си така, че да могат да продължат живота си. Днес все повече социални услуги в общността оказват подкрепа на майки решили да изоставят децата си, като им оказват психологическа и социална подкрепа.

Проблемът на осиновяването като цяло, идва от една страна със схващането, че  осиновяването е  нещо скрито и неприлично, а оттук и обгърнато в някаква срамна тайнственост. Осиновителите се определят като благородници, които са направили нещо изключително, а децата им едва ли не са задължени да им благодарят за това. Всъщност родителството е начин за продължаване на рода, без значение дали то ще се случи чрез забременяване, инвитро или осиновяване.

депривация* Липса на адекватна грижа за дете, поради преждевременна загуба или пренебрегване от страна на майката, или липса на постоянно обгрижваща фигура, което влияе отрицателно на ранното поведенческо, психическо, физическо, социално и емоционално развитие на индивида. Състояние на лишеност от определена човешка необходимост или жизненоважно благо. Майчина депривация, означава не липсата на някой неопределен човек, който да полага грижи за бебето, а липсата на майка като обгрижваща фигура в живота на детето. Прекъсване на привързаността загуба на емоционална грижа, която води до прекъсване на емоционалната връзка между майката и детето. Както и да се дефинира депривацията, тя може да се опише като състояние на прекъсната емоционална връзка между майката и детето, която води след себе си множество нарушения в цялостното развитие на детето.

Теодора Панчева е дипломиран магистър психолог. Работила е в сферата на социалните услуги, както и като консултант, лектор и обучител на хора с редки болести. Има десетгодишна практика като консултант на кандидат-осиновители, осиновители и осиновени по всички проблеми, произтичащи от осиновяването.

Още по темата:

Нежеланият подарък

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

Автор: Юлиян Попов

Крехки и пухкави облаци бяха слезли от планината и приспиваха града с фин дъждец. Капките бяха подели една нежна песен, която достигаше до децата през прозорците и всяко едно от тях искаше да чуе една хубава приказка, преди да заспи. Малката Йоана нетърпеливо чакаше баща ѝ да се обади по Скайп, за да ѝ разкаже някоя чудна история.

- Тате, тате, искам да ми разкажеш една приказка - радостно му каза тя, щом той ѝ звънна.

- Добре, ще ти разкажа една история, която се случи наскоро - увери я той.

- Наистина ли, тате ? - малкото дете прегърна любимата си играчка и затаи дъх в очакване.

- Да, слушай внимателно, принцесо моя, тази история започва така :

Месец май посрещна града в едно почти заспало настроение. Хората ходеха унесени в телефоните си, изгубили от поглед всичко около себе си. Унили изглеждаха и доброволците, които по-скоро влачеха, отколкото поставяха украсите за предстоящия празник на Азбуката.

Вече почти никой не четеше и най-тъжното беше, че дори и децата не отваряха книгите. Ежедневието беше пленило думите и ги използваше, за да сее само горчивина.

Внезапно се случи нещо, което разтърси всички. Буквите, подобно на реки от сълзи, започнаха да изпадат отвсякъде, потекоха от надписи, пощенски кутии, вестници, телефони, сгради и улици, а щом докоснеха земята - чезнеха. В книжарниците картичките изгубиха думите "Обичам те", на летището пътниците отчаяно търсеха своя самолет, а в училищата звънецът звучеше тъжно.

И веселите, и мрачните хора се стъписаха от празнотата около себе си.

По това време, в една къща, три приятелки пишеха с много усърдие имената си в тетрадките.

- Първа! - каза весело едното момиче.

- „Ива“ е много кратко, не е честно - възрази другото и скръсти ръце.

- Раличке, не се сърди - помири ги третото, което не обичаше кавгите. - На нас ни харесва твоето.

- Миме, защото си най-голямата от нас, моля те да преброиш буквите на имената ни и да ми кажеш чие е най-бавно за писане - Ралица не беше съгласна.

- Вижте, вижте - Ивето уплашено посочи буквите в тетрадките, които бяха започнали да изпадат. Децата видяха как буквите изчезваха отвсякъде и трескаво започнаха да отварят книгите. Изпищяха щом видяха Пипи Дългото чорапче да гледа тъжно във Вила Вилекула, Трите братя напразно се вторачваха в табелите на път за Златната ябълка, а в приказката за Живата вода на чешмата на кръстопътя нямаше указания и братята спяха дълбоко.

- Само бели листа и картинки, няма букви - единствено Мария беше способна да говори. - Знам защо си отиват - и продължи - Само ние обичаме да четем, другите гледат филмчета по цял ден. А възрастните не се държат добре с думите.

Ако ние покажем на другарчетата си чудните истории, които има в книгите, буквите ще се върнат. Те искат да бъдат обичани. Нека ние трите да научим другите да четат и ценят буквите.

- Добре, но как? Няма ги вече в учебниците - отговориха най-сетне другите две деца.

- Ще използваме буквите от паста, с които мама ни прави супа - рече уверено Мария.

- И с мидички можем, видях го на морето - радостно добави Ива

- А пък аз знам да редя букви от макарони - каза уверено Ралица, но срещна учудения поглед на приятелките си и бързо добави - Сурови макарони, не сварени.

Трите момичета убедиха майките си да им помогнат и свикаха всички другарчета на урок по азбука. Привечер, след много смях, труд, настъпени макарони, ориз по косите, миди в шепите и букви от паста в обувките, всички можеха да четат. На другия ден отидоха до други деца и тях също ги научиха да четат. Ралица, Ива и Мария посяха в сърцата на приятелите си копнежа да срещнат Карлсон от покрива, да плават със Синбад и да галят Илчи и Хататитла.

Родителите им си спомниха сълзите, родени от стиховете "...да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...", а мрачните хора видяха колко е горчиво да сееш лоши думи. Градът заспа с вопъл за едно ново начало.

В деня преди празника чудото се случи, буквите се появиха отново във вестниците, по табелите на улиците, по звънците на сградите, а на летището мравунякът от пътници най-после се разплете.

24 май осъмна с едно истинско честване на буквите - децата си разменяха книжки и споделяха какво има в тях, в метрото вместо с билети се влизаше с книга, а много хора написаха дълги и красиви писма за тези, които обичаха.

- И така завършва тази приказка, моя чудна Йоана - мъжът прошепна през Скайп, но неговото дете вече беше заспало.

Огромна бе изненадата му, когато на следващия ден, получи една снимка по телефона - някой бе създал с макарони неговото име.

Една малка ръка старателно бе образувала думите: ТАТКО ВЛАДИ.

Като насън мъжът си купи еднопосочен билет и се върна при дъщеричката си.

Може да харесате също:

Последната книга

Малкото гномче, което трябвало да си остане вкъщи

Автор: Валентина Димитрова

Основните въпроси, които си задават повечето хора в този толкова несигурен период, какъвто е изолацията, са „Какво ще стане, след като това отмине?“ и „Кога ще се върнем към нормалния си начин на живот?“.

Истината е, че никой не може да даде отговор на тези въпроси, защото повечето от нас преминават през това за пръв път. Тревогата, която всеки преживява посвоему, обаче се усеща и тя завладява общото споделено пространство. Много хора казват „Имам усещането, че животът ми е спрял и чакам това да отмине, за да го продължа“, но той не е спрял – той се трансформира. Не смятам, че връщане към нормалното като към нещо старо и познато е съвсем възможно. Ще се върнем към живота и дейностите, които сме правили преди, само че променени. И това е нормалното. Да сме подготвени, че това, което сме оставили в офиса или в дома на родителите си вече ще е различно, защото през това време са настъпили промени на много нива. На хоризонтално – хората около нас преминават през лични процеси – тревожат се, страхуват се, гневни са, което на свой ред е съвсем естествено да промени и отношенията помежду ни – може да се отдалечим, да се приближим, да разберем повече позицията на другия, да се почувстваме по-разбрани или да видим страна на близките си, за която не сме подозирали, че имат.

На вертикално – в самите нас има същите, подобни или напълно различни процеси, които опитваме да разберем, да приемем или да се борим срещу това, което не искаме да „срещаме“ в себе си и това си е нашият личен процес на трансформация. Не вярвам да има много хора, които да не изпитват по-интензивни чувства в този период на изолация. Дори, тези, които казват, че нищо по никакъв начин не се е променило за тях, на някакво ниво не отчитат реалността и искат да я подменят с илюзията, че промяна няма да има, защото много се страхуват от нея. Някои казват, че след тази криза ще сме станали по-смирени и по-добри, но какво имат предвид? Често хората, които преминават през криза са тъжни, гневни, отчаяни. А всъщност това не е ли нормално?

 Не е ли това новото нормално – да осъзнаем, че вече нищо няма да е същото и да приемем, че да се гневим не ни прави лоши. Това са чувствата, които се наблюдават при повечето хора, които преминават през криза – било то нормативна или не. Нормативната криза е тази, която е предвидима – например сватба, раждане на дете, отделянето на юношата от родителите си, смърт от старост. Ненормативна е тази, която не може да предвидим – внезапна смърт в семейството, тежка болест, загуба на работа или – както сме сега – въвеждане на извънредно положение. Какво се случва най-често, когато, например, юношата се отделя? Как се чувства той? Чувствата са много смесени и едва ли ще могат съвсем ясно да се разграничат – изплашен дали ще може да се справи сам и какво го чака оттук нататък, защото има голяма несигурност в него, поради факта че му предстои преход. Понякога гневен на родителите си, които от части също не са готови да го „пуснат“ и се тревожат, а той възприема тази тревога като опит да го контролират. Но те също преминават през своите лични процеси на страх за юношата, страх за тях самите и осмисляне – какво биха правили със себе си и отношенията си, които непременно ще се променят, когато останат само двамата?

Ами раждането на дете? Не е ли съпроводено също с толкова много емоции – радост от факта, че си дарил живот и си станал родител, неописуемо щастие всеки път, когато виждаш как детето ти се усмихва, спи, играе, страх от това дали ще се справиш, гняв, че не е всичко е толкова хубаво и лесно, така, както си го представял, отчаяние, че не може да поемеш голямата промяната или осъзнаването, че вече нищо няма да е същото! Това се случва и с нас днес! Неслучайно събитията, които се предполага да носят радост се наричат кризи. Не защото не носят щастие, а защото съдържат в себе си много повече – трансформация в индивида и съответно в отношенията му.

 Не всеки е готов за тези промени, разбира се, затова и често трудните за поемане чувства се натъпкват някъде дълбоко и чакат. Чакат подходящия момент, за да се покажат, да поемат своята глътка въздух и да се съживят. Толкова много метафори са използвали мои клиенти, за да опишат този процес. Една от тях е „като гардероб, в който всичко е натъпкано и сега се отваря и започват да изпадат нещата отвътре“. Всеки намира „убежище“ за своите трудни чувства и така се предпазва. Доста често положения като сегашното оказват по-голям натиск върху „гардероба“ и той се отваря неочаквано, някои неща отвътре падат и създават хаос. Всеки може да ги вдигне и да ги натъпче обратно, или да ги разгъне, да ги разгледа и да ги подреди. Каквото и да избере да направи, след като се затвори вратата, гардеробът пак ще изглежда по същия начин отвън, но вътре нещата ще се намират на друго място – може хаосът да е станал по-голям, може нещата да са започнали да се подреждат, но вече нищо няма да е същото..

Затова, като мислим за връщане към „нормалното“, нека първо се запитаме дали вече не тъгуваме по загубата му и доколко осъзнаваме и приемаме, че ни предстои адаптация към „новото нормално“?

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“

Прочетохте ли:

Билет към гнева

Дайте ни избор