Автор: Весела Георгиева

Преди седмица-две си поръчахме шатра. То не е точно шатра де, и беседка не е. Не е шатра, защото покривът й не е платнен, а не е беседка, защото няма странични прегради. Няма странични прегради, тъй като на една от последните шатри с такива, децата усилено опитваха да си разбият главите на тротоарните плочки. Катереха се. Провесваха се през тях като змийчета в лъвски одежди. Провираха се отгоре им, отдолу им, върху една летва стъпваха с дясно ухо, с половин нос върху друга. Такива едни работи.

Нямаме много късмет с шатрите досега. Първата, най-прозаично, изгоря от слънцето. Това беше по времето, когато имахме само едно дете и вече сравнително голямо. Затова и шатрата си отиде по естествен начин и след дълъг живот. Следващата не случи на толкова късмет. Вече имахме и Велизар. Само на годинка и половина, но напълно способен с труд и постоянство да извади плочката, служеща за основа на единия й крак. Шатрата му се поклони, усука се, болтовете се разхлабиха и скоро замина на вторични суровини. Сигурна съм, че желязото се е молело да го претопят в казан за ракия или контейнер за отпадъци, но само не и отново в шатра. Следващата беше онази с преградите, за която вече ви споменах. Хубава беше. Но вече имахме и Велизар, и Ростислав. Силата на Велизар се беше удвоила, а Ростислав жадно попиваше знанията от брат си. Не успяха да си разбият главите, но пък строшиха всички напречни заварки. Къде с крак, къде с камъни, къде с ратановата мебелировка. Гибелта й не беше толкова бърза – първо се разскърца, после се разклати, ръждата прояде къде що имаше дупки, и накрая замина за колци за доматите на съседите.

В началото на този пролетно-летен сезон отново си купихме шатра. Имах едно-единствено условие – да няма странични прегради и да бъде здрава. Пристигнаха някакви кашони, от които излезе едно квадратно нещо, държащо се на четири тръби с диаметър има-няма 10 см. Още докато баща им я сглобяваше, предрекох живот не повече от един игрален предиобед – около час и 15 минути. Докато пощеха платнените й страници, излезе буря. Децата се прибраха по-рано, а силният вятър се забави някъде между Нова Загора и Раднево. Това осигури на шатрата два часа живот повече, след което беше отнесена в ъгъла на двора. Не знам дали вятърът наистина беше толкова силен или краката й бяха направени от боядисана целулоза, но остатъците не ставаха дори за колци за домати. Не подценявам и уменията на децата в случая, които и за по-малко от час и 15 минути са способни на скрити чудеса. Факт! Шатрата нямаше странични прегради и никак не беше здрава.

Когато вече бях сигурна, че не ни е писано да имаме шатра и проучвах възможностите за построяване на наземен бункер с прозрачен покрив в задния двор, баща им направи проучване. Търси и рови, твърдо решен да докаже на хлапетата, че на тоя свят съществува сила по-голяма от тях. Показа ми я – хубава, просторна, уж здрава. Ама здрава, здрава, колко здрава може да бъде, че да издържи на ударните вълни в нашата къща. Скептична бях доста. А той въртя, сука, пъшка и охка, докато един ден не се престраши и каза:

- Гоги, поръчах я. Не можах да се сдържа.
- Е, хубу де – вдигнах рамене, - като я разчленят на атоми и молекули, ще я подарим на съседите да си вдигнат оранжерия, к’о толкоз?
Отказах се от плътните страници, които се поръчваха отделно. При цена за един комплект, близка до БВП на бедна африканска държава, прецених, че нямам нищо против съседите да ме гледат как душа децата и без изтънчени пердета.

Когато пристигна шатрата, по-голямата част от къщата спеше. За кратко. Само колкото Бранимир и баща им да успеят да разтоварят и да разпръснат чарковете й из целия двор. Щом се наспаха, зверовете бяха очаровани от настъпилото оживление. Роско, като по-спокоен и самодостатъчен в игрите, не зададе никакви много въпроси. Насочи се устремено към разпилените плоскости из ливадата и започна да инспектира дали наистина са толкова здрави, колкото обещаваха. С подскачане. Когато му се скарахме, подкара триколката на Борето отгоре им. С Борето в нея. Пак му се скарахме. Разстрои се и се скри в най-големия кашон, който намери, заедно със съдържанието на половината пясъчник.

Велизар обаче е съвсем друга работа. От много малък проявява интерес към инженерните науки, в частност взривните дейности и разчленяването на различни субекти на съставните им части. Още не отворил напълно очи от следобедния сън, се лепна за татко им и пръснатите наоколо инструменти.

- Тате! Искам да помагам.
- Зарко, добрите помощници слушат и пипат само това, което им се каже. Ти ще слушаш ли?
- Ще слушам.
- И няма да пипаш нищо, без да ти кажа, нали?
- Няма.

Едно навеждане на баща им:

- Тате, какво е това?
- Зарко не пипай!
- Аз само да го подържа.
- Зарко, върни се веднага с бургията! Бургията не е за надуване на топката! Зарко, не ми бягай и извади бургията от ухото си!
След 22 секунди:
- Зарко, какво взе?
- Аз само да го подържа…
- Велизаре, върни нивелира! Не! Не хвърляй! Хвърлиш ли го, ще изядеш пердаха! Велизаре… Сега кой ще се катери на покрива на бараката да го сваля… Момченце, кротни се за две минути поне!
- Добре. Тате, с това как се работи?

Когато успяхме да изтръгнем пистолета за силикон от ръцете му и той се разстрои. Присъедини се към Роско в кашона, като домъкна и другата половина на съдържанието в пясъчника. Двамата заформиха своеобразен кеч сблъсък с плажни елементи върху картонен тепих. Борето им беше часови – мачът трябваше да свърши, когато теренът бъде изяден. Но баща им забеляза по-рано, че не малка част от подредените по конец части, необходими за сглобяването на шатрата, липсваха. След като ги разтърва в кашона, откри по-голямата част от тях в търбуха на една плюшена мечка, а Борето чистеше картона от двата си зъба с последната липсваща кукичка. Мачът свърши по-рано и тримата вече бяха разстроени. Но за кратко.
Бранимир е много сладък, когато е изнервен. Особено когато е качен на трето стъпало на стълба, подпиращ поликарбонатна плоскост с главата си. Жилите на врата му изпъкват, устата му се изкривява в бясна гримаса, а чаровното дефектно „р“, носи на интонацията му един свеж романтичен привкус, присъщ на френски любовник, държан два месеца под карантина сам.

- Зарко! Не дърпай кабелите!
- Роско! Слез от стола!
- Борко! Изплюй кашона!
А дъхът му е толкова нагорещен, че държи мехурчетата бяс, които излизат от устата му, на две педи пред него.
- Бранимире, не е нужно толкова истерично да викаш. Има и по-цивилизовани начини да им крещиш.
- Да, ама тогава няма да ми обърнат внимание!
- Ми те и сега не ти обръщат внимание.

Което си беше самата истина. Батко им викаше, баща им въртеше отвертката между зъбите си. Велизар вадеше камъчетата от гедорето и ги мяташе по Роско. Той старателно се опитваше да ги удари в полет с гумения чук, като се целеше в Борето. А той кротичко продължаваше да си ръфа кашона и да се лигави.
Докато помагаха, набраха и килограм и половина зелени череши и три кила джанки. Най-вече чрез брулене, дърпане на клоните и хвърляне по тях на части от бормашината на баща им. Татко им не беше много ядосан - след час и половина обикаляне с металния детектор си събра инструментите. Повече се разстрои, когато Велизар изхвърли зад оградата чисто новия му винтоверт. Наложи се да прескача два метра тухлен зид, да слиза от другата страна по обрасла вековна черница и да потроши две мачете, докато срази бурените в запустялото съседско място. Намери винтоверта, но пък се прости с част от анкерните болтове, които Роско пусна в бунара, и с няколко дюбела - Борето видя в тях перфектните гризалки за полуизбилите му резци.

Всичко вървеше повече от чудесно. С тези темпове за Петровден щяхме да сме готови със сглобяването на шатрата. Добре че беше Пройка - милото ни котенце, което прояви смелостта да провери отблизо защо е тази суматоха. Когато видях как Роско изпробва здравината на включените в комплекта комарници с котешки нокти, още веднъж се потупах по рамото, задето се отказах от допълнителните завеси. Сигурно майчиното ми сърце нямаше да преживее да удуша децата, преди да са ги съдрали, пък никой да не види.

На Пройка бързо й омръзна да я използват за ренде. Не се наложи да душа никого, защото се отскубна от мечешката прегръдка на Роско и се покатери на сливата. Двамата с Велизар я подгониха, опитаха да се покачат след нея, паднаха един върху друг и се сбиха. Борето продължаваше да им бъде часови, но кашонът вече не ставаше за дъвчене. Беше добарал гумения чук и отмерваше всеки десет секунди с удар по нечия глава. Мачът отново свърши преждевременно. С рев, сополи и никакво настроение за повече помощ. Прибраха се доброволно и много разстроени. Прекараха цялата привечер залепени на прозореца, а от другата страна Пройка им се подиграваше по котешки.

Шатрата беше сглобена! Наистина изглежда здрава и няма странични прегради. Дала съм заръка на баща им всеки ден да инспектира състоянието на анкерните болтове и дали няма наядени заварки.

Сега домочадието спи. Аз съм вдигнала крачка върху ратана и замислено гледам кофичката с няколкото кила зелени череши и джанки. Хората правят сладко от зелени домати и ставало вкусно. Аз не съм яла. Дали не мога да спретна нещо и с тези? Но ако се окаже, че има подобна рецепта и те решат отново да са помощници? Какви ли биха били последиците за кухнята? И за къщата...

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: „Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

Още от Весела:  Дворно приключение в извънредно положение

Многодетен родител? Съвсем не е страшно!