Автор: Иво Иванов

„Светлина, повече светлина!“ бил рекъл Гьоте на смъртния си одър.

Докато стигнем до неговото незавидно дередже обаче, има време и през това оставащо ни време ще срещнем още много завистници в живота си. Обикновено това ще са близки хора и приятели. Така е устроен светът. С успеха задължително идва и завистта, те вървят в комплект, като хляба и солта са.

Това понякога си има и добрите страни, защото може да мотивира и амбицира завистника да постигне той самият подобни успехи. Тогава завистта е катализатор за лични постижения, което е хубаво - ето че тя може да носи и положителна, градивна енергия. В повечето случаи обаче е разрушителна и най-вече саморазрушителна стихия за този, който я изпитва. 

Ако хората изведнъж престанат да ни завиждат, значи сме много зле или сме мъртви. И затова вместо нечия завист да ни огорчава, разстройва, депресира и изкарва извън релси, е по-добре за нас да обърнем и другата буза и да насърчим „приятелите“ си: „Завист, повече завист!“. „Давайте!“ „Още!“ „Вие можете!“ Е, това може да постесни приятелския ни кръг, но ще го впишем в графата „допустими загуби“.

Щом ни завиждат, това е абсолютно сигурна индикация, че всичко е наред, животът ни върви добре. Тук важи правилото на Мечо Пух - колкото повече ни завиждат, толкова по-добре. Нали знаете приказката „Тежко ви, когато хората започнат да говорят само добро за вас!“. Тежко ви и горко, ако спрат да ви завиждат, ще добавя.

Затова трябва да живеем така, че непрекъснато да захранваме хорската завист.

Всъщност няма значение как живеем и дали сме успешни – каквото и да правим, поводи за завист винаги се намират, понякога могат да бъдат най-невероятни и изобщо и да не подозираме, че някой може да ни завижда за такива неща, струва ни се налудничаво и абсурдно, но завистта е жилав плевел – пуска яки корени във всякаква почва и ражда уродливи чудовища.

Няма как да се предпазим от нея – тя е неизбежна като данъчните и смъртта. С червени конци, сини мъниста и почерняне на лицето със сажди няма да стане. Затова единственият полезен ход, който имаме, е да изберем как да реагираме, когато се сблъскаме с нея. А ще се сблъскваме постоянно и ще боли като от удар под кръста.

Завистта е наш верен спътник от най-ранна детска възраст, както бактериите – приятелчето от детската площадка, което ни чупи играчката, защото няма такава; тийнейджърката, която се дразни и завижда на най-добрата си приятелка заради по-красивата й коса/по-дългите й крака/по-големите й гърди или заради това, че има по-хубаво гадже или че въобще има гадже.

Ще ви завиждат заради играчките ви, заради родителите ви, заради успехите ви в училище или в спорта, или заради това, че имате специални таланти и умения, заради физическо или интелектуално превъзходство, заради успеха ви сред жените/мъжете, заради професионалните ви и бизнес успехи, заради дома ви, заради колата ви, заради пътуванията ви, заради това, че сте се оженили, заради това, че още не сте се оженили, заради това, че са ви се родили деца, заради това, че още нямате деца, заради това, че кърмите, заради това, че изглеждате по-млади, заради това, че сте по-здрави, че имате коса, после заради това, че имате внуци, че пенсията ви е по-висока. Ще ви завиждат за абсолютно всичко, което имате или което сте.

От всички изброени форми на завист тази заради материални притежания е най-разпространената и сравнително най-безобидна – все пак живеем в „показно“ общество, което много държи на демонстрирането на лъскава опаковка и инвестира предимно в нея: как сме облечени, в каква къща живеем, каква кола караме, какъв телефон ползваме. Случва се да се сдобием с вещи, от които нямаме реална потребност само защото някой друг има такива. Тук се сещам за една хумористична история от шопския край:

„Геле вика на жена си:
- Кога комшията си построи нова къща, тизе ме накара и ние да си построимо... Кога комшията си купи шарен телевизор, тизе ме накара и ние да си купимо... Кога комшията си зема нова кола, тизе ме накара и ние да си земемо... Кажи сега що да правимо, оти он пак се е подновил?!
- Епа сас що се е подновил бре, Геле? - пита го жена му.
- Зел си е нова жена!“

Ми не е лесно! Не е лесно непрекъснато да догонваш някого, да наваксваш с постиженията и притежанията си, да се съревноваваш непрекъснато с него, да ходиш на почивка на същите места, на които той ходи – това си е голям стрес и постоянно напрежение.

Всеки трябва да прокарва и да следва собствения си път, ще възразите философски.

На теория звучи добре, на практика обаче нещата са по-различни и горчивата истина е, че чуждият успех се преглъща трудно, особено на фона на болезненото усещане за личен провал. Но и без това усещане човек често попада в коварния капан на постоянното сравняване с тоя и оня и на желанието да бъде на мястото на някой друг. И аз съм си го помислял и съм го пожелавал. Кой не е?

Винаги ще има някой, който е по-млад, по-красив, по-умен, по-способен, по-богат. Дали обаче е по-щастлив? Когато завиждаме на някого и искаме да сме на неговото място, дали сме наясно какво се случва зад фасадата, с какви демони се бори, през какви лични кръгове на ада преминава и какво му тежи на сърцето? Защото неговото привидно завидно положение може да върви в комплект с „екстри“ от модела „Боже, опази!“. И може да си окаже, че през цялото това време, в което ние сме му завиждали, той ни е завиждал на нас. И че е имало защо да ни завижда!

Разсъждавайки за корените на завистта, стигам до извода, че тя най-често възниква заради нарушения хоризонт на очаквания. Ще се опитам да обясня.

От ранна детска възраст всички ние биваме картотекирани от другите.

Отдел ‚Картотекиране‘ работи с пълна пара през целия ни живот – трябва да ни претеглят, измерят, прономероват, прошнуроват, да ни сложат в рамка, да ни отлеят калъп, да ни лепнат етикет и да не подредят на съответния рафт, за да си знаем мястото.

Щото всяка жаба трябва да си знае гьола!

Колко бързо можем да тичаме, колко високо можем да скочим, колко гола можем да вкараме, на какво място можем да се класираме в спортни състезания, какви оценки можем да имаме в училище, в какво училище/университет можем да учим, до каква образователна степен можем да стигнем, с какъв успех можем да си вземем изпитите, каква професия можем да упражняваме, докъде можем да стигнем в кариерата, колко пари можем да изкарваме, каква кола можем да си позволим, в какво жилище можем да живеем, колко скъпи дрехи и обувки можем да си купуваме, колко пъти в годината можем да ходим на почивка и къде, какви гаджета и после какви партньори в живота ни се полагат, колко деца можем да имаме и т.н и т.н.

Списъкът е безкраен и възможностите ни са предопределени и лимитирани и пътят ни е предначертан във всеки един етап от живота ни. Докато си кютаме кротко в тези очертани от другите граници и се плацикаме в отредения ни плитък гьол, всички са спокойни. Когато обаче вземем, че изненадващо ги надскочим и разбием представата на другите за нас, нарушаваме техния хоризонт на очаквания и това отключва злоба и завист по наш адрес. Трудно се прощава такова „престъпление“.

Цялото картотекиране отива по дяволите – сега ще трябва да ни слагат на друг, по-висок рафт!

Гледам, че и синовете ми също биват постоянно картотекирани и им се лепва етикет - неизбежно е, всеки по реда си. Колкото по-рано обаче се научат да чупят калъпите, да късат етикетите и да свикнат да живеят със завистта, толкова по-добре.
Споко, дЕца, не обръщайте внимание на картотекирането!

Не е нужно да плащате от малки данък обществено мнение. Достатъчно други данъци ще плащате като пораснете. И не се разстройвайте от завистта на приятелите си. Научете се да я игнорирате и да не си разваляте приятелството заради това. Макар че понякога ще се налага да го правите.

Всъщност какво мислят другите за вас и в какви точно рамки и калъпи ви вкарват, е техен проблем, не ваш. И завистта също е проблем на този, който я изпитва. Тя го разяжда отвътре, гризе го, човърка го, не му дава мира и понякога дори го разболява.

Спортна злоба, хъс и състезателен дух в умерени дози са полезни, но стойте настрана от зелените пипала на завистта. Радвайте се искрено на успехите на приятелите си – нека те ви действат стимулиращо. Няма как да си истински приятел с някого, ако не споделяш радостта от успеха му.

А колкото до това, че всяка жаба трябва да си знае гьола – така е, но вие и само вие може да определите кой ще е вашият гьол, колко ще е дълбок, колко надалеч ще се простира и къде ще му поставите границите. И кого ще пропуснете през ГКПП-то. Абсолютно никой друг!

Помните ли историята на хърватския футболист Лука Модрич? Аз я запомних. Като тренирал футбол като малък, всичките му треньори били единодушни, че от това хилаво, свито и срамежливо хлапе футболист нема да стане, ма нека тича там, нека се мори - за здраве. Демек, картотекирали го набързо, по нашето определение. 

Тъй ли, рекъл малкият Лука, hold my beer and watch! И години по-късно целият свят видя.

Още много такива като Лука има по света и слава Богу!

Така че - да живее картотекирането! И нека създаваме нови и нови поводи за завист, която да подминаваме с гордо презрение. Защото сме над тия неща. Да не би керванът да спира да върви само защото кучетата лаят?

Правете каквото трябва, пък ... да се пукат душманите!

Още от Иво:

Непризнатият художник

Следваща станция: Взаимно уважение и толерантност

Дарина е родена през март 2010 година. В семейството няма музиканти, но по-голямата ѝ сестра се занимава с народни танци, а брат ѝ свири на пиано повече от 12 години. Дари израства, посещавайки многобройните участия и концерти на кака си и батко си и обиква музиката и сцената от съвсем малка. Започнала да пее още преди да проговори – всеки е можел да разпознае коя песен пее по мелодията, въпреки бебешкия говор. Семейна приятелка я чула и настояла да я заведат на прослушване. 

Когато Дари е едва на три години я чува и Папа – невероятният български композитор Борис Карадимчев и въпреки крехката възраст я кани да стане част от неговия детски хор «Пим-пам», където тя пее повече от 3 години.  На близо 5-годишна възраст пожелава да започне да свири на пиано – като батко си, а няколко месеца по-късно вече е убедена, че иска да учи в Музикалното училище.  Само след няколко урока по солфеж се справя отлично с приемния изпит и е записана в предучилищен клас в една от най-желаните специалности – пиано в НМУ «Любомир Пипков». 

От началото на 2017 година започва да посещава уроци по пеене при Йоанна Ставрева. 

През свободното си време много обича да чете. Чете от 4-годишна възраст и вече е прочела сама над 60 книги, като любими са ѝ книгите от поредицата за Хари Потър и биографията на Майли Сайръс – Живот по ноти. 

Проявява голям интерес към актьорското майсторство и иска да се развива като артист. Вече е в трети клас на Музикалното училище и е убедена, че музиката и сцената са нейното призвание. Във всеки удобен момент свири, пее или слуша музика. Харесва класическата музика, обича вечните български хитове на Тангра, Тоника, Лили Иванова, Силвия Кацарова, Васил Найденов и т.н., почитателка е на Пинк, Майли Сайръс, Риана, Бионсе, както и групите Куин, Металика и Туистед Систърс. От българските изпълнители много харесва Михаела Маринова и група Б.Т.Р.

Дари, спомняш ли си коя беше първата песен, която си пееше непрекъснато?

Нямам спомен, защото пея откакто се помня. Дори преди да съм се научила да говоря съм си тананикала някакви песни вкъщи, така че не мога да определя точно коя е била първата.

А първата пред публика?

Това преживяване не се забравя. Бях едва на 4 години, когато бе първият ми концерт с “Пим-пам”. Тогава помня, че се притеснявах страшно много, но сега вече съм свикнала да съм пред публика.

Пианото кога и как се намести в музикалния ти пъзел?

Още след като съм започнала да пея в "Пим-Пам", съм казала на мама и тате, че искам да свиря. Това желание може би е дошло от там, че бате също свири на пиано и съм искала да бъда като него.

Кое ти харесва повече - да свириш или да пееш?

Не мога да преценя. Пея и свиря от 4-годишна. И двете неща ми носят огромно удоволствие. Отскоро се опитвам едновременно да свиря и пея.

Кой и какво те вдъхновява и помага най-много?

Вдъхновяват ме учителите ми по музика (г-жа Няголова - по пиано, г-жа Нонова - по музикална литература, г-жа Граматикова по солфеж и вокалният ми педагог - Йоанна Ставрева) и естествено - семейството ми. Най-много ме вдъхновява това, че много хора вярват в мен и не искам да ги разочаровам.

Кой е любимият ти музикант?

Много са. Като хора, които свирят, може би 2CELLOS, а за певци, певици и групи - не мога да определя - от Ариана Гранде и Михаела Маринова до Metallica, Queen и AC/DC.

Какво е усещането да носиш толкова много талант?

Ако искаш да постигнеш нещо, независимо от това дали имаш или нямаш талант, трябва да работиш упорито. Аз не се считам за талант. Аз съм обикновен човек, който учи, труди се и полага усилия да постигне целите и мечтите си.

Приятелите сърдят ли ти се понякога, че избираш пианото пред тях?

Не, приятелите ми ме разбират, защото повечето от тях също се занимават с музика и имат нужда от това да свирят. Отделям време за всичко - за приятелите, пианото и музиката като цяло. Разбира се - и време за учене, за почивка и задължително - за четене.

Има ли инструмент, на който никога не би искала да свириш?

Не се сещам за такъв. Всеки инструмент е с нещо по-различен от другите. Аз бих искала да се науча да свиря и на друг инструмент, освен на пиано. Например китара или нещо по-различно.

Какво би посъветвала връстниците си, които се притесняват да покажат своите таланти?

Нормално е да се притесняваш, когато си пред публика, а и не само. Трябва просто да повярваш в себе си. Естествено, ако мислиш, че талантът ти още не е достатъчно развит, нормално е да си притеснен. Особено, ако си пред хора, които са по-добри от теб, но всички те са били на твоето ниво и знаят какво е. Ако мислиш, че талантът ти не е развит, просто се упражнявай повече, докато постигнеш желаното ниво.

За какво мечтаеш? Какво би искала да ти се случи през следващите години? 

Бих искала да се отпусна още повече на сцената и да доусъвършенствам гласа си и сценичното си поведение. Иска ми се моето усещане за музиката да стигне до повече хора и затова се надявам да помогне моя ютюб канал Dar for you, който стартирах наскоро.

Интервюто взе Зарина Василева.

Препоръчваме ви още:

Димитър - страстният почитател на движението

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Много обичам историите на Нора Ардашева, независимо дали споделя забавни случки, семейни легенди или вкусни арменски рецепти. Да е здрава и да разказва още много!

Преди няколко дни, взех от семейната лекарка две направления, едното за офталмолог, другото за хирург, омотана в маски и шалове и с доволна усмивка се отправих към един медицински център, за да се погрижа за здравето, а и духа си. Сигурно няма нужда да пояснявам, че давайки ми две направления в един ден, джипито ми не подскочи от неподправена, извираща от дълбините на сърцето и радост. Забелязала съм, че гледат на тези документи, като на част от клетото си тяло и се разделят с тях изключително болезнено, но аз никога не забравям, че от години плащам здравно осигурителни вноски и съм ги ......, че подхвърчат всичките недоволни медици, барабар с роднините им от първа и втора съребрена линия.

От въпиеща важност е да ида на очен , защото онзи ден, забелязах/ изключително учудена/, че не виждам стрелката на километража, а като си сложа очилата за наблизо, тогава пък, пътят изчезва в гъста и непрогледна мъгла.
А хирургът ми трябва, защото от детските години съжителствам с един невероятно упорит липом на гърба, който оперираме вече два пъти, а той хабер няма и се появява пак и пак. Сега съм се обзавела и с бенка на мястото на шева от операцията.

Надали ви интересува това, но няма как да обясня останалото, та... 

Отивам аз, с вездесъщата си усмивка на очния лекар и се оказва, че ми трябват прогресив очила, което по принцип се очакваше. От там направо припкам при хирурга, който е на същия етаж, а тя още като вижда положението на гърба ми отсича:

- Искам това нещо цялото да го оперирам още утре!

Ясно ви е, какво изживях, ако и да съм известна в обкръжението си, като неспасяем и дългогодишен гьонсурат.
Прибирам се вкъщи, досущ като небезизвестното напикано мушкато и въздишам драматично пред муж:
- Да знаеш, че се очертава голям харч за очила, но първо ще трябва да извършим една хирургическа интервенция и да изчакаме резултатите от хистологията, че ако са лоши, барем за очилата да не се набутваме финансово.

Той пребледнява (по-страхлив е и от мен), но е и арменец по кръв и поради тази причина, без никаква липса на духовна непоколебимост изпъшква:
- Права си, да не бързаме с очилата. За сега и тези са ти добре. Мъжко от женско нали различаваш?

Абе, различавам....Ама можеше малко да се потръшка от кумова срама.
Отиваме на другия ден във Военна болница, слизам аз от колата и се устремявам към портиера като хала.
Аз настъпвам, той отстъпва. Толкова съм сигурна в неустоимия си чар, че не разбирам в първия миг защо бяга човекът и с едно наивно великодушие настъпвам отново. Той панически отстъпва и виква истерично:
- Госпожо, останете на мястото си, моля.
Давам му възможност да обясни и става ясно, че спазва дистанция човекът, а аз нямам маска.
Както и да е...
Качвам се, все още запазвайки крехкото си вече душевно равновесие и влизам в кабинета за приемане - гладна, жадна и с чехлите в ръка.
Докторът:
- Казах да влезе Шинорик. Къде е той?
Ох, няма ли край тази сага с името ми.
Обяснявам!
Пишем документи. Сестрата казва да сваля бижутата.
Аз започвам да се чувствам горе-долу, като някой, когото подготвят за влизане в газова камера:
- Свалила съм всичко, не виждате ли?
- Имате две гривни на ръката, аз да не съм сляпа?
- Ама, те са сребърни - мънкам възмутено аз.
- А, медальонът на шията ви?
- Ама, то е едно тънко синджирче - отговарям вече по-тихо и мааалко засрамена.

Жената се взира в мен с мълчалив укор. Чувам мислите ѝ : Сигурно е лудичка, ама близките и много я обичат. Я, как хубавко и чисто са я облекли, пък явно и добре я хранят...
Не знам как да я убедя, че греши.
С тази изключително трудна задача, се заема кавалерски един от докторите, които щъкат насам-натам и са подочули разговора:

- Госпожата е арменка и по нейните стандарти, както е така без злато и диаманти, тя си е чисто гола!
Идва ми да го целуна по олисялото теме.
Качвам се, обличам си пижамата, нахлузвам чехлите и тръгвам по кабинетите. Толкова много изследвания не знам дали и на космонавтите им правят. Доволна за парите си към здравната каса, се отправям към стаята си.
Избързала съм май с доволството.
Ужасен ужас е. Стискам очите, лягам и чакам да ме повикат.
След час в стаята влиза прекрасно младо момче и любезно пита:
- Здравейте, Шинорик, как сте?
Петимна за компания и леки светски разговори, които да ми върнат естествения чар и жизнерадост, аз удобно подгъвам крак, намествам възглавницата и отговарям:
- Много съм добре, докторе, а вие как сте?

В първия момент той се стъписва, а в следващия се плясва по челото, вдига глава нагоре и избухва в неподправен и висок смях.
Идват още двама, трима да се уверят, че всичко е наред, зер сме в хирургичното, а не в психиатричното отделение.
- Откакто съм в сферата на медицинските институции, никой, ама никой не ме е питал как съм, когато отивам да го отведа към операционната, госпожо.

Явно аз съм първата. Настроението ми бавно започва да се възвръща. Хващам го под ръка и се понасяме към долния етаж. Приличаме на майка и син, които са тръгнали към дансинга, но не са улучили дрескода. Слагат ме на масата, хилим се, говорим за всичко друго, но не и за абсурдното място, на което сме се оказали. Неприятно ми е да го призная, но след всичко изживяно до момента, приличам на проскубана кокошка, набутана през бодлива тел с дупето напред, против желанието ѝ.

Въпреки това, явно дъртата лъвица в мен все още е будна и пита с меден глас:
- Докторе, милвате ми ръката ли?
А той:
- Не, търся вена за системата...
Разговорите се кръстосват и това е някак успокоително за мен и изплашения ми мозък.
Сестрата:
- Ох, че хубаво си хапнах.
Вече зачохлена с чаршаф, вързана за системата и някъде вътре в дълбокото, страшно паникьосана, но не знам как, запазила самообладание, аз се намесвам:
- Е, поне вие сте добре, мен кучета ме яли. Гладна съм, нали знаете? Що ме дразните, бе?
- Освен глада, някакви други оплаквания имате ли, Шинорик? Как се чувствате?
Трудно балансирайки върху операционната маса/ тесни са пущините/ аз продължавам да поддържам бон тона:
- Все съм била добре, ама таквоз чудо, като сега...

Вече всички се превиват, подвластни на очарованието, което разпръсквам с лекота.

Докторката идва и пита:
- Шинорик, какво означава името ти?
- Е, как какво? Благородство! Така, като ме гледате, какво друго да е?
- А накратко как ти казват?
- Нора.
- А така кажи, бе. От сутринта всички сестри се чудят, къде е тоз Шинорик и защо е пратил жена си да му попълва документите.
- Докторе, не ме разстройвайте, положили сте Хипократова клетва все пак!
- Добре, сега режа подкожната мазнина, да не се чудиш какво правя.
- Докторе, така и така сте се изцапали, дали да не се обърна, да отрежете и тези на корема?
Смехът на четиримата от екипа е толкова импулсивен и силен, че от съседната операционна надниква един доктор, вади ръкавиците и вика:
- Аз ще седна малко при вас, че май тук е по-интересен разговора.
Искрено се надявам да е привършил операцията си оттатък.
Продължавам да бърборя глупости, а те ме стимулират, понеже така ме наблюдават. По едно време крясвам:
- Ох!
А докторката продължава да ме разпитва. Възпитано ѝ отговарям и питам между другото:
- Докторе, вие чухте ли оха ми?
- Лежи там, нали не те боли?
Сега аз се смея.
Дано да са успели да свършат някаква свястна работа тези хорица.
Връщам се в стаята с носилка, от която разискваме с едната сестра необходимостта от редовно боядисване на корените, пред изумените погледи на посърналите, смарангясани пациенти, чакащи пред операционната. Това може би им е помогнало да си обяснят безумния смях вътре.
Тяхна си работа.
Влизаме в стаята, сестрите осторожно ме преместват в леглото, а аз се изтърколвам и скачам немедлено от другата страна на леглото и преди тях излизам от стаята, за да си взема нещо за ядене от лавката.
Опитват се да ме спрат, но разбирате, че като съм гладна, никой не може да ме спре.
Връщам се и заварвам в стаята си една жена, която уплашено гледа в една точка, която е някъде зад или вътре в мен.

Питам:
- Здравейте, тук ли ще сте, кога ще ви оперират, от какво? Защото аз току-що излизам от операция.
Тя ме вижда най-накрая, ляга в леглото си и ми обръща гръб в пълно арктическо мълчание и липса на всякаква емоция.
Не я упреквам. Явно се страхува. Малко са лудите от моя калибър. Нормалните хора изпитват основателен страх от хирургична интервенция. Поне така съм чувала.
Започвам обработката. Опитвам всичко, стигаме до факта, че е 52 годишна, неомъжена учителка. Минаваме през ковид, дистанционно обучение и така плавно и невинно, задавам изключително тактичния въпрос:
- А, защо не си омъжена или поне едно дете защо не си роди?
Мълчание! Десетина минути. Накрая, малко преди да се извиня, казва с лека, крива усмивка:
- Абе, ти преди малко, като ме попита да отвориш ли вратата на балкона или не, аз не можах да взема решение, а как да реша нещо толкова сериозно като женитбата и майчинството, а?
И хихика.
Разсмях я най-накрая.
Както и да е, вече съм вкъщи. Налях си, добре съм.
Вече съм на линия.

Още от Нора:

По пътя

Такива бяха времената

Това писмо, написано с много обич и болка, споделям с вас анонимно, по молба на авторката. Надявам се не само нейният син да го прочете.

Мили сине,

Днес станах свидетел на тежка сцена между теб и жената, която обичаш. Боли ме, когато виждам как се държиш понякога. Питам се къде сбърках и защо не те научих на тези неща, вместо да наблягам толкова на другите житейски умения. Ти си чудесен човек, успял, умен, красив, силен и амбициозен. Но ако не си добър мъж, никога няма да бъдеш истински щастлив. Затова ти пиша това писмо и те моля да си го препрочиташ често.

Никога не казвай на жена си тежки думи. Думите нараняват, дори когато ги произнасяш в момент на афект, без да ги мислиш наистина. Може би си въобразяваш, че ако не посягаш, значи си добър съпруг, но “Не мога да те понасям” е като юмрук в лицето. А синината, която остава, никога няма да заздравее. Поискай прошка и дано доброто ѝ сърце намери сили да ти я дари.

Никога не се прибирай у дома с очакване всичко да е по конец. Жената не е супергерой. Домакинската работа не само е досадна и неблагодарна, но и две малки ръчички за минути могат да съсипят цял ден труд. Бъди благодарен за всяка топла вечеря и чиста риза. И се научи да поемаш своя дял от грижите по дома, тогава истински ще оцениш колко много прави тя за теб.

Никога не натяквай кой печели повече в семейството. Сега си ти, но може утре да не си. А някой ден може и да си без работа. Ако искаш тя да те обича и тогава, се постарай по никакъв повод да не ѝ броиш стотинките, които харчи за себе си.

Никога не обиждай роднините ѝ. Тя не си ги е избирала, но те са част от нея, както ние сме част от теб. Уважавай ги, приемай ги, разбирай ги, бъди добър с тях, не ѝ отказвай, когато има нужда да ги види. А ако тя не ти отвърне със същото, бъди пример, който да следва, а не враг, с който да се бори.

Никога не ѝ показвай, че не я харесваш. Ще има дни, когато тя няма да е толкова красива, колкото момичето, в което се влюби. Ще има дни, когато е болна и нощи, когато няма да те желае. Любовта е много повече от красота и романтика. Любовта е да има с кого да споделиш и лошите мигове, не само добрите, и точно в болката и умората е важно да има човек до теб.

Никога не унижавай достойнството ѝ. Не ѝ се подигравай, когато сбърка, не я превръщай в обект на шеги пред приятели и непознати, не ѝ отнемай свободата и самочувствието. Любовта е истинска само между равни. Ако я принизяваш като по-глупава или по-слаба от теб, ако я затваряш в капан от зависимост, тя ще избяга при първа възможност, за да ти докаже, че не я превъзхождаш.

Написах ти шест “никога”, а можех да ти кажа само едно “винаги”.

Винаги я обичай, сине, обичай я с цялото си сърце, щедро и безусловно. И някой ден научи и децата си да обичат. Защото хората, които умеят да дават, получават повече.

А аз искам ти да получиш всичко.

С обич: мама

Прочетете още:

Замислете се, момчета

Не помагам на жена си

Игри и апликации за телефон могат да натрупат огромни суми за плащане. За този вид кражба алармират родители в социалните мрежи.

Свилен Делчев сподели във фейсбук изумлението си, когато получил сметка за телефона на сина си от близо 500 лв. Популярна телефонна игра за футбол, която детето инсталирало, се оказала мирър. Тя дублира името и външния вид на оригиналната апликация, но в действителност има скрит зловреден код, който изпраща скъпоструващи съобщения към сайтове за възрастни.

Телефонът на 9-годишното дете има родителски контрол и влизането в подобни сайтове е невъзможно, а инсталирането на приложения изисква одобрение.

Въпреки това смс-ите успели да се генерират, без да остават следа в телефона. Няма и получени обратни отчети за изпращане. Едва в разпечатката за плащане са видими телефоните, до които са изпращани платените съобщения, разказва Свилен Делчев и апелира:

Предупредете децата си, наблюдавайте игрите им..., за да не се окажете "ужилени" като мен...

След като публикува предупреждението в социалните мрежи, много родители се свързват с него и споделят, че се били жертви на подобни измами.

Експертите съветват да бъдете внимателни какви приложения инсталирате на телефона си и какви игри теглят децата ви. Да проверите настройките както на самите игри, така и методите за плащане в Google Play и особено плащането към трети лица.

Измамните приложения често изискват изпращането на смс за отказ от техни съобщения. Но изпращайки го, се оказвате абонирани за съвсем различна услуга и сметките започват да се трупат.

Покупките в приложенията са едни от най-често срещаните опасности за децата в интернет, след онлайн тормоза, изнудването и извличането на лични данни и данни за банкови карти на родителите.

Ето съветите на safenet за превенция, съобразно възрастта на децата:

3-5 години: Най-големият риск за малките деца са измамите в сайтове или приложения с игри. Те могат лесно да се подведат да кажат името или адреса си в мрежата, или пък да изпратят СМС на непознат номер, защото все още нямат изградено критично мислене за опасностите. Затова, най-добрата превенция, е споделено сърфиране с родител или по-възрастен роднина, който постепенно да им показва как да използват мрежата безопасно.

6-9 години: Въпреки че децата все още играят повече игри, отколкото да общуват или пазаруват онлайн, добре е да се въведат основните правила за безопасност като „Паролата е лична“ и „В интернет хората невинаги се представят за тези, които са“. Важно е, също така, да се припомни, че на компютъра, таблета и смартфона, могат да се инсталират програми и приложения само със съгласието на възрастните.

10-12 години: Тъй като повечето деца на тази възраст използват или разполагат с телефон или друго устройство, добре е да им се разясни какво представляват измамите и за какво да внимават, ако им се обади или пише непознат човек, с някакво искане. Добра идея е, също, да се насърчат децата да разгледат настройките, предпазващи от спам (нежелани съобщения, често рекламиращи продукти или услуги, които могат да съдържат вируси или да водят до други опасности), на имейл платформите.

13-15 години: Колкото по-големи стават децата, толкова повече отговорности поемат, като в това число влизат джобните пари и притежанието на лична карта. Тъй като на тази възраст младежите вече активно общуват и споделят с останалия сват, добре е да се говори с тях за евентуалните измами, свързани както с личните им данни, така и с доверието им. При възникнал проблем е много важно тийнейджърите да споделят с родителите си, за да се избегнат по-сериозни последствия.

16-18 години: Притежаването на лични документи, дебитна/кредитна карта и умения за онлайн пазаруване, са вече обичайна практика. Важно е, младите хора да знаят как да пазят данните си и да не се подлъгват при пазаруване. Добра идея е да се пазарува само от изпробвани сайтове с добър рейтинг в WOT или с добри отзиви от приятели, като в същото време, това да се осъществява съвместно с родител или възрастен. 

Още по темата:

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща - разработчик

Онлайн защита за деца

Автор: Светла Чимчимова

Днес не се чувствам много добре, решавам да хапна супа, която не съм направила сама. Влизам в закусвалня за бързо хранене до нас, където готвят сравнително прилично. Оглеждам супите, не ми хващат окото и решавам да отида до друга закусвалня. Отвън обаче е ужасно горещо, а вътре е хладничко, мирише вкусно и аз се връщам с мисълта, че ще се прежаля с някоя нелюбима супа. Така се озовавам пак на топлата витрина, но пак не си харесвам нищо и пак си тръгвам, после жегата ме връща пак. Пиковият час е отминал, в заведението е само персоналът, един мъж, аз и още някой. Този някой го забелязвам на третата совалка. Възрастна женица, сгушена, сивичка, стои на празна маса и гледа в нищото. До нея много на брой, опърпани чанти, пълни с очевидно всичките ѝ земни притежания. Мозъкът ми на градско момиче подава сигнал за внимание. Спирам да тъка в стил Чаплин напред-назад и отивам до една мила дама от персонала. Решавам да се застраховам с един милион извинения в мой стил, но все пак питам дали жената е приключила с обяда или такъв въобще не е имало.

- Ами тя не е клиент, стои си при нас на хладничко, щото вижте вън каква жега е - отговаря милата дама от и добавя малко отбранително - на никого не пречи.

- Мога ли да платя един обяд, а Вие да кажете, че е от заведението? - питам.

Жената с желание се съгласява да участва в конспирацията и аз започвам да поръчвам шепнешком:

- Една пържола, салата домати и краставици...

Тук дамата от персонала ме прекъсва и с тихият търпелив тон, с който се говори на малко дете и на хора, които не са с всичкия си, каквато очевидно съм аз:

- Госпожо, тя няма зъби, не може да яде такива неща. Вземете ѝ една грах яхния, една супичка и няколко филийки бял хляб.

Ядосвам се на себе си, че съм такава малоумница и плащам това, което ми казва дамата. Никой не знае дали ще дойде пак, понякога идва, понякога дълго не, не знаят къде точно живее, не е бездомна съвсем, защото дрехите ѝ са чисти. Не знаят дали разбира всичко и дали доброволно е заключила ума си, или няма власт над него...
Излизам да си търся супа другаде, може да е егоистично от моя страна, но нямам сили да обядвам с онази сива безнадеждност, която яде грах яхния на съседната маса.

Влизам в друго заведение. Пак почти празно. Пред мен има само един възрастен мъж, около седемдесет и пет - осемдесет годишен. Много добре и малко по младежки облечен в чудесна карирана риза и много хубави дънки. Може да са наследство от внуците или пък подарък, но му стоят чудесно. Много симпатичен спретнат човек. Двамата чакаме някой да ни обслужи. Отвътре излиза младо момиче и зачаква поръчките.

- Един крем карамел - казва тихо дядото - за тука.

Девойката плъзва поглед през него, заковава очи в пъстрата ми рокля и пита:

- Какво ще обичате, госпожо?

Възрастният човек се сконфузва и отстъпва крачка назад.

- Господинът беше преди мен - казвам.

Момичето обръща глава към него и сепнато казва:

- Какво да бъде?

И аз разбирам, че тя не е нелюбезна, тя въобще не го е забелязала. Така както аз видях възрастната жена в предното заведение чак на третия път.
Той повтаря поръчката, взема си крем карамела и сяда да си го хапне - бавно като човек, който няма закъде да бърза.

Аз купувам желаната от мен супа, която вече въобще не ми се яде. И се питам кога точно ще се превърна в невидима за хорските очи. И дали ще свърша живота си в някоя закусвалня, пусната по милост с обяд, платен от непознат, който ме е забелязал чак на третия път...

Още от Светла Чимчимова:

Надежда има и тя се върти

За хората и инвалидните колички

Деменцията е прогресивно развиващо се заболяване, което засяга паметта и мозъчните функции, като мислене и говорене, и постепенно води до объркване, смяна на настроението, пространствена и времева дезориентация. На всеки 3 секунди някой по света се разболява от деменция. 

Тя не признава граници, възраст и религия.

Тя не означава край. 

Кампанията  на Фондация „Състрадание Алцхаймер” ще помогне за по-добър живот на 60 възрастни с деменция от Дома за пълнолетни лица с деменция в град Разград.

Може да помогнете чрез дарение в Платформата до 29 юни.

За тези хора са изчерпани възможностите за извършване на услуги в общността и за полагане на грижи в домашна среда. В дома се грижат за потребители, които сами не могат да живеят в домашна среда. За част от тях, няма кой да полага грижи, защото семействата им са в чужбина, където работят, за да се препитават. Настанени са и няколко човека, които са надживели близките си.

Резидентната услуга има недостиг от средства за обезпечаване на неотложни нужди от хигиенни материали, дрехи и спално бельо. 

Необходимата сума възлиза на 4000 лева:

• 1000 лева от събраните средства ще бъдат използвани за следните неотложни нужди: почистващи препарати, прах за пране и хигиенни материали, дезинфектанти за повърхности, инструменти и ръце (като латексови ръкавици).
• 3000 лева са необходими за облекло (анцузи, чорапи, тениски), спално бельо (чаршафи, калъфки, олекотени завивки).

Фондация „Състрадание Алцхаймер” е неправителствена организация, създадена през 2004 г. от болни и техните семейства в град Варна. Мисията на организацията е повишаване качеството на живот на болните от Алцхаймер и деменция чрез промяна на съществуващото отношение, политика и практики към тези хора в страната и осигуряване достъп до лечениe и ползването на социални услуги.

Организациятa е член на  Международната Алцхаймер организация. През януари 2012 г. Фондацията получи европейска награда „Добър живот на хората с деменция в общността”, а през 2018 г. - европейска награда „Да оценим опита на хората, живеещи с деменция” от Мрежата на Европeйските фондации (Инициативата на европейските фондации в областта на деменцията). 

Дейностите и проектите се осъществяват в сътрудничество с широк кръг от заинтересовани институции. Екипът й се състои от специалисти: психолози, юристи, политолози, експерти по връзки с обществеността, биолози, лекари, учители, икономисти. Работи с широк кръг доброволци. До момента са успешно изпълнени над 15 проекта.

Ние винаги пътуваме от миналото в бъдещето, от стария живот в новия. Ако мислите за всичко положително и се настроите за по-добро, ако близките знаят как да ви помогнат и подкрепят в труден момент, то този преход ще бъде спокоен и няма да е страшно.

Още за деменцията:

Защо не разбрах по-рано?

Бих я закарала навсякъде

Автор: Радина Бисерова

От деца ни учат да отговаряме на въпросите: „Как се казваш?“, „На колко годинки си?“ и „Къде живееш?“. После порастваме и всеки се представя посвоему: „Аз съм Ива". Възрастта с времето все повече се премълчава, а „Къде живееш“ се шлифова в „От къде си?“.

Аз съм Радина и съм родена в столицата на България в последната четвърт на миналия век, но родителите ми са родом от Балкана – това каква ме прави – софиянка или балканджийка, вие определете?! Ярките ми детски спомени от детството започват именно там - в малкото българско градче в Балкана, където прекарвах всяка ученическа ваканция. И не, не бях на отглеждане при баба и дядо (не бях късметлийка като брат ми и братовчедите ми да бъда глезена с бабините манджи и галена с дядовата блага дума), а родителите ми и най-вече майка ми съумяваха да организират отпуските си така, че да се насладя на чистия въздух, свежата зеленина, свободата в играта, прохладните речни вирове и още много всяка пролет и цели два месеца всяко лято. Детските игри бяха безгрижни – на улицата – без притеснения, че някой ненормалник ще се появи. После дойде прогимназията и детската дискотека с първите танци – голяма тръпка и безкрайна емоция. Отново свобода – ходехме на летен плаж до речните вирове на „стоп“ (сега като си помисля тръпки ме побиват, но в онова време – края на миналия век – нямаше притеснения, страхове и грам тревога). Всяка ваканция се събирахме голяма тумба деца – някои си бяха местни, други – като мен – бяха пришълци за ваканциите. Имах си приятелки от София с баби в същата махала, имаше деца от всички краища на България – повечето на ваканционно отглеждане при бабите и дядовците и разбира се местните, но понеже не може всичко да е розово – имаше местни, които недоволстваха на тема – от къде сме се пръкнали ние – софиянките. Бяха ни заклеймили, че гледаме надменно – именно момичета, които извръщаха погледи винаги, когато срещнеха нашите. Пускаха се лъжли клюки по наш адрес. Но опиянението от свежия въздух и чувството да си свободен не позволяваха да бъдат помрачени от нечии пошли съчинения.

Все още помня как си тръгнах от пролетната ваканция през първата ми гимназиална година, която изкарах в китното планинско градче – плачейки. Сълзите се стичаха неспирно и давейки се в тях хълцах. Питах се защо не можем да живеем там – толкова ми харесваше. Бях изкарала една от най-прекрасните си ваканции. Любимата ми част беше лежането на пейките на стадиона в очакване да падне някоя звезда. Бях успяла да покоря и един от върховете заобикалящи града. Най-прекрасната ваканция не се свеждаше само до купони, а до разходки сред природата, нови приятелства и споделени емоции. Обожавах вечер да се взирам в пламъчето, отразяващо се на тавана в спалнята (нещо, което не можех да имам в панелния апартамент в София – там имахме екстрата - ТЕЦ) и да преповтарям случките и спомените от изминалия ден.

През онези години на миналия век все още формата за общуване беше в писане на писма и чаках всяко едно такова от двете ми близки приятелки, живеещи в родния град на майка ми, с огромно нетърпение. С още по-голяма тръпка бързах да им отговарям. Годините се нижеха… Сега вече децата – моите и на брат ми изкарват своите ваканции там и се моля и им пожелавам и те да усещат свободата, да се наслаждават на красотата на планината и да се вслушват в песента на реката. Времената се менят. Малките български градчета обезлюдяват и ако по мое време играехме десетина деца на нашата улица, то сега са на половина. Но величието на Балкана, ромона на водата и волността на душата не могат да бъдат намалени, нито отнети.

Чувала съм реплики през годините: „Родена си да ходиш по жълтите павета“, „Вие, софиянци...“ и други подобни, но винаги съм ги подминавала, защото за мен не е определящо къде си роден, а какъв човек си.

Наскоро се случи да опиша мои познати – за него казах, че е израснал в средно голям град в България, а тя – в столицата. Последва заключение, че понеже той е от провинцията, а тя от София – това ги определяло и се питам – как по-точно?! Как, съобщавайки един факт, хората си правят заключения?! Има хора, които дори смятат думата провинция за обидна, а аз я асоциирам с романтиката на френския Прованс. Има хора, които дори в профилите си в социалните мрежи не попълват родните си градове или дори лъжат за това, но същевременно споделят много по-лични и интимни неща за себе си там - публично. Ако ви предложа, на вас читателите да се преброите – за колко ли от вас се отнася – едва ли бихте били откровени и в този момент, но... Как може някой да се срамува да сподели къде е роден?! Това е просто един факт – не те определя какъв си.

Все пак, когато станеш гражданин на определено населено място се предполага, че приемаш тамошните правила, традиции и разбирания. Живях в Америка и си спомням как всеки Божи ден там се опитвах да усъвършенствам говора си – акцента. Работейки в обслужващия сектор, ми се налагаше да общувам с много хора. Питайки кой вкус шоколад предпочитат, някои просто отговаряха, други изнервено неразбиращи ме караха да повтарям въпроса, а други успяваха да ме разпитат от къде съм, докато опаковам поръчките им. Всеки път разказвах с въодушевление за красивата ни България.

В сегашното ежедневие се сблъсквам с хора дори на ръководни позиции в големи корпорации, които си „шпрехат“ с родния акцент. Чувам думи, чието значение не знам. От една страна има хора, които премълчават или лъжат в родилното на коя болница са поели първата си глътка въздух, а от друга – същите или други, които не полагат и минимално усилие да се приобщят към гражданското общество на населеното място, което обитават. Забелязали ли сте колко автомобили в многолюдна София - водещ град в страната ни по мръсен въздух са с „чужда“ (РВ, А, В, Т, ЕН и т.н.) регистрация? Защо, мили съграждани, отглеждате децата си или планирате да го направите; изплащате ипотечни кредити, за да се сдобиете с жилище тук; консуматорствате в този град; оплаквате се от дупките по софийските улици, но избирате да не плащате данъците на колите си тук? Не, не съм част от кметското управление на столицата ни, нито от някой общински съвет, но ако бях, то бих отправила такова предложение. Щом си избрал да живееш в определен град – не бъди просто поредния консуматор – дай и ти нещо, допринеси. Все пак да отдам и поклон на инициативните доброволци из някои столични квартали, които сами облагородяват детските площадки, пейките, на които възрастните ще споделят мигове от съвместното си остаряване или тийнейджъри ще разменят първите си целувки.

Един приятел ме изненада с въпроса си дали съм забелязала кои хора питат „От къде си?“. Не, не бях... Не след дълго бях на пътуване с любимия човек до прекрасен крайбрежен град в Италия и посетихме free tour, на който по традиция екскурзоводът моли всички участници да се представят как се казват и от къде са. Не за първи път участвахме в подобен формат на кратка екскурзия, но за първи път ни се случи да попаднем на водеща (гайд) – българка. И познайте – след като ни разпита кога сме пристигнали, за колко време сме и къде сме отседнали – последва въпроса: „От къде сте?“. Тя сподели, че е от Димитровград.

Друг приятел пък ми сподели, че има свой формат на въпроса, а именно: „От къде си родом?“. Явно се беше сблъсквал с онези, които живеейки в даден град забравят или още по-лошо искат да скрият или се срамуват къде са се родили.

В Канада и САЩ, където се славят с най-разнообразно население, сигурно на всеки местен се пада по един емигрант, ако не и повече. Какво би било, ако хората премълчаваха от къде са… Точно обратното е, доколкото са ми разказвали познати, живеещи там – всеки се представя и разказва за родината си. Сигурно и там има, но са единици – тези, които твърдят, че са канадци или американци, само защото са взели вече гражданство, например.

Живеем в модерни и съвременни времена и не искам да приема, че преобладаващото население е тесногръдо, напротив – вярвам, че сме интелигентно общество, което е поело по пътя, но с миши крачки. Затова когато другият път ви кажат, че еди-кой си е еди-кое си средно голямо градче (провинцията) – не осъждайте, не избивайте собствените си комплекси, а просто бъдете човеци с главно Ч – разбиращи, великодушни и подкрепящи, пък дано и този „еди-кой си“ полага достатъчно усилия да подпомага, подобрява и обогатява обществото, на населеното място, което е решил да обитава.

Още от Радина Бисерова:

Една мъжка изневяра