Автор: Мария Пеева

С Алекс сме вече почти месец в малкото ни селце, Фреди и Фройд опознават местната флора, а останалите членове на голямата ни фамилия идват през уикендите в различен брой и формат. Прекарваме си добре двамата и много се разбираме, особено като няма други братя, с които да се конкурира за внимание. Алекс от както се е родил, е детето с най-твърд характер от моите момчета. Веднъж се оплаках на Люси Рикспуун, че е страшен инат и тогава тя ми каза: "Не забравяй, че другото название на инат е упорит. И това може да е много добро качество!" Запомних думите й и често си ги повтарям, когато съм на косъм да избухна (понякога не помагат). Но когато успея да се овладея и да не се развикам, когато съм твърда, без да съм гневна, нещата се получават много добре.

Ще ви разкажа една случка от вчера, от която съм много доволна. От него, но и от себе си. Ще видите защо.

Алекс има разни дребни домакински ангажименти тук, защото по къщата има доста работа и той ми помага общо-взето с удоволствие. Мие терасите с маркуч, полива цветя, подрежда чиниите от миялната, помага с пазаруването, включва се успешно в чистенето, храни животинките. Старае се детето. Бях му възложила и да хвърля боклука в първите дни, кофата не е съвсем близо, но не и далече, на завоя след нашата къща е. (Тук няма разделно събиране, затова отделяме само стъклото, което на края на лятото ще занесем в един чувал в съседния град). Но един ден имаше по-тежък чувал за хвърляне и видях, че го е оставил до кофата. Котките почти го бяха разкъсали, но успях някак да го хвърля в кофата. Оказа се, че понеже Алекс е малък, когато чувалът е по-тежък, не успява да отвори капака и да го хвърли вътре. Тогава спрях да го пращам, започнах аз да ходя. Тази седмица обаче едно негово приятелче, по-голямо и по-високо, беше на гости и ги пратих да хвърлят заедно боклука. По-големият да отвори кофата, а Алекс да хвърли вътре чувала. Прибраха се след две минути, попитах дали всичко е наред, потвърдиха и това беше.

Вчера изпратихме приятеля на Алекс, а ние се стегнахме да ходим на плаж, натоварени както обикновено с чанти, дюшеци и останалите вещи от първа необходимост. Преди да потеглим, се отправих към кофата зад ъгъла да хвърля един малък плик. И какво да видя? Големият чувал от предния ден моите хлапетии, вместо да го хвърлят в кофата, го оставили до нея. Котараците през нощта го разкъсали целия и всичко разпиляно около кофата, почти до средата на уличката. Идваше ми да се разкрещя!

- Алекс, ела тук!

Дотича младежът с гузна физиономия.

- Какво е това?

- Боклук.

- Не, Алекс - казах. - Това е НАШИЯТ боклук.

- Може би да. - погледнаха ме две невинни сини очи. - А може би не.

- Ама съвсем нашият е. - казах - Виж кутиите от котешка храна, прясното мляко, опаковките от сладоледите ви, пакетчето от кус-кус…

- Нашият е. - потвърди. - Сега ще ми се караш ли? Защото аз не съм виновен. Обясних на Давид, че трябва да хвърлим боклука в кофата, но той не поиска да я отвори и каза да го оставим навън. Трябва да се скараш на него, но той си отиде, така че всъщност няма какво да се направи.

Ето това имам предвид, като ви обяснявам, че хич не е лесно дете Алекс. Аргументи винаги има.

- Слушай сега. - рекох, защото и аз не съм лесна. - Ние с теб говорихме преди това за боклука и как трябва да е в кофата, за да не го разхвърлят котките. Тоест ти знаеше. Давид не знаеше. Ти си му казал, той не е вдигнал капака. Защо не дойде да извикаш мен, за да помогна? Защо ми каза, че всичко е наред?

Мълчи и гледа тъжно.

- Добре - продължих. - Имаме проблем. Харесва ли ти как изглежда сега улицата?

- Не - каза. - Но те няма ли да дойдат да почистят?

- Не и днес. Всъщност не знам кога. Дай да измислим ние решение за проблема.

Гледа, гледа кофата и парчетиите и каза:

- Ами, гадно е, и мирише, но не можем ли ние да почистим?

- Можем. - казах.

- А на плаж може ли да отидем после? Или трябва да съм наказан?

- Не, не трябва. - казах. - Освен ако сам не настояваш.

Отидохме да си купим ръкавици и на бърза ръка събрахме всичко. Е, имаше бляк, имаше бърчене на носове, имаше разплякани салфетки, вкиснати динени кори и грозни космати мухи. А и котките бяха доста разочаровани. Но се справихме, а накрая хвърлихме ръкавиците и хубаво се измихме.

И на плаж отидохме, много ясно.

Защо накарах детето да събира боклук?

1. За да научи, че пакостите имат преки последствия.
2. За да запомни, че когато знае, че нещо не е редно, не бива да слуша приятелите си.
3. За да се научи да пази да му е чисто и хубаво - не само у дома, но и навън.
4. За да не крие от мен, когато има проблем.
5. За да запомни, че всеки проблем има решение и да се фокусира в решението, а не в проблема.

И разни ей такива мъдри неща, които ми хрумнаха после. На момента действах чисто инстинктивно.

Това е една съвсем обикновена случка, но можеше да се развие и по друг начин. Да се развикам, да се накарам на Алекс, да го накажа да не ходи на плаж, той да се заинати и накрая да събирам боклук сама. Или да се ядосам още повече и да не го събера изобщо. Или да не обърна никакво внимание и да оставя друг да чисти нашите мизерии.

Доволна съм, че не избухнах, но се радвам и на реакцията на Алекс. И за пореден път се убеждавам, че с него най-добре работи обяснението и личния пример. Когато е сигурен, че нещо е правилно, няма нужда от викове и наказания, за да го направи.

Всъщност има един малък негатив от цялата работа. Сега Алекс обмисля да стане боклукчия. А отдавна се беше отказал от тази кариера, още когато подари зеления си боклукчийски камион на Бобче. Но както и да е. Всяка професия има своето очарование.

Вижте също:

Моето трудно дете