Ninja Editor
Автор: Мая Цанева
Аз съм родител от почти 5 години. Пиша по темата от около 3-4 години. И да, доскоро си мислех, че съм майка от ново поколение, нещо свежо всеки ден ми се случва, нещо интересно, което има защо да се сподели. Но винаги има едно „но“. След няколко разговора с приятели, които не са в плен на темата „родителство“, разбрах, че вероятно съм в плен на клишета. Всъщност излиза, че сме сексистки, пристрастени към публичното споделяне и към битки. Вярваме в силата на виното като спасение. И да, живеем в (без)опасност.
Аз, майката
Не подценявам нито една от сериозните битки, които водим като родители – за качествена храна, за прием в градина и в училище, за здравни и социални права, но… ние не сме първите, които са изправени пред такива предизвикателства. Вероятно конкретиката е различна, но в същността си проблемите са същите. Тогава защо сме толкова гръмогласни и тревожни? Заради провала на родителите преди нас, заради собствената си безпомощност или недостатъчен напредък? Надявам се да правим наистина нещо значимо, защото в противен случай ще прегракнем преди да ни чуят.
Сподели ми, сподели ми
Признавам, аз съм пристрастена към публичното споделяне. Наскоро мъжът ми ме попита на шега: „С кого ми изневеряваш повече – с телефона или с лаптопа… “. Е, вероятно третият в брака ни е или телефонът, или лаптопът, каквото и да е с клавиатура. Аз започнах да споделям, когато разбрах, че водя повече вътрешни диалози, отколкото истински разговори с най-близките си. И да, вероятно прекалявам, макар почти анонимно, защото кой не споделя… Едно превъртане на ФБ потока и вече съм забравена. Но дали светът има нужда от моето мнение по всеки въпрос, или това издава логорея… Знаем ли правилата на хигиената на споделянето, или сега ги измисляме?
Майки и вино, вино и майки
Кратък преглед на родителските блогове, постове или майтапи във ФБ показва, че съвременната майка живее на кафета и вино. Тоест прави си кафе, пие го студено на екс и хваща първата чаша вино, която ѝ падне, за да довърши деня. Дали, независимо че споделяме много и публично радостите и неволите си, виното е единственото, което ни кара да се почувстваме по-добре… Дано французите са прави, че една чаша вино на ден укрепва сърцето, особено майчиното.
Какво научих, докато бях баща в майчинство
Бащата – приятел или враг?
Да, кой е бащата? Добрият или лошият герой? Да, вероятно повечето от нас нямаме идея какъв баща би бил партньорът ни. Понякога това е като лотария – или печелиш, или „опитай отново“. Колкото и да бягаме от сексизма, всъщност сме в плен на него. Заради нуждата да защитим новите си социални роли, превърнахме позицията „ние, жените“ в криво огледало на собствената си несигурност какво сме ние. Днес се прехласваме по НЕГО, мъжът 2.0, който споделя раждането, смяната на памперсите, готвенето и нощния рев на бебето. Заклеймяваме таткото, който заспива преди детето или не ни помага. Дали „Той“ е врагът, само защото е МЪЖ? Клишето ли изисква от него да помага, да влиза в нови роли или му идва отвътре? Ако намерим отговор на този въпрос, клишето ще се разчупи и ще се радваме на автентичния мъж и татко.
Кой носи бебето?
Къде е добрата стара количка? Бебеносенето и детеносенето изместиха количката. По улицата, в парка или във Фейсбук е пълно с родители, които са натоварили наследниците си на гръб и ги разхождат. Бебеносенето клише ли е или все още е нещо свежо? А може би това е просто още една възможност да пренесеш детето си от точка А до точка Б? Аз разбирам ползите от това – бебеносенето укрепва връзката между майка и бебе и подпомага връщането на формата след раждане, но защо се оплакваме и от болки в кръста и отекли крака? Аз носих сина си в раница едва няколко месеца. След това го натоварих в старомодната си английска количка, заедно с половината магазин и къща, и така продължихме, докато проходи. После… той пада, става и… така до днес – на собствен ход.
(Без)опасност
От няколко седмици синът ми е основно по клоните на дървото в градинката. Той се катери, слиза, тича, пада. Кара колело без каска и ако някой от социалните преброи раните по коленете му или синките от падане и от борба с приятели, то вероятно ще ме затворят. Може да ми се свива сърцето, но се намесвам, когато не може да се справи сам.
Парадоксът е, че именно аз започнах да се занимавам с безопасността на детските площадки. Днес смятам, че (без)опасността като цяло се надценява и е важно да излагаме децата на разумен риск, който да ги научи да се пазят сами. „Да“ на коланите в колата и „не“ на белезниците за разходка.
Урок по безопасност за най-малките
Емпатия на показ?
„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ – всички помагаме и о, колко споделяме доброто! Щом вляза във Фейсбука си или включа телевизора, виждам поне няколко призива за помощ, истории за добри дела или споделена лична драма. Доброто заразно ли е, или нуждата да споделяме колко сме човечни е по-неотложна? Разбира се, в ерата на дигиталната комуникация всичко е на показ, но дали това не отнема от стойността на стореното добро? Спомням си историята за едно момиче, което беше спасило припаднал шофьор на автобус. Детето беше толкова смутено от масовото внимание към него. То обясни, че не се е случило нищо специално, а просто е направило нещо, което е научило от майка си. Дали вече не можем да правим добро тихо?
Накрая, както се казва в една реклама, аз съм около 60% клише. А вие?
Препоръчваме ви още:
Петте урока, които майчинството ми даде
7-те мантри на щастливите майки
22 новородени деца и техните родители подкрепи през първите три месеца на 2018 г. Фондация "За Нашите Деца". Благодарение на работата на екипа по програма „Предотвратяване на раздялата на новородени“ 14 бебета не постъпиха в институция и днес се радват на любовта и грижата на родните си семейства.
Експертите в София и Пловдив подкрепиха и 151 многодетни семейства живеещи в бедност, родители с увреждания или зависимости, семейства на новородени с увреждания или здравословен проблем, както и семейства на недоносени бебета. Благодарение на програма „Семейна подкрепа за сигурна грижа“ въпреки трудностите, всички деца останаха в своите семейства. Чрез нея 3 деца бяха настанени в семейства на роднини и близки; 8 деца в осиновителски семейства; 10 деца жертви на насилие; 15 деца в риск от отпадане от училище; 4 деца с трудно поведение. Подкрепени са 31 деца и семейства в процес на реинтеграция.
Едно от семействата, които получиха подкрепа, е на Лъчезара. Малката се появява на бял свят с тегло под 2 килограма. Тя е първото момиченце в семейството на Кирил и Мария, родители на още 3 момчета.
Екипът от Център за обществена подкрепа „Св. София“ научава за проблемите в семейството, когато от болницата ги уведомяват, че Мария си е тръгнала уплашена и без детенцето си. Майката обяснява, че е бързала да се прибере, защото нямало кой да наглежда момченцата ѝ. Признава, че е имала дълбоки съмнения дали ще се справи с грижите за още едно дете и то толкова крехко момиченце. Родителите биват помолени да обмислят решението да изоставят детето си. Междувременно екипът се среща и с роднини на семейството, които изразяват готовност да направят всичко по силите си, за да помогнат с грижите за децата. Екипът на фондацията също се ангажира да подкрепи семейството.
С помощта на специалистите от ЦОП и любовта, която изпитват към единственото си момиченце, Кирил и Мария решават да си върнат детето. Включват ги в програмата „Семейна подкрепа за сигурна грижа“, чрез която получават съвети и насоки как да се грижат по-добре за малката. Обещават им, че ще ги посещават в дома им, за да се почувстват съвсем скоро достатъчно уверени, че могат да се справят сами.
Днес семейството на Кирил и Мария е отново цяло. Защото подкрепата, оказана навреме, променя съдби.
През първите три месеца на 2018 година фондация „За Нашите Деца“ подкрепи над 600 деца и семейства.
Препоръчваме ви още:
Иновативни услуги за проследяване на недоносени деца
Как един приемен родители пренаписа 6 детски истории
“Подари книга на читалище в нужда” е благотворителна инициатива, която сайтът за култура и лайфстайл VIBES осъществява за втори път. Целта на начинанието е да бъдат събрани книги, които ще бъдат дарени на читалища, намиращи се в две български села: с. Дълбоки (Старозагорско) и с. Ветрен дол (Пазарджишко).
Основателите на сайта Станислава и Константин Симидчийски насочват усилията си именно към селата, защото това са населените места, които получават най-малко подкрепа, особено когато става въпрос за култура. Книгите там са стари, често в лошо състояние и понякога липсва дори задължителната училищна литература. А там живеят деца. Деца, които имат списък от задължителни книги за училище, деца, които имат интерес към литературата, но нямат възможност да си купуват често нови книги. Или каквито и да било книги.
Затова на 23 май от 19 часа VIBES прави реверанс към Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, канейки читатели и партньори на сайта в столичния бар “Макондо”. Входът е книга (или повече) за дарение, а гостите ще бъдат посрещнати с чаша вино, любезно предоставено от винарска изба “Castra Rubra”.
Тези от вас, които не са в София или нямат възможност да присъстват на събитието, могат да изпратят книги за дарение директно на читалищата. Адресите са посочени малко по-долу, а молбата ни е да подберете запазени книги и да подготвите пратката за ваша сметка.
НЧ “Развитие 1878”
с. Дълбоки, област Стара Загора,
ул. “Септемврийци” 17
Христина Янкова
***
Читалище “Култура”
с. Ветрен дол, област Пазарджик
Улица Първа
Припомняме ви, че в рамките на първата си инициатива “Подари книга на читалище в нужда” през 2016 година VIBES успява да събере повече от 1200 книги, които дарява на читалищата в с. Столетово (Карловско) и с. Селановци (Врачанско).
Още информация за събитието можете да намерите тук.
Препоръчваме ви още:
Автор: Диди от Приказки от мама
Наскоро прочетох статията за удобното дете – дете, което не те ядосва, слуша и изпълнява всяка заръка безусловно и старателно. Признавам, че ме докосна. Признавам, че разпознах себе си в това дете.
От най-ранно детство трудно споделях мнението си, тревожейки се излишно, че ще нараня някого. Когато бивах предизвикана, кротко си замълчавах и се оттеглях страхливо. Когато целият клас реши да избяга от час, аз съвестно си останах на мястото. Когато трябваше да избирам специалност в гимназията, а по-късно и в университета, тактично избирах това, което родителите ми очакваха от мен.
Когато се запознах с мъжа ми, още от самото начало, ако се случеше да имаме разминаване по някой въпрос и назряваше спор, аз се извинявах, дори и без вина, просто за да приключим темата. Когато сама се питах какво искам в живота си, отговорът винаги беше щастие. Абстрактно, безформено и забулено... Нямах никаква идея какво е МОЕТО усещане за щастие, кое носи удовлетворение за МЕН.
За щастие улучих добър човек, такъв, който не се възползва от “удобството ми”. Напротив, моят съпруг още в началото на нашата връзка забеляза проблема. Нашите обичайни теми за спорове се изместиха към пълната липса на отстояване от моя страна. Необходими ми бяха седмици, за да започна да защитавам мнението си, разбира се, ако такова съществуваше.
Без да разбирам, Удобното Аз живееше вместо мен.
Търсех разрешение да направя, каквото и да е, без реално някой, най-малкото мъжът ми, да е искал това от мен. Ако все пак в мен се пробудеше някоя мечта или желание, бързо-бързо ги погребвах - я с чувство за вина, я от страх. Роди се първото ми дете, концентрирах се върху него, нямах време да мисля за себе си, улисана в ежедневните грижи. Отново минах в режим “удобство”.
Забелязала поведението ми, моя много близка приятелка, намираше за виновен съпруга ми. И колкото повече се опитвах да го защитя, толкова по-зле изглеждаха нещата в нейните очи. Не спираше да ми говори. Същите теми отпреди години, същите думи. Но като упорито същество, отказвах да осъзная какво наистина е имала предвид. Беше ми “удобно” да не мисля върху тази тема, да продължавам по същия начин.
Мина време след тези разговори, роди се второто ми дете. Оставах често сама със сина си и опознавайки него, се опитвах да опозная себе си. Тогава осъзнах, че търся одобрение и разрешение за своите ежедневни действия. Започнах да се боря сама със себе си и да правя всичко, без да давам отчети. И о, чудо!
Светът не спря да се върти.
Вместо това се учех наново да мечтая. Изминаха още няколко месеца и прочетох статията за удобното дете. Моето поведение и грешките ми в отношенията към хората и самата мен добиха форма, наречена “удобен човек”. Все още имам работа върху себе си, но знам на кой въпрос трябва винаги да имам отговор:
Какво искам АЗ?
Препоръчваме ви още:
Ако някой се беше сетил да създаде армия от майки, щеше да се сдобие с най-мощното оръжие съществувало някога. Само те могат да се опрат на Системата, защото никога не се отказват. Майките на деца с увреждания например са в състояние да организират шест протеста за три години и въпреки упоритата съпротива на исканията им, да не се отказват – обличат си "неприличните" фланелки, надуват черните балони и потеглят с инвалидните колички, защото искат достоен живот за рожбите си.
Оказва се, че дори ако държавата е социална, както сме свикнали да казваме за обществата на Запад, Системата може да те унищожи, ако не й се съпротивляваш. Историите на две майки, които отглеждат специалните си деца в Германия, потвърждават това.
„Да имаш дете с проблем значи да се бориш цял живот.“
Тодорка Щайн е майка на Карл Лукас, на почти 6 годинки, и на Елиза на 4 месеца. Магистър е по Източноевропейски науки и индийска филология. Не работи по специалността си, защото както казва: „Много съм специална и безинтересна за работодателя.“ Живее в Германия от 16 години. Заминава по неволя и през първата година работи като детегледачка. После започва следването си в Свободния университет в Берлин. Покрай него научава 6 езика, два от тях хинди и санскрит. Теди е един от администраторите на група за родители на специални деца, живеещи в Германия. И те водят своите битки ежедневно, макар да нямат проблемите, с които хората с увреждания се сблъскват у нас.
Синът ми се роди в 38+3 седмица с планувано секцио, не заради него, а заради мен. Аз страдам от Арнхолд-Чиари синдром и не трябва да раждам нормално. Той не се различаваше от другите деца, НО не проговори…. Това ме притесни и ме накара да тръгна да търся причината. След това установих и че не разбира какво му се говори… Беше диагностициран на 2 годинки и 8 месеца от музикален терапевт. Той заснел видео, което показал на лекарката ни. Диагнозата е поставена от него, подписът на лекарката я направи законна. Тази диагноза е доживот, не се оборва… в началото ние бяхме в един център (SPZ) там си загубих времето две години с ерготерапия и музикална терапия. Логопедът не искаше да работи с моето дете, защото е невербално, пък и има диагноза. Наехме логопед на частно. Тя беше така добра да ни препоръча своя колежка, която работи със здравната каса. Сега сме на АБА терапия (вид терапия за деца в аутистичния спектър) в друг център.
Направихме ЯМР, ЕЕГ, генетика… нищо… казва ни се да се примиряваме, никой не иска да търси причината за липсата на реч… диагнозата обяснява всичко. Случвало ми се е в Спешна помощ тук да отказват да го прегледат, защото е с диагноза… такива деца не обичат да бъдат докосвани… а фактът, че него просто го е страх, се игнорира.
В Германия детето с диагноза аутизъм има право на пари за обгрижване и на паспорт за инвалидност. Сумата не е фиксирана, лекарите в SPZ (център за извънболнична помощ) дават и информация какво му се полага като помощ. С паспорта за инвалидност се получават данъчни облекчения, безплатен паркинг, придружителят на детето не плаща в градския транспорт. Другото са Pflegegeld - пари за обгрижване. Оценява се степента на увреждане на детето, т. е. колко е голяма нуждата му от грижи. Сумата варира от 120€ до 980€. Децата имат право на физиотерапия и ерготерапия, логопед, качеството им обаче е друг въпрос.
Всяка детска градина би трябвало да приеме такова дете, но не всяка го прави. Моето е хиперактивно и в детската градина отказват да го гледат. Отказаха да ни продължат договора с една година, за да го отложим от училище. Със 7 детски градини контактувах, само откази. Иначе детето получава интегративен статус, държавата плаща на детската градина тройна сума, за да се грижи за него. Училище? Германия се стреми към интеграция, т. е. деца с проблеми да се обучават заедно с деца без проблеми, но за съжаление това е само на хартия, практиката е друга. Има училища за деца с телесни и умствени недъзи, но децата в такива училища нямат правото и възможността да се развиват по-нагоре… пътят е начертан, ако се върви по него - помощ много, ако не (както в нашия случай) камъните по пътя са много. Тук важи мотото “Всяка жаба да си знае гьола”, защото за всяка жаба е създаден гьол - щом го има да се ползва!!!
Със сина си нямам проблеми. Да, не си сяда на задните части, скача непрекъснато, но той е най-милото и любвеобилно същество, което познавам. По-скоро с инстанциите се ядосвам – детски градини или сега с училището. Ежедневно се анализира поведението му, състоянието му…. Понякога имам чувството, че парите за детето са по-важни от грижата за него.
Трудни деца или трудни диагнози
Когато заведох сина си на преглед при лекар, заради училището, се надявах да успея да отложа този момент. Уви, каза ми се, че има специални училища, за какво да го отлагам. Попитах ще се научи ли детето ми в такова училище да чете и пише, отговориха ми „не“, ама и аз какво очаквам, детето е аутист, няма учене при тях… Искаме синът ни да е в нормално училище, но май няма да стане. И на нас, като на други родители, ще ни се наложи да се подчиним на системата. Боря се да възприемат детето ми като дете, а не като аутист!!!! Много го мразя това наименование, все едно след диагнозата то загуби име и лице и е просто аутист. Хората са склонни да приемат тези, които са различни, но да не са им в къщата, както се казва… боря се за адекватно лечение, интеграция в нормално училище… искам да е пълноценен човек, а не случай за обгрижване, но това мога да постигна само ако той бъде възприет.
Много рано напуснах България и не мога да сравнявам нещата с условията тук, но информацията, която получавам от майките там, не ми харесва, ама никак. Подкрепям протестите им. Щом държавата се грижи за малцинствата в България, значи за едно дете с проблем трябва също да има средства…. Да имаш дете с проблем, значи да се бориш цял живот… Нека сме силни, ще успеем.
„Да си различен не е опасно, а нормално“
Мира е майка на разкошен син на 6 години. По образование тя е инженер, но учи и педагогика в момента. В Германия синът й получава диагноза ГРР (генерализирано разстройство на развитието). С Мира говорихме дълго за проблемите на децата с увреждания там. Разказа за случаи, в които учители настояват децата да бъдат диагностицирани като аутисти, защото при тази диагноза държавата им плаща помощ в троен размер, а с детето влиза да работи асистент. Сподели и за случай, в който семейство, пристигнало от САЩ, е поканило дори американските специалисти, които са работили с детето им, да обяснят особеностите на състоянието му на немските си колеги. Ефектът бил нулев. Друга майка споделила, че от много време опитват да уредят рехабилитация на детето си вкъщи и макар то да е с увреждане, което му дава това право, още не са удовлетворили молбата им. Мира казва, че е много трудно да попаднеш на наистина добър специалист. Лекарката, която се занимава със сина й в момента, се намира на 100 км от тях, но въпреки това пътуват за прегледите.
Диагностицирането се случи за 40 минути. Не взеха под внимание нито един документ, епикриза, тест или каквото и да е друго от България. Просто влезе един невролог, накара го да направи няколко упражнения за фина моторика, концентрация, чукна го по коляното и диагнозата беше налице. Нямахме право на преводач, дори не ме пуснаха да вляза с него, за да превеждам. След 5 месеца правихме тест за интелегентност, от който не видяхме резултатите, но казаха, че бил аутист с умствено изоставане. На същия тест за интелигентност, но за прием в училище и пак без преводач, той се справи.
Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова
Майчинските ми са в размер на 190 евро, отделно той получава 500 евро (нещо като ТЕЛК), посещаваме дневен център с логопед и ерготерапевт безплатно, но нивото им е много ниско. Като специалисти (ниво на знания) в България имах по-добри условия. Тук удариха спирачки на детето ми. Много са назад с информацията за методи и лечение на деца от аутистичния спектър.
Смятам, че всички трябва да се борим за щастието на децата ни, за по-нормалното им интегриране. За по-нормален живот. Трябва да научим политиците и обществото, че да си различен не е опасно, а нормално.
Докато майките в Германия водят битка за пълноценно съществуване на децата си, майките у нас все още се борят за физическото им оцеляване. И едните, и другите имат общ враг – Системата. И едните и другите искат само едно – децата им да имат право на достоен живот. Коя майка не иска това за детето си?
Интервюто взе Янка Петкова
Снимки в текста: Личен архив
Препоръчваме ви още:
"Системата ни УБИВА" - фланелката, която скара властта
Как да общуваме с различните деца
Детска Академия Светулка кани родители и деца на необикновено кулинарно забавление на 12 май. Пролетното парти на открито ще се състои във Вилна Зона Горна Баня, близо до гората. Децата ще вземат участие в кулинарен урок - "Как да сготвим щастие на открито в градината на Светулката " под ръководството на шеф готвач Генади Велчев и любимката на децата Фифика Георгиева.
Шеф Велчев ще представи лека, вкусна и ароматна рецепта за пъстърва на дървени въглища с гриловани градински зеленчуци, мариновани в ароматни билки и зехтин и овкусени с антична сол. Децата ще се научат да овкусяват риба, да я пекат на дървени въглища, да режат зеленчуци за скара и да ги приготвят.
Освен да готвят и да хапват, децата ще могат да поиграят в градината. Ще имат възможност да се запознаят с най-дружелюбното куче Марси. Ще се проявят като истински художници под ръководството на преподавател Еллина Тончева, която ще им покаже основните техники за рисуване с маслени бои на платно. Емоциите, кулинарните и маслени шедьоври на децата ще бъдат заснети от Деа Александрова.
Очакват ви няколко часа на чист въздух, близо до гората, в прекрасна градина и весела компания.
Повече информация за събитието можете да намерите в сайта на Детска Академия Светулка.
Препоръчваме ви още:
Защо за децата е полезно да готвят
Коко в кухнята на шеф Манчев или най-вкусният домашен бургер
Майка на дете с ДЦП разказва как се е научила да общува с него
Лекарите се съмнявали, че то изобщо някога ще може да разпознава родителите си, но майката, която вярвала в детето си, днес може да общува пълноценно с него.
Джонатан се ражда през 2006 година във Великобритания, при доста сложни обстоятелства – автомобилът на родителите му се врязва в друг, аварията предизвиква отлепване на плацентата и притокът на кислород към бебето спира. Майка му Шантал Брайън е подложена на спешно цезарово сечение. Джонатан се появява на този свят посинял и безжизнен. Диагнозата, която поставят лекарите, е детска церебрална парализа.
Първите две седмици и половина лекарите и родителите все още се надяват на някакъв прогрес в състоянието му, но след като е направен скенер на мозъка надеждите угасват.
„Лекарят, който го наблюдаваше каза, че това са едни от най-лошите снимки на мозък, които някой някога е виждал“- разказва Шантал – „Списъкът с нещата, които няма да може да прави, се оказа безкраен – да ходи, да тича, да седи, да говори и дори за познава родителите си.“ Затова майка му решава, че единственият начин да се справи с всичко това е да решава проблемите по ред.
През следващите два месеца най-важно е лечението на бъбреците на Джонатан. Всеки път, когато Шантал разговаря с лекарите и ги моли да прегледат детето й се струва, че невръстният й син разбира какво се случва около него. Момчето преживява трансплантация на бъбрек и множество други интервенции. Годините минават и постепенно един от най-важните проблеми става общуването. Той и родителите му измислят знаци за „да“ и „не“, но това не довежда до съществен напредък.
Към 7-та си година Джонатан е прикован в инвалидна количка и не може да разговаря. Общува с усмивки, сълзи, смях и случайни движения. Обича да прегръща двете си по-малки сестри и да участва в семейния живот.
„Опитахме да общуваме с него със знаци и скоро установихме, че Джонатан разбира какво му казваме, но не може да отговори, защото не контролира тялото си. Знаехме, че е способен на много повече, но общувахме с него като децата в специалното училище, което посещаваше.“ След време, когато започват да общуват пълноценно, синът й обяснява колко унизително е било за него това.
Родителите усещат, че зад безпомощния вид на Джонатан се крие жив ум, но не знаят какво да предприемат.
Майка му се съветва с учители и взема решение да го научи да чете, пише и смята, поне на ниво начално образование. Правят специална таблица с букви, думи и цифри. Шантал показва квадратчетата, а синът й с поглед я насочва кое от тях да използва. След две седмици му става скучна и тя прави по-сложна таблица, с повече лексика.
Как да общуваме с различните деца
„Прогресът на Джонатан, от заниманията ни няколко часа дневно, беше поразителен. За няколко години той се научи да чете и пише, а на 9 ми продиктува с поглед една история за пирати. Разбрах, че най-сетне мога да разговарям с него.“ Така родителите успяват да разберат и неща, които по-рано не подозират – например че любимият му сладолед е шоколадовият.
След като вече има възможност да общува с другите, Джонатан постъпва в начално училище и за 2 години настигна своите връстници. По думите му, способността да чете и пише се развила през тези 7 години, в които той слушал какво казват и му четат другите.
Сега необикновеното момче има собствен блог. Преди две години започва кампанията „Учете и нас“, с апел всички деца, независимо от диагнозата и възможностите им, да бъдат обучавани в четене и писане като връстниците си. Заради тази инициатива Джонатан е поканен в Камарата на лордовете във Великобритания, където се запознава с принцовете Уилям и Хари.
Моля те, Боже... или нещо друго...
„Джонатан се изморява, но никога не се отказва да научи нещо ново. Разбира се, животът ни е труден, като на всички родители на деца със специални потребности, но се справяме“ – казва Шантал.
Когато се ражда синът им, родителите са предупредени, че няма да живее дълго, защото всяка инфекция за него е животозастрашаваща. Майка му обаче смята, че не не си струва да губи време в тревога. Всеки ден със сина й е подарък.
Снимки: BBC
Източник: mirror.co.uk
Препоръчваме ви още:
За независим живот на хората с увреждания
"Системата ни УБИВА" - фланелката, която скара властта
Фестивалът включва 29 ресторанта, с по две специални тристепенни менюта, в продължение на 9 дни (5-13 май)
Пролетните кулинарни изкушения са във фокуса на Четвъртото издание на Sofia Restaurant Week. Фестивалът ще се проведе от 5 до 13 май 2018 г. с 29 гурме дестинации. За първи път вкусното столично събитие ще се проведе в рамките на 9 дни, вместо досегашните 7. Отзивите на самите участници са показали, че е почти невъзможно в рамките на седмица да бъдат посетени всички любими техни ресторанти.
Sofia Restaurant Week – Пролет 2018 не изневерява на своя оригинален подход за селекция на единствено лично проверени и селектирани от организаторите от Ресторант Уийк и Zavedenia.com ресторанти. В участващите места се забелязват 6 нови имена, като 23 от ресторантите са били включени и в предишни издания и са получили високи оценки от посетителите.
Шеф готвачите на кулинарните дестинации на Фестивала предлагат по две специални тристепенни менюта, подготвени с много фантазия и любов. Акценти ще бъдат пролетните свежи зеленчуци, специалитетите с агнешко месо, както и гурме експериментите и авторската кухня. Кувертът за тристепенно меню е с фиксирана цена от 29 лв., без напитки.
Регистрацията за Sofia Restaurant Week стартира в събота 05.2018 г., като за някои от по-интересните ресторанти се очаква местата да бъдат запълнени още през първите два дни.
Ресторантите и менютата могат да бъдат разгледани тук.
Внимателен поглед върху местата, които може да посетите с вашите приятели и семейство, показват чудесни попадения:
В Iv by Chef Evropeisky и The Restaurant можете да се насладите на неповторимото съчетание от стилна атмосфера и балансирани и свежи, вдъхновяващи кулинарни шедьоври.
Разнообразието от неповторими европейски ястия е богато представена в менютата, селектирани от ресторантите Cactus, Ventana, Social Café Bar and Kitchen, Пушкинъ, 33 Gastronauts, Talents, Табиет и Tempero.
За привържениците на италианската кулинария, насочваме вниманието към ресторантите Rose Restaurant and Pizza, Морино, както и Spaghetti Company, а за хората, които не правят компромис с избора на вино, горещо препоръчваме Grape Central, Vino & Tapas и Barrique. Вдъхновението на традиционната френска кухня и готвене чрез метода sous vide ще намерите във VACUUM, а гръцката кулинария е представена в новооткрития ресторант Akrogiali.
Магията на азиатската кухня ще ви завладее в Edo Sushi Vitosha, Royal Thai и Hamachi-ni.
Любителите на риба и стекове на жар ще намерят интригуващи кулинарни предложения в Ascua, а истинските ценители на сезонната кухня ще я намерят в ресторанти Щастливото прасе, Багри и Aubergine.
Фестивалът намира път и към любителите на веган и гурме кухнята, чрез сезонната растителна храна, сервирана в интериор от естествени материали в ресторант Soul Kitchen.
Любителите на кулинарните интерпретации на традиционната кухня в модерна атмосфера ще я намерят в ресторант Grozd.
Колорит в семейството на Sofia Restaurant Week внасят изкушенията на индийската кухня в Kohinoor и арменския ресторант Egur Egur.
Свежест и богатство от аромати ще намерите в любопитните менюта на ресторантите.
Насладете се на кулинарните оазиси в сърцето на София и усетете неповторимия чар на четвъртото издание на Sofia Restaurant Week!
Препоръчваме ви още:
Кулинарната фиеста на Мама Нинджа
- Най-популярни
- Най-нови
