Автор: Валентина Вълчева

Предполагам, че всеки, който се е сдобил с деца в детската градина, рано или късно, се е озовавал в класическата ситуация цял ден да се бъхти в кухнята, да сготви най-здравословната и по възможност достатъчно вкусна манджа – поне като за английската кралица... и ТО да се нацупи над чинията вечерта и да измрънка: „Гадост! (Любимата думичка на големия ми син в такива случаи!) Не е като мусаката на леля Ванче в детската градина. Не го искам.” И сте дотук. От този момент насетне просто не съществува природна или божествена сила, която да го накара да вкуси дори една-единствена лъжичка.

Общо взето, нямате много опции в този случай. Казвам го от опит.

И не, леля Ванче няма да ви свърши работа, дори и да ви е съседка и първа приятелка и лично да дойде вкъщи да ви извърти въпросната мусака. Защото тук не става дума за мусаката на леля Ванче, а за мусаката на леля Ванче В ДЕТСКАТА ГРАДИНА.

Вие може три години преди това да сте го хранили само със специално селектиран сорт ориз, с най-крехкото месце от хималайски муфлон и с най-чистата безглутенова не-знам-си-каква азиатска пшеница, но-о-о... в мига, в който детето ви опита храната В ДЕТСКАТА ГРАДИНА, нещата тотално се прецакват.

Всъщност храненето на малко дете си иска сериозна подготовка, в това число солидни познания в областта на психологията и цирковото изокуство. Ако ви се е случвало да водите преговори по време на заложническа криза с полудял въоръжен маниак... ами горе-долу същото е. Но на вас, както и на мен, едва ли ви се е случвало.

Психолозите казват, че за да свикне с една храна детето, трябва да я опита поне 40 пъти. 40!!! Ама как да проведете въпросните 40 битки, докато го накарате да я опита, никой не казва. М-не, натискането с коляно в гърдите, докато му тъпчете нещо си там в устата, а то пищи на умряло, не е вариант.

Все още си спомням, не без доза съчувствие, един особено горещ летен ден по обед, всичко живо е притихнало от горещината, сякаш целият квартал дреме блажено... и един женски крясък, някъде отвъд последните изпокъсани нерви от горните етажи на един блок: „Зини, ма!”, последван от детски рев.

О, колко ги разбирам и двете!

Ще споделя малко личен опит на майка ми. Във въпросната възраст, съм била много, ама много злояда. От днешна гледна точка мога да ви кажа, че и досега не хапвам мед, чушки, моркови и каквито и да било тестени глезотийки от рода на кифли, бухти, кексове и прочие. Да де, ама според мама точно гореизброените храни са видиш ли много, ама наистина много полезни и необходими и въобще без тях не е възможно съществуването на живот на Земята. Особено медът. Грях ми на душата, но ми се повдига от мед. Това е положението! Но когато си на две-три години, никой не те пита дали ти харесва или не – просто трябва да го изядеш. Няма да изброявам случаите, в които се е налагало да си пълня джобовете и пазвата с мекици, парчета кекс, баклава и щрудел (Гадост наистина!) и какво ли още не, за да се отърва от поредното силово тъпчене. Ще спомена обаче една практика, която доста често даваше добри резултати – яденето у комшиите винаги е по-сладко от вкъщи.

Та значи мама се изхитри и започна да си забърква каквото там се сети вкъщи, след което храната се носи у леля Мичка и това се оказваше вълшебната добавка, която превръщаше дори най-гадната филия с масло и мед в най-изтънчена вкусотия. Така че за известен период от време, леля Мичка беше моята вълшебна „леля Ванче”.

Разбира се, и това е довреме, но може да свърши работа при някоя изчерпана откъм идеи мама.

При големия ми син например начинът се оказа различен. Няма значение какво има в чинията си, готов е да омете дори сухия хляб с малко вода, стига да го убедиш, че това е „храна за юнаци”. Защото той иска да е „юнак като Спайдърмен и оня, дето лежи с пушката и пъшка”. Засега все още не се е сетил да пита защо винаги манджата за юнаци включва точно нещата, които не обича особено много. Ама иска цял ден да кара на две мекици? Негова воля! До вечерта задължително ще е изгладнял като вълк и няма да се сеща вече да пита: „Спайдърмен боб яде ли?“.

Но да се върнем в детската градина!

Когото и от познатите си да питате днес, едва ли ще намерите дори един, който да не се сети за нещо, което не е ял, откакто е завършил детска градина. За мен това въпросно нещо е щруделът. На 40 години станах (почти и една), а и досега миризмата на това кулинарно чудо ми действа като активен въглен. Не съм психолог, но съм убедена, че има нещо общо със силовото тъпчене. (Горе-долу по същия начин си обяснявам и неприязънта ми към жени с дълга права черна коса, но това е друга история.)

Когато си поставен пред ситуацията да ядеш нещо, което по една или друга причина не харесваш, си е изпитание за волята дори на възрастен човек. Колко пъти ви се е налагало да ядете насила нещо, което иначе не бихте опитали, дори само за да не обидите домакинята например? А представете си децата, които чисто и просто са принуждавани да омитат всичко, което им се поднася, без никой да ги пита дали точно сега им се яде, дали точно това им се яде и дали изобщо харесват това ядене или не!

Затова и не се впечатлявам особено, когато госпожите и леличките в детската градина ми съобщават, че за пореден път моето чудо не си е изяло следобедната закуска. Ами не е болка за умиране, бе, хора. Майка ми все така изпада в паника, ако детето откаже третото парче баница или изяде само една супа с три филии хляб за обяд. Че то това ядене ли е? Ми то ще се разболее от това НЕядене! Зърнени закуски евентуално сутрин? Глезотии! Кой ви даде на вас деца да гледате, моля ви се!

Но ако трябва да съм малко по-сериозна, бих ви посъветвала (пак от опит) да не разчитате, че в детската градина някой ще се съобразява с изискванията ви пилешкото месо непременно да е от щастливи кокошки, а млякото – от истински швейцарски крави с доказано родословие. Защото в групата има още двадесет деца с двадесет майки, с двадесет различни разбирания за здравословно хранене. Непосилно е, пък си има и правила, които жените в кухнята са длъжни да спазват, независимо дали това ни харесва или не.

Всъщност, признавам си, аз съм непретенциозна по отношение на храната. Важното е да е вкусно. И се чувствам като пълен идиот, когато някоя майка зададе въпроса: „А вие кога точно включихте глутена в храненето?” Мо-о-оля-а-а-?!

Когато преди пет години зададох подобен въпрос на моя доста по-възрастна позната, тя просто ме изгледа с някаква смесица от насмешка, съжаление и разбиране, след което каза: „Виж сега! Преди всичко не забравяй, че отглеждаш жив човек, а не лабораторна мишка.” Колкото и да се опитвате да държите под контрол всичко, което влиза в устата на детето, рано или късно то все пак ще попадне в детската градина и ще опита от мусаката на леля Ванче. И тя ще му хареса! Повече от всичките екзотики, които вие се опитвате да му осигурите, извършвайки чудеса от героизъм в кухнята. И, повярвайте ми, мусаката на леля Ванче, колкото и подозрителна откъм хранителна стойност да ви се струва, е нищо в сравнение с момента, в който ще се окажете изправени пред необходимостта да обяснявате защо чипсът и пуканките не са полезни, след като са то-о-олкова вкусни!

За шоколада да отварям ли дума?

Ами... това е положението!

Препоръчваме ви още:

30 съвета за злоядото дете
Детето не яде? 7 полезни съвета за родителите на злояди деца
Как се хранят малките европейци

Автор: Траяна Кайракова

Тази история ще ви разкажа точно така, както я записах. Няма да споменавам името на дамата по разбираеми причини. Изводите оставям на вас.

„Никой не вярва, че съществува такава болест, само тези, които са минали по този път или продължават да вървят и да се борят с нея. Ето затова я наричат невярна. Ако не бях се разболяла, аз бих казала същото. Често чувам отстрани – „лиготии, простотии, то в днешно време и в тоя стрес кой няма депресия, айде моля ви се“ - по адрес на някой, който се е осмелил да каже, че страда от депресия или поне така предполага. Аз не съм казала на никого. Не искам и не смея. Няма да ми повярват. Споделих само с една приятелка психолог, която всъщност ме прати на правилното място и разбра какво ми се случва.

По нищо не ти личи, ти си все същият човек, няма как другите да разберат какво се случва. Първо започва мълчанието. Не ти се говори, на събирания просто слушаш, почти не запомняш нищо от разговора, установяваш, че дори не те интересува това, за което се говори. Хората са така погълнати от себе си и искат да имат слушатели, че не забелязват, че от бърборко си се превърнал в ням слушател.

После идва занемаряването на външния вид и може би не точно това е думата. Хващах първата дреха, която мернех, навличах я и въобще не ме интересуваше коя е и как изглеждам. Бижутата и аксесоарите ми трайно прашасваха, гримовете се развалиха, ходех само с един чифт обувки. Не се вълнувах от нещата, които съм правила преди. Всяка жена се старае да изглежда добре, ако не за друго, поне за собствено самочувствие. Моето беше тотално изчезнало някъде в дълбините на болестта.

Забравях всичко на момента. Няколко пъти печката, ютията, какво ме питат, закъде съм тръгнала и безброй други неща. Най-страшен беше моментът, в който излязох от къщи, спрях пред входа и се разплаках, защото не знаех къде точно съм искала да отида. Върнах се, видях списъка с покупки на масата и тръгнах към магазина. Оттогава си правя списъци и нося два тефтера, в които си записвам всичко. Разплаквах се от всичко – радостно събитие, тъжно събитие, от нищо – просто ей така. В началото у дома се шегуваха с мен, после започнаха да се дразнят. Смятаха, че го правя нарочно, за да ги ядосвам. Колко грешаха само!

После идва сънят. Ставаш сутрин и не можеш да се надигнеш от леглото. Главата знае, че е време, но тялото се бунтува и отказва. Всичко в теб е „на желе“ и не можеш да помръднеш. Ставаш някак си, вземаш душ, лягаш за 5 минути, обличаш се, пак полягваш и така, докато не се сепнеш, че ще закъснееш. Само дето не ти пука. Какво от това, че си закъснял? Може пък да те изгонят от работа и по цял ден да спиш. Имаше дни, в които спях по 5-6 пъти. Нямаше значение в колко съм станала – дали в 10 или в 11 сутринта, след час лягах пак. Исках да спя безкрайно. В офиса тайно се заключвах в една от стаите, за да мога да дремна, иначе нямаше да издържа. Чувствах се уморена, толкова уморена от всичко, което всъщност не правех. С огромни усилия вършех елементарните домакински задължения, отлагах до последно всичко. Кошът да прелее от мръсни дрехи за пране, да няма нищо за ядене, да не можеш да стъпиш от разхвърляни дрехи навсякъде. И пак никой у дома не разбра, че нещо се е променило. То просто е невидимо, а за мен необяснимо – тогава.

Не само не ми се готвеше, а не ядях почти нищо. Пиех кафета, пушех и в крайна сметка за около месец свалих 10 килограма. Винаги съм искала да отслабна, но не на тази цена! Забравих да се усмихвам, да се шегувам, да бъда онази, която аз самата познавам. Обичам да пея, да танцувам, да се веселя. Всеки мой ден започваше с любим диск в колата до дупка, а аз пея до дупка. Повече от година не пуснах нищо нито в колата, нито вкъщи. Изпадах в ужас само ако нещо тропне, хлопне или някой повиши глас. Сърцето ми се разхлопваше, а краката и ръцете ми трепереха. Изпусках и чупех всичко. Най-лошото е, че главата и ръцете ми се тресяха така, сякаш имам тремор. Имах чувството, че всички ме гледат.

Няма да забравя как през един уикенд отидохме семейно на кино. Било някаква комедия. Децата, мъжът, аз, пуканките, филмът. Голямата част проспах, другата не разбрах и въобще не се смях. Накрая тръгнахме и аз се изцепих, че това е най-тъпият филм, който съм гледала. Обидиха се. Два дни не ми говориха. И знаете ли какво? Не ми пукаше.

Накрая дойдоха мислите за самоубийство. Стоиш си на прозореца или на терасата, гледаш и се чудиш как да стане. Как ще е по-безболезнено, но и сигурно. Доста време го мислих. Не намерих кураж, мисля, че тогава ме спаси мисълта за децата. И онази приятелка, за която ви казах. Само тя ме попита как съм и тогава не издържах. Плаках с часове и не можех да обясня какво се случва, защото аз самата не знаех. Тя ми каза, че не трябва да ходя на психолог, а на психиатър. Знаех разликата, знаех, че не съм луда, бях съгласна на всичко, за да върна живота си. Запазих си час при най-добрия лекар, описах всички симптоми и чух диагнозата – остра форма на депресия. Не беше ми минавало и през ум такова нещо. Бях готова на всичко. Взех рецептата и зачаках. Трябват поне 2 седмици лекарствата да подействат, защото са с натрупване. И наистина започнаха да действат – бавно, но все пак. След 3 месеца контролен преглед. Падна се през есента и всичко се срина. Нови лекарства, после пак, после пак. Пролет и есен тези заболявания се обострят. Накрая уцелихме лекарството и дозировката. Не си мислете, че обвинявам лекарката. Направи ми всички изследвания, винаги вдигаше телефона, превърна се в мой изповедник. Новото лекарство беше чудно. Ама в буквалния и преносния смисъл. Така се натрупа в организма, че излизах навън все едно с няколко чифта розови очила един върху друг. Не си спомням какво се случи, но беше нещо лошо, а аз го приех като незначителна смешка. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Бях в постоянна еуфория, енергична, усмихната или както казва една приятелка „ постоянно включена в тока“. Не беше нормално. Отново сменихме лекарството, защото от прекалената еуфория можеш изведнъж да се сринеш в дълбокото.

Сега мога смело да заявя, че съм добре, че всичко е наред. Докога ли? Не знам. Не искам да мисля. Казват, че човек се пристрастява към този вид лекарства, че може да ги пие, докато е жив. Нека да е така, нека се пристрастя или да се излекувам. Искам да си остана вечната и непоправима оптимистка, усмихнатата и слънчева жена, грижовната майка, добрата съпруга, вярната приятелка… Ако цената са лекарства доживот, ще я платя.“

Препоръчваме ви още:

Когато шоколадът загорчи

Трите килограма, които убиват 

Депресия или емоционално "прегаряне"

Автор: Мария Пеева

Когато ме попитат за пакостите на моите момчета, не знам откъде да започна. Те не са една и две. Може направо роман да се напише, само че няма да е „Емил от Льонеберя“, а „Пееви от Пловдив“. Не ме разбирайте погрешно, добри са ми децата. Но пакостите, пакостите им и те са много добри… Ама от друга страна, може ли без тях? Какви деца ще са, ако не правят бели в крайна сметка? Няма да са деца, а просто скучни възрастни хора - съвсем като нас, само че дребнички на ръст.

Нали си имам четири броя малчугани, ще ви разкажа любимата ми пакост на всеки от тях, а вие преценете сами кой е най-големият “хулиган”.

Теди - 6-годишен. (Вече е сериозен мъжага на 23 и след два месеца ще бъде татко). Любим спорт - кеч. Леле, колко бяха запалени по кеч всички хлапета по онова време. Не стига, че разиграваха опасни кечистки схватки по детските площадки, ами и знаеха наизуст всички звезди на кеча и колекционираха списания с тях. През онова лято с нашия татко правихме ремонт в тогавашната ни квартира. Сменяхме тапети, мокети, каквото можем да си позволим. Цялата ни почивка отиде за това. Теди междувременно пратихме при баба му в Пловдив, за да приключим на спокойствие. А когато си го взехме на чистичко и подреденко, той беше много доволен. Толкова доволен, че на следващия ден като се върнахме от работа, ни беше подготвил мила изненада. По всичките стени на малкия апартамент, върху красивите новички тапети беше налепил със секундно лепило снимки на кечисти, изрязани от списанията. Казвам ви, плаках с глас. На всичкото отгоре нямаше как да ги свалим, тапетите се късаха с тях. И до края на престоя ни в онази квартира от стените ни гледаха смръщените физиономии на Скалата и разни други напомпани екземпляри с татуировки и лъскави впити гащета. Нищо, много скоро един новодошъл на белия свят малчуган ще почне да "изненадва" него :) Тогава ще му напомня тази история.

Косьо - моят настоящ тийнейджър. Изключително отговорен младеж и до ден-днешен. Най-забавната му беля се дължи точно на това чувство за отговорност. Като малък той много обичаше да рисува и имаше най-различни боички - акварелни, темперни, текстилни и какви ли не. Редно е да изтъкна факта, че за разлика от тримата си братя, никога не ми е рисувал по стените и винаги се е старал да е чисто след него. Веднъж споделих с баща му, че не мога да изпера една точица от флумастера му на новата ми бяла блузка и ще трябва да търся някакъв по-силен препарат. И моят отговорен младеж бързо измислил как да реши проблема и да ме зарадва. За целта нарисува едно огромно цвете върху бялата блузка, за да не се вижда малката точица. В интерес на истината беше сполучливо цветенце. Само където се размаза, след като я изпрах. Да бях си я носила непрана. :) 

Коко - моят деветгодишен лайфхакер. Неговите пакости продължават. Веднъж ми каза: „Мамо, имам изненада за теб - направих “екскременти с лед”. Леле, изтръпнах. Слава богу, оказа се, че са “експерименти с лед”. Не че те бяха много по-лесни за почистване, но да речем, че не миришеха толкова лошо, колкото си представих, като чух за екскрементите. Даже ставаха и за ядене, ако някой обича заледен компот, заледен лимон, заледен домат, заледен чипс, заледено кисело мляко (опитай, мамо, също като сладолед е). И заледена спукана бутилка с газирано. Е, поне научихме някои неща за различните агрегатни състояния на храните.

Стигнахме и до моя номер 4 - Алекс. Определено той е най-палавият ми малчуган. Всеки ден ни изненадва с нова пакост. Доскоро му беше любимо да ни залага “сладки бомби”. Намирах си топчета зърнена закуска в чантата (добре че и млякото не ми изливаше). Или отворя чекмеджето да си извадя блузка и открия на видно място… бисквитка, увита в салфетка. (Малко е нахапана, мамо, ама аз само да я опитам.) Най-любимата ми пакост е, когато задигна градинските лампи на съседа. Е, разбира се, върнахме ги и се извинихме, а на Алекс обяснихме, че не може да влиза в чуждите къщи, колкото и да иска да ни зарадва с някоя нова придобивка. Някой ден ще му разкажа тази история и се надявам да се изчерви поне наполовина колкото аз се червих, като връщах лампите на сърдитите съседи.
Ние с моя съпруг си имаме една мантра, която си напомняме всеки път, когато нещо се обърка. Казваме си, че ако някоя история след време може да се разкаже на маса и хората да се смеят, значи няма нищо страшно и ще се справим. И слава Богу, пакостите на децата ни са все такива - на момента може да ти се реве, но след някой месец всичките ти приятели ще се търкалят от смях, като им разказваш. А ти самият ще си кажеш: Е, какво толкова е станало? Нали сме живи и здрави.

Затова, правете си пакостите, хлапета. Иначе ние големите ще си говорим само за досадни теми като работата, глобалното затопляне, политиката, или къде е най-добре да се пазарува зеле за туршия. Изобщо що за живот ще е това, ако ви няма вас, нашите малчугани-хулигани?

********************* 

Статията е по идея на Nestle Baby и е част от кампанията им #малчуганхулиган. Очаквайте съвсем скоро онлайн игра, следете страницата им и участвайте. Още за допълнителната грижа, от която се нуждае вашият малчуган, вижте тук.

Препоръчваме ви още:

Кое ти е любимото дете
Някой Божи ден...
Живот като на кино

Автор: Янка Петкова


Вече си на 50. Свиквай. Щом връстничката ти Джулия Робъртс може и ти ще можеш. Най-важното е, че годините не ти личат. Така каза и 80-годишният писател, който не можа да ти даде автограф, защото си беше забравил очилата.

Предлагам да не си губиш времето с кризи. Мина кризата на 30-те, после и тази след 40, от опит знаеш, че е чиста загуба на време. Защото ако не друго, опит имаш. Сега да ти падне едно начало, че да го предскажеш до края.

Клишето, че жената след 50 не остарявала, а ставала по-опасна, е отлежало почти колкото теб. Обаче е вярно. Трудно ще те излъжат, няма я оная наивност, която те правеше още по-руса. Ще устоиш и на четките, и на пързалките и на всякакви други художествено-спортни похвати, с които се опитват да ти хвърлят прах в очите. Ти най-добре знаеш, че това са древни техники за аматьори. Четеш ги като книга и не се ядосваш много, защото вечер си в периода „майната му“.

Рано ти е за моделиращо бельо, дръж се за дантелата и давай напред. Е, налага се първо да минеш през няколко медицински кабинета, не за друго, заради тунинга. Офталмолотът ти обяснява, че е време да смениш очилата „за близо“. При стоматолозите напоследък чуваш все един и същ рефрен: „Под мостовете те гризе пулпит… “. А гинекологът твърди, че според резултатите от цитонамазката си в Б група. На въпроса ти защо в Б, смутено обяснява, че в А група са жените в детеродна възраст. Голяма работа. И ти си била в детеродна възраст и даже си се възползвала от нея. Доказателството е една тийнеджърка, която те държи във форма с непрекъснатите си иронични коментари. Преглъщаш ги, защото ги е прихванала от теб. Мамината.

Мъжа си го обичаш. Категорично. С него сте минали през всякакви краш тестове и сте оцелели. Живял е с теб досега и не е избягал, значи е куражлия. Освен това, както пишат в любовните романи, неусетно е станал и най-добрият ти приятел. Само пред него признаваш, че годините не те правят по-силна и на моменти си безпомощна като 20-годишна. Тази аналогия му допада.

Интимният живот? Съществува! От време на време гониш рутината с някоя позабравена рецепта от еротичния тефтер, но си толкова задобряла, че можеш дори сама себе си да зарадваш.

Виж, обкръжението ти се редуцира. Свикна със загубите, болката се утаи и я пускаш навън по задушници. Изглеждаше ти невъзможно, но се случи. Цената на тези, които не те напуснаха, стана още по-висока. А приятелите са точно това, което навремето попълваше по лексиконите – „най-ценното богатство“.

Изобщо много неща ти изглеждаха невъзможни, но се случиха. Сега като чуеш отнякъде думата „никога“ се усмихваш. Твоята паразитна думичка, една от най-слабите ти реплики навремето.

Какво ти предстои? Никога не си искала да знаеш, няма тепърва да си изневеряваш. Но на един курс по салса ще се запишеш. От известно време му липсва ритъм на живота ти и едни латино танци ще му дойдат добре.

Затова, момиче, сложи малко повечко грим, пръсни от парфюма на дъщеря си и хуквай, без да се оглеждаш. Досега не си се връщала от път, няма тепърва да го правиш.

И си духни свещите, че ще ти стопят тортата.

Непременно да прочетете защо е задължително да се направи купон след 40 :)

Препоръчваме ви още:

"Времето няма край и ни влече, няма как"

Около 40

Майка на 50

Автор: Ива Петкова

Има няколко основни мъжки видове, без оглед на височина, тегло, очи, коса (ако я има!), час, дата и година на раждане:

Мъжът-орел: силен, високомерен и прецизен. Острият му поглед бързо преценява коя е жената за грабване. Рядко пропуска и набелязаната жертва трудно успява да се измъкне от безпощадните му нокти.

Мъжът-петел: около него вечно има някаква врява. Нервен и неспокоен, почти комичен в опитите си да изглежда като орел. Обикаля трескаво насам-натам да се доказва и не пропуска, стига потенциалната цел да не бяга много бързо!

Мъжът-лъв: той не бърза. Уверен е и действа царствено. Води нещата според предпочитанията си, но великодушно може да се съобрази с нещо, ако настоявате. Може да е верен, стига жената да се грижи гривата му да е вечно лъскава!

Мъжът-змия: Хитър и лукав, направо не разбирате кога и как се е приплъзнал в постелята ви! Хладен любовник, който с радост ще изпратите на сутринта, а от спомена за допира му ще потръпвате дълго.

Мъжът-дракон: това е онзи, чието огнено дихание в близост кара кожата ви да настръхва, мозъкът ви да се превръща за секунди в пихтиеста маса, а времето и пространството да изглеждат условни понятия. За рамки, ограничения и норми изобщо не може да става дума. Това е мъжът, с който не можете да живеете, но и без него не е живот. Идва, хвърля в пламъци подреденото ви ежедневие и после пак се връща в бездната си.

Кой представител на споменатата фауна ще изберем, зависи от още много фактори, които играят съществена роля. Кой ще прелети, пропълзи или скочи в живота ни е въпрос на много лични решения и избори, които сме правили, правим и ще правим. Ние конкретно, не някой друг!

Препоръчваме ви още: 

Истински мъж
Цяла, цяла от любов
Женско царство в мъжки свят

Автор: Валентина Вълчева

… В Миамас този, който е способен да вдъхне живот на един разказ, може да стане по-могъщ от крал. Там валута е фантазията и хората пазаруват не с пари, а с хубави истории, и библиотеките не се наричат библиотеки, а „банки”.

(„Баба праща поздрави и се извинява” – Ф. Бакман)

Сложете ръка на сърцето си и кажете какво си представяте, когато чуете думата „библиотека”! Ама честно!

Стари прашасали книги, скърцащи още по-стари стелажи, мухъл, паяжини, тук-там някой сочен паяк-кръстоносец за разкош... и разбира се – библиотекарката. Късогледа, кисела стара мома, облечена по последен писък на модата от 50-те години на ХХ век, посивяла, несънувала дори такива екстри като боя за коса, контактни лещи, лак за нокти, която... О, да. По цял ден чете книжки в компанията на две-три котки. Защото каква друга работа има?

Ами... не, не е това.

Е, не и екшън като във филмите с Ноа Уайли, за съжаление. Но е нещо по средата. Защото всъщност библиотеката, макар и може би най-консервативната институция в момента, също следва времето и прогреса. Няма как – задължително е, ако иска да оцелее. И така тя се променя. Все по-бързо. Все по-драстично. А принципът е простичък и познат от съществуването на човечеството: „Дави се или изплувай!”

А библиотекарите, оказва се, са удивително добри плувци.

И ако за нас библиотеката отдавна е станала част от живота, то невероятни, тъжно-забавни и абсурдни ни се струват историите, разказани от библиотекарите от Африка и проблемите, с които се сблъскват те. Например бити библиотекари, чиято единствена вина е, че карат децата да си губят времето в четене и писане, вместо да бъхтят с останалите членове на семействата си на полето и след домашните стада. Познато ли звучи?

Или една история от дълбоките дебри на Азия за млада жена, която плаче от радост, защото съпругът ѝ най-сетне ѝ е разрешил да посещава едно-единствено обществено място – местната библиотека, където тя се е научила да чете.

Винаги съм казвала, че няма по-голям ужас за мен от срещата с човек, който съвсем спокойно ми заявява: „Аз пък, като не съм прочел нито една книга в живота си, да не би да съм по-долу от теб?” Ако сте такъв човек, вярвайте ми, не искате да чуете отговора! И вие сте ги срещали. Срещате ги всеки ден, особено откакто социалните мрежи бележат такъв бум. Да, това са всички онези, които упорито настояват, че се пише „деЦки”, „незнам”, „здравей те”, „сигОрно”, „kv si pr, kuklo” и прочие. И не, не е добра идея да ги коригирате. Казвам ви го като библиотекар и активен потребител на същите тези мрежи. Не само че няма да измъкнете затъналия до шия в тресавището на глупостта, ами рискувате самият вие да се окажете накиснат в него.

Френският мислител от Просвещението Дени Дидро пише: „Образованието придава на човека достойнство, че дори и робът започва да съзнава, че не е роден за робство.”

Образованият човек е заплаха. Библиотекарят, като проводник на знание, е заплаха. Знанието е заплаха. И оръжие. Неслучайно в древността най-великите и далновидни владетели са имали и най-големите библиотеки, плащали са цели състояния за нови и нови ръкописи и книги, наемали са скъпоплатени крадци на знание. Образованият човек е недоволен, съмняващ се, търсещ, любопитен, мислещ. Отвсякъде достоен кандидат за публично изгаряне на клада, защото „в страната на слепците едноокият е цар”.

От друга страна, да си неук и профан е доста удобно, защото мисленето е сериозно занимание и изисква усилия, които не всеки е готов да вложи, още повече че дивидентите от него са сравнително бавно възвръщаеми във времето. Удобно е и за теб, удобно е и за онзи, който има интерес от това най-сериозният ти проблем да си остане визията на последната Мис България, бъдещият победител в поредния Биг Брадър или евентуално последните пикантерии около най-новата, никому неизвестна разгологърдена кака, докато той ти крои шапката.

Най-сигурният начин да държиш под контрол един човек е като му отнемеш свободата на мисленето. А да отнемеш свободата на мисленето е стряскащо лесно на фона на все по-дигитализиращия се свят. И тук именно се явяват библиотеките в ролята си на проводници на знанието, което стои в основата на индивидуализма и собственото, свободното мислене. Чудно, при това положение, как все още никой от армията жадни за власт мегаломани не е стигнал до „гениалната” идея да се отърве от библиотеките и училищата и по този начин веднъж завинаги да си реши проблема с неудобните, питащите, неудовлетворените, търсещите, искащите... Иначе казано, от умните и красивите, ако мога да се заиграя с това словосъчетание, добило доста политически смисъл напоследък.

Някога библиотекарят е бил преди всичко жрец, пазител, съветник на владетелите. Днес палитрата от негови роли значително се е разширила и продължава да се разширява, за да удовлетвори нуждите на хората. Не, работата в библиотеката не е „да четеш книжки по цял ден”. Библиотекарят е учен, учител, творец, ментор, изследовател, ловец на информация и още много неща. Библиотекарят днес е посредник между главоломно набъбващата като количество информация и потребителя, който иска максимално бързо да открие онова, което търси. И начинът за това отдавна не е просто да се съхранява една купчина прашни, стари книги в зле осветено и още по-зле отоплено мухлясало мазе. Жалко само, че ролята на съветник на владетелите като че ли е останала в далечното минало. А можеше да е толкова различно... може би.

Колкото до „онзи” въпрос дали мишката ще изяде книжката... Ами не. Макар да е факт, че дигиталните носители на информация категорично вземат надмощие над аналоговите, ролята на библиотеката си остава непроменена – само се е разширила. Носталгията по времената на скърцащите, потънали в прах стелажи е напълно излишна. Днес библиотеката е светла, цветна, ярка, шумна дори. (Какво светотатство, а?!) Тя вече не е просто дом на мъртви книги, а четенето отдавна не е единственото нещо, което можеш да правиш там. Ако обаче искате да разберете какво още можете да правите в библиотеката, ще изневеря на призванието си да поднасям готова и лесно смилаема информация и няма да ви улеснявам. Просто открийте най-близката до вас и разберете сами! Със сигурност ще останете изненадани.

Препоръчваме ви още:

За мишката и книжката
Есенни книжни препоръки
Читателят живее хиляди животи

Автор: Теодор Пеев

В Щатите като Black Friday е познат денят след Денят на Благодарността - началото на голямото пазаруване преди Коледните празници. В България Черен Петък може да е всеки един петък (понякога четвъртък, понякога цял уикенд), в който магазините са решили да направят масово намаление и разпродажба. И въпреки че при нас все още не е чак толкова разпространено да се пазарува онлайн, е хубаво да сме запознати с някои елементарни начини да се уверим, че сайтът, от който сме решили да пазаруваме, е надежден.

1. SSL сертификат

Наличието на SSL сертификат ни доказва, че връзката е криптирана (кодирана) и данните ни са в безопасност - не могат да бъдат засечени, откраднати и използвани от други хора. Хубаво е да избягваме да споделяме каквато и да е лична информация в сайтове без такъв сертификат, но най-вече информацията от кредитните и дебитни карти!

Можем лесно да разберем дали сайтът, който посещаваме има SSL сертификат, като погледнем URL-адреса му и какво пише преди него.

В Google Chrome се вижда secure етикетът пред адреса, в Safari и в Mozilla Firefox за това сигнализира катинарчето пред него. 

2. Език

Когато посещавате чуждестранни сайтове, обръщайте внимание на нивото на английския (или друг) език в тях. Следете за правописни, граматически и стилистични грешки. В голяма част от сайтовете-измамници нивото на езика, на който е написано съдържанието, е доста ниско.

3. Методи на плащане

Ако единственият начин на плащане е с кредитна карта, може би нещо не е наред. Причината за това е проста - повечето онлайн магазини се правят с CMS системи, а интегрирането на POS-терминал в такава система никак не е лесно. Много по-лесно е да се използва paypal, за който има готови модули. Това, че има повече методи на плащане, невинаги е гаранция, че сайтът е безопасен, но в повечето случаи е добра отправна точка.

4. История на сайта - www.scamadviser.com

В този сайт може да се провери наличната информация за сайта, както и какви потенциални рискове носи пазаруването в него.

5. Дублиране на сайтове

Няма как да не сте забелязали, че Фейсбук ви предлага реклами точно на нещата, които търсите или от които се интересувате. Ако се загледате в тях, ще забележите, че са много подобни. В зависимост от интересите ще виждате лаптопи, миксери или кафе машини. Възможно е те да са с различни имена, а всъщност да изглеждат по сходен или напълно идентичен начин. Това е сигурен знак, че нещо не е наред! 

Безспорно пазаруването в Интернет е удобство и удоволствие. Хубаво е обаче да сме внимателни и да помним, че това, че нещо изглежда страхотно, не винаги го прави страхотно, а някои топ оферти в Интернет са толкова невероятни, че просто няма как да са истина... колкото и да ни се иска да си купим миксер за 100 евро, вместо за 800.

Препоръчваме ви още:

Кибер сигурност за деца
Внимание! Интернет!
Как светът купува, взема назаем или инвестира

Автор: Антоанета Матзиари

Само на 50 километра от границата с България при КПП Илинден, в Драма - гръцки град с богата история, вече над 10 години се издига Коледният град Онируполи (в превод „град мечта“). Всяка година той е посещаван от все повече българи, предимно от районите в близост или с организирани екскурзии. В периода от 04.12. до 07.01. в централния парк на града и на площада се издига чуден, коледен град. Без да има претенции за нещо уникално, той предлага прекрасно коледно настроение.

Целият парк е украсен с безброй светлини. Дядо Коледа лети с шейната си над езерото. Там са джуджетата, елфите и други приказни герои. Има лунапарк, ледена пързалка, сцена с изпълнители, можете да посетите къщичките на дядо Коледа и местата за хапване на хот-дог или гръцко сувлаки, греяно вино, горещ шоколад.

Местни производители предлагат бонбони собствено производство, сувенири, коледни украшения. Къщичките са много интересни, достъпът до тях е безплатен, както и целия коледен град, платени са съоръженията в лунапарка - блъскащи колички, въртяща се балерина, влакчета за най-малките и др. Всяка къщичка е различна. Една е пощата, където се пишат писма до белобрадия старец и се пускат в плик; в друга се правят фокуси; има работилница, където децата сами правят сладки; къща на приказките, където джуджета четат приказки; къща, в която рисуват деца и възрастни с боички.

В една голяма къща с мост над едно от езерата, ви очаква самият дядо Коледа - на гръцки Агиос Василис. Застанал величествено до елхата и камината, той прегръща децата за снимки и после им подарява лакомство. Можете да си поръчате и календар със снимка, който става веднага и струва 5 евро. Организацията е изцяло от общината на града, която се справя доста добре. Търговците, които предлагат храни и напитки трябва да отговарят на определени критерии и се избират с лотария. Помощният персонал, например посрещащите в къщичките, са доброволци и хора в неравностойно положение. Всяка вечер на сцената има мероприятия, през уикендите гостуват известни гръцки изпълнители.
Отворено е за посещения денонощно. Обектите и лунапарка работят до полунощ. Цените на хот-дога, шоколада, виното са до 2 евро, на такава цена са и съоръженията в лунапарка. Влакчета, озвучени с коледна музика, правят безплатна обиколка из града. Паркирането в района по това време е затруднено, най-удачно е да се ползва градският паркинг наблизо, на цена 2.5 евро, без ограничение във времето. До супермаркет Гондзидис, има още един безплатен паркинг, осигурен от общината. Истинската емоция е вечер, когато всичко е осветено, затова ви препоръчвам да посетите коледния град по тъмно. Началото на Онируполи 04.12. съвпада с празника на Драма - Света Варвара, пазителката на града. Тогава се провежда едно много интересно мероприятие - пускане на собственоръчно направени корабчета от децата на града. Езерата на парк „Агиа Варвара“ грейват от стотици светещи корабчета. Според легендата, когато турците искали да нападнат църквата в парка, от земята бликнали извори, водата я оградила и не успели да я превземат. Името на Драма идва от старото Идрама-идор, което е вода на старогръцки.

Подарете си една приятна емоция, която със сигурност ще ви очарова.

Снимки: личен архив

Препоръчваме ви още:

Икария – островът на дълголетниците
Леголенд и красивата баварска провинция
Мюнхен - правете фалафел, а не война