Автор: Мария Пеева

Когато ме попитат за пакостите на моите момчета, не знам откъде да започна. Те не са една и две. Може направо роман да се напише, само че няма да е „Емил от Льонеберя“, а „Пееви от Пловдив“. Не ме разбирайте погрешно, добри са ми децата. Но пакостите, пакостите им и те са много добри… Ама от друга страна, може ли без тях? Какви деца ще са, ако не правят бели в крайна сметка? Няма да са деца, а просто скучни възрастни хора - съвсем като нас, само че дребнички на ръст.

Нали си имам четири броя малчугани, ще ви разкажа любимата ми пакост на всеки от тях, а вие преценете сами кой е най-големият “хулиган”.

Теди - 6-годишен. (Вече е сериозен мъжага на 23 и след два месеца ще бъде татко). Любим спорт - кеч. Леле, колко бяха запалени по кеч всички хлапета по онова време. Не стига, че разиграваха опасни кечистки схватки по детските площадки, ами и знаеха наизуст всички звезди на кеча и колекционираха списания с тях. През онова лято с нашия татко правихме ремонт в тогавашната ни квартира. Сменяхме тапети, мокети, каквото можем да си позволим. Цялата ни почивка отиде за това. Теди междувременно пратихме при баба му в Пловдив, за да приключим на спокойствие. А когато си го взехме на чистичко и подреденко, той беше много доволен. Толкова доволен, че на следващия ден като се върнахме от работа, ни беше подготвил мила изненада. По всичките стени на малкия апартамент, върху красивите новички тапети беше налепил със секундно лепило снимки на кечисти, изрязани от списанията. Казвам ви, плаках с глас. На всичкото отгоре нямаше как да ги свалим, тапетите се късаха с тях. И до края на престоя ни в онази квартира от стените ни гледаха смръщените физиономии на Скалата и разни други напомпани екземпляри с татуировки и лъскави впити гащета. Нищо, много скоро един новодошъл на белия свят малчуган ще почне да "изненадва" него :) Тогава ще му напомня тази история.

Косьо - моят настоящ тийнейджър. Изключително отговорен младеж и до ден-днешен. Най-забавната му беля се дължи точно на това чувство за отговорност. Като малък той много обичаше да рисува и имаше най-различни боички - акварелни, темперни, текстилни и какви ли не. Редно е да изтъкна факта, че за разлика от тримата си братя, никога не ми е рисувал по стените и винаги се е старал да е чисто след него. Веднъж споделих с баща му, че не мога да изпера една точица от флумастера му на новата ми бяла блузка и ще трябва да търся някакъв по-силен препарат. И моят отговорен младеж бързо измислил как да реши проблема и да ме зарадва. За целта нарисува едно огромно цвете върху бялата блузка, за да не се вижда малката точица. В интерес на истината беше сполучливо цветенце. Само където се размаза, след като я изпрах. Да бях си я носила непрана. :) 

Коко - моят деветгодишен лайфхакер. Неговите пакости продължават. Веднъж ми каза: „Мамо, имам изненада за теб - направих “екскременти с лед”. Леле, изтръпнах. Слава богу, оказа се, че са “експерименти с лед”. Не че те бяха много по-лесни за почистване, но да речем, че не миришеха толкова лошо, колкото си представих, като чух за екскрементите. Даже ставаха и за ядене, ако някой обича заледен компот, заледен лимон, заледен домат, заледен чипс, заледено кисело мляко (опитай, мамо, също като сладолед е). И заледена спукана бутилка с газирано. Е, поне научихме някои неща за различните агрегатни състояния на храните.

Стигнахме и до моя номер 4 - Алекс. Определено той е най-палавият ми малчуган. Всеки ден ни изненадва с нова пакост. Доскоро му беше любимо да ни залага “сладки бомби”. Намирах си топчета зърнена закуска в чантата (добре че и млякото не ми изливаше). Или отворя чекмеджето да си извадя блузка и открия на видно място… бисквитка, увита в салфетка. (Малко е нахапана, мамо, ама аз само да я опитам.) Най-любимата ми пакост е, когато задигна градинските лампи на съседа. Е, разбира се, върнахме ги и се извинихме, а на Алекс обяснихме, че не може да влиза в чуждите къщи, колкото и да иска да ни зарадва с някоя нова придобивка. Някой ден ще му разкажа тази история и се надявам да се изчерви поне наполовина колкото аз се червих, като връщах лампите на сърдитите съседи.
Ние с моя съпруг си имаме една мантра, която си напомняме всеки път, когато нещо се обърка. Казваме си, че ако някоя история след време може да се разкаже на маса и хората да се смеят, значи няма нищо страшно и ще се справим. И слава Богу, пакостите на децата ни са все такива - на момента може да ти се реве, но след някой месец всичките ти приятели ще се търкалят от смях, като им разказваш. А ти самият ще си кажеш: Е, какво толкова е станало? Нали сме живи и здрави.

Затова, правете си пакостите, хлапета. Иначе ние големите ще си говорим само за досадни теми като работата, глобалното затопляне, политиката, или къде е най-добре да се пазарува зеле за туршия. Изобщо що за живот ще е това, ако ви няма вас, нашите малчугани-хулигани?

********************* 

Статията е по идея на Nestle Baby и е част от кампанията им #малчуганхулиган. Очаквайте съвсем скоро онлайн игра, следете страницата им и участвайте. Още за допълнителната грижа, от която се нуждае вашият малчуган, вижте тук.

Препоръчваме ви още:

Кое ти е любимото дете
Някой Божи ден...
Живот като на кино