Автор: Валентина Вълчева

Като книжен плъх по душа и по образование, няма как да не изпитвам особена почит към Деня на славянската писменост – 24 май. Естествено, по подразбиране, това е и денят, покрай който се сещам за онези хорица, които по една или друга причина не любят чак толкова четенето извън съдържанието на етикетите на някои стоки по магазините и заведенията. Смело мога да кажа, че за мен няма по-голям ужас от това да общувам с човек, който най-искрено ми задава въпрос от рода на: „И аз като не съм прочел нито една книга, сега к`во? По-долу ли съм от тебе?” Ужасът ми е продиктуван главно от две неща: 1) неспособността ми да му спестя отговора на така зададения въпрос, и 2) страхът, че невежеството (добре де, да наричаме нещата с истинските им имена – простотията) е заразно.

Някога исках да уча археология и да съм следващият Индиана Джоунс, но Господ си знае работата и някак неусетно все към книжките ме побутваше. Още си спомням първата книга „за големи”, която прочетох някога. Трябва да съм била на 8-9... там някъде. „Децата на капитан Грант”. Няма такова чувство! Оттогава се опитвам да го провокирам отново и отново с всяка нова книга, която успея да докопам. Ето – признах си го! Някои се пристрастяват към дрога, други към алкохол, трети към секс... Аз – към книги. Е, и към кафе и шоколад също, но това е друга тема.

Но да не задълбаваме в това – лично е! И все пак, чудя се, дали не е дошло време за основаване на първата група за взаимопомощ на „анонимните книгомани”.
Здравейте! Казвам се Валентина и съм книгоман!

В крайна сметка тази първа книга петнадесетина години по-късно ме доведе до библиотеката вече като надъхан дипломиран специалист с една камара познания и с никаква представа за действителното положение на нещата. Естествено, хал хабер си нямах какво да очаквам. В двайсетинагодишният ми мозък се мяркаха образи на интелигентни хора, спорещи за теорията на Айнщайн, разискващи последния роман на Владимир Зарев, обсъждащи някое току-що оповестено откритие на НАСА... Очаквах, че едва ли не там, пред очите ми, някой пъпчив гений ще открие ваксина против СПИН или поне лекарство срещу рака; друг ще напише поредния литературен шедьовър; достоен най-малко за Нобелова награда, трети ще изработи вечния двигател или поне ще разкрие тайната на безсмъртието... Такива ми ти работи. Действителността ми дойде като... Хмм!... Ами като действителност. Реално до болка и смях, до неконтролируем бяс и също толкова неконтролируема страст.

Някой ден ще издам книга – „За библиотеката – искрено и лично”. И сигурно ще ми се наложи да си сменя името, местожителството, гражданството... Но дотогава...

Някога, в древността, над вратите на библиотеките към учебните заведения, висял надпис на латински – „Hic mortui vivunt, hic muti loquuntur”. „Тук мъртвите живеят, тук немите говорят”. Днес... Ами днес положението е малко пó... съвременно, ако мога така да го нарека. Което ще рече, че до библиотеката има достъп всеки, но това прави контингента от посетители доста разнообразен, колоритен и... Някои са си направо чешити. Не ме разбирайте погрешно – не се оплаквам. Хваля се.

Едно от първите неща, които научих там, беше, че два отговора на читателско запитване не съществуват в речника на библиотекаря – „не знам” и „нямаме такава книга”. Но това от своя страна силно ограничава възможностите ми за отпор, когато насреща си имам някой наистина напорист и също толкова неориентиран читател. Налагало ми се е да се справям с жена, която търсеше „една бяла книга, ама не помня коя беше”; с друга, която настояваше да ѝ намеря книга, от която да ѝ „стане добре на главата”; с възмутен местен поет, който твърдеше, че негов колега по перо е плагиатствал в новия си стих от някого, но не знаеше от кого, та аз трябваше да намеря „окраденото” произведение; с човек, който не разбираше защо библиотеката не работи до среднощ и заплашваше да отнесе въпроса до неговия „приятел – министъра”; с жена, която беше дошла в библиотеката, придружена от своето... агънце; с любители-иманяри, които вероятно и до днес подозират, че съм скрила от тях картите към поне две легендарни съкровища; с единадесетгодишно дете, което обожаваше да чете Толстой и Достоевски и не разбираше защо не се издава нищо ново от тях; с бременно момиче, което настояваше да намеря най-хубавото име за нероденото ѝ дете; с човек, който искаше подробна информация как се отглеждат охлюви; с жена, която беше искрено убедена, че моя колежка пречи на извънземните да осъществяват контакт с нея нощем; с друга, която най-искрено ме намрази, защото не приех офертата ѝ да изляза на среща със сина ѝ; с... Май с пълния набор от странни типове, които градът и регионът могат да ми предоставят понастоящем.

Едно време част от обучението ми беше и предмет „психология на читателя”. Вече знам защо.

Дали това ме натоварва? Така си мислех, защото като цяло не съм социален тип (да не кажа, че съм направо асоциална понякога). Докато не осъзнах, че всъщност е част от странното очарование на библиотеката. Да, библиотеката може да бъде очарователна, макар и да е една от най-консервативните и трудно променящи се институции. И не, работата там не е само „четене на книжки”. Имало е периоди, когато седмици наред не съм имала време да прочета нищо повече от някоя статия и то по задължение. Не от мързел, а от работа. Прибирала съм се вкъщи черна като коминочистач след като цял ден съм „освежавала” някой склад. Тичала съм по болници с астматични пристъпи, защото съм алергична към прахоляк. Но... тревата при съседа винаги е по-зелена, нали?...

Каквото и да сте си мислели за библиотеката, забравете го!

Не, нейната роля не е само да раздава книжки.

Не, тя не е просто един потънал в паяжини склад.

Не, там не работят съсухрени стари моми с по три котки вкъщи. Добре де, признавам си, че по документи все още съм мома на 40 и имам две котки, но... Схващате идеята, нали?

Не, там не е тихо като в мавзолей. Е, малко е прашничко тук-там...

Не, нямаме тайни мазета, в които да крием безценни апокрифи, макар да имаше читател, който беше написал в официална жалба, че сме „арестували” книга, която държал да прочете.

Не, не е еквивалент на старчески дом – най-големият контингент от читатели всъщност са учениците и студентите, покрай които и насън мога да ви издекламирам пълен каталог на учебниците и на фентъзито в библиотеката.

И не на последно място... Не, колкото и да им се иска на някои хора, мишката няма да изяде книжката. Просто книжката ще приема все по-нови и все по-разнообразни форми. Преживейте го!

Честит празник!

Как да насърчим децата да четат, можете да видите в тази статия. А няколко хубави книги от български автори ви препоръчваме ето тук.