Автор: Тамара Чакърова

Празнувахме Нова Година в известно варненско заведение. Точно в полунощ някой ме хвана за ръката и ме завлече в ритъма на хорото. Еми беше готина, със здрава красива коса, дълги крака, нетипичен за Варна говор и чаровна усмивка. Танцувахме и си говорихме цяла нощ. Така преди няколко години се запознах с първата тутраканка в живота ми. Тогава дори не бях сигурна къде точно се намира Тутракан и дали е на брега на Дунава. Когато тя, шегувайки се, ми сподели, че приятелите на мъжа й я наричали „мамалигарка“, разбрах, че е там.

С Джузепе си дойдохме в лятната ни отпуска и аз прочетох в интернет, че в Тутракан се вихрел някакъв фестивал „Огнен Дунав“ – вече за шеста година поред. И за него не бях чувала, но програмата ми се стори интересна – концерти и театрални постановки на отворена сцена в крайдунавския парк, които завършвали в събота с фойерверки и огньове, вплетени в светлинно шоу. С Джузепе се спогледахме: „Аз на Дунава още не съм ходил!“, ентусиазира се той... Хвърлихме малко багаж в една чанта, запалихме колата и без навигация и резервация, в късния следобед, се понесохме към Тутракан, Дунава и „огъня“.

Юлската жега като никога беше поносима и пейзажът не плуваше в мараня. Надлъж и нашир ни придружаваше море от срамежливи слънчогледи, които от красавици в слънчеви премени, се бяха превърнали във верни войничета, навели глави в стройни редици.

Влязохме в града и по главната ни посрещна неугледността на крайпътно село – плевели и бурени по тротоарите, рухнали къщи, ръждясали портали на стари банки и учреждения, а първото барче вляво изглеждаше мръсно-червено и пластмасово, в цвета на известна напитка.

„Много фолклористично!“, изкоментира Джузепе, с любимата си фраза, с която описваше нещо местно, типично и отпреди минимум четиридесет години. Същата, която използва и за любимата ми пола, която се премята на два ката и се връзва на фльонга, а отдолу има красив кант от ръчни нашивки.

Отбихме вляво, и се озовахме пред калдаръмена уличка. На табелата пишеше „Рибарска махала“. Къщите бяха в стар възрожденски стил – някои реставрирани, други порутени, но атмосферата беше приятна. Стигнахме до музея и до работилницата за рибарски мрежи. Усмихнат чичко иззад дувара ни поздрави и ние отвърнахме на поздрава му. „Да знаете къде можем да наемем една стая за гости за тази нощ?“, попитах го аз. „Ами, вижте, из тези къщи тук дават...“, отговори ми. „При нас е музей, плетем рибарски мрежи... Можете и тук да останете, но няма нито легла, нито дюшеци, само покрив над главите мога да ви дам...“. Засмяхме се дружно.

В края на рибарската махала стигнахме до един от хотелите в града. Директна панорама към Дунава, хубава тераса-ресторант, уютно, приятно... „Здравейте! За рецепцията?“, попитах жената седнала до бара. „На кое име е резервацията Ви?“, отвърна ми. Нямахме резервация, а тя нямаше свободни стаи. Всъщност беше логично, все пак в града се провеждаше фестивал. Обиколихме още два хотела – без места. В четвъртия имаха свободна стая – единствената.

Настанихме се доволни и невярващи на късмета си и отново слязохме към Дунава. В рибния бар ни посрещна усмихната и къдрава сервитьорка. „Прясна ли ви е рибата?“, попитах. Потвърди ми с двата си вдигнати палеца и с многократно кимане с глава. „Каква риба ще ни препоръчате?“. „Ами на мен най ми е вкусен сомът!“, отвърна тя. Разказа ни, че рибената чорба била сварена днес и ние ентусиазирано поръчахме чорба и пържен сом. Червеното вино било наливно, от техния край, поръчахме и от него. Момичето беше услужливо и разговорливо.

Хапнахме, пийнахме... Виното беше плътно и пивко - превъзходно...

Долу край реката вече се чуваше музиката, а върволицата от хора забързани натам, ни подсказа, че е време и ние да се запътим в тази посока. Минахме покрай парка. „Това вече е европейско!“, каза Джузепе. Паркът беше много красив, зелен, с окосени тревни площи и поддържани пейки и детски площадки. На първа линия, с директен изглед към Дунава в тази част, бяха наредени красиви стари сгради в барок и ренесанс.

Вървяхме по крайдунавската алея и въртяхме глави наляво и надясно. Множество от щандчета за понички, сергии, временно сглобени барплотове, с хладилници с напитки и пушещи скари. От отворената сцена звучеше „Топъл дъжд, чакан дъжд...“, с гласа на Силвия Кацарова в оригинал и всички дървени маси и пейки бяха заети с празнуващи.

Джузепе беше в еуфория: „Точно в центъра на празника сме! Хубава храна, хубаво вино, хубави хора! Какво друго му трябва на човек!“

Отляво Милен пържеше дребна риба и картофки. Приближихме се. „Каква е тази риба?“, попитах. „Тази аз я ловя, дунавска е, бабушка я наричаме...“ Гледай ти, казах си аз, не бях виждала дребна дунавска риба. Поръчахме и от рибата и от картофките. Много, ама много вкусно! Милен обаче нямаше червено вино. „Седнете тук!“, каза ни той. „Виното можете да си го донесете и от друг щанд“.

Тръгнах за вино. На първия бар нямаха, на втория също, на третия жената отиде до първата маса до бара и попита един от мъжете. Той, както се хранеше, стана и дойде при мен: „Ще ти дам да опиташ от това, дето аз го пия. Чудно е, ще ти хареса!“. Подаде ми една пластмасова бутилка: „Отвори я ти!“, каза ми. Ароматно и пивко! Наля ми в една пластмасова чаша. „Ще взема бутилката!“, казах аз. „Аз черпя!“ „Ама, кажете ми, моля ви, колко струва!“... „Нищо, ние не сме печалбари!“, отговори ми той... „Ама аз след малко пак ще се върна!“, казах му, показвайки чашата. Засмя се и ми кимна утвърдително.

Джузепе се чудеше как така се връщам само с една чаша и как така ме черпят непознати... Изпихме набързо червения еликсир. Върнах се при Димитър и жена му: „Вижте сега, мъжът ми е италианец. Много му хареса виното. Каза да не се връщам без него!“. Митко ми напълни отново чашата, малко повече от предния път, и ме отпрати по живо, по здраво. Следващия път отиде Джузепе. Наблюдавах ги как се запознаха и разсмяха и Джузепе се върна със същата чаша, отново пълна, още по-пълна...

С Милен се заговорихме. Разказа ми как прави сома на скара и какво слага в рибената чорба, а аз му споделих рецептата ми за сом с булгур. Покани ни за Никулден в бара му в рибарската махала, който ние бяхме загледали същата вечер, разхождайки се.

Преди да си тръгнем, отидохме този път заедно при Димитър, да му благодарим за виното, а той ни подари още една бутилка за вкъщи! Разговорихме се, седнахме, на масата ни донесоха печен суджук...
Прибрахме се в хотела и се сгромолясахме доволни в леглото. На сутринта нямахме закуска в нашия хотел и решихме да се върнем в онзи до Рибарската махала. Там ни посрещнаха като стари познати. Смеейки се, и разговаряйки, поръчахме закуската - мекички и пържени филийки със сирене и сладко от смокини, яйца на очи, краставички, айран и капучино. Поканиха ни да седнем на горната тераса с прекрасен изглед към Дунава.

Обадих се на Еми: „Ние сме в Тутракан! Прекрасно е!“, възкликнах аз. „Следващия път на гости у нас!“, разсмя се тя. „Майка ми прави страхотно вино. Печели всички конкурси с него!“

Поехме обратно към Варна, натоварили колата с кайсии и вино. По пътя ни помахваха натежали от плод сливови клонки. Ято щъркели прелетя над нас, премествайки се от слънчогледовата нива към мочурищата на езерцето отсреща. Спряхме се до една синя слива, пресегнах се през прозореца на колата и откъснах две. Опитахме ги и съжалихме, че не сме останали до дървото... Край малко селце се точеше опашка от коли, каруци, хора. Спряхме се да попитаме какво е събитието – конни надбягвания в окосената нива... Пейзажът ни прехласваше с цветовете си, небето ни се усмихваше между пухкави бели облачета, а ние си говорехме за хубавите истински българи на Тутракан...

Още от същия автор:

Качамакът срещу всички 
Пътешествие с вкус на пица
Рицарят в доспехи - артишокът 

Снимки: Огненият Дунав Тутракан