Автор: Тамара Чакърова

Виолетов, зелен или виолетово-зелен, с бодли или без, пролетен или зимен, сицилиански, тоскански, сардски, испански или калифорнийски - артишокът е винаги достойно въоръжен. На пръв поглед изглеждащ като едър бодил, гордо изпъчен като снажен войн, той често е описван като рицар в доспехи с нежно сърце - специалитет достоен дори и за царска трапеза. Зеленчук, внасящ неоспорима класа в средиземноморската кухня, но и несравним с лечебните си свойства, станал лекарствено растение номер едно за 2003 година.

Наблюдавах как сръчните ръце на готвача обръщат зелено-виолетовите цветя на артишока на скарата. Цветът му ставаше все по-тъмен, а димът от скарата залюляваше аромата му точно под носа ми. Видях как една ръка намества две от вече запечените артишокови глави в купичка, поръсва ги с едрите кристали на морската сол, капва им малко зехтин и ги поднася пред мен на масата.

С върха на пръста си докоснах предпазливо един артишок и усетих твърдината на бронята му, въоръжена в този случай дори и с бодли. Домакините веднага прочетоха учудването и незнанието в очите ми и точно по сицилиански се занадпреварваха да ми обясняват и разказват...

Според указанията, откъсвах листенце по листенце от артишоковите доспехи, като поднасях към устните си само най-долната им нежна и светла на цвят част. В устата ми се смесваха вкусовете на екзотичния зеленчук, препечеността от скарата, ароматът на местния зелен зехтин, a приятнaтa соленост на морската сол се разтапяше по езика ми. Колкото по-навътре в артишоковото цвете се намираше листчето, толкова по-голяма ставаше ядивната му, мека част. Лека- полека се приближавах до нежното сърце на рицаря-артишок, събличайки бавно доспехите му. Листенце по листенце, листенце по листенце...И всяко едно от тях ми разказваше нова, непозната за мен приказка...

Почти усетих аромата на разровената от древните гърци почва, засадили първия артишок на италианския остров Сицилия, използвани по това време като силен афродизиак.

С вкуса на следващото листче, очите ми се напълниха с апетитната картина на изпържените артишокови сърца, поднесени с пресни подправки и хрупкав тоскански хляб на трапезата на Катерина Медичи. Пред мен минаваха като на поточна линия стотици касетки с току-що откъснат артишок, пътуващ за Франция, веднага след сватбата на флорентинската принцеса с Енрико II.

Още едно листче от бронята на артишоковия войн и вече бях в Испания, където до гордите артишокови войни в рицарски доспехи, се нареждаха и онези, наречени “Карди”, които образуват само листна маса. Още преди да успея да довърша сочната салата от перата им, се намерих в Англия, където се озовах пред чиния печен артишок, поднесен с пържена риба...

Игняцио ми разказваше за лилавия артишок от сицилианското градче Менфи, който се различавал от тосканския само по бодлите си. Когато откъснах следващо листче от артишоковата глава, то ми показа картини от тосканското пристанищно градче Пиомбино. Годината беше 1814, месецът май, корабчета и лодки бяха вече натоварени с десeтки килограми от местния лилав артишок, пътуващ към царската трапеза на Наполеон Бонапарт на остров Елба. Обядът в чест на царската особа – сепии с пържени артишокови сърца, предизвикваше събиране на слюнка в устата ми.

Пред мен бавно се откри част от сърцето на рицаря и аз се намерих в компанията на сардински селяни, които похапваха почистен зелен артишок, нарязан на тънко и съвсем суров. Дребничкият дядо до мен ми обясни, че няма нищо по- здравословно от него, особено за изчистването на холестерола от тялото...

Още една част от артишоковото сърце беше оголена и аз вече вкусвах от великденската солена артишокова торта в италианската Лигурия. Тук артишокът идваше от градчето Албенга, и се беше отвоювал като характерна черта на местната кулинария.

Вкусвайки директно от сърцевината на артишоковия рицар, вече бях на първия фестивал в Калифорния, където пред очите ми за първа Мис Артишок беше провъзгласена, не кой да е, а Мерилин Монро…

С Игняцио току-що бяхме облизали паничките си, когато той вече ми обещаваше да ме заведе на следващия обяд в околността на Чефалу, където в селцето Чедра, всяка пролет се чествал празника на артишока.

Озовавайки се в малкото ресторантче-гостилница в градчето Кампофеличе ди Рочела, около седмица по-късно, разбрах за какво става дума. Обядът беше посветен изцяло на артишока: предястия – маринован артишок, задушен артишок, пържен артишок, артишок с картофи на фурна, артишок в сладко-кисел сос, паниран артишок... След това паста (макарони) с артишок и рикота; основно – артишок с риба меч във фолио - на фурна; десерт – карамелизиран артишок...

Изненадата ми обаче достигна връхната си точка, когато след обяда получих чашка с артишоков ликьор – специалитет от италианския град Падуа, наречен Чинар. Дни наред не можех да спра еуфорията на възхищението си, мислейки си колко колоритни са традициите тук.

Връщайки се в околността на Кастелветрано и Селинунте, ме очакваше поредната артишокова изненада – хляб с артишок. Прочутата сицилианска кулинарна фантазия тук се беше развихрила в пълната си сила – местните хлебари бяха измайсторили черен хляб със сусам, като в него бяха добавили парченца пресен крехък артишок.

Аз, като една обикновена българка, не бях и чувала за артишока преди да попадна в Италия. Отначало любопитството ми беше подразнено от неговото присъствие като местно растение с множеството му лечебни свойства. Лека-полека обаче, сблъсъкът ми с артишоковия рицар ставаше все по-силен... и така, в един момент вече не можех да се наситя на финеса от присъствието му в множеството ястия и деликатеси.

Сбогувах се с Игняцио и влязох бавно в хотела. Запътих се към бара, за да пия един аперитив преди вечеря. Поръчах си чаша просеко, а погледът ми изведнъж беше привлечен от купичката с артишокови сърца на плота, мариновани в зехтин, оцет и сол... Посегнах към клечките за зъби и набодох поредното невероятно апетитно парченце от прочутите рицари, което остави онзи характерен, приятен, метален вкус по небцето ми...

Тамара е великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipastacorsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.