Автор: Радина Бисерова

В дните преди рождените ни дни се случва да има моменти на необяснима липса на настроение, задълбаване в привидно твърде повърхностни проблеми, необяснимо чувство на тъга и тогава обяснението е – в Сатурнова дупка сме. До скоро не си давах сметка, че последното десетилетие от живота ми, освен моята лична Сатурнова дупка, са налице и тези около рождените дни на двете ми прекрасни деца. Поне с това оправдах липсата на настроение и извънредното им киселеене, сърдене и хленчене ден-два преди онези незабравими дни, в които празнуваме ежегодно тяхната поява на този свят, първата им глътка въздух и първата ни лична и видна взаимна среща.

Отгледана съм в семейство, в което всеки празник е отбелязван. Помня, че у дома, освен годишнината от сватбата на родителите ми, денят, в който са се сгодили също не е бил подминаван. Майка ми много обича да разказва историята как за петия ми рожден ден съм канела всички наред – от новороденото бебе с майка му, с които сме се запознали на плажа няколко дни преди моя личен празник до деветдесетгодишната баба от пейката пред блока. Всички са приели сериозно поканата ми и са дошли. Следваха години на типичните за тогавашните времена домашни празненства със сандвичи на франзелени филийки, домашно приготвени сладки и разбира се - торта. В двадесетте ми години бяха купони – тематични – хавайско парти, бяло парти, ретро парти и всички те бяха двойни партита – аз и моята най-добра приятелка сме родени в два поредни дни, макар и през две години. Страхотни преживявания и още по-незабравими спомени оставиха тези така наситени с усмивки, танци и положителни емоции мигове.

Понеже съдбата е една забавна вълшебница се случи така, че сега моят син и дъщеричката на тази моя приятелка също са родени на поредни дати през пет години. Мечтаем си как и те ще правят съвместни партита след някоя друга година. 2021 почти не усетих Сатурновата дупка при сина ми. Имаше много вълнения за празнуването в детската градина – нещо, което миналата година ни беше отнето заради пандемията; и последващото парти с приятелчетата му. Уви, аз изпаднах в след-Сатурнова дупка след този ден, за който си пазя много мил спомен и имам прекрасна история за появата на момчето ми (може някой ден да я споделя и нея с вас под заглавие „Пожелавам на всяка жена такова раждане“). Може да ме наречете дребнава, дори луда, но държа на личните празници. Самата аз се старая да не пропусна да поздравя приятелите ми, децата им, та дори и някой друг познат, за когото някой уебсайт ще ми напомни, че е рожденик. Последните ги оставям настрана. Най-близките ми приятели обаче се старая да ги поздравя, чувайки гласа им, в краен случай ще напиша съобщение, но няма да заложа на пост на стената му във Фейсбук, защото това мога да направя и за познатите, а в случая става въпрос за близък приятел – човек, на когото мога да разчитам и той/тя на мен, надявам се. Не съм безгрешна. Случва ми се да се отнеса в ежедневието – да си кажа после ще звънна, и следващият миг, в който се сетя, вече да минава полунощ. Тогава ще напиша съобщение. Ако пък се опомня ден-два по-късно, то пак ще се обадя или пиша и честитя, както в България се изразяваме – „на патерици“.

Тази година в деня, в който съм дала живот на момчето ми преди няколко години, не ми се обадиха няколко близки за мен хора. Способна съм винаги да оправдая хората, особено приятелите и роднините ми. Според съпруга ми дори аз се раздавам твърде много за тях, но не смятам, че в едно приятелство има мерило за раздаване. Водещо ми е да съм даваща, раздаваща се, подкрепяща, разбираща и организираща с приятелите. Синът ми е роден в деня на детето, т.е. всички приятели с деца в този ден биха минали с оправдание от моя страна – техните рожби също имат празник и родителите са се отнесли да ми честитят. Уви, после ме застига чувството за неоценяване – същата тази най-добра моя приятелка, на която се обадих ден по-рано, за да честитя личния празник на дъщеричката й и самата тя каза, че ще се чуем на следващия ден, не се обади не само на 1 юни, но и в следващите дни... Беше избрала да ни честити лично на организираното детско парти 5 дни по-късно. Обичам да отбелязвам и моя, и на децата ми рождените дни на самите им дати, но именно защото всеки малчуган имаше празник на личния ден на моя малък мъж, оставихме партито за уикенда.

Купон след 40 

Другата приятелка от детските ми години, която не се обади е с дъщеря тийнейджърка. Дали са празнували денят на детето?! Защо не?! Ще я питам, когато й се обадя да й честитя нейния личен рожден ден след няколко дни. Ще й отправя поздрав по телефона, защото така съм възпитана, защото я уважавам, защото искам да радвам най-близките си. Третата, която не ми се обади е моя дружка, с която приятелството ни датира от гимназията, но тя е алкохоличка. В навечерието на деня на детето се чухме и тя изрично каза, че ще ми се обади да ме поздрави на следващия ден. Сигурно се е напила просто точно този ден. Това ще е извинението и оправданието. Последните две години я подкрепях, окуражавах, изслушвах изстрадалата й майка, направих консултация с психолог, за да се опитам да помогна. Тъй като алкохолизмът е определян като болест, за която всички може само да си кажем: „Пази Боже!“, дали да го премълча, забравя и подмина – да не я натоварвам с моите лудости и дребнавости?! Тя е болната, а аз съм благословената да имам живота, който имам, в който няма проблеми и тревоги...

Изброих три от по-близките ми приятелки, които забравиха да ме поздравят за празника на момчето ми, но разбира се имаше и семейни приятели, които просто не са се сетили - заети с важните си ежедневни служебни ангажименти или по-скоро се надявам със собствените им деца. Кой ми е виновен, че съм родила точно на първи юни, когато всички деца празнуват не само моето. Е, у дома имаме троен празник в този ден – на двете ми деца и рождения ден на по-малкия. В тези дни на преосмисляне осъзнах, че възпитанието, което ми е дадено и съм прилагала себеосъзнато досега – да замълча, да отстъпя, да съм толерантна, раздаваща се безкористно – не ми се отразява добре здравословно. Повтарях си мантрата, че не трябва до имам очаквания, за да не се разочаровам, но явно настъпи момент, в който това не ми помага да остана в хармония със себе си и вече не искам да съм възпитано премълчаващата, отстъпващата и накрая разочарована. За да оцелее една връзка е необходим диалог, комуникация. Е, има моменти, в които се налагат тежки разговори с близки до сърцата ни хора и за да изплувам от тази Сатурнова дупка, ще ги проведа и което и истински и му е писано да оцелее, то ще пребъде. Пожелавам си тези странни години, които изживяваме в момента покрай световната пандемия да накарат поне всеки втори човек на планетата ни да осъзнае важните неща в живота да съумява да им се наслаждава и да ги съхранява. За мен това са семейството и приятелите ми. Но пред две пълни шепи с приятели, предпочитам – само една шепа, но качествени, осъзнати и луди като мен.

Още от Радина:

Под булото на ревността