Автор: Светла Чимчимова

Тия дни из Фейсбук упорито, като вирус се върти, темата истински ли сме в социалните мрежи. Разгледана от всички ъгли и според интелектуалните възможности на пишещите - разбирай от махленско обсъждане на комшийката, до екзистенциалното кои сме ние и кои са те. Аз пък, откакто съм участник в тоя процес и начин на комуникация, все се питам какво точно очакват хората, дето искат истински живот? Ако се снимам как повръщам в банята, щото ме мъчи стомахът, достатъчно истинско ли е? Снимка на хаоса в гардеробната ми, тип ,,котка да си загуби котенцата, не мой ги намери" дали е удовлетворяваща за любителите на истинския живот? Какво вълнуващо има в миенето на чинии? Сгънатото ми, ама от три дни неприбрано пране дали ще е интересно на някого? Ако ви кажа, че най-красивите ми и вълнуващи стихове са се родили не на морския бряг, а докато ми изправят къдриците във фризьорския салон и докато чистя фугите в банята, това нещо променя ли?

А веднъж бях ходила да пазарувам - буркани с печен патладжан, домати, чушки, боб варен, че става бързо и спасява положението. Бе, зимнина от супермаркета, щото признавам сладко варя, хляб меся, ама в градски условия толкова. Та вървя си с тез буркани в две ръце и както си вървя припаднах. Първо краката ми отказаха, после главата и аз дум с все зимнината се разбих на плочките. Бурканите се счупиха и ме нарязаха, и кръвта се смеси с патладжана. Още имам белези по ръцете. Може би тогава трябваше да помоля минувачите, дето дойдоха да ми помогнат, да ме снимат за Фейсбук, щото е много истински тоз момент, ама не се сетих. Щото хем се ядосах, че се заносва толкова храна и разбих мечтите на патладжана да се превърне в кьопоолу, хем се закахърих да не ми останат лекета от кръвта и доматите по палтото, хем си викам, туй с припадането зачести, не може да се игнорира вече.

Кой казва кога сме истински и кога не?

Не ви ли хрумва, че усмихната жена с буйна коса, ярка жълта рокля и тънки токчета, на снимката е точно истинската? Мечтателка, фантазьорка, обичаща да танцува и мечтаеща да се запише на курс по танго? Мм? А не съседката, която сте свикнали да виждате всеки ден, с джинси и маратонки, тътреща скимтящо детенце към детската градина, докато обяснява по телефона, за седемнайсети път на четиринайсетгодишната си дъщеря, защо е неприемливо да я пусне на палатка, за пет дни с непознати тийнейджъри и без възрастни. Спирайки, за да отговори на съобщението на мъжа си, че няма да забрави да му вземе костюмите от химическо, щото още вчера ги е взела и са в гардероба.

Коя е истинската? Човек може да има много лица, не само две. И всички да са истински. Що за желание да се картотекира и етикетира личност? Да се подреди на рафт за удобство. Човекът затова е човек, а не амеба и чехълче. И защо ни е да гледаме чуждия делник, чуждите сълзи и извлечения от ипотеката?

Във Фейсбук нямало бедни и нещастни. Ми ето - аз съм относително бедна, да ви дам ли банковата си сметка да ми преведете някой лев? Или адрес да пращате шоколади, щото вече реших, че тази година ще съм щастлива, а слаба догодина. А шоколад пращат само Нора и Гого. А може и шапки да ми пращате, щото засега само Анелия ми подарява, а тя все пак има три деца, котка и мен и може някой да я отмени.

Много се колебая дали за повече реализъм да не пусна снимка как чистя печката, ама няма. Следобед отивам на плаж и ще се снимам там. Който иска драма да чете руска класика. Моята драма аз я римувам.

Още от Светла:

Невидимите хора

Ако Толстой имаше фейсбук