Автор: Радина Бисерова

Вече повече от десетилетие съм наясно с понятието “feedback”, за което чух за първи път, докато бях на един семинар, или както организаторите му го определят психологически тренинг. Там се обсъждаха партньорски, родител/и – дете/ца взаимоотношения. Един от акцентите беше колко е важно при приключване на връзка например да получиш “feedback” от вече бившия партньор. Да не излизаме от партньорството обидени, ядосани, гневни или просто безразлични. Обратната връзка може да е както положителна, така и негативна. В онзи момент тъкмо бях приключила връзка, чийто инициатор за края не бях аз. Побързах веднага да приложа наученото и насреща човекът също беше посещавал тези семинари (дори преди мен самата) и това предполагаше, че ще е наясно защо точно искам този отговор. Е, получих го, но не мисля, че ми беше много полезен и градивен “Ти си целеустремена.”. Може би сега асоциацията ви е – „тази“ сигурно е искала брак, деца... Не, не исках – бях в началото на двадесетте си години, учеща, работеща, пътешестваща – също като него. Дори в тази на пръв поглед неградивна обратна връзка, която получих, макар да ми отне време, осъзнах, че тя ми даде кураж, смелост или дори късмет – започнах работа в страхотна компания сред страхотни колеги, с голяма част, от които и до ден-днешен сме близки приятели. Макар отхвърлена се чувствах на гребена на вълната в морето на моя прекрасен живот.

Другата обратна връзка, за която се говореше на семинара е тази с родителите. Много от присъстващите хора бяха отишли на тренинга именно с тази задача или осъзнаха по време на него - колко важни са семейните модели, в които израстваме и какво влияние имат върху изграждането на конкретната личност. Факт е, че човек не избира семейството си, но родителите правят избор и преценяват в даден етап от живота си, че са способни да обичат, възпитат и отгледат човешко създание. Няма съвършена майка, нито съвършен баща – това са относителни понятия също като красотата, но всеки родител трябва да изслушва, поощрява и подкрепя детето си и същевременно, когато е нужно да критикува, изисква и дава личен пример.

Скоро изчетох текст на Мама Нинджа, в който тя разказваше как съпругът й винаги иска още малко от децата, а тя искрено им се радва на постиженията и успехите независимо колко малки са те. Това ме препрати към темата за обратната връзка и как в семейство, като тяхното (на Мария Пеева), симбиозата между родителите има прекрасен градивен ефект върху децата им. Това не е никак лека задача – някои го носят в себе си, други трябва осъзнато да работят върху усъвършенстване на модела в името на децата си.

Като цяло едва ли има мъж, жена, дете, на когото би му било приятно да получи негативна оценка, но тя е полезна. Чрез отрицателната обратна връзка човек може да разбере, кои са слабите му страни и да работи върху тях. Ако обаче коментарите са единствено и само лоши и критични, то човек дали би намерил мотивация за анализ и усъвършенстване?!

Средностатистическият човек има нужда от поощрение да чуе “Браво”, да получи похвала, прегръдка.

Все по-модерни са exit интервютата, както и регулярните атестационни форми в големите компании, благодарение, на които се предполага, че както служителят (настоящ или вече бивш), така и работодателят биха разбрали кои са силните и слабите им страни според отсрещната страна. За съжаление не всички, заемащи ръководни позиции, провеждащи подобни разговори са наясно как се прави. Има няколко модела мениджъри – едните само хвалят и поощряват и тогава средностатистическият служител е доволен от себе си и най-доброто, на което е способен е просто да продължи да поддържа това ниво, освен ако не е много амбициозен и не прецени да си постави по-високи цели; другият модел ръководители изтъкват само недостатъците на подчинения им или както жаргонно се изразяваме „набиват му канчето“ и не си позволяват (или дори не се досещат) да кажат нито една миниатюрна похвала. Смятат, че това ще мотивира и надъха работника да дава повече от себе си, да се старае, да отделя повече време и усилия, но всъщност в повечето случай мачканият човек предпочита да си тръгне и да потърси по-здравословна среда. Рядко се намират мазохисти или хора в безизходица, за които конкретната работа и свързаният с нея доход и удовлетворение да са жизненоважни за тях. Другите, които биха подминали абсолютна и единствено и само негативна обратна връзка са непукистите – те или са дебили, или са толкова над нещата, че нищо не би ги впечатлило. Човек, за когото работата не е единственото, най-важно и съкровено нещо в живота му, може да си каже: „Не им харесва нищо от това, което правя, но ми плащат заплатата, с която си осигурявам не лош стандарт, за какво да си го слагам присърце. Я да си свиркам и живея живота. Пък дано на следващата атестация се сетят да ме похвалят, затова че успях да.

Ако отрицателна обратна връзка върви ръка за ръка с поне една/две похвали, съм убедена, че получаващият би бил много по-повлиян, вслушан и мотивиран да работи върху слабите си страни. Като че ли този модел лидери за малцина в нашия корпоративен свят. Срещат се, но са като водата в пустинята.

Като родител, майка, изискваща и за огромно мое съжаление „лошото ченге“ вкъщи си повтарям и се старая да не съм критична към децата си, но е трудно. Хем искаш да възпиташ и отгледаш отговорни, добронамерени и благодарни деца, хем e почти мисия невъзможна - подредеността, чистотата и спретнатостта да са част от ежедневието на подрастващите, тъй като те сами са пожелали, а не ни се е наложило на нас – отглеждащите да им повторим достатъчно много пъти, докато са ни излезли мазоли на езиците. Децата имат нужда и да са шумни, емоционални и непринудени – все неща, които с годините им биват отнети под една или друга форма. И ние – техните родители си го напомняме регулярно, но в забързаното и натоварено ежедневие рядко съумяваме да си го припомним.

Психолозите съветват дори с малките деца, ако не подходим с директна похвала, то да използваме косвена, например докато говорим с някой познат, а малчуганите си играят около нас и смятаме, че не ни чуват (но всъщност те попиват всяка дума, всеки звук) – да споделим колко сме горди с последното постижение на детето ни или нещо, за което ни се иска рожбата ни да се старае още повече. Почти 100% гарантирано е, че мъничето наистина ще положи усилия в очакване на следващата похвала. Не е много по-различно и при възрастните.

Уви, и в партньорските отношения особено дългогодишните, с времето хората стават повече критични един към друг, докато в началото на една връзка, докато пеперудите още пърхат в коремите и сърцебиенето честичко е учестено – човек е склонен единствено и само да се възхищава на новия си партньор.

Неслучайно и в анкетните карти на хотелите например има две графи: какво ви хареса и какво не ви хареса – какво бихте подобрили или променили.

Дано все повече хора съумяват да дават градивни обратни връзки и съответно адекватно да се вслушат в получения feedback.

Може да харесате също:

От къде си?

Една мъжка изневяра