Една майка ни написа това писмо. Споделяме го с вас, защото знаем, че много жени изпитват подобни чувства и ги преглъщат, затварят ги в себе си, срамуват се от тях. Майчинството, дори и най-желаното, не винаги е лека и плавна промяна. Ако се чувствате така, споделете и потърсете помощ. Вие не сте лоша майка и не сте сама.

Много исках да имам дете, повече от всичко на света исках дете. Бях достатъчно дълго с приятеля ми. Нещата плавно преминаха в това да има сватба. Имах тежка бременност, не физически, а по-скоро психически. Беше адски неприятно за мен. Още по-неприятно беше, че не можех да споделя. Това е най-вълнуващият момент за едно семейство, а аз се чувствах зле от всичките тези промени. Това е и причината да не искам други деца, за което пак получавам укор от близки и познати.

Мислех си, че с раждането всичко ще си дойде на място, уви стана още по-зле. Още в родилното изпаднах в странно състояние, плаках 24 часа без да спирам, накрая взеха детето за през деня, защото не бях в състояние да се грижа за него. Когато се ражда дете с него се ражда и майка, но никой не ме беше подготвил за това. В родилната зала се родих и аз повторно, но вече като майка. Спомням си само страха - ами сега. Нямах и представа какво се случва, въпреки всичката прочетена литература. Работех до последно и животът ми не беше много променен освен плашещите размери, които бях придобила, нещо което допуснах, заради коментар, че не се храня и детето не се развива в норма. Почнах да се храня двойно, реално нямаше никакво значение.

Майката не е само "инкубатор"

След раждането промяната, която настъпи, беше огромна, нищо от стария начин на живот не беше същото. Първите месеци нямам особен спомен от ежедневието, не давах никой да идва, никой да го вижда и докосва и се бях затворила. Не излизах, не вдигах на приятелки. Дразнех се, че не питат нищо за мен, а само за детето, сякаш аз не съществувах. Не си снимах детето и не давах при контакт да бъде снимано. Не исках и хората по улицата да го виждат. Бях сърдита на всички, защото моят живот спря, а техният продължи. Знам, че е глупаво и ме е срам от моите думи и действия. Две години продължиха всичките ми терзания. Две години не бях ходила в дома на родителите ми и в този на родителите на съпруга ми. Виждаха детето рядко, в повечето моменти случайно. Пишейки, си давам сметка колко много съм пропиляла в отношенията. Ходех сама на разходка в отдалечен район, не водех детето на площадки. Не се виждахме с приятели и не ходех на гости. Тормозех не само себе си, но и родителите ми.

Помогна ми подкрепата на съпруга ми (остана да работи в къщи) и родителите ми, които никога не казаха „лигавиш се“. Какво още ми помогна:

- спортът

- подредеността на деня (планиране какъв ще бъде следващият ден)

- промяната в храненето

- разходките в провинцията

- разходките като цяло

- четенето на всякаква литература

- новите приятелства

Съзнавам, че е трябвало да потърся лекарска помощ, но ме беше страх, че ще ми изпишат лекарства, а аз не искам да пия.

Знам, че ще си помислите, че това е глезотия, но за съжаление не е така. Много хора изчезнаха от живота ми и може би е за добре. Никой не обича тъжни хора. Има много, за което да ме е срам, за съжаление. За да се усмихне човек отново на живота, понякога плаща висока цена.

Живея втори живот, но загубих ценно време. Време, в което можех да се радвам на съпруга и детето ни, а не да се самосъжалявам. Защото няма нищо по-ценно от това да си щастлив.

Препоръчваме ви още:

Депресия или емоционално "прегаряне"

Когато шоколадът загорчи

Съжалявам, че станах майка!