Вчера споделих с вас видеото на Георги Господинов срещу шамарите. Няколко часа по-късно една майка ми прати тази история. Знам, че я е писала със свито сърце. Познато ми е и чувството на безизходица и вина, което изпитва.

Не знам как да започна.

Освен с това, че за 1 секунда се превърнах в чудовище.

Да започнем отначало. От самото начало. Преди почти 6 години, пребита от бившия си съпруг, се озовах в болницата с опасност за живота. Да не забравя - бременна в 7-ия месец. Отърваха ме, разбира се, но не можаха да спасят бебето. Като "бонус" всички светила в АГ клиниките, които обиколих, ми даваха шанс за повторно забременяване от порядъка на 0,000001%. Няма да изпадам в подробности - който има, иска и се бори за дете, ще ме разбере.

Една година след този кошмар, вече позакрепила се физически и психически, срещнах моя си Човек. Съвсем на майтап се гаджосахме и след няма и 4 месеца шуърчекът (б. р. тест за бременност) крещеше с цяло гърло „Честито!“ Дали се зарадвах?! Бога ми, НЕ! 284 дни аз не смеех да кихна – защо хълца, защо мърда, защо не мърда... Събуждах се разплакана от кошмари, че съм загубила бебето. Едни чорапки не посмях да купя.

И ето че големият ден дойде - 26 март 2014. След като стана ясно, че всичко с мен и бебето е наред, мъжът ми, заедно с почти всички роднини, се юрна да пазарува и да се стяга за посрещане. На всичкото отгоре се оказа, че момчето ми е бебе-еднорог. В пълния смисъл. От втория си месец спеше по 12 часа (че и повече през нощта), колики, зъби... Това пък какво е?!

Изградихме уникална връзка с човечето. Смело го оставях (в границите на разумното, разбира се) да се учи от грешките си. През ум ми не е минавало да обезопасявам къщата. На 1 година и 3 месеца с моя помощ си вареше яйца и съвсем сериозно ме предупреждаваше за "ПаИ пеката! И боИ". Спокойно, прекрасно момче, което с изумление наблюдаваше тръшкащите се в магазина негови връстници. Никога не е удрян, дърпан, наказван... до момента, в който един ден ме ухапа и изскочи на улицата. Съвсем инстинктивно го сграбчих за яката и леко му плеснах дупето, обяснявайки за n-ти път правилата за колите...

Дзен възпитание

Много пъти сме говорили за бебета. Особено след като научихме наизуст филмчето BabyBoss. Повече от година (още преди да забременея с второто си дете) се опитвах да го подготвя за този момент. И всичко беше прекрасно. Следеше с мен приложението на телефона, идваше с мен на консултации, нетърпение, подаръци, целувки по коремчето...

Нещата обаче драстично се промениха след изписването. Естествено, аз го очаквах, бяхме направили десетки консултации със специалисти. Голямото ми момче стана нервно, агресивно, колкото и да бях подготвена и стриктно следваща съвети на психолози, се изумих. Не можех да си позная детето.

Крясъци, удряне, тръшкане, изскачане на улицата (при все че е виждал как сгазиха едно куче)... пълна програма. Моя милост обаче - абсолютен дзен. С много говорене и гушене се опитвах да туширам това напрежение. Уроци по плуване и пиано, ходене на риба с баща си и дядо си, разнасяне (макар че не ми беше лесно след секциото да мъкна 25 кг). И колкото повече се стараехме, толкова по-зле ставаше. Тогава опитах друга тактика. По-сурово отношение с повишаване на тон. В предишните 4 години и 5 месеца случаите, в които съм повишавала тон, се броят на пръстите на едната ръка. Сега взех да зея през ден. Отново нямаше ефект и поведението му беше животозастрашаващо. Изскачаше по улици, катереше се по тераси, опитваше се да бърка в контакти... 3 месеца говорене, умоляване, сълзи на безпомощност от моя страна, заплахи... Нищо.

Крещите ли на детето?

Преди няколко дни отиваме на разходка. Бебето се задави в количката. И докато аз го проверявах дали диша, големият изчезна. Секунди по-късно чух звук на свирещи гуми... Само си спомням, че изпищях... И се наблюдавах отстрани. Застопорих количката на съседния вход, тези 50 м до улицата ги взех за 3 секунди... Възрастен мъж яростно ръкомахаше срещу сина ми. А той, буквално на милиметри от предната броня, му се плези... С два скока го измъкнах от платното (естествено, и аз не се огледах) и отново му опердаших дупето. Този път не беше леко. А с всичката сила на лудостта и ужаса, които ме бяха обзели. Калоян ме изгледа изумено. В очите му имаше само и единствено изненада. И мъничко недоумение. За няколко секунди се бях превърнала в чудовище.

Вече 6-и ден все още се забелязва отпечатък от моята ръка на дупето. А аз правя обременяване с глюкоза. И си чакам резултатите за диабет.

Сега вече разбирате защо тази майка пожела анонимност. Искам да й кажа само, че тя не е чудовище. Тя е най-обикновена майка, която трепери за децата си като всички нас. Майка, която прави грешки от обич.

И от обич не иска да ги повтаря.

Препоръчваме ви още:

На какво учат шамарите

Няма да бъда такава майка

Кога наказанието е ефективно?