След като разбрах, че съм бременна, не мина много време и започнах да чета, проучвам, да се подготвям физически, интелектуално и емоционално за това така привидно далечно приключение - родителството. Чак когато станах майка, 9 месеца по-късно, осъзнах колко много всъщност липсва от книгите: за бременността, за болницата, за страхотните, а понякога и страшни, моменти, които преживяваме покрай малкото човече.

Щях ли да повярвам, ако някой ми беше казал, че на първия си ден обратно в офиса ще съм абсолютно неутешима? Едва ли. Да се превърнеш в майка е придружено с куп изненади. Ето 11 неща, които бих казала сама на себе си, ако можех да се върна назад.

1. Дните преди да родиш са много странни

Няма много други такива моменти в живота - да си наясно, че нещо огромно и променящо целия ти живот ще се случи, обикновено тези неща те изненадват. Знаех, че идва промяната, но не знаех в какво всъщност се изразява тя, не знаех как ще се чувствам, не знаех в какъв човек ще се превърна. Трябваше да съм много търпелива и да изчакам нещата да се случат.

Само 1 от 30 жени ражда на термина си, така че в последния месец си в постоянно очакване. В моя случай това значеше “по някое време през юли”. По средата на лятото. Манхатън е странно място дори през нормалните летни уикенди, да не говорим за големи национални празници като 4-ти юли, когато хората се изнасят от големия град. Времето беше страхотно, но обстановката беше тиха, почти зловеща. Съпругът ми и аз се разхождаме из парковете в квартала ни, говорехме си за това, което предстоеше да се случи, радвахме се на последните си нощи здрав сън.

2. Бебето ще се появи когато и както пожелае

Почти ми изгориха малкото пръстче на крака по време на една от акупунктурните сесии, а дулата ми ме прекарваше през около 30 йога позиции на ден, само и само да накараме бебето да се обърне.

Беше застанала така, че малката й глава се намираше около ребрата ми, и нямаше намерение да се премести. Бях убедена, че ще се обърне, до самия край - водите ми изтекоха в 4 сутринта на термина. Когато пристигнах в болницата, отказах система, защото бях сигурна, че няма да се наложи да ме оперират.

Последният ехограф обаче ни показа едно бебе, което не се беше преместило и със сантиметър. Пет часа по-късно бях в операционната. Да лежиш на операционната маса, знаейки, че съвсем скоро и без никакви усилия от твоя страна ще се появи бебе, а ти ще се чувстваш ужасно (но също и прекрасно!) е изключително сюрреалистично.

3. Не можеш да планираш раждането си.

Не исках цезарово сечение. Бях абсолютно сигурна, че ще родя естествено. Правех всякакви упражнения, медитирах във ваната, за да се подготвя за раждането, упражнявах дишането си и бях напълно готова да впрегна тялото и ума си, за да облекча болката.

Не исках обезболяващи; исках да отложим клампирането на пъпната връв, за да може бебето да получи толкова важната кръв обратно в тялото си; исках да не я къпем веднага, за да се образува микробиомът й; исках да я сложа на гърда веднага и да напуснем болницата, колкото се може по-бързо. Вместо това ми биха спинална упойка и трябваше да се моля на анестезиолога да ми я даде, за да суче, докато бяхме все още в операционната (сестрата я взе секунди по-късно). В болницата ми казаха, че трябва да я изкъпя няколко часа след раждането, и трябваше да остана две нощи за наблюдение. Настоях да остане в стаята при мен през цялото време и се изненадах, когато в началото се възпротивиха. Принципно бебета спят в отделението, за да мога майките да си починат, но аз исках тя да остане с мен. И въпреки че технически това беше позволено, всеки пък, когато дойдеше нова сестра на смяна, ми казваха, че трябва да “проверят” дали бебето ми може да остане с мен.

Имах чувството, че нямам никакъв контрол над процеса, но и преживяното ме научи, че рядко можем да контролираме всичко. Надявам се следващият път да е VBAC (вагинално раждане след секцио), но всичко се случва…

12 причини да плачат

4. Другите жени много обичат да казва “Но си заслужава!” на новите майки

Ето какво искам да кажа по въпроса: бих дала живота си за детето си. Но когато някой ме попита как се чувствам и отговоря, че ме боли, след като съм претърпяла коремна операция, не искам да чувам, че “все пак си струва!”

Знам, че си струва и бих го направила отново и отново, но нямам нужда сестрата на приятелката на майка ми да ми го обяснява в магазина, когато се срещнем случайно.

Близка моя, която скоро също стана майка, ми разказа за раждането си, на което е загубила толкова много кръв, че почти е починала. Ужасната история беше завършена с редовното ведро заключение “но пък си заслужаваше”. Исках да й кажа, че няма нищо лошо в това да каже, че е била изплашена или че я е боляло, че това по никакъв начин не я прави по-малко майка, нито пък значи, че не би направила всичко за детето си. Това заключение сякаш кара новите майки да се чувстват сякаш не могат да страдат, защото биха звучали неблагодарно.

Смъртността сред родилките, особено сред чернокожите, е най-висока в Щатите сравнение с всяка друга развита страна. Трябва да спрем да караме жените да се чувстват сякаш болката им е нещо, за което трябва да се извиняват.

Защо всички само се оплаквате?

5. Преди “любов” беше само дума

Нямах идея, че мога да обичам някого толкова много. Случвало ми се е да сравнявам дъщеря си с нова играчка, която никога, ама никога, не ми омръзва. Когато съм с нея ме обзема онова въодушевление, характерно за новите преживявания, но вече сме заедно от 10 месеца и то не е изчезнало, даже си мисля, че я обичам още повече, ако въобще е възможно това.

Всяка фаза от развитието й е като ново ниво, сякаш става все по-“човек” с всеки изминал ден. Зашеметяващо е колко свързан може да се чувстваш с някого, който не може да комуникира вербално с теб. Страдам по малко с началото на всеки нов период. Въртележка от емоции е - радостта от бързината, с която расте, в комбинация с тъгата, че дните, в които се гушкаме по цял ден, намаляват.

Всички казват, че времето минава толкова бързо, защото детето се променя с всеки изминал ден и изглежда сякаш животът тече на бързи обороти. Сега обаче разбирам защо жените искат още бебета. Ако ме бяха попитали дали искам второ на втория месец, когато кърменето все още беше предизвикателство, когато се будех на два часа през нощта и приличах на истинско зомби, учтиво щяха да кажа “Не, благодаря!”. Сега обаче знам, че след година или две бих минала отново през началния труден период. Не бързам. Особено ако има кой да ми помага през нощта!

6. Научаваш се да цениш хората

Установих, че съм късметлийка, защото съпругът ми е роден за баща, той е абсолютна рок звезда в родителството, истински татко мечок. Най-близките ми хора идват, когато ги помоля, семейството ми пътува стотици километри само и само да прекара няколко часа с дъщеря ми, а аз и майка ми сме по-близки от всякога.

Докато преди се съсредоточавах върху негативните неща, сега осъзнавам, че някои хора си тръгват от живота ни с причина. Желая им най-доброто, но съм благодарна за останалите, които показаха колко са прекрасни покрай детето ми.

7. Прави това, което те кара да се чувстваш добре

Късметлийка съм, защото първите няколко седмици прекарах с дъщеря ми, мъжа ми и семейството ни вкъщи. Сменях два чифта развлечени панталони, които комбинирах с тениски, лесни за кърмене. Не беше много шик, но това време беше за гушкане, храненете и грижа за новия човек, а не за фешън тоалети.

В началото пропуснах факта, че може би след раждането летните рокли и сандали на ток няма да са най-удобното нещо, и се сдобих с много дрехи, които не носех. В редките случаи обаче когато успявах да облека някоя рокля за разходка навън, се чувствах отново себе си.

Какво обличам е голяма част от идентичността ми. Ако гримовете, литературата, научните журнали или реалити предаванията ви карат да се чувствате добре, отделяйте поне малко време за тях през тези първи месеци - това ще ви помогне да съчетаете миналото си с настоящето без да изгубите себе си. Това да изглеждам по най-добрия начин не беше за другите, а за мен самата.

8. Новото бебе е страхотна причина за почивка от социалните мрежи

Не си вдигах телефона почти две седмици след като родих, а след това го използвах минимално. Не исках да прекарвам време с никой друг освен с най-близките ми. Радвах се на тишината, държах телевизора изключен и четях само хубави книги. Единствено съжалявам, че този период не продължи по-дълго.

Какво му трябва на човек

9. Съществува нещо наречено “клъстерно кърмене”

Защо никой не ме предупреди, че в началото на кърменето бебето може да те окупира за часове? Нито една книга не споменаваше клъстерното хранене, сигурна съм. Това значи, че бебето може да настоява (демек да плаче неутешимо) да се храни почти постоянно с часове.

Бях подготвена да храня на всеки 2 - 3 часа, но за това не бях. Естествено веднага се ориентирах към форумите за майки, сайтовете за кърмене, както и мамешките блогове, а те всички казваха едно и също нещо: отпусни се и се пусни по течението. С други думи - бебето е шефът за момента и е най-добре да му се доверим, да се настаним удобно и да си намерим някоя много интересна книга за четене. Докторът ми ме увери, че е нормално и че трябва да спра да го гугълвам. (Сякаш нещо може да накара новата майка да спре да гугълва…)

10. Вината винаги я има

Върнах се на работа след няколко месеца майчинство. Първият ден се разплаках истерично, когато колега ме попита как е бебето.

Чувствах се абсолютно не на място първите няколко седмици. Но както и с всичко останало - свиква се. Обичам работата и хората, с които работя, но също така ми липсва бебето през цялото време. Моят подход е да работя здраво и съсредоточено, когато съм в офиса, а когато съм вкъщи, да държа телефона и компютъра изключени, докато дъщеря ми е будна.

11. Няма как да знаеш каква майка ще бъдеш

Преди да родя си купувах книги за това как да приучиш бебето да заспива само и смятах да използвам методите описани в тях. Казвах на хората, че ще се опитам да кърмя, но няма да е на всяка цена!

Но след като дъщеря ми се роди, осъзнах, че мисълта да я оставя да се наплаче и да заспи, ме ужасява, а искам повече от всичко да я кърмя - и го правя вече 9 месеца, надявам се да успея поне година. Има толкова много начини да бъдем добри, отдадени майки, аз просто не знаех кои ще са моите.

Автор: Кери Пиери

Източник: Harper's Bazaar

Препоръчваме ви още:

Отговорът на Вселената

Автор: Анелия Зарева

Е, много ми дойде тия дни! Издръжлива съм, ама много концентрирано бе!

Голяма бомба ще хвърля, но много го мразя тоя 15 септември, така де,  първия учебен ден! Сигурно е много вълнуващо,  ако имаш едно дете, ако имаш свободно време,  не си под постоянна заплаха от финансов крах и нервната ти система,  дори с леки уговорки,  може да се приеме като стабилна и нормално функционираща. При мен далеч не е така и всяка година се надявам,  че ще намеря сили да го изтърпя стоически тоя гаден ден и трите ужасни встъпителни седмици след него! Обаче тая година...

Първо – две родителски срещи в един ден и през един час! Едната на седмокласник,  другата в детска градина, майките ще ме разберат. Съветвам Мосад и МИ-6 да не разчитат на стари практики,  а да въведат нова програма за обучение по издръжливост, комбинативно мислене и реагиране в напрегнати ситуации. Програмата ще се нарича „Български родител“. На агентите ще им бъде внушавано,  че са родители на: седмокласник,  абитуриент и 2-годишно дете,  тръгващо на ясла за първи път. Дава им се време 3 часа,  200 лева,  дават им висока доза амфетамини, прилага им се китайската капка,  като след това  трябва да изглеждат максимално спокойни и усмихнати,  за да се приведат в състояние подобно на български родител. За тези 2 часа трябва да посетят поне 2 родителски срещи,  да купят пантофки,  да поръчат униформа,  да подпишат 23 заявления,  16 декларации,  да намерят частен учител по математика,  да запомнят 10-ина имена на сменени учители за текущата година,  да си признаят,  че детето още е с памперс и докато се срамуват от факта,  да обиколят книжарниците за тетрадки,  сборници,  помагала,  боички,  моливи, милиметрова хартия и от рестото, което задължително трябва да остане,  да направят вечеря и да платят тока! 

My name is Bond,  James Bond!

Мy name is Ninja,  Mama Ninja!

Резко ще им намалее броя на агентите, но ще повишат качеството!

Та,  докато раздавам акъл на тайните служби,  леко кривнах, ще прощавате… минаха родителските, не всички де,  само първите за септември. Седя си и се чудя,  кое първо да взема,  къде са подвързиите,  25 лева много ли е за урок по математика,  тоя малкият трябва ли да го пратя на логопед,  защото арамейският, дето го говори, е много похвален,  но трудно се възприема на местна почва,  пък тоя големият,  как може да качи два размера за една година? Разсъждавам си аз на балкона,  пуша замислено и гледам тъмното небе - любимия ми Марс,  на запад Венера,  малкото съзвездия,  които бепогрешно познавам,  също биват инспектирани щателно и изведнъж… я вижте! Ама какво е това, бе ? Не е самолет,  знам как светят тия пущини, това свети в зелено и бяло и се движи много бързо! 

Скептик съм! Не че съществуват извънземни,  а че ще дойдат да ни посетят или още по – странното - ще потърсят контакт! Никой здраво мислещ не би потърсил контакт с нас,  от мен да го знаете! Обаче ей ги е… лашкат ми се в небето над балкона и си светкат в зелено. И като ме заля една надежда,  една вяра,  за мене са дошли братята инопланетяни,  да ме вземат, да ме водят на тяхната планета,  станция,  кораб-майка - каквото там си имат,  аз не съм претенциозна! 

Ще ми пуснат сега един зелен лъч,  ще ме телепортнат на супер яката си чиния, ще се появи CEO –то им и ще каже тържествено:

- Госпожо земна лелко,  изглеждате много страшна и болна,  екипажът ми го е страх да се се рее във Вселената с вас,  бихте ли била така добра да влезете в тая подсилена стоманена клетка и да Ви отвлечем на спокойствие!

- Ама,  разбира се,  разбира се,  ще ме прощавате - септември е,  нали разбирате… влизам,  влизам,  хич не се бойте,  аз само така изглеждам,  не съм опасна,  зла и болна иначе! Далече отиваме,  нали ? Нали далече,  обещавате?!

- Даааа… В една далеечна Галактика... Но ще се наложи да Ви вземем няколко проби…

- Взимайте бе, братя,  взимайте. Аз три пъти в родилно съм лежала,  два пъти за задържане и веднъж са ми правили мозъчна операция - взимайте, каквото Ви трябва, само ще Ви помоля да сте малко по-груби и никакви упойки,  че така съм си свикнала вече.

Събудих се задрямала в стола,  на балкона,  без следа от моите спасители и никакви подозрителни болки. Само комарите ме бяха осмукали до кокал! Ма какви са тия комари септември бе? 

Ох,  тази година! Да свършва по-бързо и да я приемат седмокласничката,  че догодина абитуриент ме чака… и един в предучилищна...

Как го мразя тоя септември!

Прочетохте ли

Първият учебен ден у нас и по света

Автор: Мария Пеева

Пиша това специално заради многобройните коментари по повод историята на майката, която разказа как за една секунда се е превърнала в чудовище. Много от вас споделиха, че и те са имали подобни моменти, в които децата са направили нещо опасно, нещо животозастрашаващо и родителите са реагирали с шамар или плесница. Такава реакция не е рядкост и е израз на паниката на родителя. Това, което ме притесни обаче е, че подобна реакция се поощрява и приема като съвсем нормална. Че това се смята от мнозина за добрия начин да научим детето да не прави опасни неща и да се пази самичко.

Не вярвам, че е така.

Какво прави две-тригодишното дете, ако го оставите без надзор?

Бърка в контакти.

Дърпа щепсели.

Играе си с кабели.

Омотава се с шнурове на завеси, колани, прежди, въжета за скачане.

Катери се и отваря прозорци, излиза на тераси, надвесва се.

Отваря шкафове, вади ножове, вилици, ножици.

Опитва препарати за почистване.

Гълта лекарства.

Пипа котлони и печки.

Защипва си пръстите на вратата.

Катери се по секции, пада, разбива си главата.

Яде монети, копчета, малки предмети, задавя се тях.

Какво прави на улицата?

Тича по тротоара и ви губи.

Тръгва с непознати, за да му покажат кученце или котенце.

Излиза на платното, пред колите.

Спъва се.

Пада в дупки и шахти.

Пада по стълби.

Катери се по недовършени строежи, парапети на мостове.

Скача във фонтани.

Сигурно има и още куп неща, които малкото дете е напълно способно да направи, ако не го пазите. Тук съм изброила само тези, от които съм пазила моите синове, когато сме у дома и когато сме навън.

Малките деца нямат чувство за самосъхранение.

Те са естествено любопитни към всичко наоколо и искат да опознаят света. Те не могат да направят разлика кое може да ги нарани и кое - не. Не разбират защо в парка могат да тичат на воля, а на улицата е забранено. Какво означава "Набих детето, защото се опитваше да бръкне с ножица в контакта." Чакайте малко! Защо двегодишно дете има достъп до ножица и защо контактът не е обезопасен? Детето няма вина затова. Ако вярвах в телесното наказание, бих казала, че някой друг е за бой тук. Докато не пораснат и не се научат да правят разлика кое е опасно и кое не е, работа на родителя е да обезопаси около тях и да не ги оставя без надзор навън или у дома. Вие може да пляскате детето при всички гореизброени ситуации, но това няма да научи едно две-тригодишно хлапе да се пази.

Ще го научи, че човекът, който трябва да го пази, всъщност го бие.

Ако предпочитате да е така, ваша работа. Това, в което вярвам аз, е, че малките деца трябва да се пазят, да им се говори и да им се дава личен пример. Така ще научат правилата. Не с шамари.

Веднъж изпуснах двегодишният ми син и той ми избяга. Десет минути не успях да го открия. Когато най-после се появи, плаках толкова много от облекчение, че през ум не ми мина да го плесна, заради това, че не ме е послушал. Той още помни тази случка. Помни как треперех от ужас и го прегръщах и целувах. Повече никога не е бягал. Не вярвам, че ако го бях пребила от бой, щеше да я запомни по-добре. Не, не ви казвам да плачете. Казвам ви, че детето помни много добре реакцията на родителя, чувствата на родителя. Не е нужно да бъде бито или удряно, за да запомни, че нещо е притеснило майка му. Освен ако не ви харесва да го биете, но ако случаят е такъв, жалко за детето ви и още повече жалко за вас.

Не пиша това, за да накарам всички, които са пляскали някога детето си, да изпитат чувство на вина. Правила съм го и аз. И аз съм се превръщала в чудовище. Чудовището дреме във всеки от нас. И всеки може да сгреши. Важното е да не превръщаме грешката си в норма и да поощряваме и другите да я правят, защото така ще се чувстваме по-малко зле. Важното е да признаем пред себе си, че сме сгрешили и да положим усилия да намерим други начини, по-добри, по-достойни.

Ще приключа с думите на Нина Любенова.

Представете си, че сте в гората. И изведнъж срещу вас се изправя огромна разярена мечка. Сърцето ви спира за миг, след което започва да бие толкова силно, че ехти в ушите ви. Не ви достига въздух. Зениците ви се разширявят. Ръцете ви се потят. Краката ви се подкосяват.

Представете си сега, че мечката всяка вечер се прибира в дома ви…

Не искам да съм мечка. Дори да става дума за една плесница, когато съм си изпуснала нервите.

Още по темата: 

Възпитание със страх

Три фрази, които не работят

За 1 секунда се превърнах в чудовище

Това писмо получихме от една благодарна майка, която със спокойствие е оставяла детето си на "каките", а то с радост е прекарвало дните си при тях. Тя с благодарност се сбогува с тях и им казва „Чао, чао, какиии!“ Вярваме, че е важно да се споделят хубавите неща в живота, както и да говорим за добрите хора, затова го публикуваме тук и се надяваме то да стигне и до страхотните хора, работещи в 21 СДЯ Бон-Бон.

Здравейте, Мария,

Дълго време се чудих къде да изразя благодарността си към персонала на 21 СДЯ Бон-Бон. Мислих да пиша благодарствено писмо до Министерство на здравеопазването (яслите са под тяхно ръководство), но се опасявам, че писмото ще потъне някъде там, на някоя купчина с множеството оплаквания и жалби. Мислих да пиша до самата ясла, но пред тях вече лично изразих благодарността си. Ще се радвам, ако дадете гласност на моите писания и предварително се извинявам, ако чисто стилистично те не са издържани.

Имам две деца (момчета) и не съм от особено чувствителните и емоционални майки. Не мисля, че светът по принцип се върти около тях, моят - да. Нямам очаквания персоналът по яслите и детските градини да има по специално отношение към тях, затова и бях изключително приятно изненадана от отношението, което малкото ми дете Явор получи в 21 СДЯ Бон-Бон. Няма да влизам в подробности от сорта на това, че той проговори там, научиха го да пие вода от чашка и да се храни сам и ми помогнаха да махна памперса (неща, които по принцип смятам, че не са техен ангажимент, а на родителя), но ще се опитам да предам усещането, което те оставиха в мен и в детето.

Искам да изразя благодарността си към ръководството на 21 СДЯ Бон-Бон в лицето на г-жа Владимирова, към г-жа Витанова (възпитател), която научи детето ми да пее „Мила моя мамо“, към жените, които полагаха ежедневни грижи за него, към целия персонал на яслата.

За родителите с любов, за учителите с благодарност 

Ето че Явор тръгна и на детска градина, при брат си, до нас. Колко удобно – ще ги водя и взимам заедно, няма да обикалям половин София в задръстванията. Но Явор реве, за първи път реве, пита кога ще отворят Бона, кога ще види Ивавилон (Ивайло) и каките (така Явор наричаше сестрите и лелите от яслата, само за информация едната беше над 70-годишна кака). Колко интуитивни са децата... Последния ден на Явор в яслата си спомням, че вървейки от паркинга (да, имат паркинг) към яслата, Явор каза „Мамо, много е хубав Бона. Много е хубава нашата полянка.“. Плаках, разревах и персонала. Плаках и следобеда, когато го взимах, разревах и втората смяна. „Яворе, кажи чао на каките.“ „Чао, чао, какиии!“ – усмихнат. Не разбираше, че това не е „чао, ще дойда утре пак“, не разбираше, че това е сбогом, освен ако аз не реша да го заведа, за да ги види. Напомням, че не съм особено чувствителна и емоционална майка.

М.с Стоянова, леля Вили, м.с. Милоева и леля Нина – това са жените, които полагаха ежедневни грижи за него. Те не само гледаха детето ми, те го дариха с внимание и обич, които днес трудно се срещат извън семейството. Те ми подсигуриха спокойствие. Година, в която детето ревеше, не защото ходи на ясла, а защото не може да отиде, в редките случаи, в които е боледувал. Година, в която детето тичаше с усмивка към тях, а аз спокойна отивах на работа. Година, в която ежедневно срещах разбиране, уважение и внимание. Година, в която повярвах, че доброто продължава да съществува и хората още го носят в себе си...

Думите и жестовете за безсилни да изразя благодарността си за грижите, вниманието и обичта, с която тези отдадени на професията си жени дариха детето ми! Никога няма да ги забравя! Радвам се, че ги има и че ги срещнах! Пожелавам им още дълги години да са живи и здрави и да не се променят! Дано повече Хора взимат пример от тях... Нека бъдат благословени!

Милка Василева

Препоръчваме ви още:

Искаме едно и също

Скъпи учителю!

Автор: Лени Рафаилова

Отиваш на плажа. Има 10 човека на разстояние от два километра. На 15 метра от морето е паркиран автомобил със софийска регистрация. Реакцията ми е ясна и гласи: "Егати простаците!". Една баба учи дете на 10-12 години да плува на плиткото с плувки. Реакцията ми: "Е, що не го остави детето да си плува само! Бабешка му работа."

Не се вторачвам в съседите по чадър, нямам такъв навик, а и те са на прилично разстояние от 20-30 метра. На следващия ден колата им е паркирана на същото място, реакцията ми отново е същата. Към нас се приближава майката, която води малко кученце да се запознае с нашия Джар. Разменяме по десет любезни изречения. Жената изглежда съвсем наред и изобщо не се държи просташки. Дъщеря ми веднага забелязва това, но все пак още продължаваме да се чудим защо трябва да си паркират колата аха и до морето почти.

Ден трети. Загледала съм се напред. Разделям се с морето и си подсмърчам тихичко. Поглеждам встрани. Жената и бабата вървят към нас, а помежду им е онова момиченце с плувките. Те го придържат, то се смее. Иска да види Джар.

Има церебрална парализа.

Искам да си счупя главата в най-близкия камък.

Говорим си. За къщата, в която са отседнали и че има твърде неудобна вита стълба за втория етаж, където е единствената баня. Къпели момиченцето на първия етаж с подръчни средства, за да не я мъчат да качва ужасните стъпала до горния етаж. Нашата къща е по-удобна, предлагам на жената да й я покажа, но тя не иска да ни безпокои. Не ме безпокои. Пиша на листче името на собственика и телефонния му номер. Искам с нещо да й помогна. И все още искам да си счупя главата. Откак се помня уча децата си никога да не съдят хората, не им е работа и вероятността да са в грешка е огромна. Уча ги, ама аз явно не съм се научила. Затова... избягвайте да съдите хората, дори и когато Ви се струва, че сте 100 процента прави. Както си мислех и аз, когато гледах паркирания на плажа автомобил.

Хората бяха спрели там, за да може детенцето им да стигне по-лесно до плажа, до морето, до морето, което всички обичаме и което обича всички нас. 

Денят, в който пораснах

Още от Лени Рафаилова: 

Цековите гащи

Шапка в тролея

Автор: Яна Пеева

Аз съм най не спортният човек на света. Веднъж, преди 6 години, бяхме на море с приятели и смело заявих, че сутрин ще ставам на тичам до плажа и обратно. Станах една сутрин. Отидох, ходом, до баничарницата, купих банички за всички и се прибрах. Още ме бъзикат.

Сега осъзнавам, че съм си вкарала голям автогол с упоритото нежелание да спортувам и като цяло да извършвам, каквито и да е физически упражнения. Известно време се оправдавах с това, че все пак имаме две кучета, които разхождам, демек не е като съвсем да не се движа. След като родих Борис обаче се оказа, че положението никак не е розово и докато в началото не ми правеше впечатление, защото главно лежахме, гушкахме се и се наслаждавах на толкова колко е миниатюрен и прекрасен, в един момент осъзнах, че проблемът е голям. В случая дори не ставаше въпрос за килограмите, а за това, че се чувствах като абсолютна развалина. Месеците (а и години преди това, нека бъдем честни) ограничено движение, хапване, на каквото си поискам, и излежаване на дивана ме бяха докарали до състояние на полуразпад. Няколко минути разходка с количката ме смазваха, кръстът постоянно ме болеше, а това да го приспивам на ръце беше абсолютно немислимо, защото изпитвах адска болка. Люлеещият се стол и слингът ни спасиха, както и това че Борис като цяло е доста кротко бебе и не е имал нужда от кой знае колко дундуркане, полюшване и подтичване - той просто си заспива гушнат и толкова.

За “Не на диастазата!” разбрах от фейсбук, проучих и много ми хареса идеята. Ако се чудите какво е диастаза, става въпрос за онова разделчаване между мускулите на корема и разтягане на съединителната тъкан между тях, което се случва при много жени в края на бременността и при някой се възстановява естествено след раждането, но при други остава и изглежда като дупка в корема. Счита се за естетически проблем, защото по никакъв начин не ви вреди, освен че вече не се харесвате в любимия си бански.

Аз всъщност диастаза нямах, но пък имах отчаяна нужда да вкарам тялото си във форма. Но понеже съм си шматка, не се реших да се включа - просто нямам волята да правя упражнения всеки ден и да се придържам към тях. Разказах на мама и няколко дни по-късно тя ме изненада с подарък участие в програмата. Признавам си, вълнувах се и нямах търпение да минат няколкото седмици до началото.

Защо тичам?

Какво всъщност представлява програмата “Не на диастазата!”: това е лайфстайл програма, която се провежда онлайн и продължава 12 седмици. Всяка седмица получавате имейл с две видеа - в едното ви показват упражнение, което да правите всеки ден през въпросната седмица (отнема до 10 минути), а в другото ви дават идеи как да си разнообразите храненето и да не прекалявате с тестото и сладкото. Насърчават ви да ходите пеша по 1.2ч на ден - 10,000 крачки. Нищо не е абсолютно задължително, няма тежки тренировъчни програми, диети или режими. Има обаче полезни навици, някои които като ходенето, увличат цялото семейство и ви остават и след края на програмата. Има и резултати.

На мен лично форматът ми харесва много по две причини. Първата е, че нямаше да се налага да ходя в зали и да се виждам с хора, които да ме гледат как се опитвам да направя нещо. В същото време, ако някой иска, може да отиде в залата, за да му се дадат насоки и да се коригират грешките в упражненията. Втората причина е и по-важната за мен - социалният отчетен фактор. Във фейсбук групата, която се прави след началото на програмата, постоянно се обменя информация, полезни линкчета, статии, рецепти, въпроси. Правехме си предизвикателства и имаше класиране кой е успял да направи най-много крачки. Всички дами бяха ужасно мили и някак ме бутаха напред, за да продължавам дори тогава когато ме мързеше, когато бях пропуснала един два дни или пък бях хапнала тортичка, вместо да се придържам към кулинарното предизвикателство. Присъствието във фейсбук групата не е задължително, естествено, но аз го препоръчвам силно на всеки, който иска да вземе участие в програмата.

Аз не бях най-сериозната, но фанатично си правех крачките и бях въвлякла цялото семейство - мама, която работи на компютър, обикаляше кухнята у тях, за да наваксва, Теди спря да взима асаньора и слизаше по стълбите, аз открих най-благоприятния маршрут в квартала, който беше точно 10 хиляди крачки и всяка сутрин слагах Борис в количката, слушалките в ушите, пусках си някой подкаст (често този на програмата) и поемах на разходка. Следобедните смени поемаше Мими - по същия маршрут! Все още правя някои от упражненията, а голяма част от кулинарните предизвикателства си останаха част от ежедневието ни. Няма да се фукам колко съм отслабнала, но ще кажа, че онзи ден Теди с тъга отбеляза, че голяма част от брадичките ми са си отишли, а бедрата ми вече не стават за възглавнички, но пък безпроблемно влизат в старите ми дънки.

За финал искам да ви кажа да се грижите за себе си и за телата си, защото те ни дават възможността да се радваме на живота. Ако пък решите да се включите в програмата на Ваня и Маги, можете да се възползвате от намалената цена на страницата им във фейсбук  до 10-и септември и да се включите в изданието, стартиращо на 17-и септември.

Препоръчваме ви още:

14 трика как да спазваш диетата си

Хранене по време на бременност

Със Симона се “запознах” в Instagram, дори не помня по каква линия, но бях много впечатлена от свежите и практични идеи за по-екологичен начин на живот, които споделя. Откакто имаме един малък Борис в живота си, постоянно се опитвам да сме възможно най-отговорни към себе си, природата и бъдещето, което ще му предоставим. Честичко ми се случва да поглеждам за съвети към профила ѝ в Instagram, към блога ѝ, а от скоро и към Facebook групата, където други zero waste ентусиасти споделят различни трикове и съвети. Стига толкова от мен, ето какво има да ни каже Симона от Zero Waste Sofia. 

 Разкажи ни с две думи за себе си и какво всъщност е zero waste (без отпадъци) начинът на живот, който си избрала?

 Здравейте и благодаря за поканата! Казвам се Симона, на 27 години съм и се занимавам с корпоративни комуникации, а преди около половин година стартирах блога Zero waste Sofia.

Исках да документирам успешните и не толкова успешни опити да водя по-устойчив начин на живот и така се роди Zero Waste Sofia. Искам да покажа, че да живееш малко по-"зелено" не означава непременно от сутрин до вечер да забъркваш рецепти с кастилски сапун и още 400 екзотично звучащи съставки. Напротив - с прилагането на различни малки промени можеш да опростиш живота си и дори да спечелиш повече време за себе си и любимите си хора.

Накратко zero waste философията се базира на това не просто да изхвърляш отпадъците си разделно и да ги рециклираш, а да се стараеш да не създаваш отпадъци по начало.

В основата на zero waste са 5те стъпки към намаляване на отпадъците: Refuse – Reduce – Reuse – Recycle – Rot. Иначе казано – да отказваш това, от което нямаш нужда, да намалиш това, от което се нуждаеш, да използваш многократно това, което вече имаш, да рециклираш или компостираш, това което иначе би стигнало до сметището.

 Кога, как и защо се реши да живееш по-екологично?

Винаги съм обичала и пазила природата, извхърляла съм отпадъците си разделно, но по най-прозаичния начин един ден, преди около година, попаднах на видео на Лорън Сингър, която разказва за живота без отпадъци. Изглеждаше толкова просто и логично. Идеята толкова ме заплени, че в следващите дни изгледах всичко, което открих в YouTube, десетки документални филми, книги, блогове и т.н.

Откъде е най-лесно да се започне? Дай няколко съвета на хората, които имат желание, но смятат, че е прекалено трудно, и затова не се решават. 

Първата и най-лесна стъпка, според мен, е намаляването на пластмасата за еднократна употреба. Като си носите торбичка, когато пазарувате, собствена бутилка с вода и чаша за кафе, когато тръгвате за работа или на разходка, отказвате сламките, когато седнете в някое заведение, ще намалите лишите сметищата от огромни количества отпадъци. 

Втората, важна за мен препоръка - купувайте само това, от което наистина се нуждаете и инвестирайте в качествени материали и изработка. Например, когато избирате играчки за вашето дете - потърсете такива направени от естествени материали като дърво и текстил, вместо пластмаса. 

Дори и днес да направите само едно от тези неща, резултатът е налице. :) 

Къде срещаш трудности и как се справяш с тях?

От време на време все още срещам трудности в опитите си да пазарувам в собствени кутии. В тези случаи се старая да обясня на човека отсреща каква е причината да го правя и в повечето случаи имам успех. 

Също така все още търся източници на етично произведени дрехи от естествени материи, заместители на някои козметични продукти в по-добра или без опаковка. По темата с дрехите - от няколко месеца насам се стремя да намаля гардероба си и да запазя единствено тези, които наистина нося. През това време почти не пазарувам - оказа се, че не е толкова страшно. :) 

Имаш ли любими източници, от които черпиш вдъхновение и научаваш нови “трикчета” за по-зелен начин на живот?

Много харесвам британката Kate Arnell и нейния YouTube канал Eco Boost. Също така горещо препоръчвам на всеки, който иска да научи повече по темата, книгата Zero Waste Home на страхотната Bea Johnson. Постоянно откривам нови и не толкова нови книги и документални филми, свързани с най-големите замърсители на средата около нас, сред които са пластмасата, бързата мода и т.н. Препоръчвам филми като The true cost, Tapped и Bag it - последните два могат да бъдат открити в YouTube.

За финал искам да кажа, че не всички промени могат да се случат за ден, но чувството да видиш резултати от усилията си е прекрасно. :)

 Погледнете още: 

Ако е храна, нека да е чиста!

Автор: Яна Пеева

Събота! И то не каква да е събота, а септемврийска събота! Няма (почти) нищо по-хубаво от хладни есенни утрини и въпреки че още не е есен, почти усещам онази специфична наслада, породена от огнено оранжеви листа и мирис на.. ами, на есен. Тази точно сутрин се будя от малко човече, което се опитва да се покатери върху лицето ми, смеещо се. Хваща се за носа ми, удря ме с малкото си лакътче по скулата, хихика се, както само бебета се хихикат - неудържимо и в захлас. Теодор е станал отдавна и в коридора се чува как кучетата сноват и душат вратата на спалнят - проверяват дали сме се събудили. 

Взимам хихикащия малък човек и с бодра крачка и кучета в краката влизам в хола. Прехвърлям го от моите обичащи ръце в също толкова обичащите го ръце на баща му и включвам кафе-машината. Докато слушам как се пълни чашата, си спомням за нещо, което съм писала сякаш преди сто години - за съботите. 

Пижамен ден 

Съботите са за дълги горещи душове и ментов чай. За ранни закуски, ако има кой да стане, за да ги сготви. За излежаване до късно в леглото с оплетени чаршафи, ако няма ранобудни. За чистене и ходене бос по чистия паркет.

Съботите са за дълги разходки с кучетата (по-дълги от обикновено). За печене на браунита и купуване на цветя. За четене на книги и слушане на музика. За несушене на мокра коса, защото за никъде не бързаш и няма лошо да я оставиш да изсъхне сама. За мазане с кремове.

Съботите са за тъпи спорове от сорта: “Това е моята хавлия, не твоята”; “Зелената запалка е моя, червената е твоя”; “Кучето ти изяде тъпата чаена свещ и сега мирише на миризливи свещи, ПОВЕЧЕНИКАКВИСВЕЩИВКЪЩИЧУВАШЛИМЕ?!?!??!”. За много смях след тъпите спорове. За дремене на дивана, докато кучетата ти дъвчат ушите/краката/ръцете/одеалото или пък се дъвчат едно друго.

Съботите са за късно излизане и късно прибиране. За спирала/очналиния/руж/червеночервило. Или пък за никакво излизане и тениска до коленете и несресана коса. За държане за ръка. Пиене на бира и ядене на пържени картофки. За шепнене пред вратата, докато търсим ключовете и после много шумно посрещане от вътре, докато се опитваме да си събуем обувките.

Съботите са, за да се превръщат неусетно в недели.

И за обичане, толкова много обичане.

Слушаме БТР, Тангра и Клуб НЛО, Теодор танцува с Борис, аз седя на земята пред фурната и в захлас гледам как сместта се превръща в перфектна хрупкава холандска палачинка. Кучетата сноват между двама ни и току близват на Борис крачетата, ако се случи да са достатъчно близо до тях. Той се залива от смях и мята малки ръчички, ние с баща му се споглеждаме и също започваме да се смеем. 

Толкова сладко, толкова сладко.. 

Закусваме бавно, говорим си и се опитваме да научим Боби да не дава на Алекса храна. Безуспешно. Тя го гледа сякаш е малък бог паднал от небето и стои неотлъчно до него, а когато й подаде юмруче, сграбчило парче палачинка, внимателно го взима без дори да докосне малката ръчичка с големите си зъби. Предаваме се и се примиряваме, че отсега нататък и кучетата ще закусват с палачинки. 

По-късно стоя сама и ги слушам как си говорят в другата стая, Теодор убеждава Борис да спят, а той му се смее и (явно) му дърпа носа и косата. Никога не съм се чувствала по-цяла и по-щастлива, отколкото сега, подслушваща двата гласа, които ми изпълват живота и сърцето и смисъла. Мисля си за всички бъдещи съботи, за това как малките крачета ще започнат да топуркат по паркета, заедно с кучешките лапички, за бебешките възклицания, които ще се превърнат в думички, после в изречения. За малките ръчички, които ще искат да помагат за закуската. И за това, че ще сме все по-щастливи. 

А съботите ще са за все така хубави неща, за отекващ смях, за кучешки стъпки по паркета, за бавно пиене на кафе, за прегръдки и целувки, за вкопчване в красотата на деня.

 И за обичане, за толкова много обичане. 

Препоръчваме ви още:

Плевел и плява 

Половин годинка Борис!