Автор: Мария Пеева

Едно време у дома беше почти като хан. Постоянно някой влизаше и излизаше, през деня гостите на момчетата, вечер – нашите съседи, приятели, колеги. Осъзнах, че май сме пресолили гозбата, когато съвсем непознато момченце звънна на вратата и каза:

- Тук живее Коко, нали? Разбрах, че у вас правите много вкусни мъфини за гости.

За жалост точно в този момент нямах мъфини, така че любезно го отпратих. След 10 минути се звънна отново. Отворих, а насреща ми същото момченце, придружено от още трима.

- А дали може поне да се изпишкаме?

Когато забременях с Алекс, непрестанният поток от гости започна да ми идва в повече, чувствах се ужасно зле и помолих моите хлапета да не водят никого у дома за известно време. Не им беше лесно, но влязоха в положение. После бебето се роди, пазехме се от вируси, пазехме тишина (доколкото е възможно в пълна къща с деца). Когато Алекс поотрасна, отново започнахме да каним гости и всичко тръгна по старому.

Обаче ми прави впечатление известен отлив в ентусиазма на гостите ни напоследък. Влизам им в положение. Малцина могат да понесат нещата, които се случват с хората, които се осмелят да пристъпят прага ни, откакто се сдобихме с две хъскита, коте и Алекс.

Първо на вратата ви посрещат хъскитата. Те са много дружелюбни животни, може би дори твърде дружелюбни за вкуса ви. Ще ви наскачат, ще се отъркат хубаво у вас, за да замиришете на „свой“, ще оставят косми по хубавите ви дрехи, а за капак ще ви оближат старателно от глава до пети. Както една приятелка каза веднъж:

- Чак зъбите ми измива твоята Чара.

Ако направите грешката да се събуете, на ход идва Фройд. Най му е любимо да се изпишка в обувката на някой гост. Все пак друго си е да се разнесе миризмата надалеч от дома, пък да я подуши някоя мацка и да сънува пухкави котешки мокри сънища. А другата обувка винаги има риск някое от кучетата да отмъкне и зарови на тайно местенце в двора.

Но кучетата не са единствените „крадци“ на обувки у дома. Веднъж на гости беше дошъл наш приятел, Дани, който въпреки молбите ми настоя да се събуе в коридора. Когато си тръгваше, обувките - изчезнали. Първо обвинихме несправедливо Чарето, която възмутено залая срещу нас, но в крайна сметка се оказа, че баща ми, вече доста разсеян покрай заболяването си, обул чуждите обувки по погрешка.

- Ами, аз го видях – каза Дани – но просто си помислих, че има същите обувки като моите.

Не, Дани, няма. Явно вкъщи човек трябва добре да си пази личните вещи. Ще го потвърди и морският ни приятел Илиан, който ни гостува този уикенд и който определено не вярвам да дойде отново в скоро време. Не само защото у нас като си легне човек в два през нощта след сладки приказки и много бири, на следващата сутрин кучетата неумолимо го събуждат в седем. Не само защото Алекс натъпка пластилин в багажа му. Не само защото кучетата избягаха, и домакин и гост прекараха целия съботен следобед в гоненица под дъжда. Не само защото в неделя сутрин цялата къща беше оповръщана от кучетата, а като не е свикнал човек, е много лесно да настъпи бос някоя купчинка в сънено състояние. Това се казва грубо събуждане, от опит ви го казвам.

Всичко това бяха бели кахъри. Най-гадното беше, когато му изчезна часовникът. А Илиан и часовникът му имат специална връзка. Не само защото часовникът е скъп, а и защото Илиан, тази суетна девичка, го е избирал месеци наред, докато се спре точно на този модел, поддържа го в безупречно състояние, носи го на точно определен часовникар за профилактика и изобщо се грижи за него със същата налудничава страст, с която някои мъже си поддържат колите, а други – жените.

Та в неделя сутринта, точно когато трябваше да си тръгва, Илиан откри, че часовникът липсва. Естествено, обърнахме къщата с главата надолу. Бани, спални, шкафове – часовникът го няма никъде. По едно време Иван се сети, че кучето е повръщало сутринта. Притеснихме се, че го е изяло. На Илиан физиономията му се издължи. Вече обмисляхме да водим Цезар на видеозон, за да проверим дали нещо тиктака в корема му. Решихме да направим последен оглед на къщата за всеки случай, а после да тръгваме към ветеринарката. Вече съвсем объркана, отворих дори хладилника да го търся. А Алекс, който през цялото време, докато ние се суетяхме напред-назад, си нареждаше кротко и задълбочено някакви колички по масата, изведнъж се обади:

- Не е там.

След което стана и домъкна отнякъде цял-целеничък часовника на Илиан, със златната верижка и всичко, даже неодраскан.

Всичките ни опити да получим разумно обяснение как часовникът е изчезнал, получиха само един отговор:

- Сигурно някой го е прибрал, за да не го изяде Цезар.

Та Илиан си тръгна с часовника и огромно облекчение, а ние с Пеев решихме да принтираме декларации за всички гости. Нека занапред да се подписват, че са уведомени за рисковете на гостуването у семейство Пееви.

Впрочем хъскитата не бягат за първи път. Тук можете да прочетете как ги гонихме из троянския балкан посред зима.

Препоръчвам ви и тази забавна история, в която се сдобихме с котарака Фройд. 

А тук ще прочетете за специалната връзка между Иван и неговата кучка.