Автор: Мария Пеева

Преди време направих едно тежко признание пред Иван. Дълго време събирах сили за него, будих се посреднощ изпотена от ужас, че се налага да му го кажа, колебаех се дали все пак да не го премълча и да го оставя сам да разбере тъжната истина с течение на времето. В крайна сметка заключих, че е по-добре да го чуе от мен, и колкото по-рано, толкова по-добре. Обичам го твърде много, за да крия от него този болезнен факт от моя живот.

Един хубав слънчев ден, докато се разхождахме с кучето, реших, че моментът да разкрия горчивата истина е дошъл. Предложих му да поседнем на близката пейка. Първо, защото е трудно да се води задълбочен разговор, докато единият участник внезапно хуква в някоя посока, теглен от здраво и енергично хъски, надушило котка или храбър пинчер. Второ, защото имах известни опасения, че на Иван може да му прилошее от тъжната новина. Макар че е силен характер, някои думи болят повече от удар с нож. В гърба.

- Дай да седнем за малко, да изпушим по една цигара на сянка. - предложих. - Имам да ти кажа нещо важно и много сериозно.

- Пак ли си ударила колата? - въздъхна той.

- Не знам какво имаш предвид с това. - феминистката в мен подскочи възмутено. - Аз никога досега не съм удряла колата. Просто някои хора паркират толкова ужасно, че се налага да ги поразместя, за да вляза. Обаче това е друг въпрос. Седни, настани се удобно и моля те да ме слушаш внимателно, защото не ми е лесно да го кажа. Но трябва да го знаеш. Измъчва ме. Изяжда ме отвътре. Опитвах се да стисна зъби и да го премълча, но вече не издържам.

С това изглежда привлякох вниманието му, защото най-после той спря да се подсмихва и впери в мен изпитателен, почти изгарящ поглед. А аз преглътнах, погледнах го право в очите и на един дъх избърборих следната тирада.

- Хубаво е да знаеш, че някой ден няма да съм толкова млада и красива. Ще имам бръчки покрай очите от смях. И те ще са много, защото се смея неприлично и шумно, и по-често отколкото трябва. Ще имам бръчки по челото от мръщене - тези се надявам да са по-малко, но без тях не може. Ще имам и грозни бръчици над горната устна, а може и да пусна дискретен мустак, който няма да мога да скубя, защото ще почна да недовиждам. Искам да те предупредя, че ще стана най-вероятно още по-дебеличка, а косата ми няма да е толкова гъста и лъскава. Изобщо отсега да знаеш, че е възможно един ден вече да не съм най-красивата жена на света. Държа да ти кажа истината, за да не те разочаровам неприятно. Някой ден ще стана баба. Може би ще почна и да забравям, да се изморявам по-лесно и да правя всички характерни бабешки неща, на които младите хора се подсмихват снизходително и смятат, че никога няма да им се случат.

Иван ме слушаше, първо сериозно, после леко се усмихна, после се позасмя, а към края вече се хилеше с глас. Реакция, която едновременно ме зарадва, но и притесни, защото много ми се искаше да приеме сериозно това, което му казвам. След като приключих, ме прегърна и ми прошепна в ухото:

- Ще видиш, че моите бръчки ще отиват много на твоите бръчки. Не знам дали ще успея да надебелея заедно с теб, но ще се постарая да недовиждам и аз, така че мустакът изобщо няма да ме тревожи. Заклевам се във всичките ни деца, че ще те обичам и когато станеш баба.

Как да не се просълзи човек от такъв обет. Олекна ми на душата и го целунах.

- И аз винаги ще те обичам. Освен това ти обещавам, че ще бъда много весела баба, Ванка.

На което той се засмя.

- Само, моля те, гледай да не ставаш много по-весела отсега, че ще се наложи да те водим на доктор.

Този разговор се случи преди няколко години. Оттогава бръчиците станаха повечко, но повече станаха и радостите. Появи се и внуче. Фактически вече наистина сме (едни много млади и весели) баба и дядо. Моят дядо продължава да ме обича като момчето, в което се влюбих преди трийсетина години. А неговата баба продължава да го усмихва и да му се струва все така красива. Дори и през очилата.

Тази сутрин децата ни честитиха годишнината.

- Леле, 26 години брак… - каза Яна, прекрасната ми млада снаха. - Мими, това е страшно много.

- Не, мила. - отговорих. - Никак не са много. Даже са ми малко. Искам още.

Казах на Иван, че това обяснение в любов му го подарявам за годишнината ни.

- Прекрасно е. - засмя се той. - Но се опасявам, че не мога да ти върна жеста и да ти напиша красива история. Затова пък ще ти купя един много красив сервиз. 

Обичам го този мъж, макар че ми подарява сервизи за годишнините, които вече няма къде да прибирам. Винаги мога да си купя нов шкаф, нали?

По-важното е, че имаме истинска любов. Не от онези, приказните, които приключват с "вдигнали сватба за чудо и приказ, и три дни яли, пили и се веселили". А от другите, на пръв поглед скучни и обикновени, в които хубавото започва оттам.

И не свършва.

Още няколко наши истории:

Жега

Защо вече никой не ни идва на гости?

Сънят с момичето с жълтия бански

Имаше един Иван 

А имаме и една много специална история със сервиз, която може да прочетете в Хлебарки, будисти и бомби.