Поредното убийство на жена от съпруга й! 

На 24-и февруари добавихме към статистиката още една убита жена! Брутално пребитата Кремена Николова е била оставена в безпомощно състояние от съпруга й, който заедно с майка си е изнесъл багажа си от жилището, което са обитавали. Няколкото жалби, подавани от жертвата срещу съпруга й обаче не са го спрели да извърши това зверство. Нямало е кой да го спре ли? Тя го е предизвикала да я пребие до смърт ли? Или правораздавателните органи в тази страна също са били в безпомощно състояние? Кое ли ще е този път? Кой ли ще е отговорът? И дали служителите, приели сигналите на жертвата са успели да разпознаят нейната безпомощност?

И тяхната, и нейната безпомощност добавиха още една цифра към статистиката на убити жени, към жертвите на домашно насилие.

Извършената аутопсия показала, че смъртта е настъпила от масивен кръвоизлив в мозъка, причинен от множество удари в главата със или върху твърди тъпи предмети!

А точката на цялата тази ситуация слага факта, че промените в Наказателния кодекс влезнаха в сила на 26-и февруари, или два дни след убийството!

Точката е сложена, следва многоточие и въпросителни! Следва гняв и отчаяние! Следва да проследим действията оттук нататък. Наказуемост?! Следва…колко още следва, какво ще следва и вече даже ни омръзна да следва!

Защо не е имало ПРЕДИ това?

Защо не са успели да разпознаят дали тази жена не е била заплашена да увери органите, че всичко е наред, за да може извергът да довърши деянието си?!?

Поставяме тези въпроси, а можем и още, но искаме да не се усещаме още по-безпомощни в тази ситуация. Искаме отговори, искаме наказание за убиеца и за майка му, която е съпричастна към това деяние. Искаме полиция, прокуратура и съд да си свършат работата, за да има доверие в тях! Искаме да знаем по кой член ще бъде съден? Ще бъде ли осъден? Ще понесе ли отговорност и майка му? Искаме отговорите!

На близките, приятели и скъпите хора на Кремена Николова, изказваме своите съболезнования! Ние много добре разбираме болката и мъката ви. Съжаляваме, че тя стана поредната жертва на домашно насилие! Не сте сами в болката!

От Членовете на Клуб „Не си Сама“

*******************

На фона на поддържащата статистика за загинали жени, убити от техни настоящи или бивши партньори, на фона и на силно агресивното поведение, което се наблюдава сред младежите, ние от Клуб „Не си сама“ решихме да стартираме информационни срещи в училищата по темата за домашното насилие.

Концепцията ни е - по-малко статистика - повече примери и диалог с младежите. Основно се насочихме към таргет групата младежи от 10-ти  до 12-ти клас. Не че пропускаме другите подрастващи, но много ни се искаше да има осъзнатост по проблема сред тази възрастова група. И някак да се получи диалог, да можем да зададем своите въпроси към тях и те към нас, за да остане поне нещо в съзнанието им, а не да им четем просто една лекция.

Не си сама

Стартирахме нашите информационни срещи в 12 СУ „Цар Иван Асен II“- гр. София. Колективът на училището приветства нашата идея и успя да организира младежи от 10-ти и 11-ти клас на училището. Когато застанеш пред тези младежи и вперените им погледи, и когато ти отговорят, че са запознати много добре с темата за домашното насилие, някак си мислиш - това е правилната посока!

Имаше и диалог, и статистика, и въпроси към нас. Представихме една истинска история (без големи детайли, за да не ги стряскаме от самото начало), но те бяха подготвени. И на въпроса от наша страна: “Колко от вас познават домашното насилие - психическо и физическо, от първо лице?“, имаше няколко вдигнати ръце. И това е стряскащо - 5-ма младежи от една класна стая познаваха домашното насилие от първо лице и можеха да говорят за него. Това ни показа, че нашата идея може да се развива.

Не мълчете като мен

Подготвяме и следващи такива срещи - засега в училища от София. Защото трябва да се говори за домашното насилие, да поставим началото на превенцията, да покажем, че домашното насилие си има лице, има тяло, има душа и не са само едни числа! А както каза един от младежите на нашата среща след като говорихме, че видимо на човек не му личи, че е насилван в дома си - оказва се, че домашното насилие личи не само по белезите и синините (ако ги има и са видими), а по очите! Ние не искаме да го виждаме очи в очи и то да личи, ние искаме да се говори и този проблем да си има своите решения! Нека от училище още да си знаят, че „Не са сами“ и има кой да им подаде ръка!

Повече за събитието може да видите ето тук. Автор на писмото е Ирина Добруджалиева, член на клуб "Не си сама".

Препоръчваме ви още:

Аз, жертвата

За третия пол от четвърти ред и насилието над жени

Имаш ли нужда от помощ?

Писмото е във връзка с последния случай на домашно насилие, за който медиите съобщиха днес, 27.02.2019 г.

За убийство на съпругата си по особено мъчителен начин и с особена жестокост Окръжната прокуратура във Варна привлече като обвиняем домашен насилник. 41-годишният Борислав Н. е бил привлечен като обвиняем късно вчера за убийството на съпругата си, извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост. Той е бил задържан за срок до 72 часа от наблюдаващия делото прокурор. 

До изтичането на срока на предварителното задържане Окръжната прокуратура във Варна ще внесе искане в съда за вземане мярка за неотклонение „Задържане под стража“ на Борислав Н.

На 24 февруари тази година в жилището, наето от семейството, Борислав пребил съпругата си. Двамата били женени от няколко години, но бракът им не вървял. За поредна вечер между съпрузите, които били в развод, избухнал скандал, който продължил с жесток побой над 40-годишната жена от домашния насилник. След като оставил съпругата си в безпомощно състояние, Борислав позвънил на майка си и я повикал да дойде, за да изнесе багажа си. След това майка и син напуснали жилището, без да се интересуват за състоянието на пребитата жена.

След като 40-годишната жена не отговаряла на телефонните повиквания на майка си, бил подаден сигнал в Първо районно управление на МВР във Варна. Изпратени били служители на МВР и на пожарната на адреса, които успели да влязат в заключеното жилище през балкона на 25 февруари. Там било открито тялото на убитата. Незабавно бил извършен оглед на местопроизшествието от разследващи полицаи в ОД на МВР във Варна под ръководството на дежурен прокурор от Окръжната прокуратура във Варна.

Извършената аутопсия показала, че смъртта е настъпила от масивен кръвоизлив в мозъка, причинен чрез множество удари в главата със или върху твърди тъпи предмети.

Действията по разследването показват, че малтретираната жена е подавала няколко жалби за домашно насилие срещу агресивния си съпруг през годините на брака им. Борислав е бил предупреждаван с полицейски протоколи за наказателната отговорност, която носи за заплахите и причинените телесни повреди на съпругата си. 

Впоследствие обаче жената съобщавала в полицията, че отношенията помежду им са се подобрили. На 26 февруари тази година е било насрочено бракоразводното дело на семейството във Варненския районен съд.

Пресцентърът на Апелативната прокуратура във Варна припомня, че в петък, 22 февруари 2019 г., бяха публикувани промени в Наказателния кодекс. Една от тях криминализира убийство, извършено при условията на домашно насилие, като го наказва със същия срок лишаване от свобода, както за предумишлено убийство – от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Промените в Наказателния кодекс обаче влязоха в сила на 26 февруари, или два дни след убийството във Варна. 

Автор: Яна Пеева

Помните ли Синия кит? А чували ли сте за Предизвикателството Момо (The Momo Challenge)?

През последните дни притеснени родители във Фейсбук споделят статии и новини, предупреждаващи за предизвикателството, което е насочено към малки деца и може да бъде наистина стряскащо. Твърди се, че по време на клипове в Youtube и Youtube Kids (детската версия на платформата, която се предполага, че филтрира съдържанието, така че да бъде подходящо за малки деца) се появява видео с така наречения Момо (всъщност снимка на скулптура, правена за фирмата за специални ефекти Link Factory), който казва на децата да се свържат с него във Whatsapp, Snapchat или други платформи за съобщения. Ако детето го направи, започват инструкции за самонараняване, както и заплахи, че ако инструкциите не бъдат спазени, детето и семейството му ще пострадат, защото Момо вече знае къде живеят, кои са, какви са телефоните им и т.н.

Предизвикателството витае из интернет пространството последните години, като пикът на паниката около него е през юли 2018. Има и няколко подадени сигнала за пострадали деца. Засега няма информация кой стои зад него, нито какви са мотивите и целите му, както и дали авторът му е един.

Във Великобритания, както и в други държави, полицията апелира родителите да предупредят децата си за Момо и да следят внимателно съдържанието, което стига до тях. Въпреки че може да бъде наистина стряскащо, децата трябва да знаят, че Момо не може да изскочи от телефона и да им навреди наистина и че не са длъжни да изпълняват инструкциите му. Въпреки че на нас, възрастните хора това ни се струва логично, в страха си семейството им да не пострада е възможно децата да скрият, че са в комуникация с Момо. В случая най-добрата реакция са превантивните разговори и добрата интернет култура. Може също така да им кажете, че Момо всъщност е просто снимка на скулптура в далечен музей в Япония и въобще не съществува.

Момо:

Добра идея е да пускате клипове само от официалните канали на Cartoon Network и DisneyChannel и да следите внимателно какви са клиповете, които се появяват в related. Момо не е единствен, в Youtube e пълно с пародийни версии на популярни детски предавания (Peppa the pig, Micky Mouse и т.н.), в които главните герои се режат, бодат, целите са в кръв, правят секс и всякакви други неподходящи за децата дейности. Подобни клипчета успяват да влязат и в Youtube Kids, въпреки твърдението на фирмата, че съдържанието там се филтрира. Докато децата ни са толкова малки, е наша отговорност да ги опазим от опаснотите, които дебнат, а в интернет те са безброй. В случая няма нужда от паника, но все пак е добре да предприемем някакви мерки, така че да се опитаме да предотвратим една такава ситуация или ако не успеем, то поне да сме сигурни, че децата ни ще се обърнат към нас веднага и няма да се поддадат на манипулации от непознати. Без значение дали става въпрос за Момо, Синия кит или нещо, което все още не е измислено. 

Прочетете още:

За "Синия кит" и сектите

Автор: Яна Пеева

Не е тайна, че бебеносенето се превърна в неизменна част от родителството за нас. Ергономичната раница е единственият предмет, който никога не оставям вкъщи, когато с Борис излизаме навън. Така се разхождаме, така пазаруваме, така се придвижваме из града. В нея го успокоявам вечер, когато го измъчват зъби. С него на гърба си готвя, когато иска да е близо до мен, а не да вилнее из апартамента. Благодарение на нея успявам да разхождам кучетата, докато Теди е на работа. Казвала съм го и преди - бебеносенето е мега яко и ме спасява винаги и по всяко време. И не само това - то ме запозна с един куп страхотни хора. То беше моята връзка с непознатия свят на митичните хора “родители”, така намерих приятели, супер готини жени, с които да пия кафе (и вино), на които да мрънкам, на които да се хваля, с чиито деца Борис да играе.

Една от тези супер готини майки е Ани от Слингомания. Слингомания е библиотека за бебеносене, една от многото в страната, а Ани е истинска фурия - пълна с енергия, изумяваща ме с организацията си и желанието си да върши неща. Библиотеката, консултациите, участията по разни и разнообразни фестивали и изложения. И не на последно място - SlingoFest. СлингоФест е единствено по рода си събитие в България, посветено на разсрастващия се свят на бебеносенето. Първото му издание се проведе миналата есен, а второто предстои другата седмица - толкова скоро, заради огромния интерес от страна на всички нас! Сега освен търговската част и уъркшопите, ще имаме възможността да посетим и редица лекции от най-различни специалисти, както в областта на бебеносенето, така и в други, свързани с него сфери на родителството. Ще имаме удоволствието да чуем какво имат да кажат по въпроса: Ася Демирева, Христина Янева - Хедра, Весела Генадиева - Постпартум дула, д-р Анета Попиванова.

Бебеносенето е мега яко!

Ето какво ми каза и самата Ани за изложението:

Слингът се превръща все повече от екзотична демонстрация в необходимост и неизменен помощник за майката в първите месеци от живота на бебето, а и след това. Интересът към различните модели носилки и техники на бебеносене е причината да се организира национален форум, който да събере на едно място всичко и всички, приели това за своя кауза.

От предходното издание на SlingoFest изминаха само няколко месеца, но всички - и публиката, и учасниците ясно показаха, че имат желание да участват в следващото издание. През 2019г. обаче Фестът ще бъде много повече от изложение. Той се превръща в своеобразен форум, където можете да почерпите полезна информация, за пробвате различни носилки, за да изберете правилната за вас. Конферентната част пък е посветена на кърменето, на движението

Организаторите - Biberschatz, за които сме ви разказвали тук, Kaya, българският сертифициран производител на ергономични раници и слингове, и библиотеката Слингомания са поканили български и чуждестранни консултанти, обучители и лекари, които ще изнесат лекции по темата.

Част от изложителите са: Рошаво, Шушулка, Сгушени, Коала Бейби, Кайа

Къде:  Интер Експо Център - Конгресен център, Цетрален вход, ет. 1. Входът за изложбената част е свободен, а цената за всички уъркшопи и лекции и 30лв.

Кога: 23-и март, 2019г от 10:00 до 18:00 часа.

Повече за изложението можете да научите на страницата във Фейсбук, там има допълнителна информация за изложителите, както и страхотна игра, която тече в момента - можете да спечелите вход за уъркшопите и лекциите или пък супер готин ринг слинг. Аз лично нямам търпение!

Автор: Яна Пеева

С Теди ни върви на рождени дни. Запознахме се на рождения ден на брат ми. На моя рожден ден половин година по-късно станахме гаджета. А на неговия рожден ден месец след това решихме, че ще се женим. Не веднага, естествено, но някой ден...

В далечната 2013 г. Теодор все още живееше в Благоевград, а аз бях ученичка в 12-и клас. Бяхме неразделни, доколкото двама човека, които живеят в различни градове, могат да бъдат неразделни. Говорехме си почти постоянно, пишехме си едновременно по скайп, смс-и и в Whatsapp, гледахме заедно филми по телефона, а във всеки един възможен момент се събирахме. Както се досещате, това значеше много пропуснати лекции от негова страна, и много пропуснати часове от моя страна. Почти на втората седмица бяхме решили, че ще се местим да живеем заедно в Англия, кандидатствахме в университети в един град и чакахме с нетърпение да получим резултатите, за да разберем дали ще го бъде. Бяхме влюбени до уши точно по начина, по който се влюбват тийнейджърите - сякаш света свършва и ние сме последните двама човека и няма нищо по-важно от това да сме заедно. Постоянно.

Да се върнем на рождения ден. Датата е 22-и февруари, денят е петък, аз съм се прибрала от училище и трескаво избирам дрехите, с които да пътувам и тези, които да облека после за дискотеката. С Анджи (много добра обща приятелка, главен виновник за това, че с Теодор сме заедно) се киприм вкъщи и чакаме друг приятел да дойде и да ни вземе, за да стигнем до Благоевград. Докато ровя в гардероба, попадам на бюстие - крещящо розово с жълто и черно, цялото в пайети. Представям си как Теодор ме вижда, облечена в него, и ченето му пада до земята, а очите му изведнъж придобиват формата на сърчица и излизат от очните кухини. Смело го набутвам в чантата и се отправяме към Благоевград.

Пристигаме ние, с Теодор се радваме един на друг дълго и продължително, после започваме да правим планове за вечерта. Той успява да изгони двамата си съквартиранти да пушат, за да можем ние с Анджи да се облечем и гримираме. През това време седи на леглото и си говорим, разказваме си как са минали последните 2 часа (защото не сме се чували, откакто съм тръгнала от София!), обсъждаме къде ще вечеряме, в коя точно от омразните ми благоевградски дискотеки ще ходим, как ще спим после 7 човека в стая с три легла и още много неща от този род. Докато сме говорили, аз бързо съм облякла бюстието и в един удобен момент тишина се изправям през половинката в цялата си красота и чакам реакция. Той замлъква, виждам как очите му се разширяват, опитва се да изрече нещо, но се спира, сякаш не може да намери точните думи.

- Е, какво мислиш? - подканям го аз и нямам търпение да ми обясни как съм единствена и неустоима в неговите очи, как по-красиво, опаковано цялото в пайети, същество не е виждал в живота си.
- Ами… други дрехи носиш ли си?

Както се досещате, това ни беше първият скандал. В крайна сметка бюстието си остана в стаята, а аз отидох на дискотека по тениска и с ризата на Теодор вместо яке. Шест години по-късно той продължава да критикува всичките ми дрехи и да ги нарича "еклектични", "леко шантави" и "това наистина ли смяташ да го носиш навън?!?!?!?!" Така и не го облякох това бюстие, но още си го пазя, 6 години по-късно. Ако можех да се намъкна в него, може би щях да го облека довечера, пък на Теодор можеше и да му хареса, кой знае. Ама… шанс! 

Не знам дали от първия скандал, от вълнението покрай рождения ден, от количествата изпит алкохол или от това, че не можехме да се отделим един от друг и се гледахме сякаш нищо друго на света не съществува, но същата тази вечер, след като се прибрахме от дискотеката, на един диван в Скапто 2 решихме, че ще се оженим. В стаята нямаше къде да легнем и прекарахме остатъка от вечерта сгъчкани там. В един момент Теодор седна, хвана ми ръцете и изключително сериозно ме попита дали искам да се оженя за него. А аз през смях му казах, че естествено, че искам.

Това не е библейско!

Снимка от въпросния рожден ден!

В момента скандалите са повече, пайетите по-малко, но все още смятам, че си най-добрият човек, когото познавам. И ставаш все по-добър. Най-голямото щастие в живота ми е да те гледам как растеш и се променяш. Иска ми се да можех да кажа на онази влюбена тийнейджърка, че дори не може да си представи колко обич може да й побере сърцето. А ти останалото го знаеш, но аз никога няма да спра да ти го напомням:

Обичам те повече от печени картофи, повече от сладолед с шамфъстък, повече от торта и червено вино. Обичам те повече, отколкото обичам да съм сама, отколкото обичам да съм права, отколкото обичам личното си пространство. Обичам те повече от книги за дракони и магии, повече от сериали за вампири и върколаци, повече от песни за жени, които мразят мъжете си.

Обичам те, когато ми говориш за Камю и когато пееш Baby shark на Борис. Обичам те, когато изкарвам по-високи резултати на IQ тестове от теб и когато ти ги правиш втори път, за да ме биеш. Обичам те, когато мрънкаш да ядем пица, а аз искам да готвя 8 часа телешко.

Обичам те, защото обичаш вашите. Обичам те, защото обичаш и нашите. Обичам те, защото те е страх от страшните филми и притичваш през коридора, когато си лягаме, за да не се окаже, че си сам. Обичам те, защото никога не изяждаш последната хапка от НИЩО. Обичам те, защото гледаш Борис с поглед, който никога не съм виждала в ничии други очи. Обичам те, защото ми купуваш лалета през януари и защото изпитваш необяснимо подозрение към всякакви хризантеми.

Обичам те дори когато ми крадеш одеялото. Обичам те дори когато забравиш да си хвърлиш празната кутия от цигари. Обичам те дори когато изглежда сякаш не те обичам.

Обичам те винаги и завинаги, заради всичко, което не си, и въпреки всичко, което си. И обратното.

Невидимо присъствие

Нищо, че нищо не разбираш от дрехи и пайети.

Честит рожден ден, най-прекрасно същество Теодор!

Прочетете още:

Има ли място за бебе?

Ех, тези влъхви

Автор: Ина Зарева

1. Нинджата никога не пие, тя си сипва; нинджата не живее, за да си сипва, тя си сипва, за да живее.

2. Нинджата никога не страда от главоболие, само го предизвиква. Така поддържа идеален баланс в семейството и броя на децата си.

3. Нинджата винаги е идеално епилирана. Ако виждате нещо друго – то е камуфлаж.

4. Как се пристъпва в дома на нинджата – обути или не? Има само един правилен ход – не стъпвайте никак и никъде – летете!

5. Нинджата винаги осигурява най-добрата храна на своето семейство – дори когато изглежда, мирише или се движи странно. Дали животът ви е в опасност? Само ако не ядете! 

6. Нинджата не си купува космически кораби. Тя готви във високотехнологични уреди за доброто на семейството си (виж т. 5)

7. Нинджата никога не се излага. Тя участва в мисии. 

8. Нинджата не допуска никаква форма на насилие над живо същество. Хлебарките не се броят.

9. Нинджата обича всички и всичко, което прави е от любов! Изяж тези корени веднага!

10. Нинджата обича и уважава себе си! Затова, ако е дала 200 лв. за високотехнологичен уред (виж. т.5, 6  и 9), ще даде поне още толкова и за бельото си.

11. Децата на нинджата са гении, защото носят нейните гени. Точка.

12. Децата на нинджата не плачат, не се тръшкат, не се бият, не се цапат, не чупят и не правят бели. Те провеждат емпирични проучвания.

Лайфхакер

13. Допустими обръщения към нинджата в пристъп на нежност: Бог, Господи, Богиньо, Светиня, Съвършенство.

14. Нинджата знае какво мислиш още преди да си го помислил. Не смей!

15. Нинджата не се бърка в работите на останалите, тя само въвежда ред.

16. Нинджата не критикува, не обижда, не поучава. И не е виновна, че единствено нейният начин е правилен!

17. Няма добро и зло. Има нинджи и други.

18. Няма невъзможни неща. Има неща, които една нинджа не е решила, че иска.

19. Къщата на нинджата винаги блести от чистота. Ако не го виждате, значи вие не сте никаква нинджа и никога няма да бъдете.

20. Съпругът на нинджата е съпруг на нинджата, така както вашите зъби са си ваши зъби, очите, ушите, пръстите на ръцете, бъбреците... Разбрахте, нали? 

21. Нинджата е най-красивата жена на света! Никога няма да се роди по-хубава жена от нея! Освен дъщеря ѝ.

22. Целият шоколад на света принадлежи на нинджата! 

23. Времето също принадлежи на нинджата! Като е казала 20 минути, значи са 20 минути, а не 2 часа.

24. Нинджата никога не прави непочтени неща. Тя превръща всичко в почтено!

25. Леглото на нинджата е Чистилище. От вас зависи после накъде...

26. Ако нинджата е решила да направи нещо, нищо на този свят няма да я спре. Дори вратата на гаража.

27. Нинджата уважава всяка друга нинджа, поне докато не влезе с обувки в къщата ѝ (виж т.4)

28. Нинджата изпитва дълбоко състрадание към всеки човек на тази Земя. Мъжете са от Марс.

29. Нинджата е смела! Тя не трепери, а тонизира мускулите си; не гризе ноктите си, а ги наточва; не пищи, а надава боен вик.

30. Нинджата никога не се страхува от истината! Затова съберете смелост, погледнете я в очите и кажете с ясен и силен глас: Господи, колко си отслабнала!

Как свалих 15 килограма

Облечена съм така, само защото нинджа костюмът ми е в пералнята.

31. Нинджата е най-откровена с най-близките си хора. Затова като ви каже, че сте тъп, некадърен, смотан и безполезен, осъзнайте колко ви обича всъщност.

32. Нинджата не вменява съпружески задължения. Тя е задължението!

33. Нинджата никога нищо не забравя. Ако нещо не се е случило, значи то е забравило да се случи.

34. Нинджата никога не се отмята от думите си. Щом е казала, че е на 30 г., значи и след 10 години пак ще го потвърди.

35. Нинджата никога не греши. Като е казала, че се казваш Иван, значи се казваш Иван! Разбра ли, Панайоте?

36. Гримът на нинджата винаги е съвършен! Не го виждаш? Защото е съвършен!

37. Нинджата владее всички езици на света! Това, че не я разбираш, си е твой проблем.

38. Нинджата не е злопаметна. Онова петно на дивана от 23.03.1995г., в 10.17 ч., от кафето ти е само скъп спомен. Много скъп.

39. Нинджата никога не се сравнява с други жени, за да не ги кара да страдат.

40. Нинджата винаги има последната дума.

Прочетете още: Сипи си!

Автор: Яна Пеева + майките нинджи

Подредили сте си някакъв живот, намерили сте си половинка, имате работа, приятели, ежедневие, което харесвате. И после си раждате бебе. И всичко се обръща с главата надолу. Не казвам, че е лошо. Но е ново, непознато и нито една лекция, книга, приятелка с опит не може да ви подготви за истинското майчинство. Просто защото всички сме различни, децата ни са различни и животите ни са различни. В един момент, след 10тата под ред вечер, в която сте спали между 15 минути и 4 часа, а бебето е мрънкало, вкопчено във вас, започвате да се чудите дали наистина това ще е целият ви живот отсега нататък. Наистина ли повече никога няма да спя необезпокоявана, без нечие пухкаво дупе да се опитва да се намести върху лицето ми? Наистина ли ще съм постоянно изморена, гневна, докачлива и без никакво желание да бъда докосвана? Наистина ли ще подреждам всичките си дни по това в какво настроение се буди едно малко същество, което дори не може да си каже името още? Наистина ли ще съм скапана всяка вечер и ще муча нечленоразделно, когато Теодор ме попита дали искам да гледаме филм или да си говорим, докато в същото време се опитвам да не заспя на дивана? 

Но най-вече - как ще се справя, когато майчиството всъщност свърши? Как ще се справя, когато се наложи да добавя към и без това пълното ни ежедневие и лекции, и работа, и времезамен? 

За последната една година открих нещо за себе си, което не бях подозирала преди това - имам нужда от хора, които ме разбират, които ме подкрепят, които знаят какво да ми кажат (или да не кажат), когато им пиша в 4 през нощта “Пак е в раницата и не ми дава да седна, искам да се застрелям.” Тези хора се оказаха, изненадващо за мен, другите МАЙКИ. Има нещо много велико в това да имаш около себе си един кръг от жени, които искат да ти помогнат да се чувстваш добре, да се справиш, да си щастлива просто защото ТАКА. 

Та, по същество. В един особено критичен ден след една три пъти по-критична вечер попитах майките нинджи в групата ни как се справят. И те ми отговориха. Публикувам без редакция някои от отговорите, защото съм сигурна, че всяка една от нас има нужда да знае, че не само на нея й е трудно, не само тя не успява винаги да се справи и това определено не е нейна вина. Истината е, че просто Е трудно. Но се справяме. Защото можем! А когато не можем съвсем, винаги има към кого да се обърнем за добра дума, съвет или просто съчувствено кимване и прегръдка. 

Да си майка означава да работиш на две места и половина

Разпределение на задачите:

"Ритъм. Това е. Първата година като се върнах на работа, трябваше да ставаме в 6, за да водим малкия на ясла в другия край на София и съответно се прибирахме в 8. Обикновено мъжът ми го водеше, а аз го прибирах, но неговата работа е по-особена от моята и предимно аз се занимавах с това. Можете да си представите, че като се прибереш в 8 след 3 часа път на ден + работа си парцал. А и в метрото и автобусите почти винаги се водеха безумни дискусии с изкукали хора. "Къде го водите това дете в час пик?" "Засрамете се да го качвате в автобуса в час пик!" (докато навън вали изведро). "Защо му давате телефон на това дете? Не знаете ли колко е вредно?" (Това в 20-те минути с метрото, защото той е на 2.6, знаете как е и си редеше пъзели. "Тази раница....не е ли голям?" (тук си знаете как е). Та се прибирах някои дни емоционално изцедена. Но си наложихме ритъм с леки и бързи вечери и потръгнаха нещата. Сега градината е до нас. Ставам в 7, оформям храната на детето ако се налага (вече не яде само яйца и бадеми), обличаме се, оставяме го и заедно с ММ пътуваме за работа. Офисите ни са близо. В 6 излизам от работа, 6:20 взимам малкия, пазаруваме, готвим, в 8:30 почва процедурата по лягане с ММ, докато аз си оправя малко кухнята или приготвя ядене за градината/работа. След като малкия заспи чета книга, гледаме филм или други неща. Събота голямо шетане всички. ММ и малкия си имат задачи, аз малко повече, но правим така че да няма много работа през седмицата. Имаме мини прахосмукачка, с която обирам около стола на малкия. Нямаме помощ от никой, никога. Тримата сме си. 
Това е съветът ми - график, ритъм и нещата се получават. Но ММ се включва във всичко, даже и в готвенето, но рядко, защото не е неговото нещо."

"Започнах почасова работа, когато детето навърши 9 месеца. Работя като учител, което означава, че работя определени часове на място и още толкова се подготвям вкъщи. Майка ми гледа детето, докато аз съм на място на работа. Признавам си, че в началото много подцених ситуацията - бях толкова въодушевена, че се връщам сред хора след една хубава следродилна депресия, че въобще не помислих за много неща. Първият месец- два бях в отрицание, мъжа ми помагаше, майка ми помагаше, а аз все съм преуморена и не разбирах защо се получава така. Започнах да се провалям във всеки един аспект, детето започна да плаче всеки път, когато изляза от стаята, на всички около мен им стана изключително трудно. Тогава осъзнах, че всъщност ходейки на работа и бързайки да се прибера и веднага да взема детето и после стоейки до посреднощ нямам въобще време за почивка. Започнах постоянно да боледувам. С мъжа ми си поговорихме и взехме решението да наемем жена, която да ни помага за почистването на къщата, записахме детето на детска кухня, за нас готвя, когато смогна и то предимно бързи неща, понякога си взимаме и нещо готово. Старая се да прекарвам времето си с малката възможно най-пълноценно и да не си позволявам да я лигавя от гузна съвест. Като цяло ми е доста трудно да насмогна с всичко, но малко по-малко става по-добре. С мъжа ми вече имаме режим - аз стоя до късно и поемам първата част на нощта с детето (растат й зъби, има кошмари, чат пат боледува - рядко се случва да спи спокойно), а той поема сутрешната смяна. Върша каквото мога, когато тя спи и се старая, когато имам възможност да си лягам с нея следобяд или поне да си давам час почивка. Имам късмет, че шеф ми е една от най-човечните и разбрани жени, която винаги ме разбира, ако се разболея и отсъствам. Също така имам подкрепящи ме майка и мъж, така че всичко ще се получи - само ми трябва повече организираност и търпение."

"За мен най-голямата тайна и което считам за най-важното си постижение е, че успях да приобщя съпруга си към грижите за децата и дома. Убедих го, леко и спокойно, че няма женска и мъжка работа. И така стана с 1-2-3 идеи по-лесно. Пазаруваме наведнъж за цяла седмица, с колата и после купуваме само хляб и нещо, което му се прияде на някой от нас. Чистим и перем и двамата, кой когато може, а от известно време включвам и момичетата. Подреждам, обаче, само аз - сякаш на другите разхвърляното не им пречи. Ако сме много уморени или имаме тежък период в службата, поръчваме пица или ядем навън. Когато децата бяха много малки, винаги съм избирала да ги обгрижа или да поиграем пред това да имам подредена къща. Включвах и по-голямото да помага за по-малкото, хем и обръщах внимание, хем нямаше ревност. Време за спорт или срещи с приятели отделях и докато самите деца са на тренировка или курс. От време на време и свекърите помагаха, но никога не съм злоупотребявала с това."

Да работя или да се отдам изцяло на майчинството

Стриктна организация:

"Имам бебка на 6м, кака на 2г, мъж моряк (отсъства по 6 седмици,после 6 седмици е вкъщи), ходя на работа, студентка съм и съм ръководен кадър в 2 синдиката и в детската градина (тя се управлява от 5 родители). Сутрин ставам в 6, за да пия кафе на спокойствие и да се приготвя. Будя бебка, обличам я и я храня. След това будя каката и я обличам. Тръгваме трите, бебка оставям при детегледачка, каката на ясла, а аз в 8:30 съм на работното място. В 16ч взимам бебка,после каката и се прибираме. Занимавам се с децата, докато междувременно правя някакви домашни задължения. Между 19 и 20 ч е къпане,хранене и слагане по леглата на децата. В 20ч обикновенно те спят, а аз готвя за следващия ден. Приготвям ядене, от което половината да ядем следващия ден, а другата половина замразявам и така имам ядене в някой от дните, когато съм уморена или нямам време да сготвя. Пера,гладя, уча, къпя се, чета книга след това. Лягам около полунощ. Чистенето го оставям за понеделника обикновенно,когато не съм на работа. Когато имам срещи в синдикат или свързани с детската градина, викам на помощ приятелка или свекърва ми,ако е свободна ( на 84г е , но е толкова ангажирана,че трябва да си записвам час 2 седмици по-рано). Когато мъжът ми е вкъщи, той кара каката на детска градина и той готви. Не мога да кажа, че той ми помага, защото задълженията по дома и децата са и на двамата, така че си ги разделяме (прави всичко без да глади). Остава ми време да ходя на фризьор, маникюр, да пия кафе с приятелки. Но аз съм много организирана и постоянно имам списък и календар, които плътно следвам."

"Имам дете на 6 години. Три пъти седмично мъжът ми я води и взема от училище, той работи два пъти седмично в къщи, в сряда почива, защото училище няма след обяд. Аз съответно в тези дни ставам в около пет, просто съм си ранобудна не за друго. Пия кафета, приготвям сандвичите на детето и излизам около 6.30. Имам около 1.5 ч път до работа с автобус, колело, влак... вечер съм в къщи около 18.30. Вечерята я приготвя мъжът ми. Детето ляга да спи около 19.30. Два пъти седмично аз я водя сутрин, вечер я взема леля и и стои при свекърва ми. Баща и я прибира. Чистене един път седмично през уикенда. Пазаруване в събота и сряда. През кратките ваканции си взема на смени отпуска, също стои при баба си. През лятото идва и майка ми. Два пъти седмично ходя на народни танци. Мъжът ми също има хобита, обикновено е зает вечер. Детето ходи също веднъж седмично на танци. Общо взето всичко е разпределено и организирано по минута едва ли не."

"Абсолютно възможно! Имам 4 коренно различни бизнеса, 2 от които международни и се налага да пътувам често. Съпругът ми много ми помага, за сметка на баби/рода, които са на принципа “Който си има деца, да си ги гледа”. 
Делнични дни ставам в 6:30, правя закуска, приготвям плодове, вода и следобедна закуска за сина ми (почти на 7 години, който е първи клас). Събуждам мъжете в 7:00 и им помагам, за да могат 7:20 да са излезли от къщи. След което пускам перални, подреждам в къщи, къпя се и в 8:00 съм в залата. 9:15 се прибирам, простирам, пускам нови 2 перални, душ, оправям се и 9:30 съм в офиса. Срещи, мейли, задачи. В 16:00 поръчвам продукти спрямо това, което съм предвидила да готвя и в 17:00 съм в къщи, за да посрещна малкия. До 18:00-18:30 пишем домашни или играем, след което приготвям вечерята (обожавам да готвя) с чаша вино и музика за разкош. 19:00-19:30 вечеряме, душ и най-късно 20:30 младежа е в леглото. До 21:30 си подготвям нещата за следващия ден, пускам перални, оправям след вечерята, чета книга или се чувам с приятелки. Душ и в 22:00 съм в леглото. Поне веднъж в седмицата се събираме с приятели в къщи или излизаме да хапнем. Пътуваме често със семейството ми и разполагам с достатъчно време за себе си. 
Преди години си наложих да направя животът си 30/30/30/10 и успях!"

Бележка: 30/30/30/10 значи 30% време за семейството, 30% за кариера, 30% социален живот, 10% лично време.

Шестте тайни на работещите майки

"Имам кака на 8г и дребосък на 3,6. За щастие НАЙ-НАКРАЯ успяхме да запишем дете в градината до нас (каката не успяхме), та честно казано се родихме. Каката също успяхме да запишем в училището до нас. Работим до 5, и двамата сме на 15-ина мин път до вкъщи, та варианти за взимане и водене - много. 
Още откакто се роди тя, си работех от нас - докато бяха бебета, ми беше по-лесно, но като попораснаха, и нещата се усложниха. И ето - 2 седмици сме с малкия вкъщи, аз работя от нас, защото имам дедлайн (правя един сайт и още куп странични неща покрай него), в цялата лудница обърках 500бр визитки, и се наложи да ги пусна втори път за моя сметка....Къщата е в щоо.. .годе задоволителен вид, чак чиста надали. Иначе сутрин аз ставам в 6:50, малкия и каката стават към 7:15, ядат, правя обяд на каката, защото този в училище е гаден и я боли коремче, след което, ако съм успяла да си направя сандвич, и е останало време, закусвам и аз, ако не - си го нося в работата. В 7:50 излиза единият от нас с каката, към 8 излиза и другия с малкия и хайде на работа :) И ТОГАВА следва най-хубавия момент - влизам в ТИХИЯ офис, защото има 1-2 колеги по това време, а и те не са в помещението, където съм аз, правя си едно хубаво кафе и - enjoy the silence! Иначе вечер направо не мога да усетя как изтичат тези 2,3 часа - сготвям нещо набързо(имам си мултикукър, който успешно ползвам от 4 год., лятото например го зареждам и излизаме навън, а после ни чака топла храна), през това време каката пише домашното по английски, малкия се мотка и ѝ пречи, след това вечеря, баня ред по ред, и гледам в 21ч и двамата да са в леглата. Да не забравя да отбележа, че и таткото помага много. До 22 са заспали, и тогава - идват моите 2 часа - ако имам сили - поработвам нещо частно, ако нямам сили, се просваме с мъжа на дивана, той ми гали крачката, аз пийвам винце, и благополучно към 1ч си лягаме."

За приоритетите:

"Ми според мен не е много трудно, честно. Понякога си слагаме сами някакви огромни цели, които побъркват майките, а реално никой не изисква всичко това - като например вечерята да е от 3 степенно меню, у дома винаги всичко да е измито и изчистено по конец, и т.н. После се чудим защо са толкова изнервени жените. 
При мен денонощието изглежда горе долу така - ставам около 6ч. (но понякога, ако ме мързи, си спя като пич до 7ч). Ако стана по-рано събирам кутии и правя нещо специално за училище на малкия, ако не, мажа един сандвич набързо. В 7:30 излизаме от вкъщи, в 16:30 излизам от офиса и към 5- 5:30 сме си у нас (зависи дали съм с кола или пеша). Сядам директно на компа и работя до около 19ч. тогава ако се налага излизаме за пазар, докато детето е на тренировка, ако съм у нас, почвам да правя някаква вечеря (ако е нещо по-бавно го правя преди да работя)... следват баня, разправии и към 11ч всички сме в леглата. Ако имам да правя меденки (това ми е един вид като втора работа), изкукуригвам и ги сънувам по цяла нощ и спя по 3-4 часа на денонощие, за да мога да си свърша ангажиментите. Гледам да не се филмирам, у нас винаги е разхвърляно, чинии за миене имам винаги..  Купчина от дрехи за пране имам от лятото... Имам приятелки в истерия, нервни, притеснени, защото не са сготвили, защото не са изчистили всичко по конец. Пука ми, че ми дреме, който му е зор може да хваща парцала.  У нас нямаме разпределени задължения, всеки цапа колкото може и чисти колкото може. Обикновено вечер ми се налага да готвя по 3-4 неща, за да има за ученика, аз следвам режим, правя за себе си, правя за общата вечеря... ама гледам да го приемам по-дзен и да не изкуквам и да го приемам като трябва, че ще изпуша. Изобщо не помогнах, знам, ама призовавам всички майки да си сипват и да отделят време да си го пийнат!"

"Напоследък все повече се замислям дали да си изготвя график, защото към момента имам такъв само в главата си. Работя от вкъщи. Ставаме около 8 аз и децата, обличане х3, тоалет х3 и 9-9:30 излизаме тримата, водя големия (4г) на градина и с малкия (2г) тръгвам по задачи (пазаруване, плащане на нещо и пр.), а ако нямам задачи се прибирам и работя до обяд. Като имам нужда да почина от лаптопа захващам домакинството. Обядваме с малкия и той продължава игрите, а аз или играя с него или работя ако не ме иска. Около 14-15ч го приспивам. Използвам времето, в което той спи или да спя и аз или да работя или да сготвя (което е най-наложително). У дома не е рядкост да поръчваме храна от заведения. Събуждам го в 17ч и тръгваме към градината за баткото. Ако е хубаво времето, оставаме тримата навън до тъмно, а ако не е се прибираме направо в къщи, те играят, а аз се въртя из кухнята да правя вечерята. Някъде измежду домакинските неща поигравам с децата. Вечеряме, баня и в леглото до около 22ч. Ако съм се захванала да работя, леглото се мести чак към полунощ, което е лошо за всички. Ако съм в кондиция, работя още 1-2ч след като децата заспят, но това е рядко. Пролет и лято времето след градина е изцяло за децата ми, не гледам работни имейли, не гледам съобщения от колеги. Отдавам им се - разходки, паркове, игри. Ценя много съня и почивката си. Имах периоди на крайно изтощение и се старая да не се повтаря. Има много дни, в които нямам свое време, време “сама”, защото държа да се наспя. Почивката е над всяко работно и домакинско задължение за мен."

Защо майките са перфектни в офиса

"Ставам рано, лягам късно, делегирала съм много задължения на другото родителско тяло. Само двамката сме, помощ нямаме от никого, а всяка втора седмица не се виждаме заради работният му график. Детето е научено да е самостоятелно от бебе. Сам се облича, мие, къпе, яде, поддържа си стаята и вещите, слага маса и т.н. 

Имаме постоянни графици и сложни схеми. Сменила съм приоритетите - домакинстването е последно. В камерата винаги има замръзена храна за спешни случаи. Правя всичко на принципа разделяй и владей. Всеки ден по малко и на части. 

Ако съм имала време и желание, гладя и качвам дрехите за седмицата на закачалки комплектовани за всички ни (отнема ми около 30-40 минути) - дърпаш една закачалка сутринта и си готов. Ако ли не - хващам каквото е най-отгоре и хуквам по задачи. 

Пазарувам почти всички онлайн. А и много неща правя през компютъра в движение. Това ми освобождава страшно много време.

Съвети:
- Забрави всичките си мании. Светът няма да свърши, ако чиниите са неизмити, а прането е на купчина върху дивана.
- Не си незаменима. Детето, мъжа, съседът....всички могат да го свършат. Няма да е перфектно, както ти го можеш, но е важен крайният резултат.
- Научи се да планираш седмица, месец, 6 месеца напред. Получаваш покана за детски рожден - веднага поръчваш подаръка и не го оставяш за последния момент въпреки, че събитието за след 3 седмици. 
- Улеснявай си живота - поръчвай храна за вкъщи, когато се налага, махни всичко пречещот ти и усложняващо ти живота. Има машини за всичко вече с отложени стартове и всевъзможни функции. Изхвърли всичко излишно и подреждай така, че с едно движение лесно да вземаш и връщаш всичко на мястото му.
- Почивай си! Усетиш ли, че си на ръба, просто зарязваш всичко и всички.

П.П. Излизам в 7 и се прибирам в 18 часа. С пътя, това ми е работния ден."

"Не знаех дали искам да работя по време на майчинството. За мен е напълно окей да се посветиш изцяло на детето си в това време и никога не бих си и помислила да величая работещите майки или да подценявам неработещите. 
Започнах да работя по малко, защото видях, че мога. Защото ми носеше удоволствие. Защото в точния момент излезна прекрасна оферта за мен, която прегърнах и не съжалявам. 
Работя от вкъщи, откакто той беше на 2 месеца. Дадох си шанс да разбера дали ще се чувствам добре и се оказа, че ми е приятно и благотворно. Изградих нещо като личен план, който гласеше да търся толкова работа, колкото е нужно, за да запълвам разликата между майчинството и заплатата, която взимах преди да родя. Това беше моята своеобразна цел, а резултатите ме караха да се чувствам изключително добре и откъм самочувствие.
Както е казала Vladislava, в началото беше по-лесно. Синът ми е вече на годинка и изисква много повече внимание. Дните си посвещавам на него. Запазих ранен час за заспиване за него - в 19ч. вече спи. Така имам време след неговото заспиване да поработя и да си легна и аз в нормален час. Той не е спирал да се буди по много пъти нощем и дори едно оставане до много късно не мога да го наваксам после дни наред. 
Приоритетите ми са подредени така: семейството, почивката, работата. Т.е. работя само тогава, когато нямаме нужда от семейно време и се чувствам свежа. Работата ми е креативна в по-голямата си част и не съм продуктивна, ако нещо не ми е наред.
Интересното при мен е, че всичко опира както до много добра организация, така и до усещането за свобода, импровизация и малко по-ларж график. Разписвам си задачите за целия месец още в началото и при нужда размествам. Има дни, в които не съм в настроение за нищо и просто мързелувам цял ден със сериали на дивана, докато дребното се катери върху мен. Голям кеф. Имам вечери, в които слагам слушалките и се потапям в работни процеси - това адски ме зарежда, но само ако го чувствам така. 
Двамата с мъжа ми работим от вкъщи и си поделяме почти всичката работа и гледането на малкия. Единствената разлика е, че той има много повече работа от мен и стриктно работно време."

5 идеи за работещи майки

За храната:

"Купувам неща, които стават бързо. Например кюфтета. Мятам ги на тигана и за 20мин има вечеря със салата. Омлет, гювечета, запеканка, преправям остатъци от други манджи, например от печено пиле с месото правя фрикасе. Имам заготовки за супи,замразен микс чушка, морков за супа, имам сложени малки бурканчета домати с магданоз. Аз си ги правя, не купувам замразени, а аз си ги консервирам за 1 ден лятото. Всичко това намалява подготовката. Имам сложен също паприкаж, с 4 яйца и миш машът е готов. Или събота варя пилешко. С едната част правя манджа на момента, а с друга обезкостявам и замразявам с бульон. Вадя, лук, картоф и някоя от заготояките и супата е готова за 30мин. 
Готвя лесни неща. Яхнии леща, грах, с пиле и картофи, също винен кебап или боб. Аз работя от вкъщи и дългата подготовка ми пречи, а не дългото готвене. Така че мятам един боб във фурната и след 3ч е готов на мозък :) 
Ако съвсем нямам време ядем пица от близката пицария, или в много краен случай купувам от витрина готова храна. Винаги предпочитам да взема карначе, кюфте или пържола, която да си изпечем набързо."

За помощта:

"Дупе знае 2 и 200; имам основна работа, която мога да работя и от вкъщи, което много ме улеснява. Мога да сготвя, изпера, простра, изчистя и т.н. през деня. Сутрин ставам в 6 и до 7:30 работя по втората ми работа; до 8:30 тр. да съм завела малкото на градина, големият е на 13 години, там ангажиментите са ми да го събудя и да има закуска/обяд, след това си поема по задачите. Вечер, след като заспи малкото, работя пак по втората работа, а ако не ми останат сили/време, наваксвам с нея през почивните дни. Ако тр. да ходя в офиса, става малко по-тегаво, но тогава викам на помощ свекърва ми, поне да вземе малкото от градина и да ме изчакат, докато се върна от работа; сега съм взела мама при нас (да е жива и здрава още сто години!) и ми е доста по-спокойно (не знам тя обаче колко дълго ще ни трае). Мъжът ми почина преди 3 месеца, всичко чака мен, това е. Като се налага, търся помощ, не ме е срам грам."

И в рими:

"Диво препускане е моят живот,
приличащ на смешен анектод !
Сутрин детето дивее, а косата ми скоростно сивее, сивее...
Трудно се обличаме, многократно се събличаме...
Как един ден не пожела мирно да застане и от спокойствието на баща си, поне мъничко да прихване ....
Щом в офиса стъпя - усещам наслада...
В главата ми в мигом нахлува приятна прохлада...
Но всичко приключва след час, може би - два, защото душата и сърцето започват да мислят за моята дъщеря :).
Но такава е майчината съдба на работещата жена :) !"

А когато мине този период, колкото и да е дълъг той, се случва нещо ей такова, което ни показва, че всичко си заслужава:

Автор: Мелани Бишъп

Да се грижа за майка, която страда от деменция, беше много трудно. Иска ми се да можех да го направя отново.

Когато изгониха майка ми от дома в Северна Каролина, защото изисква прекалено много грижи, съпругът ми, Тед, и аз се съгласихме да я вземем да живее близо до нас в Прескот, Аризона.

Тя имаше деменция и беше прекарала няколко години по домове - първо близо до брат ми в Остин, Тексас, а после близо до двете ми сестри в Ашвил, Северна Каролина. Сега беше наш ред. Майка ми не харесваше нито един от домовете, но най-малко харесваше този. Понякога си мисля, че не харесваше и мен.

Едно от малкото неща, които харесваше в Прескот обаче, беше, че отново се среща със старата си кола - Хонда Акорд от 1992г, която ми беше продала преди години, малко след като баща ми почина.

Хондата ѝ напомняше за живота преди деменцията в Остин, където беше църквата ѝ, където имаше приятели. В Прескот я нямаше църквата, нямаше ги приятелите, а единствените ѝ излизания бяха, когато я изведа на фризьор или по задачи. Беше най-щастлива, когато седяхме в Хондата, и се гордееше, че колата някога е била нейна, спомен от някогашната ѝ независимост.

Заради деменцията излизанията ни следваха определена рутина. Винаги викаше “Ау”, докато й помагах да влезе в колата. Сядаше с крака навън и после полека се обръщаше напред, точно колкото да ги вкара и двата в колата. Молеше ме за помощ с колана, а докато ѝ помагах, ми казваше: “Бъди внимателна! Не толкова грубо!”

Когато вече беше наместена, някой от персонала на дома ми подаваше напитката ѝ, марка "Бууст", а аз я подавах на нея. Тя махаше капака, но не и фолиото отдолу и ми я връщаше обратно. Без значение дали отивахме на фризьор или на среща с психиатъра й, "Бууст" винаги я правеше щастлива.

Този ден се бяхме запътили към единствения мол в Прескот. През последните няколко месеца бяхме ходили там, за да ѝ купим тенис обувки, бельо, нощница, както и рокля - все от магазин "Дилардс". Този път обаче пожела да остане в колата.

“Сигурна ли си?”, я попитах. “Ти харесваш "Дилардс".

Беше сигурна. Доверяваше ми се да намеря тоалетното мляко на "Клиник", от което имаше нужда, и без нея.

Отворих прозорците и ѝ казах, че ще бъда бърза.

Не ми харесваше, че я оставям сама в колата, знаейки, че може да забрави къде съм отишла и защо е там без мен, но беше толкова по-лесно да отида сама. Нямаше нужда да вадя патерицата от багажника. Нямаше нужда да ѝ помагам да слезе от колата. Нямаше нужда да търси слънчевите си очила. Нямаше нужда да я чакам, докато ходи бавно зад мен. Без нея, аз тичах.

Константин и Елена

Когато се върнах няколко минути по-късно, бях облекчена да я видя на пасажерското място, точно където я бях оставила. Беше наведена напред и ровеше в жабката.

“Хей,” казах аз.

“Много беше бърза,” каза тя.

Дадох ѝ тоалетното мляко, но тя продължаваше да е съсредоточена върху съдържанието на жабката.

“Има ли нещо интересно там?”, попитах я.

Показа ми какво има в скута си: тирбушон, малка отвертка и комплект за първа помощ. “Обикновено държах кеш тук,” каза ми тя.

Помнех. Минаваше през банката, а след това слагаше плика с пари в жабката. Харесваше й да крие кеш на различни места, за всеки случай. Често забравяше, че го е направила и теглеше още. В апартамента й в Остин бях намерила много пликове с банкноти по 20 долара в различни чанти в гардероба  ѝ, както и в чекмеджето за зеленчуци в хладилника.

Тя извади синята чантичка, в която държах застраховката и регистрацията на колата. “Това е полезно”, каза.

Съгласих се.

В денят, в който Хондата окончателно спря без предупреждение, докато шофирах на около миля от дома си, майка ми беше мъртва от три години и половина. Знам това, защото погледнах календара. Емоционално имах чувството, че са минали само няколко месеца. Заради връзката на майка ми с колата си помислих: “Наистина ли? Сега и колата?” Приех го лично, сякаш изведнъж ме беше сполетял лош късмет.

Предположих, че е маслото, което бях забравила да проверя. Като цяло не се грижех добре за колата, но я обичах. Беше принадлежала само на двама човека: на майка ми и на мен. Копие от написаното на ръка споразумение, което съдържаше информация за ежемесечните плащания, които бяха правила, седеше в жабката, в синята чантичка.

“Изплатено”, пишеше на него вече повече от десетилетие, но исках да го запазя. Времето й в Прескот беше толкова по-кратко, отколкото си мислехме, че ще бъде. Беше осигурена финансово да остане в дома още 12 години. След като се премести до нас, тя живя само 11 месеца.

Първо се обадих на пътна помощ, а след това на Тед, който дойде и ми донесе яке, защото със скриването на слънцето ставаше студено. Пътна помощ вдигна колата и я закара до Кент, механикът ни.

Оказа се агренажният ремък, който се е развалил в движение. Кент много нежно ми каза “Няма смисъл да инвестирате толкова много пари, за да оправите толкова стара кола”. Даде ни номера на човек, който може би щеше да ни даде $400, за да я ползва за части.

Попитах дали може да я задържи за две седмици при него, защото щях да пътувам до Калифорния, за да видя племенницата си. Каза ми, че няма проблем; само ще я премести на улицата засега.

Майка ми също почина в движение, без предупреждение. Вървеше от масата към тоалетната, когато падна на земята.

След като се върнах от Калифорния, не исках да се занимавам с колата. Гаражът на механика ни е по пътя, по който минавам всеки ден, но нямах сили да я видя как просто седи на пътя, изоставена, затова всеки път се взирах напред, когато минавах оттам.

Най-накрая Тед ме убеди да я докараме вкъщи. Брилянтно. Как не се бях сетила за това сама? Когато вече беше тук и я виждах всеки ден, когато излизах и когато се прибирах, усещах, че се е върнала в семейството, като някаква част от майка ми.

Тед си търсеше работа тази зима и го бяха поканили на няколко скайп интервюта. Къщата ни не е голяма, затова когато един ден му трябваше малко тишина за няколко часа, реших да отида на паркинга, да седна в старата Хонда и да попиша.

Стани приятел на човек с деменция

Облякох се, сложих си дебело яке, шапка, ръкавици и ботуши. Седнах на пасажерското място, където седеше майка ми. Избутах седалката възможно най-назад и покрих скута си с одеало.

Вътре времето беше замръзнало в деня, в който се развали агренажният ремък. Имаше касова бележка от ветеринаря, бележка с указания как да стигна до новия дом на приятели, сдъвкана дъвка в хартийка.

Освободих ръчната спирачка и колата въздъхна. Вече нямаше нужда от това напрежение.

Когато протегнах ръка, за да наклоня седалката назад, пръстите ми напипаха кръгла пластмаса. Беше червената капачка на напитка "Бууст".

Смешно е как нещо такова може да ти навее спомени.

Какво ли не бих дала в този момент, за да мога да чакам, докато майка ми върви дългия си, бавен път към колата. Да я чуя как казва “Ау, внимавай.” Да закопчея колана ѝ, да отворя напитката ѝ, да я видя как доволно отпива. Бих я закарала навсякъде.

Отворих жабката и прегледах съдържанието ѝ: синята чантичка, отвертката, тирбушона, пластмасови вилица и нож. Седях на седалката, сякаш беше скутът на майка ми, погледнах вчерашния сняг и затворих очи.

Не знам колко време съм останала така. Час? Повече? Беше като утроба, като пашкул.

В един момент Тед почука на стъклото, усмихнат, и ми каза: “Влизай вътре. Сигурно замръзваш.”

Не успях да се разделя с Хондата до следващия месец, когато се приготвяхме да се преместим в Калифорния за новата работа на Тед и махането на колата стана просто част от огромния ни списък с неща за правене.

Човекът, който я купи за части, я закачи и я вдигна. Извърнах поглед, за да не гледам.

Препоръчваме ви още:

Всичко, което ни свързва

 Сънувах мама

Ние бяхме и вече не сме

Докато пътувам с автобус...

Автор: Мария Пеева

Наскоро една съвсем млада и много притеснена майка сподели с мен, че най-голямата й тревога е дали ще успее да възпита правилно детето си. “Постоянно мисля за това”, ми каза тя, докато подрусваше лекичко нищо неподозиращия пухкав, синеок и неприлично сладък "извор на безпокойство" в слинга му. “Изчела съм десетки книги по темата. Дори за боледуването не се притеснявам толкова, знам, че всички деца минават през периода с вируси и инфекции. Но пустото му възпитание… Толкова си противоречат всички теории, че вече не знам коя е най-добрата. Моля те, кажи ми според теб кое е най-важното, което трябва да направим за възпитанието на детето?”

- О, веднага ще ти кажа. - й отговорих без грам колебание. - Според мен най-важното във възпитанието на децата е да ги научим да държат правилно ножа и вилицата. 

Този отговор толкова я изуми, че чак спря да подскача, при което младежът гръмко изпищя, недоволен, че вече не го подрусват. Майката заподскача отново, детето млъкна, а тя ме попита:

- Майтапиш се с мен, нали? Не може това да е най-важното. Със сигурност има куп други умения и качества, които трябва да възпитаме у детето. Например… умението да оцелява. Децата са толкова безпомощни. Непременно трябва да ги научим да оцеляват.

- Наистина ли мислиш, че са безпомощни? Ето, виж например твоето малко момченце. Още няма и годинка, не може да ходи, не може да се храни само, да се хигиенизира. Но е толкова безумно сладко, така ти е грабнало сърцето, не само твоето, но и на баща си, и на цялото ви семейство, че вие сте готови на всичко, за да се грижите за него по най-добрия възможен начин. Детето си е дошло на този свят с пълен пакет за оцеляване и в момента използва само малка част от него - умението да бъде мил, сладък и беззащитен. Дори непознатата жена в парка протяга ръце да му помогне, за да не падне, когато прохожда. Това е много полезно умение, не мислиш ли?

Майката се засмя и продължи да си мисли, че се шегувам с нея, а малкият заспа и ние млъкнахме, за да не нарушим спокойствието му. Но тъй като темата продължи да ме човърка, седнах и направих списък на всички качества и умения на малкото дете, които винаги са ме изпълвали с възхищение.

Детето е любознателно.

То чупи играчките си и бърка в контактите, и “чете” книжките, и тича из парка, и ровичка в мравуняци, и гони пеперуди, защото иска да знае всичко и да опознава света. То гори от желание да учи. Единственото, което се иска от нас, е вместо да убием този копнеж към знания и умения, да го стимулираме. Но дори и с това често не се справяме.

Детето е прощаващо.

Един ден най-добрият му приятел ще го удари, а то ще дойде да плаче горко на рамото ви. Душата ви ще се къса за него и направо ще намразите чуждото дете, задето му е причинило толкова болка. А на следващия ден вашето хлапе ще го доведе у дома и ще очаква да го посрещнете и да му приготвите какао и курабийки, защото то вече му е простило и никак не може да разбере защо вие все още помните вчерашната история. Много просто - защото някъде по пътя вие сте изгубили умението да прощавате. А то го владее до съвършенство.

Детето е безкористно.

То спасява животинки от улицата, дава си последната паричка на просяка и купува кифла на дете от другия клас, което си е изгубило парите, без да очаква нищо в замяна. Колко от нас могат да се похвалят с безкористна доброта? За съжаление и това е от уменията, които обикновено губим и се налага съвсем осъзнато да ги възпитаваме отново в себе си. Най-малкото, за да се чувстваме добре със собствената си съвест.

Детето знае какво иска.

То умее да казва “не” и “да”, като се съобразява със своите потребности, а не с чуждите очаквания към него. Опитайте се да накарате едно дете да яде, когато не е гладно; да спи, когато му се играе; да се навлече, когато не му е студено. То ще ви каже, че не иска и ще се съпротивлява. А ние ще го накараме насила и най-вероятно ще направим първата стъпка към “пречупването му”, заради което някой ден, също като нас, ще му се наложи да посещава психолози, за да разбере какво всъщност иска.

Детето вярва в себе си.

То не се притеснява да опитва нови неща. Когато не му се получат, опитва отново и отново, защото иска да се научи. Намира собствените си граници и точния момент за всичко. В него няма неувереност, то не се плаши от мнението на околните и не се съобразява с него. Само вижте как едно дете прохожда. Ако падне и се удари лошо, то ще изчака известно време, докато почувства, че е достатъчно силно и ще опита отново. Как ми се иска да имах детската увереност, че мога всичко и детската сила да следвам мечтите си. Хората, които са съхранили детската вяра в себе си, са тези, за чиито постижения четем и им се възхищаваме. А някога ние също сме я притежавали.

Детето приема хората каквито са.

В каквато и среда да попадне едно тригодишно дете, то няма да има никакъв проблем да се заиграе с децата около себе си - независимо, че може да са различни от него по всякакви начини. За детето няма никакво значение дали приятелчетата му на детската площадка са слаби или дебели, дали са с неговия цвят на кожата, дали имат очила или говорят правилно, дали изобщо могат да ходят или говорят. За него ще има значение само едно - дали се чувства добре с тях. То ще ги съди според делата им, единственият правилен начин да си създаваме преценка за хората. Още едно умение, което много от нас бързо изгубват. Светът щеше да е далеч по-приятно място за живеене, ако го бяхме запазили.

Детето умее да обича безусловно.

То не се опитва да променя хората, които обича, не му е нужно да ги прави по-съвършени отколкото са, няма претенции към тях. За него те вече са идеални. Сигурно е прекрасно да живееш с човек, който не се опитва да те променя и просто те обожава какъвто си. Всъщност ние всички живеем с такива хора - това са собствените ни деца. Разбира се, ние също ги обожаваме, но това не ни спира постоянно да се опитваме да ги променяме и да ги правим още по-добри. Все едно вече не са толкова прекрасни.

Детето умее да се чувства щастливо.

Всяко малко нещо може да го изпълни с безмерна радост. Един балон, едно камъче, един час в парка, целувката на мама. Светът на детето е щастлив. Не защото не му се случват тъжни неща, а защото детската психика има ресурсите да ги приеме, обработи и сложи на правилните им места. Няма по-мъдри философи от децата. Бащата на познато момченце почина след тежко боледуване. Когато синът ми го доведе вкъщи скоро след тази ужасна загуба, за миг се почудих какво да му кажа, как да изразя съболезнованията си към толкова малко човече.

- Много съжалявам за татко ти. - казах в крайна сметка. Не успях да измисля нищо по-подходящо за дете. Какво ли можех да кажа всъщност, което да помогне в такъв случай.

- О, да, той почина. - каза момченцето. - Повече няма да можем да си играем заедно.

- Сигурно ти е много тъжно. - отговорих. Струваше ми се недостатъчно само да кимна.

- Да, тъжно ми е. Но поне доста си поиграхме преди да се разболее. Научи ме да ловя риба и да си пиша името. Освен това накрая беше много болен и даже малко му се сърдех, че вече не иска да си играе с мен. По-добре да си почива, отколкото да е толкова болен.

Това малко хлапенце беше приело съдбата по единствения възможен начин, който да съхрани психиката му. И най-вероятно дори е помогнало на майка си повече от всичките й приятели, които (като мен) се чудят какво да й кажат, за да я утешат.

И колкото повече си мисля, май наистина остават само ножа и вилицата. А ако ще възпитаваме някого, по-добре да започнем от себе си. Защото ние, възрастните, сме поизгубили всички тези прекрасни умения по пътя. Може би ако успеем да си ги върнем, личният ни пример няма да ги заличи и в нашите деца. Те ще продължат да слушат вътрешния си глас, а ако понякога чуват и нашия, той ще им казва само две думи, най-важните.

Обичам те.

Прочетохте ли: 

7 въпроса, които децата мразят

Да се научим да ги слушаме